Елизабет Гейдж
Изповед (1)

Пролог

Всичко бе затрупано със сняг.

Преспите бяха почти два метра. Купчините, оставени край шосето от снегорините, стигаха почти до пътните знаци.

В разгара на бурята, в събота следобед и вечерта, всичко бе замряло. До центъра на града можеха да си пробият път само снегорини и моторни шейни, а междуселищните пътища в окръга официално бяха затворени. За щастие електрозахранването не бе прекъснато, но всички обичайни дейности бяха спрели. Няколко местни хора в снегоходки оглеждаха хълмовете над езерото. Всички други си стояха вкъщи.

В неделя снеговалежът намаля дотолкова, че улиците можеха да се разчистят и днес хората отново бяха на работа.

Малкото момиченце бе вкъщи с Пам, детегледачката, защото майка й бе отишла на интервю за работа. Когато непознатият дойде, Пам беше вътре и гледаше телевизия, а момиченцето правеше снежен човек.

Бе висок. В косите му имаше сняг, а красивото му лице бе леко поруменяло от студа.

— Здрасти — каза той. — Как се казваш?

— Натали — отговори момиченцето.

— Какво правиш?

Тя се усмихна:

— Снежен човек.

Непознатият отстъпи и скръсти ръце.

— Май много ти остава, а? — снежната топка, която търкаляше момиченцето, бе колкото малка диня.

То не каза нищо.

— Има ли кой да ти помогне?

— Пам — отговори детето. — Ала нейното предаване свършва чак в два.

— А-ха — той погледна към къщата. — Е, аз ще ти помогна — клекна, подхвана снежната топка и бързо я затъркаля по двора. Снегът се лепеше, защото през нощта температурата малко се бе повишила, и скоро топката стана почти един метър. — Ето — кимна мъжът. — Като за начало е добре, не мислиш ли?

Момиченцето наклони глава и скръсти ръце, преструвайки се на безразлично.

— Ами да…

— Сега следващата топка — съобщи той и пъхна ръце под мишниците си да ги стопли. — Това е за средната част на тялото. Между другото, знаеш ли как се нарича тя? Средната част от тялото на човека?

Детето поклати глава:

— Не. А ти знаеш ли?

— Знам. Нарича се торс.

— Торс! Колко глупава дума.

— Да — мъжът се усмихна. — И на мен така ми се струва. Както и да е, хайде да изтъркаляме един торс. Става ли?

Когато Пам излезе от къщата, двамата бяха клекнали един до друг. Пам бе пълничко четиринадесетгодишно момиче с руса коса и кожа на лицето, от която се смущаваше. В бързината бе навлякла едно старо яке.

— Мога ли да ви помогна?

Мъжът се изправи, като остави детето коленичило в снега. По лицето на Пам се бореха подозрение и момичешки интерес, защото непознатият бе много хубав.

— Надявам се — отвърна той. — Търся една къща. Изобщо не познавам града и май се загубих.

— Коя къща? — попита детегледачката. Лейк Женева бе малко градче, а тя бе прекарала тук целия си живот. Познаваше всяко семейство и всяка къща — освен вилите на богатите и новите къщи близо до хотела.

— Ето адреса — непознатият извади от джоба си сгънат лист от бележник и й го подаде. Усмихваше се и Пам не можеше да не отговори на усмивката му.

— О, разбира се — възкликна тя. — Това е от другата страна на езерото. Добре че ме попитахте. Трудно щяхте да го намерите — погледна към Натали, която дърпаше мъжа за палтото. — Ще ви нарисувам скица — обърна се към къщата. — Веднага се връщам.

— Аз ще остана тук с Натали — вметна мъжът. — Ние имаме да правим торс, нали, Натали?

Детето се подсмихна на глупавата дума.

Пам за момент се поколеба дали да остави момиченцето навън с непознатия. В края на краищата, тя отговаряше за Натали. Ала забеляза, че той нямаше ръкавици. Ръцете му бяха почервенели от студа.

— Трябват ви ръкавици — вметна Пам. — И погледнете панталоните си!

Панталоните му бяха прекалено хубави като за такова време. Не виждаше обувките му, защото бяха под снега, но изобщо не изглеждаше подходящо облечен. Палтото му бе по-стилно от всичко, което се продаваше в този край.

Тя влезе вътре, намери в килера едни мъжки ръкавици и му ги подхвърли от верандата пред къщата. После взе от кухнята лист и молив и нарисува скицата. Когато се върна, той слагаше втората топка върху първата, а Натали го наблюдаваше с явно удоволствие. Лесно можеше да се разбере, че на момиченцето му липсваше общуването с мъж, откак баща й си бе заминал.

— Първо трябва да се върнете обратно през града — обясни Пам, като показваше на картата. — Тръгнете по централната улица до „Елм“, после завийте наляво и ще заобиколите езерото — мина й през ума да му предложи да го заведе, ала той беше чужд човек и тя не можеше да рискува да се качи в колата му. Освен това трябваше да се грижи за Натали. — След около два-три километра ще стигнете до малък крайпътен ресторант, който се казва „Пайн топ“ — продължи Пам. — На следващия знак стоп завийте надясно. Там има един квартал с четири улици. Продължете нагоре по хълма, докато се изкачите най-горе, после завийте надясно.

Непознатият кимаше и й се усмихваше.

— Много бързо ли обяснявам? — попита тя.

— Никак даже. Да помогна на Натали да направи главата на снежния човек, и ще тръгвам — бързо изтъркаля снежната топка и сам я вдигна. Получи се доста висока фигура. Той се наведе и стисна ръката на момиченцето. — Намери му хубава шапка. И лула. Има ли баща ти някоя лула?

Пам го погледна изразително:

— Тя живее с майка си. Но ще се справим, нали, Натали?

Момиченцето кимна.

Мъжът се изправи и изтупа снега от коленете си.

— Ще се намокрите — обади се Пам. Искаше й се да можеше да го покани вътре. Ако това бе нейният дом, тя щеше да сложи панталоните му в сушилнята и да му направи кафе. — На… На гости ли сте тук? — попита нерешително.

— Ами… Зависи — отговори той. — Може и пак да се срещнем — изглеждаше симпатично развеселен от нейния интерес. — Както и да е, трябва да тръгвам — върна й ръкавиците.

— Благодаря ви, че помогнахте на Натали.

— Беше ми приятно. Отдавна не съм правил снежен човек.

Пам го гледа, докато мъжът мина по изринатата пътека и влезе в колата си. По капака и покрива имаше малки капки вода, ала нямаше сняг. Сигурно идваше отдалече, реши тя. Всички коли в града още бяха покрити със сняг.

Колата безшумно се засили по пътя. Гумите й затъваха в новия сняг, който бе натрупал по дърветата и покривите. Пам помаха, Натали също. Отвътре също се размаха една ръка, после колата се спусна надолу по хълма. Пам се взря към отсрещната страна на езерото. Виждаше квартала, накъдето се бе запътил той. Между дърветата имаше пролука, където бе прокарана новата улица. Тя си спомни, че бе забравила да попита у кое семейство отива. Е, добре, щеше да разбере. Това бе едно малко градче.

Обърна се към Натали:

— Хайде да отидем да намерим шапка и шал за твоя снежен човек, а?

 

 

Той следваше указанията на момичето. Мина през центъра на града, където по уличните лампи и светофарите бе окачена коледна украса. Градът бе малък и почти без движение. Курортистите си стояха в хотела и единствените коли на пътя бяха пикапите и автомобилите на местните жители.

Намери крайпътния ресторант — затворен до пролетта, както пишеше на табелата — и пое нагоре по хълма. Кварталът бе стар, с малки дървени къщички, пред няколко от които в дворовете имаше лодки на ремаркета. Но улицата на върха на хълма бе нова, с празни парцели и къщи.

Намери адреса, който търсеше, и подмина. Около сто метра по-нататък спря и изключи двигателя.

Когато излезе от колата, усети колко бяха замръзнали ръцете и краката му. Пъхна дясната си ръка под палтото да я стопли. От улицата се откриваше красив изглед към езерото. Водата близо до брега бе замръзнала и покрита със сняг, ала в средата езерото бе синьо и много хубаво.

Спря пред входната врата и изпита кратко чувство на съжаление. Зачуди се дали наистина можеше да го направи. После си припомни мислите си по пътя дотук. Проследи ги от увода до заключението, както бе приучен умът му, и се успокои. Знаеше, че е прав.

Под все още падащия сняг видя следи от гуми от алеята пред къщата към улицата. Бавно мина по пътеката и погледна през прозореца.

Видя камина и стар диван, на който лежеше жената. На гърдите й имаше отворена книга. Изглеждаше заспала.

Стигна до входната врата и посегна към звънеца. После, следвайки някакъв вътрешен инстинкт, натисна дръжката. Вратата бе отключена. Нищо чудно — това бе едно малко градче.

Влезе бързо вътре и затвори вратата зад себе си.

Не искаше да вдига шум, но знаеше, че внезапният студен полъх ще го издаде.

Ала нямаше опасност. Тя лежеше до огъня, който стопляше цялата стая, въпреки че от него вече бе останала само жарава.

Лицето й бе спокойно. Сънят го правеше по-красиво. Но когато дойде по-близо, видя, че веждите й бяха смръщени. Сигурно сънуваше лош сън.

Пистолетът бе в ръката му. Стана му мъчно за нея. Нямаше да бъде лесно.

Причина и следствие, помисли си. Престъпление и наказание.

Пистолетът сочеше към нея — стабилен, неподвижен. Студът бе напуснал ръцете му. Искаше му се тя да бе будна, ала се страхуваше да наруши тишината.

Не се наложи. Очите й се отвориха, сякаш самото му присъствие бе достатъчно. Жената се усмихна смутено.

— Ти го направи — каза мъжът. Тя изглежда не разбра. Все още бе сънена или полуразсънена. Но знаеше кой бе той.

Пистолетът понечи да трепне, ала мъжът видя как очите й се фокусираха върху него и доби сила. Това бе важното, помисли той. Тя го бе докарала дотук. Нека му помогне дори сега.

И тя му помогна. Разбра, усмихна се унесено и пистолетът изтрещя.