Дебра Диър
Мечтание (1)

Глава първа

Рио де Жанейро, 1886 г.

— Мис Уитмор, вие не искате наистина да влезете точно сега — Барнаби се втурна, за да върви редом с решителните крачки на Катрин Уитмор, а стъпките му кънтяха по изтърканите дъски на пода на казиното.

— Мистър Шалийн, вашият работодател успя да бъде зает, колкото пъти се опитах да се срещна с него през изминалите три дни.

Кейт хвърли поглед към сцената, а гърбът й се скова. Четири жени, облечени в червени поли, които едва покриваха горната част на бедрата им, размахваха крака по сцената в такт с дрезгавите звуци на лошо настроено пиано. Очевидно мистър Маккейн не уважаваше особено жените.

— Мис Уитмор, мисля, че той ще се съгласи да ви приеме, ако вие само се съгласите да почакате, докато поговоря с него.

— Вчера сутринта чаках два часа в офиса му, доколкото си спомням.

— Той наистина бе зает — каза Барнаби, сграбчвайки я за ръката.

Кейт се спря. Тя се втренчи в малката мъжка ръка с цвят на слонова кост, простряла се върху ръкава й, после погледна свирепо право в тъмносините очи на Барнаби Шалийн.

Той отдръпна ръката си.

— Простете, мис.

— Мистър Шалийн, ние възнамеряваме да се върнем в Пара утре. Наложително е да разговарям с него днес — тя възобнови марша си през нечистото казино. Миризмата на кисела бира и изпушен тютюн я следваше по коридора, който водеше към офиса на Девлин Маккейн, призраците на прахосничеството обитаваха това място дори и на дневна светлина.

— Но, мис Уитмор, вие не разбирате. По това време на деня Девлин обикновено…

— Ясно ми е, че мистър Маккейн ме отбягва. Не мога да си позволя да му дам възможност да направи това и днес. Трябва да говоря с него.

— Но, мис Уитмор, мисля, че вие…

Без да чука, Кейт отвори вратата на офиса и прекрачи прага.

— Мистър Маккейн, аз…

Думите й излетяха заедно с въздуха от дробовете й. Девлин Маккейн излизаше от хлъзгава вана, която беше поставена под прозорците в най-отдалечения край на малката стая. Той спря при отварянето на вратата, с един крак все още потопен във водата и с очи, фокусирани върху Кейт.

О, небеса! Тя никога преди не бе виждала мъж без риза, без каквото и да било върху себе си. Любопитна, омагьосана, тя гледаше. Не успя да се овладее. Изучаваше го, както би изучавала великолепно диво същество, изтегнало се на брега на някой поток. Беше невъзможно да откъсне очи от него.

Мокри черни вълни падаха около лицето му и се подвиваха точно под ушите му. Чертите му бяха изваяни със строги линии и извивки, твърде убедително мъжествени, в сравнение с изтънчената викторианска представа за мъжка красота. И властни също. Поразително! Приличаше на принц от древна раса.

Следобедното слънце се промъкваше през летвите на затворените капаци, като обсипваше със златни лъчи мократа кожа на широките му рамене, гъстите къдри на гърдите му, очертанията на торса му.

Мъжът излъчваше сила. Тя пулсираше от твърдите мускули на ръцете му, от гръдния му кош, от краката му. И с тази сила той като че поглъщаше пространството като буен пламък, докато тя едва успяваше да си поеме въздух:

Гъсти, разкошни черни косми покриваха широките му гърди, преди да се съберат в тънка линия, която се спускаше над плоския му стомах. Тя се разширяваше още веднъж около… О, небеса! Вътре в нея трептеше възбуда, която се извиваше като спирала във всички посоки. Тя дръпна погледа си нагоре и го сблъска с неговия.

Тези очи! Дори в приглушената светлина очите му блестяха като сребро на лунна светлина. Като красив див звяр той не показа притеснение от собствената си голота, а само леко забавление от това, което голото му тяло предизвиква у нея. И тя ни най-малко не се съмняваше, че той знае съвсем точно какво й причинява.

Кейт се завъртя на пети и се извърна от него. Бузите й пламтяха със същата жар, с която абсолютният му мъжествен образ обгаряше съзнанието й. И някак по начин, по който никога не бе чувствала преди, горещината от нейното изчервяване тлееше дълбоко в нея, някъде ниско в стомаха й.

— Мистър Маккейн, защо се къпете в офиса си?

— Е, добре, мис Уитмор — вие сте мис Уитмор, нали? — гласът му беше дълбок, сипкав, леко провлачен, което й напомни за няколкото знойни дни, прекарани с баща й на лекции в Нови Орлеан, въпреки че времето и разстоянието бяха изличили акцента от детството му.

— Аз съм Катрин Уитмор. Дъщерята на Фредерик Уитмор — тя притвори очи при звука на кърпата, която преминаваше по кожата. Въпреки че се опита, не можа да удържи съзнанието си от извикване на представата за меката бяла ленена кърпа, която галеше гладката златиста кожа.

— Ще ме извините, нали, ако почакате, докато обуя панталона си, за да ви целуна ръка.

Тя чуваше забавлението, което звучеше в този зноен глас. Мистър Маккейн си доставяше огромно удоволствие за нейна сметка.

— Винаги ли използвате офиса си за баня? — настоя тя.

— Страхувам се, че водопроводната инсталация не е прокарана на много места в тази сграда. Офисът ми е много по-близо до кухнята, отколкото спалнята, която се намира горе, в случай, че нея също искате да погледнете.

Имаше скрито значение в думите му, намек, който не остави никакво съмнение, че е забелязал огледа, който му направи. Как би могъл да не забележи? Тя зяпаше като любопитно хлапе.

— Разбира се, че не желая да видя спалнята ви — нова огнена вълна заля бузите й. — Винаги ли се къпете посред обяд?

— Хората, които работят нощем, обикновено спят няколко часа през деня.

— Съжалявам, Девин, но не можах да я спра.

Кейт погледна надолу към мъжа, застанал до нея. Горната част на медночервената му глава стигаше до средата на разстоянието между лакътя и рамото й. Той гледаше нагоре към нея с тъмносините си очи, румените му бузи се бяха нагънали от широка усмивка. Приличаше на палав елф, който току-що е извършил някоя дяволия и е попречил на някого да открие гърнето му със злато.

— Мистър Маккейн, извинявам се, че влязох, без да ви предупредят, но е много важно да говоря с вас. Бих могла да почакам в казиното — въпреки че не желаеше да гледа спектакъла, който тези жени правеха от себе си на сцената, беше за предпочитане пред това тя самата да изнася спектакъл тук.

— Няма какво да обсъждаме — каза Девлин, а думите му се придружаваха от мекото шумолене на плат.

— Но, мистър Маккейн, аз дойдох тук да…

— Знам, защо сте тук, мис Уитмор. И ще ви кажа същото, което казах на баща ви, на лорд Синклеър и на онзи човек от Британския музей. Нямам намерение да се върна в този зелен ад, само за да следвам зле скалъпената идея на някого си, за намиране на изгубен град, който съществува само в главата му.

Кейт стисна ръцете си в юмруци. Тя беше чувала много хора да се смеят на баща й и изследователската му работа, свързана с Атлантида.

— Това не е зле скалъпена идея. Градът съществува.

— Човек трябва да е ненормален, за да се повлече в сърцето на Бразилия с възрастен мъж, чиято глава е пълна с фантасмагории и със зелено момиче.

— Как смеете! — тя се обърна с лице към него. Той закопчаваше малкото останали копчета на цепката на панталона си, ръцете му се движеха мързеливо нагоре през черния лен. — Баща ми прекара целия си живот в търсене на останки от Атлантида. И ги намери.

— Това, което има баща ви, са карта и дневник, продадени му от възрастен мъж, който се кълне, че ги е намерил в товар със смет.

— В кутия с книги, които купил от оказион. Човекът се занимава с редки книги.

— Човекът се занимава с помия. И знае, че баща ви е склонен да плаща много добре за това — Девлин отвори капаците. Слънчевата светлина се втурна през отворените прозорци, нетърпелива да докосне лицето му, да погали със златни лъчи кожата на голите му рамене, да възпламени тъмнокестенявите корени на черната му коса.

— Мистър Маккейн, това, което открихме, е дневник, написан преди повече от осемдесет години от човек, който е открил древен град, наречен Авалон.

— И този дневник се появи просто така, в един оказион в Лондон, преди няколко месеца — той се обърна, за да я погледне.

Слънцето светеше около него, изпълвайки гъстата му коса, обливайки широките му рамене. Зад него кораби изпълваха пристанището, мачти се люлееха, сиви струйки се издигаха от черните комини. Зад това огромно пространство блестяща вода се издигаше планината „Шугърлоъф“, смарагдова джунгла растеше по стръмния склон. Тази гледка беше стихийна, примитивна, красива като мъжа.

Красотата на диви, необуздани същества, на сурова, недокосната природа, беше олицетворена в този мъж. Застанал като в рамка пред отворения прозорец, той беше като портрет на могъща мъжка красота. Тя се почуди дали изобщо би било възможно да изобрази същността на този мъж върху платно.

Господи! Какво не й беше наред? Да си мисли такива неща за него!

— Конър Рандолф, човекът, написал дневника, е живял в Лондон. Когато починал, това, което притежавал, е трябвало да бъде разпродадено и… — тя се поколеба, разбирайки от погледа му, че Девлин Маккейн не вярна на нито една дума от това, което казва. — Мистър Маккейн, може и да не знаем как точно дневникът се е озовал в оказионния магазин или защо Конър никога не е публикувал откритието си, но дневникът е истински.

— Откъде сте сигурна?

— Не за първи път този град е бил откриван. Един португалски изследовател изпратил документ до своето правителство през 1754 година, описвайки град, който открил в планина във вътрешността на страната.

— Очевидно правителството му не го е приело сериозно.

— Не, не е. Може би понеже той не е начертал достатъчно ясно местонахождението.

— И Рандолф е съумял да използва тези непълни координати, за да открие града.

— Точно така.

— Значи този дневник на Рандолф посочва точно мястото.

— Той е начертал карта.

— Колко мило от негова страна — Девлин й хвърли поглед, изпълнен с чист скептицизъм.

— Имаше бележки в дневника, древни символи, открити върху постройките, символи, който баща ми е проследил, че се отнасят до Атлантида.

Вратата се затвори тихо зад гърба й. Кейт погледна назад и установи, че Барнаби я е оставил сама с Маккейн. Сама с мъж, който изглеждаше повече първобитен, отколкото цивилизован, мъж, достатъчно див, за да оцелее в дивата страна на тропическите гори. Мъж, който я гледаше, като че беше някаква рядкост, преценявайки я по начин, който я караше да се чуди дали копчетата на корсажа й все още са закопчани.

Тя постави ръце на кръста си и изпъна гърба си. И преди беше изтърпяла преценки като тази на Маккейн от мъже, които гледаха на нея като на сладкиш, който трябва да бъде консумиран, мъже, които не се интересуваха дали има мозък в главата си, мъже, които я искаха само като украшение. Но никога преди не бе чувствала мъжки взор да я изгаря по начина, по който Девлин Маккейн успяваше само с един поглед на сребристосините си очи.

— Открихме същите символи върху скали в Корнуол и Уелс, и в Ирландия, и в планините на Шотландия — каза тя, опитвайки да се концентрира върху нещо друго, освен върху обезпокоителния начин, по който мистър Маккейн палеше кръвта във вените й. — Такива знаци има в Египет, по стените на пирамидите в Централна Америка и в пещерите на Исландия. Те имат общ източник — Атлантида. Това са символи, оставени от жителите на тази древна цивилизация.

Девлин взе чиста бяла ленена риза от облегалката на едно дървено кресло, сложено до ваната.

— Ако реша да продам дневник и карта, които водят до митичен, изгубен град, ще потърся няколко символа в една от книгите, написани от баща ви, и ще ги пръсна навсякъде в творбата си.

Топъл бриз повя през прозорците, премина по кожата му, преди интригуващото ухание на сандалово дърво, ароматни билки и на мъж да докосне лицето й. Този аромат се разля около нея, изпълвайки я, възбуждайки нервите й по много разконцентриращ начин.

— Баща ми е експерт — тя се опита да не гледа как мускулите на гръдния му кош се свиха като облече ризата си. Наистина не трябваше да се чуди какво ли е да го докосне. — Ще бъдат необходими повече от няколко символа, пръснати из дневника, за да го убедят.

— Дори и този дневник да е истински, дори и да съществува древен град, разположен в сърцето на Бразилия, съществувал много преди Египет — той закопчаваше копчетата на ризата си, докато говореше, — вие ще се отправите към ада, ако тръгнете да го търсите.

— Баща ми е търсил следи от Атлантида през целия си живот. В дневника си Конър Рандолф описва архитектурата, резбата, която е открил, рисунките по стените на постройките. Те се отнасят към периода на съществуването на Атлантида. Не разбирате ли, този град наистина може да се окаже колонията на атлантите. Откриването му ще докаже всички теории на моя баща.

— Не с мен като водач.

— Но вие сте бил там. Запознат сте с обстановката, знаете какво да очаквате. В Пара, в Британския съвет, ни казаха, че вие сте най-добрият, който може да ни води през джунглата. Единственият човек.

Девлин се намръщи, докато продължаваше да я гледа. Той не разбираше, защо Британският съвет го е препоръчал. Не само един човек в това консулство смяташе, че той е убиец.

— С вашата помощ можем да го направим, мистър Маккейн.

Вяра, пълна и непоколебима, се излъчваше от тази жена. Пълно доверие в него. Беше изкусително. Също толкова съблазнително, колкото и мистерията на изгубения град. Но Девлин вече знаеше какво ги очаква там, в джунглата. Той знаеше, че мечтите не могат да оцелеят в този зелен ад.

— Прекарах една година в джунглата. Нищо не може да ме накара да се върна отново там.

Тя се поколеба за момент, обхванала с ръце талията си, изучавайки го, като че ли търсеше най-добрия начин да заобиколи тухлена стена.

— Иска ми се да мисля, че за точната сума бихте го направили.

— Аз не се продавам — парите го бяха подмамили в джунглата. Тогава се нуждаеше силно от тях. Беше глупав да мисли, че може да изкопае достатъчно злато от реките, за да си купи известен респект. Намери толкова злато, колкото да купи стар склад и да го превърне в казино „Рай“. Не бе много почтено, но бе негово, първото нещо, което притежаваше в живота си.

— Мистър Маккейн, никой друг не може да ни помогне. Ние се нуждаем от вас.

— Лейди, аз не съм ничий герой.

Той погледна жената, която стоеше на няколко крачки от него. Тя не беше нито ниска, нито висока, беше слаба, въпреки че начинът, по който се опъваше корсажът върху гърдите й, когато си поемаше въздух, предполагаше чудесна женска плът, скрита под него. На пръв поглед тя не приличаше на нищо друго, освен на обикновена стара мома. Но той беше погледнал повече от веднъж тази жена.

— Мистър Маккейн, трябва да има някакъв начин да ви накарам да разберете, колко важна е тази експедиция.

Тя го гледаше с хладни и ясносини като лятно небе очи. Над тях имаше дълги мигли и изящни, приличащи на дъги, светлокафяви вежди. Малките стъкла на очилата й не можеха да скрият красотата на тези очи. Очилата, кацнали върху изящния й нос, не можеха да развалят чистия овал на лицето й, или да затъмнят фино изваяните скули. И те не успяваха да скрият силното желание, което видя в тези бледосини глъбини, когато тя го гледаше.

Имаше странна смесица от невинност и страст в тази жена, съчетание, което предизвика моментален отговор у него, като запалена клечка кибрит, поднесена към уиски. Ако не се бе обърнала преди малко, тя щеше да види колко горещ и твърд му го беше направила, само като го гледаше. Застанал гол пред нея, той не би имал начин да се скрие.

— На път сме да открием останките на цивилизация, създадена преди повече от десет хиляди години. Помислете за това: останките на хора, цивилизовали египтяните. Баща ми прекара целия си живот в търсене на доказателства, че тази цивилизация е съществувала. Помислете за това, мистър Маккейн — тя се премести към него докато говореше, навлизайки в слънчевата светлина, която течеше като река от злато през прозорците.

Независимо от бруталния начин, по който косата й бе изтеглена назад в стегнат кок, тя не можеше да скрие блясъка на тази великолепна грива. Златистата й коса улавяше светлината, превръщайки всеки копринен косъм в искрящ слънчев лъч. Жената беше красива. И той подозираше, че това бе последното нещо, което би искала някой да забележи.

— Помислете за тайните — лицето й се огря от излъчването на мечтите й. — В този град би могло да има нещо също толкова ценно, колкото Каменната розетка. Помислете за възможностите.

Точно сега той мислеше какво усещане ще предизвика златната й коса, разпусната върху гърдите му, копринените кичури, плъзгащи се по кожата му.

— Няма място за невинност в джунглата. Върнете се у дома, където ще бъдете в безопасност, мис Уитмор.

Тя направи крачка към него, застана толкова близо, че той усети дъха на рози, носещ се от загрятата й кожа.

— Не съм малко момиче, което се нуждае от закрила — каза тя, вдигайки брадичката си. — Аз съм археолог. Вървяла съм по течението на Нил, мистър Маккейн. Прекарала съм седмици в палатки, спала съм на земята.

— Нил не е Амазонка, професоре — той погали с пръсти бузата й. Кожата й беше точно толкова гладка, колкото изглеждаше. — Нямате представа къде ще попаднете. Малка, английска розова пъпка като вас няма да издържи и седмица в джунглата.

Тя отстъпи назад, вдигайки ръка към бузата си, като че ли той я бе ударил, а не погалил.

— Мистър Маккейн, това е възможност да се докоснете до друг свят, да надникнете в миналото, а може би в бъдещето!

— Съжалявам, никога не съм вярвал във вълшебни приказки.

— Вълшебни приказки — тя дълго се взира в него, преди да проговори, а изражението й придоби израз на възмущение. — Нямате право да говорите, че убежденията на баща ми са приказки. Нямате право да му се присмивате.

Девлин нямаше намерение да се присмива на никого. Той знаеше доста добре какво значи да бъдеш изложен на присмех. Това издирване на Фредерик Уитмор беше равносилно на самоубийство. Единственото, което искаше, бе тя да разбере това. И сега искаше да й покаже, че не е жесток, че не е безчувствен. Той разбираше бляновете. Всички. Прекалено добре. Но погледът й смрази нежните думи, които заседнаха в гърлото му.

— Не знам, какво ме накара да си помисля, че човек като вас може да разбере.

Мускулите на гърдите му се стегнаха. Тя го гледаше със същото презрение, което бе виждал в толкова много очи, поглед, който го съпътстваше през целия му живот. Хората се бяха взирали в сирачето, обуто в износени панталони, твърде къси за дългите му крака, а по-късно — в младия мъж, в мръсни „Ливайс“, готов да приеме каквато и да е работа, само за да сложи храна в стомаха си. И най-накрая, те гледаха с презрение комарджията, въпреки че дрехите му бяха чисти, въпреки че винаги играеше честно. Той все още беше от долно качество.

— Вие би трябвало да сте облечен в животински кожи и да носите тояга. Съзнанието ви е толкова бедно, че дори не може да схване възможността за съществуването на нещо толкова фантастично, като колония, населена с хора от друго време. Не можете да видите нищо през дима на мръсното ви казино.

Девлин разтегна устните си в усмивка.

— Някои от нас не са родени достатъчно богати, за да преследват лунни лъчи.

Тя сви в юмруци отпуснатите си отстрани на тялото ръце, раменете й се изпънаха от усилието да овладее гнева си.

— Баща ми е учен, мистър Маккейн.

— Баща ви е проклет глупак, ако тръгне да търси този град. И убиец, ако позволи да го придружите.

Тя го удари толкова силно, че зъбите му разкъсаха долната устна.

— Нямате право да говорите с пренебрежение за баща ми.

Той сграбчи ръката й, когато тя се обърна, за да си тръгне. Тя се извърна, вдигайки ръка за нова плесница. Той хвана китката й и я изтегли зад гърба й, притисна дланта й към тялото й и я привлече към гърдите си.

— Пуснете ме! — тя отхвърли глава назад, взирайки се в него със сини очи, горящи, от ярост. — Нямате право да…

— Кое ви дава право да нахлувате в офиса ми, професоре? Кажете ми! Парите ли? Парите ли ви дават право да се отнасяте с някого, като че ли той не е нищо друго, освен боклук?

— Варварин! — тя се извиваше в прегръдката му, допряла гърди до широкия му гръден кош.

Независимо от яда си той почувства тялото си да откликва на примамливия зов на жената към мъжа. Този негов отговор го отврати. В този момент тя беше последната жена на земята, която би пожелал. Произнасяйки проклятие през зъби, той я тласна настрани от себе си.

Със завъртане на ленената си пола с цвят на слонова кост, тя се обърна и пресече стаята. Дръпна вратата, за да я отвори, и спря на прага. Поколеба се за миг, преди да се обърне с лице към него с почервенели бузи и стиснати в юмруци ръце.

— С вас или без вас, ние ще открием този град, мистър Маккейн. Ще докажем на света, че баща ми наистина е велик учен. Ще накараме всички да разберат колко глупави са били да му се подиграват.

Девлин наблюдаваше как тя си тръгва, златистата й глава бе вдигната високо и гордо, а стъпките й отекваха в решителен ритъм по голите дъски. Музика от основното помещение на казиното стигна до ушите му. Момичетата очакваха да посети репетицията им, да види новите им номера.

Той опипа пулсиращата си буза и прокара върха на езика си по разкъсаната отвътре долна устна, опитвайки соления вкус на кръвта си. Ще мине доста време, преди да забрави мис Катрин Уитмор.

Барнаби се появи на вратата:

— Тя е решителна жена.

— Решена да се самоубие — Девлин напъха ризата в панталона си и продължи. — Ако баща й я поведе към тази джунгла, нито един от тях няма да излезе жив оттам — той изпусна дълга въздишка, опитвайки да се освободи от напрежението, свило на топка вътрешностите в стомаха му. — Е, не е моя работа какво вършат те.

Барнаби се изкачи в едно кресло близо до вратата.

— Шансът им ще е по-добър, ако ти ги водиш — каза той, прилепвайки се до извитата облегалка и с крака, който висяха на един фут разстояние от пода.

Девлин повдигна едната си тъмна вежда, като погледна към Барнаби. Той срещна дребния човек преди шест месеца, няколко дни след като откри „Рай“. Девлин го измъкна от разгара на един побой в собственото си казино и оттогава Барнаби беше с него като готвач, счетоводител и приятел, един от малкото приятели, които някога е познавал.

— Да не би да се опитваш да ме разубедиш?

— О, Девлин, момчето ми, аз търся истинско приключение, откакто напуснах студения климат на колонията Килдеър — той потри малките си ръце и продължи. — А това ми звучи доста привлекателно.

Девлин поклати отрицателно глава.

— Преживял съм всички приключения, достатъчни за един човешки живот.

— А какво ще кажеш за парите? Мислех, че мечтаеш да се махнеш от това място, Девлин. Мислех, че сърцето ти копнее да притежава парче развълнувани зелени хълмове в Калифорния.

Девлин потъна в изтъркания кожен стол зад бюрото си и опъна чорапите си.

— Ще го постигна сам.

— Ще бъдеш твърде стар да управляваш ранчо в такъв случай. С какво ще го купиш? С побоищата и измамите, които стават тук? С парите, който даваш, за да покриеш щетите, ти губиш през седмицата повече, отколкото печелиш — Барнаби вдигна крак и заоглежда острия връх на черната си обувка. — Ти си прекалено честен, за да забогатееш в този бизнес.

— Забрави за това.

— Значи, просто ще ги оставиш да се лутат сами в джунглата?

— Ако те искат да тръгнат на лов за някакъв приказен град, аз не мога да ги спра.

— Жалко! Мисля, че тя е чудесна жена. Ужасява ме мисълта, че може да свърши живота си, сготвена в някой казан.

Колкото и да му беше противна мисълта да си признае, жената заинтригува Девлин. Тя беше изпълнена с блянове, малко момиче — на лов за съкровища. Не искаше да й позволи да отиде в този ад. Имаше нещо в тази жена, което го караше да я защитава, нещо, което го принуждаваше да иска да бъде героят, който тя търсеше, вместо копелето, което сега си мислеше, че представлява той. Пъхна крака в обувките си и прогони тези романтични идеи. Не можеше да си позволи да бъде романтичен.

Преди осемнадесет месеца Девлин и партньорът му Джералд Филдинг взеха лодка, пълна с дрънкулки и се отправиха по Амазонка да търсят злато. На един от притоците откриха племе приятелски настроени индианци, склонни да работят за тях, като им плащат с дрънкулките. Но в околностите имаше и други племена, племена, които искаха да ги убият за същите дрънкулки.

Девлин бе прекарал година с пушка през рамо, всяка нощ страхувайки се да заспи. А през деня идваха насекомите и змиите, и постоянната заплаха от нападение.

Господи, той мразеше насекомите повече от всичко друго.

Три дни преди планираното им завръщане в Рио, Джералд бе убит от индиански ловуващ отряд. Девлин оцеля както в джунглата, така и в търсенето на убиеца след това. И така получи „Рай“. Може би един ден ще спечели достатъчно, за да премахне празнотата вътре в себе си.

— Катрин Уитмор е аристократична малка снобка, която ме смята за пещерен човек — Девлин се напъха в черното си ленено сако. — Не ми пука какво ще й се случи.

— Не, мисля, че дамата запали искра в сърцето ти — Барнаби закудкудяка гърлено. — Много по-силна и гореща от тази върху бузата ти.

Девлин подпря ръце на перваза на прозореца и загледа залива. Слънцето пръскаше светлина по надиплената на вълни водна повърхност, която приличаше на блестящо златно одеяло. Беше прекрасно. Все още не беше виждал земя, по-красива от крайбрежието точно на юг от Сан Франциско.

Бразилия беше идея на Джералд. Двамата мъже се срещнаха в едно казино на „Барбъри Коъст“. Те се познаваха не повече от месец, когато Джералд го убеди да се впуснат в издирване на злато по Амазонка. Не бе необходимо да го убеждава дълго.

През целия си живот Девлин търсеше нещо и вярваше, че златото ще му помогне да го открие. Но не стана така. И сега, на тридесет и две, той започна да разбира, че е време да престане да го търси. Време беше да се засели върху парче от великолепната калифорнийска земя и да отглежда коне — мечта, която не можеше да си позволи.

Той си помисли за Катрин Уитмор, за начина, по който слънцето съживи косата й, за начина, по който кожата й блестеше, когато говореше за мечтите си. Бузата му пулсираше. Без да гледа в огледало, той знаеше, че ръката й е оставила червена следа върху лицето му — усещаше, че всеки един от тънките й пръсти се е отпечатал върху бузата му.

— Никога не си срещал друга като нея, нали, Девин? — попита Барнаби, а гласът му беше странно нежен.

— Ако имам късмет, няма да срещна друга като нея пак — но дори като произнасяше тези думи, той знаеше, че не отговарят на истината. Жената го заинтригува със специалната си смесица от невинност и страст. Тя беше красива жена, която се криеше зад високи, яки и грозни кокове, богиня, облечена като учителка — стара мома. И тя се беше отправила към катастрофа.

Девлин сви ръце в юмруци върху перваза на прозореца. Не беше негова работа, какво върши тя. Тази дама не беше нищо друго, освен тревога. Ако е умен, ще стои на страна от красивата малка снобка. Ако тя е умна, ще забрави всичко, свързано с мита, наречен Авалон.

Авалон. Трябваше да признае, че звучеше интригуващо. По време на престоя си на Амазонка, Девлин чу да се разказват легенди за древен град, кацнал високо на един планински връх, в сърцето на вътрешността на тези земи, приказки за хора с прекрасна кожа, които живеят там като боговете на Олимп. Но той знаеше, че тези истории са само празни приказки и знаеше, че е по-добре да не вярваш в приказки.

 

 

Авалон. Браяна стоеше върху скалистата издатина на хълма зад къщата си и гледаше надолу към долината. Кристали, обрамчени от черни камъни, издигащи се от долината, за да оформят храма и заобикалящите го постройки на древен Авалон, блестяха на слънцето като видение от вълшебна приказка. Това бяха останките на град, построен от предците на нейния съпруг, първите от многото, които бяха произнасяли това име.

Бризът шепнеше нежно тук. Издигнат високо на върха на стръмната скала, Авалон, който разцъфтяваше днес, беше благословен с климат, много по-мек от крайните капризи на времето по околните равнини, много по-умерен от този във влажната джунгла, блестящ тъмен смарагд, мили надолу.

Повече от тридесет години този планински връх бе дом на Браяна. От деня, в който се омъжи за Рийс, от деня, в който я пренесе от дома й в Ирландия до този скрит рай на загадки и чудеса. Все още съществуваше част от нейния, заключен за другите, свят. Част от нея, изгубена отдавна.

Тя по-скоро усети, отколкото чу, приближаването на съпруга си — както винаги Рийс се движеше тихо, но бризът, повяващ върху бузата й, се промени, стана по-топъл от неговото присъствие. Той беше роден тук, обучен по древни начини, също както бе обучаван синът им.

Ученията датираха от преди десет хиляди години, идваха от древните. Тези именно науки бяха причина хората от обикновения свят от много отдавна да споменават за вещици, да говорят за феи и магии, след като предците на съпруга й се бяха опитали да живеят сред тях, когато катаклизъм унищожил техния остров. Накрая тези слухове и опасността от разкриване бяха изпратили неговите предшественици да търсят безопасен рай.

Преди шест хиляди години предците на съпруга й стигнали до този планински връх. Тя все още се чудеше, дали древната наука ще бъде достатъчна, за да бъде в безопасност синът им при издирването, което скоро щеше да предприеме.

— Ти си обезпокоена, моя Едейна.

Гласът на съпруга й я докосна топло. Едейна, сродна душа. Те бяха двете половини на едно цяло. Все още имаше периоди, в които той си оставаше загадка за нея. Тя се обърна с лице към Рийс, хладният бриз повдигаше свободно пуснатата й коса, златни кичури падаха върху лицето й. Слънцето падаше меко върху чертите му и ги караше да блестят, светлите лъчи се промъкваха в гъстите вълни на черната му коса.

Той бе внушителен, красив като млад принц, кожата му — така гладка и опъната, както в деня, в който го срещна, високото му широкоплещесто тяло все още притежаваше прекрасна мускулатура. Не повече от тридесет и пет годишен, толкова млад изглеждаше този мъж, въпреки че бяха изминали шестдесет и две години от раждането му.

Тук, в Авалон, бяха открили тайната да забавят неизбежния ход на времето. Тя съществуваше в гората. Тя съществуваше в растенията, дърветата и насекомите. Съществуваше заедно с другите билки, лек за всички болести.

— Просто размишлявах — каза Браяна, — че въпреки целия напредък, който хората на Авалон са направили през вековете, в много отношения те все още живеят в далечна епоха, във време, когато рицарите са били изпращани на опасни приключения, за да покажат достойнствата си.

Рийс плъзна пръсти по бузата й и отмести косата от лицето й.

— Ти се безпокоиш за нашия син.

— Искам да отида при него. Искам да кажа на тези, в Съвета, да вървят по дяволите и да вземат със себе си всичките си правила и предпазливост.

— Разбирам как се чувстваш.

Той обви ръце около нея и я притисна до себе си. Тя долепи буза до мекия черен лен, покриващ гърдите му, намирайки успокоение в топлината му, в здравия, умерен ритъм на сърцето му.

— Но какво ще стане с нашия син, ако обърнем гръб на Съвета?

— А какво ще стане с него при това изпитание?

— Ако успее, той ще има своя шанс да стане лорд от Вътрешния кръг. Това е негово право по рождение, най-високата чест, която моят народ може да присъди.

— И ако се провали, може да умре — в името на честта — Браяна вдигна лице и погледна в очите му, преливащата в синьо зеленина на Карибите беше в тях, болката и страданието, които познаваше от години, бяха там, в очите му.

— А какво ще кажеш за тези хора? Уитмор и дъщеря му, другите, които ще тръгнат на тази експедиция. Те са подведени, манипулирани, като че ли са шахматни фигури, и всичко това — заради Върховния съвет и техните упорити настоявания да се проведе този тест. Това е опасно. Тези хора могат да бъдат ранени или убити.

— Тяхната собствена жажда за знания ги доведе тук.

— А нашият син? Може никога да не го видим отново.

— Направих всичко, което можах, любов моя — той плъзна ръка под косата й и започна да гали тила й с топли пръсти.

— Знам. Но се разкъсвам. С ума си разбирам решението на Съвета, те трябва да проверят честността на сина ни. Но със сърцето си не мога да одобря тази опасна игра.

— Ако не вярвах, че той ще победи, щях още днес да отида при него, Съветът да върви по дяволите — Рийс я притисна по-силно в топлата си прегръдка. — Трябва да вярваме в нашия син. Трябва да вярваме, че ще премине през рицарското изпитание. Това е единственият начин да бъде пълноправен.