Шерил Удс
Ах, тази Дейзи! (1)

Пролог

Целият град Тринити Харбър, а сигурно и цяла Вирджиния, бръмчеше като кошер. И чия беше вината? На дъщеря му. Робърт Кинг Спенсър тресна слушалката на телефона поне за петнайсети път тази сутрин и прокле деня, в който бе създал такива неблагодарни деца.

Не можеше да повярва, че тъкмо Дейзи, красивата му, упорита и до скоро разумна, трийсет и три годишна дъщеря, разпалва въображението на клюкарите като развилняла се тийнейджърка. Това беше възмутително. Не, помисли си Кинг, много повече. Беше унизително.

Замисли се дали да не отиде веднага у тях и да прекрати всичко, преди да е опетнила името Спенсър с безумията си, но в това отношение вече си бе научил урока. Когато един баща се намесваше в живота на децата си, рискуваше прекалено много. Щеше да е по-добре ако мине по заобиколен път, ако прояви малко хитрост.

На Кинг му се стори, че чува смеха на семейството и приятелите, заради тази дума. В интерес на истината, хитростта съвсем не бе в негов стил. Не му бе присъща, но поне веднъж можеше да признае колко е ценно да използваш другите, за да ти свършат мръсната работа. Синовете му, например. Тъкър и Боби трябваше да са в състояние да се оправят с тази бъркотия. Нали Тъкър бе шерифът тук, мътните го взели. Защо не си размаха значката, та дано на Дейзи й просветне пред очите.

Кинг въздъхна. Това беше малко вероятно. Тъкър приемаше много сериозно задълженията си. Едва ли би използвал служебното си положение, заради прищевките на баща си. А пък Боби… Боби си оставаше загадка за него. Нямаше начин човек да разбере какво ще направи. Сигурно тъкмо обратното на желанието на Кинг.

Ето така стояха нещата напоследък. Нито едно от децата му не му обръщаше и капка внимание, нито пък ги беше грижа за южняшкото им наследство. Що за уважение може да очаква човек, вече навлязъл в златните си години, след като собствените му деца се набъркваха в неприятности като Дейзи?

Уважението бе нещо много важно за мъжа. Кинг обичаше да движи и напътства живота в Тринити Харбър. Смяташе, че заслужава това място в обществото, след като дедите му, преместили се тук от Джеймстаун, бяха основали града. Това му даваше пълно право да си казва мнението за всичко, което ставаше тук, от отглеждането на добитък от породата Блек Енгъс, до култивирането на соята и политиката. Истината бе, че повечето хора се вслушваха в думите му. Да носиш фамилия Спенсър в този град все още значеше нищо. Поне така беше допреди няколко часа.

Ясно бе, че Дейзи пет пари не дава за традициите, за приемствеността и другите неща, които придаваха величие на Юга. Беше тръгнала с рогата напред, решена да постигне своето, без значение какво казва баща й, братята й, без да я е грижа за репутацията на семейството.

За всичко, разбира се, бе виновна майка й. Мери Маргарет, господ дано даде покой на душата й, тя имаше такива едни модерни идеи. Нека тя да си поеме вината за поведението на Дейзи, нищо че почина преди двайсет години. Трябваше да е направила нещо, въпреки, че той нямаше понятие какво точно, преди да си отиде и да ги изостави всички.

След като Мери Маргарет я нямаше, за да оправи нещата, на плещите на Кинг лежеше задачата да спаси Дейзи от самата нея. Гордееше се, че е умен, когато трябваше да се прояви ум, а днес имаше нужда точно от това. Доказваше го и главоболието му.