Даома Уинстън
Зловещата къща (1)

— Срещу страха има само едно средство — смелостта. И само един лек срещу мъката — времето… — Бенет се усмихваше, когато произнасяше тези думи, и лицето му, обикновено сериозно, добиваше насмешлив израз.

Мики Мейфийлд неволно потръпна от този спомен. Дали Бенет не е искал да я подготви? Предвиждал ли е какво ще се случи? Бенет — нейният съпруг и учител.

Знаеше, че не е добре да се отдава на подобни мисли. Трябваше да отвлече с нещо вниманието си. Погледът й се спря на шофьора на таксито. Той носеше червена фуражка, под която избуяваха гъсти къдрици. Караше спокойно и сигурно към столицата Вашингтон. Над града се стелеше тъмата на късната лятна вечер.

Мики погледна замислено през стъклото. Всичко й изглеждаше така чуждо. В малкото предградие на Копенхаген, където бе прекарала последните години, нямаше толкова коли. Тя въздъхна. Мислите й непрекъснато я връщаха назад. Виждаше се на конните надбягвания в Ейсъм… заедно с Бенет. Още си спомняше загриженото му лице, когато, наведен над нея, я питаше: „Уморена ли си, Мики?“ А тя отговаряше: „Бенет, от какво да се уморя?“ Още тогава трябваше да разбере, да почувствува, че умореният е Бенет. Но в онези дни тя плуваше в илюзии, виждаше всичко в розово, наслаждаваше се на живота, закриляна от Бенет, и единственото, което желаеше, бе това да продължи безкрайно.

Но не стана така и онова време няма никога да се върне. Мики не подозираше, че Бенет е сърдечно болен. Един ден тя влетя вкъщи радостна и доволна, прегърнала огромен букет цветя от градината, и му извика: „Погледни колко са хубави!“

Когато разбра, че Бенет е задрямал в големия стол, което му се случваше често, тя се запъти безшумно към кухнята. С много любов нареди цветята в една ваза. Тогава чу и звънеца от велосипеда на раздавача, който носеше следобедната поща. Запъти се към вратата, но видя, че той отминава.

На връщане към кухнята тя се спря пред кабинета на Бенет, безшумно отвори вратата и погледна. Той все още седеше на стола. Главата му бе клюмнала напред. Позата бе страшно неудобна и тя реши да го събуди.

„Бенет, Бенет!“ прошепна тя. Наведе се към него и докосна ръката му. Но Бенет не помръдваше. Той нямаше никога да се събуди.

Вече не си спомняше какво точно се случи в следващите минути. Беше замаяна. Като в просъница отиде до телефона и се обади в службата му. Дейвид Нелсън, асистентът на Бенет, пристигна веднага, едновременно с домашния лекар.

За тях беше съвсем нормално, че Мики не знае нищо за сърдечното заболяване на съпруга си, че не беше виждала лекарствата, които намери по-късно в нощното му шкафче. Беше наистина съпруга на Бенет, но изглеждаше толкова дребничка и крехка, като дете, затова всички се бояха да й разкрият грубата действителност.

На следната сутрин тя вече знаеше, че трябва да изпълни всички желания на Бенет. Той искаше да бъде кремиран. Макар и със свито сърце, тя уреди всичко. Веднъж той й бе казал, че все някога тя ще трябва да се върне в къщата на своето детство. Без особено желание тя започна приготовленията за пътуването.

През месеца, който й беше необходим, за да ликвидира домакинството, тя непрекъснато мислеше за брака си, така жестоко разрушен от смъртта. Просто не можеше да разбере как е могла да не забележи болестта на Бенет. Лекарят знаеше, Дейвид Нелсън също. Дори леля й Уинифред Уорън беше попитала един ден: „Сигурна ли си, Мики, че на Бенет му няма нищо? Изглежда толкова уморен.“ И веднага след това си бе отговорила сама: „Е, да, мъж на неговата възраст при такава млада жена…“

„Но той е само на петдесет и пет!“ — бе възразила Мики.

„Обаче ти си на двадесет и три. Наистина много неравна връзка. Внимавай за здравето на Бенет. Лошо ще бъде, ако останеш сама.“

Денят беше светъл и слънчев, но думите на Уинифред сякаш забулиха светлината.

Когато получи телеграмата за пристигането на Уинифред, Мики си призна, че това посещение не я радва.

— Винаги съм обичала леля Уинифред и децата й, Бенет, така е! Но всичко беше толкова отдавна. Не мислиш ли, че тя сигурно все още си спомня за онази случка? Може би още мисли, че аз…

— А ти сигурна ли си в себе си? — попита я тогава Бенет.

— Ама, разбира се! — възкликна тя. — С мен всичко е наред. Сигурна съм!

Бенет я погледна замислено и след това каза съвсем спокойно:

— Един ден ще се върнеш… Ще трябва да се върнеш у дома, Мики. Това е единствената възможност да се освободиш от съмненията си.

— Някой ден — повтори тя и пак я побиха тръпки. — Да, някой ден.

— А колкото до Уинифред, трябва да се погрижим да прекара приятно у нас. Тя и децата й са единствените ти роднини.

Единствените й роднини… Уинифред беше далечна братовчедка на баща й. Преди да се омъжи за Уорън, носеше името Басит. След като овдовя твърде рано, намери убежище с трите си деца в голямата къща на Баситови на Басит Плейс. По-късно, Мики беше вече четиринадесетгодишна, се появиха известни „разногласия“ — както ги наричаше майката на Мики. И Уорънови се изнесоха. С течение на времето разривът бе преодолян и контактите бяха възобновени. С Мики Уорънови се отнасяха винаги много дружелюбно. Бяха й предложили съвсем искрено помощта си, когато тя и Бенет дойдоха, за да погребат родителите й.

Мики се почувствува добре, възвръщайки си отново симпатията към леля си. Дори и Уинифред да не беше забравила „разногласията“, които я бяха принудили да напусне Басит Плейс, то тя изобщо не го показваше. Настани се съвсем естествено при Мики и Бенет, за да прекара там отпуската си.

Мики си спомни, че леля Уинифред имаше слабост към близнаците. Кукли-близначки красяха тоалетката й вкъщи. Беше време, когато лелята обличаше дори синовете си Александър и Ноа еднакво, а след това пък купуваше еднакви дрехи за дъщеря си Тиодора и за Мики. Но майката на Мики, жена иначе любезна и отстъпчива, сложи край на тези настроения. Роклята на Мики беше прибрана някъде и тя повече не я видя, въпреки че плака много, тъй като рюшовете й харесваха. Но слабостта на Уинифред към близначките си остана. Мики си мислеше, че в течение на годините леля й ставаше все по-смахната.

Но смахната или не, Уинифред бе разбрала, че Бенет е болен, докато тя живя безгрижно до него още цели два месеца…

Гласът на шофьора прекъсна обърканите й мисли:

— На гости ли идвате?

— Не, тукашна съм. Отсъствувах дълго време и сега се връщам завинаги.

— Значи сме земляци! Не се среща често. Вашингтон стана транзитен град. Къщата ми беше долу, на реката. Но след войната я събориха.

— Тогава трябва да е била недалеч от мястото, където съм израснала — обясни Мики. — Ние живеехме на Басит Плейс.

— На Басит Плейс? Като дете работех там. На това място ли отиваме? Казахте само до Марк Артър булевард!

— Не знаех, че познавате къщата ни.

— Разбира се, че я знам! Често съм косил трева в градината — той я погледна в огледалото. — Но къщата е празна и заключена почти от година. Откакто умря старият Бенжамин Басит, а с него и жена му… — шофьорът почти шепнеше. — Мис, вие не бива да ходите там!

Мики поглади жълтата си пола и преглътна с мъка. Тя изведнъж разбра, че този човек имаше право. Не биваше да се връща в старата къща. Но след това се сети, че такова беше желанието на Бенет.

— Вие трябва да сте малкото момиченце — каза шофьорът. Родихте се малко преди аз да тръгна на война — той се засмя. — Каква случайност!

Думите му й подействуваха на нервите — тя потръпна.

— Родителите ви бяха добри хора — каза шофьорът. — А вие сте малкото момиче, което е пораснало и се връща у дома…

— Да, пораснах — отговори тя с усмивка.

— Но къщата е заключена. По-добре е да не ходите там. Ще ви закарам в някой добър хотел. Там можете да се настаните удобно, докато подготвят къщата за живеене.

С доста повече увереност, отколкото наистина чувствуваше, тя каза:

— Но аз имам ключ.

Ключа от къщата беше намерила в горното чекмедже от бюрото на Бенет. Сега той беше в чантата й заедно с кутийката за хапчетата на Бенет. Мики не можеше да си обясни защо така грижливо пази тези хапчета.

— Ето че аз знам пътя до Басит Плейс — каза шофьорът.

Колата мина покрай оградата и бавно спря пред железен портал, от двете страни на който горяха газови лампи.

Мики се беше върнала у дома.

 

 

Светлината от пламъка на газта напомни на Мики за Ръниън, малкия като джудже Ръниън с червеникавата коса и розовото лице, който веднъж й беше казал:

— Лампите няма никога да угаснат, Мики. Те горят ден и нощ и показват на всеки, че на Басит Плейс всичко е наред.

Заедно със сестра си Бевис, Ръниън работеше от години при Уорънови. Когато Уинифред напусна къщата с децата си, с тях напуснаха и той, и Бевис.

Мики отдавна не се беше сещала за него, въпреки че много го обичаше. И сега при спомена за Ръниън на лицето й се появи лека усмивка.

Но радостта й внезапно угасна, когато погледна къщата зад мъждукащата светлина на газовите лампи. Тя тънеше в мрак и тишина.

Първоначално къщата на Басит беше само на два етажа. След това преустроиха таванския етаж и стана триетажна. Голямото и светло помещение горе бе царството на Мики.

— Порталът е заключен — шофьорът бутна фуражката си назад. — Не виждам и никаква светлина вътре.

Мики се почувствува напълно безпомощна. Тя нямаше ключ, с който да отвори огромната врата.

— Чакайте, ще проверя — каза шофьорът, като слезе от колата и пристъпи към железния портал. Мики видя как той го отвори с лекота, преди да се върне обратно.

— В тъмнината не сме забелязали, че порталът е само притворен.

— Никой не бе известен за пристигането ми — обясни Мики, докато той паркираше колата пред главния вход. Тя затършува из чантата си и след малко извади един ключ.

Шофьорът измъкна от багажника двата куфара и тя го последва. Той погледна още веднъж тъмните прозорци и сбърчи вежди.

— Ще внеса куфарите ви вътре.

— Не, не е необходимо — Мики извади пет долара от чантата си и му ги подаде.

Искаше да остане сама. Това беше всичко, което желаеше, въпреки че сама не знаеше защо. Трябваше да влезе в къщата сама.

Шофьорът я изгледа загрижено и след това измъкна от джоба си картичка.

— Вземете я, моля! Когато ви потрябва такси, обадете се в централата и попитайте за мен. Ще се радвам, ако мога пак да ви возя, навсякъде и по всяко време.

Мики взе визитката и му благодари. Изчака го да се качи в колата, преди да се обърне към вратата. Пъхна ключа в ключалката и го завъртя. Вратата, изглежда, заяждаше, но когато я натисна, тя се отвори. Мики машинално отстъпи. За миг се залюля, но веднага се овладя. Сетне застана неподвижно, сякаш скована от страх. Наоколо бе мъртва тишина.

Бе си мислила, че ще съумее да превъзмогне стария страх. Но сега с въздишка си призна, че не бе успяла. Чувството, което като някаква черна птица бе простряло криле над нея, беше все още живо — последица от душевната драма, която беше преживяла като момиче, единственото, което й бе останало от онези ужасни месеци, когато чуваше непрекъснато шепнещи гласове и виждаше навсякъде втренчени в нея очи. Знаеше, че е оздравяла. Въпреки това в подсъзнанието й беше останала частица съмнение. Бенет беше разбрал това по-добре от нея.

Тук, над Басит Плейс, над нея се бяха спуснали онези сенки. Само тук тя можеше да намери силата, необходима й, за да преодолее съмнението си. Именно затова се беше върнала.

Тя влезе в преддверието и се помъчи да си спомни къде беше ключът за осветлението. Но така и не успя. Опипа стената, намери копчето и го натисна. Изведнъж преддверието се изпълни със светлина. Мики се върна и затвори вратата. Когато се обърна, забеляза, че нещо се движи. Ужасена, тя видя някакво бледо лице, което втренчено я гледаше. Имаше опасност да припадне от страх, но се овладя. „Няма нищо, от което да се страхувам“ — си каза тя. Но след това й се стори, че чува гласа на баща си, дълбок и боязлив: „Колко е жестоко да постъпиш така с едно дете!“ Дочу и плача на майка си и видя как Уинифред преглъща с мъка: „Аз и не помислих… не смятах… Случи се съвсем непреднамерено…“

Мики затвори за миг очи. Защо тъкмо сега си спомня всичко това? Това беше епизод от миналото, който нямаше нищо общо с днешния ден. Въпреки това тя трепереше. И слабичкото момиче пред нея трепереше.

— Мики! — извика тя високо. Мики Басит, каква си глупачка!

Момичето от голямото огледало в златна рамка произнасяше същите думи.

Мики сложи чантата си на масичката пред огледалото, свали шапката си и внимателно я постави до чантата.

— Мики, ти си у дома и това е началото! Ти си у дома!

След като в къщата имаше осветление, трябваше да има и газ в кухнята. Искаше да си свари чаша чай, да седне, да изпуши една цигара и да помисли какво трябва да върши по-нататък. Но най-напред имаше нужда от повече светлина. Пристъпи към вратата, която водеше към всекидневната — беше заключена. Натисна бравата по-силно и тя се отвори. Помещението бе тъмно, само смътно в мрака се открояваха белите чаршафи, с които бяха покрити мебелите.

В стаята имаше някой!

Мики усети сладникава миризма, която й напомняше за жена, облечена в кожено палто. Беше толкова силна, че покриваше напълно мириса на застояло, обичаен за отдавна необитавана къща. Мики напипа ключа и запали осветлението. Близо до камината видя как нагоре се вие пушек.

— Кой е тук? Кой е?

Отговори й тиха въздишка.

 

 

Задъхвайки се, тя извика:

— Ноа? Ноа Уорън?

С разперени ръце той тръгна към нея.

— Мики, всичко наред ли е?

— Разбира се. Аз само си помислих…

— Какво си помисли?

— Бях изненадана. Не съм очаквала да те заваря тук.

— Ужасно съжалявам, ако съм те изплашил. Седнах тук да те чакам и сигурно съм задрямал.

Тя се извърна, за да прикрие от него обзелата я несигурност. Неволно си спомни за онзи миг в градината на дома й в Копенхаген, когато съвсем неочаквано, без видима причина, между тях се беше промъкнало нещо, което не можеше да се назове и което я подтикваше да му каже всичко, което не бе споделяла с никого.

— Александър ми се обади по телефона — каза Ноа. — Адвокатът по наследството ти му съобщил, че пристигаш. Той обаче имал някакъв ангажимент, така че не можеше да те изчака тук и възложи това на мен.

— Тъкмо се чудех откъде знаеш, че пристигам.

— Е, сега разбра — обясни й той саркастично. Следвайки указанията на Александър, изкупих половината магазин за хранителни стоки. Всичко е в кухнята, а освен това и цветята…

Цветя! Розови, бели и червени карамфили. Любимите цветя на Уинифред. Значи техен бе ароматът, който я уплаши, когато отвори вратата на тази стая.

Като направи усилие да се усмихне, Мики каза:

— Александър е помислил за всичко.

— Да, такъв е моят великолепен брат — потвърди Ноа.

— Много мило от негова страна. И от твоя, естествено.

— Не казваш истината, Мики — закачливо отвърна Ноа. — Искаше да се промъкнеш сама и незабелязана от никой друг в къщата.

— Не, Ноа, съвсем не — запротестира тя.

За момент той я погледна замислено, преди да каже:

— Много съжалявам за Бенет. Когато бяхме у вас през юни, не съм и помислял, че може да се случи нещо подобно.

Мики само кимна, не беше способна да отговори.

— Не мислех, че ще се върнеш.

— А защо не?

Той замълча, докато я наблюдаваше изпитателно. Най-накрая каза:

— Ти не си живяла дълго в този дом.

— Така се случи — отговори нервно Мики.

— Всъщност, откакто се разболя. Това беше причината, нали?

— Не, нищо подобно — опита се тя да му противоречи. — И изобщо всичко е отдавна минало.

— Спомних си за това, след като видях лицето ти преди малко.

Тя се засмя някак пресилено:

— Но това беше от изненада, че заварих някого вкъщи. И през ум не ми е минавало, че ти може да си тук. Отпред нямаше никаква кола.

— Паркирах зад къщата, а и ключът, който ми даде Александър, е от задната врата.

— Значи изненадата ми е оправдана?

Като че ли не го беше убедила напълно, но вместо да й отговори, той каза:

— Мисля, че трябва да те предупредя.

Мики изтръпна:

— Да ме предупредиш за какво?

— След смъртта на Бенет ти не пожела да ти помогнем, дори не ни се обади, че пристигаш. От това може да се заключи, че не искаш да имаш вземане-даване с Уорънови — той се усмихна разбиращо. — Затова и искам да те предупредя. Мама може да ужасно досадно и ти трябва енергично да й се противопоставиш.

Мики въздъхна:

— Ноа, страхувам се, че си добил погрешно впечатление. Съвсем не съм искала да късам връзките си с вашето семейство — и преди, и сега. Вие сте единствените ми роднини. Затова голямото ми желание е да се разбираме.

— Много похвално — отвърна той сухо. Усмивката изчезна изведнъж от лицето му. — Аз имам желанието да ти кажа, че Уинифред ще се опита непременно да попрекали с грижите си за теб, както го прави с всички нас — той вдигна ръка, когато Мики се опита да го прекъсне. — Не казвай нищо! — помоли я той. — Не очаквам отговор от теб. А сега мисля да приготвя нещо за пиене. Какво искаш? Чай? Ако си спомням добре, в Копенхаген ти постоянно пиеше чай! А може би коктейл, за да се чукнем за завръщането ти?

— Да, коктейл, моля те.

Той й посочи едно канапе.

— Ето ти едно местенце, където можеш да си починеш, докато аз приготвя питието.

Мики изчака той да излезе и чак тогава седна, извади една цигара и я запали. Изведнъж си спомни за протегнатите ръце, с които Ноа пристъпи към нея, и особеното чувство, обзело я в този миг, което й бе попречило да хване ръцете му.

Когато той се върна и й подаде чашата, тя вече се бе овладяла:

— Ноа, аз наистина се радвам, че те виждам. Надявам се, че семейството не ми се сърди, задето постъпих така. Но след смъртта на Бенет бях толкова отчаяна… Не можех да мисля за нищо друго. Трябва отново да се науча… — гласът й замря.

— Да бъдеш свободна? — попита я той предпазливо: — Да бъдеш отново самата ти? Да мислиш като самостоятелен човек?

Тя кимна:

— Да, точно така.

— А знаеш ли вече какво ще правиш тук?

— Не — Мики се огледа. — Мисля си, че ще се погрижа най-напред за къщата.

— Продай я, Мики!

Тя поклати глава:

— Не, не мога да направя това, а ми се струва, че и не го искам.

— Е, щом е така — той присви рамене и продължи, като вдигна чашата си, — тогава за щастливото ти завръщане!

— Благодаря ти, Ноа — усмихна се тя.

— Е, аз ще си вървя. Сигурно Уинифред и Александър скоро ще се появят. Само ми кажи, ако искаш да избягаш от тях. Готов съм да тръгна с теб накъдето пожелаеш.

— О не, Ноа, искам да ги поздравя.

— Както желаеш. Всичко ще се струпа на твоята глава.

— Какво имаш предвид?

— Ще видиш. Само знай, че аз съм винаги на твоя страна — той замълча и се ослуша. След това се изсмя: — Сега ще видиш, че съм прав. Колата на Уинифред. Аз изчезвам през задния вход. Трима Уорънови са предостатъчно на едно място — той постави чашата си на масичката до канапето. — Ако мога да направя нещо за теб, обади ми се! Бъди щастлива!

Той излезе, преди Мики да успее да протестира или да му благодари. Стаята й се стори изведнъж празна и тиха. Тя се изправи, остави чашата, от която бе отпила само няколко глътки, и тръгна към преддверието. Отвън се чу шумът на паркираща кола. Тя си пое въздух и отвори вратата.

— Ето те, мила моя — се провикна Уинифред, изкачи бързо няколко стъпала и разтвори ръце, за да прегърне Мики.

Следваха я Александър и Тиодора.

— Колко ужасно е това, което се случи с теб — патетично каза Уинифред, докато прегръщаше Мики. — Не ти ли казах още в Копенхаген, че Бенет изглежда уморен и болен? Но че всичко ще се развие толкова бързо, не съм и помисляла. Горкото дете!

Мики не отговори нищо, стоеше неподвижна в прегръдките на леля си, която я целуваше и гладеше по косата. Най-после Уинифред я пусна. — А ето ги и братовчедите ти — извика тя, като сочеше Александър и Тиодора.

Александър, среден на ръст, русокос, с широки рамене, пръв взе думата:

— Радвам се, че отново те виждам, Мики. Бих се радвал още повече, ако обстоятелствата бяха други.

Тиодора промърмори нещо неразбираемо и целуна Мики по челото. И тя беше русокоса и набита. Силно гримираното й лице бе така безизразно, като това на майка й. Беше на двадесет и пет години, най-малкото дете на леля Уинифред.

— А сега да влезем — каза Уинифред, като пое инициативата в свои ръце. — Такава хубава къща, само че доста западнала, за съжаление! Къде е Ноа? Да не би изобщо да не се е появявал?

— Беше тук — смотолеви Мики. — Той ме посрещна. Много любезно от ваша страна, че…

— Донесъл ли е продуктите?

— Да, а също и цветя. Благодаря ти, Александър — каза дружелюбно Мики.

— Надявам се, че ще ме извиниш, Мики, задето изпратих Ноа, вместо сам да дойда. Имах важна служебна среща. Наистина, нищо не би могло да ме спре да те посрещна… Разбираш ме, нали?

Мики беше учудена от сериозния му тон. Но това не й попречи да се усмихне и да го увери, че го разбира напълно. Изведнъж осъзна, че те смятат Ноа за аутсайдер, че за Уинифред, Александър и Тиодора той не е пълноценен представител на семейство Уорън.

Уинифред погледна с възхищение кристалния полилей, а след това и голямата всекидневна.

— Много е хубаво тук — каза тя — и все пак трябва да ти призная, че не мога да разбера защо трябваше да се връщаш. Можеше да ни пишеш. Щяхме да ти предложим да живееш у нас.

— Но аз искам да остана тук — отвърна Мики.

— Що за глупост! — възкликна Уинифред. — Невъзможно е да останеш тук сама, без прислуга. При нас са Ръниън и Бевис и те биха се радвали да те видят.

— Може би утре — промърмори Мики.

— Разбира се, нашето жилище не е много голямо — продължи Уинифред, без да взема под внимание думите на Мики. — Не е и от най-хубавите, но при тези обстоятелства за теб е по-добро от тази голяма и мрачна къща.

Александър, който се беше подпрял на канапето, каза:

— Моля те, майко! Мики иска…

— Щом като настояваш непременно да останеш тук, Мики — продължи тя, — не ни остава нищо друго, освен да се преместим и ние. Това е съвсем нормално. Ти се нуждаеш от някого, който да се грижи за теб. А ние сме единствените ти роднини.

Мики си помисли, че Бенет би се съгласил с подобен аргумент. Въпреки това каза:

— Но къщата трябва първо да се оправи.

Уинифред кимна. Безизразното й лице не издаваше мислите й.

— Добре, утре ще дойда пак и тогава ще обсъдим всичко подробно. А сега да вървим, Александър и Тиодора!

Тя се упъти към преддверието, следвана от децата си. Спря се на прага и пак се обърна към Мики:

— Сигурна ли си, че искаш да останеш сама тук, Мики? Не бива да се самоизмамваш. Ако не си съвсем сигурна…

— Съвсем сигурна съм — отвърна Мики спокойно. — Наистина, лельо Уинифред, аз все пак съм възрастен човек.

— Дали? — попита Уинифред и пак тръгна, но изведнъж се спря:

— Ах, тази стара, мила къща! Колко спомени е скътала! — тя се обърна към Мики и втренчи очи в нея: — Онези недоразумения преди много години, сигурно си спомняш за тях, вече са забравени, нали? Между мен и родителите ти всичко отдавна се уреди. Те показаха разбиране. Наистина, показаха…

— Зная, лельо Уинифред.

— Глупави думи — въздъхна Уинифред — изговорени в момент, когато не мислиш. Съжалявам…

— Всичко вече е минало, лельо Уинифред.

— Радвам се, мила. Ние сме единствените, които имаш още на този свят. А и ти си нашата едничка роднина. Трябва да държим един за друг, Мики — тя целуна леко Мики по челото и най-после тръгна към вратата.

Александър се усмихна на Мики. Погледът му търсеше нейния. С глас, който подсказваше нещо повече от роднинска симпатия, той й прошепна:

— Много съм щастлив, Мики, че си тук.