Марго Далтън
Друга жена (1)

Първа глава

Събуди се със смътно усещане за нещо топло и меко. Обгърна я чувство на сигурност и истинско блаженство. Без да отваря очи, тя се усмихна, размърда се и се отдаде с наслада на приятното усещане, ала внезапно изпита остра, пронизваща болка.

Застина, намръщи се, стисна очи и се помъчи да разбере откъде идва болката. Бавно проумя, че болката е вътре в нея и е свързана по някакъв необясним начин със същността й, а чувството за мекота и топлина идва някъде отвън.

Обзе я безпокойство, объркване и неясен страх. Горещината сякаш се плъзна по тялото й и я притисна. Клепачите й неволно се повдигнаха. Обхващаше я ужас при мисълта да отвори очи, ала накрая се престраши, защото нямаше друг избор.

Премигна няколко пъти и се втренчи с безизразен поглед в пространството, докато се опитваше да осъзнае факта, че топлината идва от снопа слънчева светлина, който обливаше лицето й и мъчително я заслепяваше.

Силната пулсираща болка не отслабваше и изпълваше цялото й същество. Мекотата бе нещо съвсем различно — нещо, което обгръщаше тялото й, нещо гъвкаво, бяло и топло.

Очите й бавно привикнаха към светлината. Постепенно различи неясни очертания и форми, потънали в оттенъци на сиво и бледосиньо. До нея лежеше някакъв неподвижен предмет. Вдигна го и го задържа пред погледа си, присви очи и за своя изненада откри, че мислите й караха предмета да се мести, а отделните му части се разтваряха и затваряха като ветрило.

Ръка, помисли тя и се зарадва като дете, че се сеща за думата.

— Ръка — прошепна едва-едва, ала пресипналият й глас прозвуча високо в мъртвата тишина. Парещата болка пак прободе тялото й, но тя почти не я усети, тъй като вниманието й бе все още изцяло погълнато от загадъчната връзка между звука, думата и предмета пред нея. — Ръка — промърмори отново. — Пръсти.

Усмихна се неловко и отново почувства болката. Внимателно свали ръка и обърна глава върху меката възглавница, като се стремеше да не извършва резки движения.

Знаеше, че ако затвори очи, болката ще намалее, а ярката светлина ще се смени със спокоен и прохладен мрак, ала любопитството й бе по-силно. Поглъщаше с интерес всичко, до което се докосваше погледът й. Изучаваше с изненада контурите и формите на заобикалящия я свят.

Някои от нещата притежаваха имена, които бързо изплуваха в съзнанието, например думи като „стол“ и „врата“.

Другите предмети навярно също имат названия, каза си тя, но поради някаква причина не бе в състояние да ги възстанови. Не можеше да ги намери в тайните хранилища на мозъка си.

Мъчеше се да си ги припомни, като смътно осъзнаваше тяхното значение и се досещаше, че те представляват ключът към загадъчния свят, в който бе попаднала. Не след дълго обаче се предаде. Умората й надделя, а болката се засили. Отпусна клепачи и се остави мракът да я завладее и отнесе обратно в тихите дебри на съня.

Когато се събуди за втори път, нещо се движеше пред погледа й — нещо голямо и топло, което приличаше на нея, но и бе някак по-различно.

Човек, помисли тя, а след миг думата изплува в съзнанието й: жена. Промълви:

— Жена — после прикова очи във фигурата до прозореца.

— О! — възкликна сестрата. — Я виж кой се събуди! Как се чувстваш, миличка?

Болната погледна втренчено, премигна няколко пъти и направи усилие да се съсредоточи. Жената пред нея се усмихваше. Широката лъчезарна усмивка откриваше бели зъби, които изпъкваха на фона на лъскавата й тъмнокафява кожа. Тя бе цялата в бяло и кафяво: кафявото лице и ръце се открояваха на фона на снежнобялата престилка.

Изглеждаше едра, силна, пълна с топлина и енергия. Жената в леглото се помъчи да отвърне на усмивката й, щастлива и благодарна, че не е единственото живо същество в този нов свят.

— Внимавай, скъпа! Не се усмихвай! — рече тъмнокожата сестра. — Устната ти е цепната. Сигурно ще те боли още няколко дни! — сетне се засуети около леглото, като извършваше загадъчни движения със стъклени и метални предмети. — Е, как се чувстваш, Лиа? — попита най-сетне тя, вдигна ръката й и хвана китката със сръчен и опитен жест.

— Лий? — повтори неясно жената с колеблив приглушен глас.

— Ли-а — рече отново тъмнокожата сестра, като наблегна на двете срички. — Нали така се казваш? — добави тя и се консултира с листа, прикрепен към подноса. — Лиа Темпъл. Това е името ти. Години: двадесет и седем.

— Лиа — каза пак жената. — Име… — намръщи се тя, докато се мъчеше да разчете надписа върху малката табелка над големия бюст на сестрата. — Дорис? — произнесе бавно тя, смутена и радостна, че разбира смисъла на печатните букви. — Име: Дорис…

— Точно така се казвам, мила — засмя се тъмнокожата сестра. — Дорис Абигейл Амелия Уолш. Но ти ме наричай Дорис.

Лиа съвсем забрави за цепнатата устна и се усмихна. В следващия миг болката отново я прободе и тя замижа. Сетне промърмори:

— Дорис — името й харесваше. Допадаше й и едрата чернокожа сестра, която се грижеше за нея с толкова любов и внимание.

Чувстваше се напълно изтощена. Разговорът бе изчерпал сетните й сили. Ужасяваше се от мисълта, че Дорис ще изчезне, ала повече не бе в състояние да държи очите си отворени. Клепачите й се отпуснаха, кадифеният мрак я обгърна и Лиа бавно потъна в един друг свят, където нямаше светлина и болка.

 

 

Дорис Уолш, медицинска сестра в отделението за спешни случаи, стоеше до леглото на Лиа. Лъчите на утринното слънце струяха през прозореца и се спускаха върху широките й рамене като златисто наметало. Държеше в ръка тънката китка на Лиа Темпъл и се взираше замислено в младата жена.

Горката Лиа, беше много красива наистина! А според Дорис сега изглеждаше по-хубава и от преди. След намесата на сестрите не остана следа от екстравагантния грим, фризираната изрусена коса и дългите лакирани нокти, с които бе постъпила в болницата след произшествието.

Предполагаше, че Лиа никак няма да се зарадва, когато дойде на себе си и разбере, че косата й е подстригана. А нима имаха друг избор? Докараха я с тежко мозъчно сътресение. Нещо повече, лекарите не изключваха възможността за възпаление в черепната кухина. Нейната дълга буйна грива изискваше много грижи и не бе практично да се поддържа, докато беше в болницата.

Освен това, така изглеждаше по-добре, отбеляза Дорис. Естественият златистокестеняв цвят й отиваше повече от изрусените кичури. Късата коса, оформена от фризьора в болницата и сресана грижливо на път, й придаваше момчешки вид и откриваше дълбок червен белег, който започваше над ухото и минаваше през цялото дясно слепоочие. Новата прическа подчертаваше изящните й скули и фини правилни черти.

Истинска красавица, мислеше си сестрата. Дългите гъсти мигли изпъкваха на нежната бяла кожа. Дорис бе видяла и игривите златни пламъчета в големите светлокафяви очи.

Внимателно вдигна завивките и разтвори болничния халат да провери състоянието на раните. Намръщи се при вида на дълбоките синини върху заоблените гърди. Малко над тънката талия имаше стегната превръзка, поддържаща счупените ребра. Лявата ръка бе цялата в бинт, а дългите стройни бедра бяха осеяни с многобройни натъртвания и драскотини.

— Каква красива жена! — възкликна Дорис. — А така да я подредят! Срамота! — грижливо завърза халата на Лиа и я зави с одеялото. Сетне приглади с ръка косата върху челото на спящата жена и се замисли над разговора им. Странно, но името й бе озадачило Лиа Темпъл.

Свъси вежди и се отдалечи от леглото. Взе в ръце подноса с лекарства и медицински инструменти, тихо напусна стаята и тръгна по широкия коридор. Пристъпваше с лека грациозна походка въпреки внушителното си тегло.

Унесена в собствените си мисли, тя крачеше бързо и изобщо не забелязваше утринната треска и суматоха в оживеното болнично отделение. Вратите на стаите бяха отворени, слънцето се прокрадваше през тях и образуваше големи светли правоъгълници върху лъснатия мраморен под на коридора. Угрижена и вглъбена, Дорис стигна най-сетне до стаята на сестрите и влезе вътре, за да се обади по телефона.

 

 

— Лиа? Чуваш ли ме, Лиа?

Този път й бе необходимо по-кратко време да напусне света на мрака и да се озове сред светлината. Гласът й служеше като спасително въже. Вкопчи се в него и се заизкачва с болезнено нетърпение. Когато стигна края на въжето, тутакси се озова сред познатата обстановка и сред предметите, които имаха свои имена.

Врата, прозорец, ръка, лице. Мъж, помисли тя, докато изучаваше лицето. Не е Дорис.

Изпита разочарование и почти детски копнеж да зърне черното усмихнато лице на Дорис и нежните й ръце. Стисна зъби и напрегна цялото си тяло да преодолее болката. После се вторачи в новото лице.

За разлика от Дорис човекът срещу нея беше бял. На главата си също носеше нещо бяло. Очите му бяха напълно безцветни. Но те не приличаха на очи. На тяхно място имаше два големи стъклени правоъгълника, от които струеше светлина.

Ужасена, Лиа се запита дали някои хора всъщност са без очи. В следващия миг обаче се успокои. Човекът се размърда и светлината изчезна. Зад стъклените правоъгълници се показаха две проницателни сиви кръгчета.

— Знаеш ли как се казвам, Лиа?

— Дорис? — изрече колебливо тя, сетне плахо добави: — Лиа? — това бяха единствените имена, които помнеше.

— Доктор Холкрос, Лиа — наклони се към нея мъжът и й хвърли сериозен изпитателен поглед. — Аз съм доктор Холкрос, но ти винаги си ме наричала Кен.

— Кен — повтори Лиа и потръпна. Името се заби като острие на нож в главата й, там, където болката бе най-силна.

Докторът не откъсваше поглед от нея. В сивите му очи се четеше интерес.

— Боли — каза тя и вдигна дясната си ръка към главата.

— Така ли? Къде те боли най-много, Лиа?

Лиа сбърчи чело в стремежа си да намери отговор, ала остана поразена от сложността на въпроса. Не бе сигурна от какви части се състои тялото, макар да имаше представа как изглеждат телата на други хора, като тези на Кен и Дорис, например. Спомни си своите предишни предположения, че местата, където чувства болка, принадлежат на тялото й, а всичко топло и меко е извън нея.

— Навсякъде — обади се най-сетне тя с надежда, че е улучила правилния отговор. — Боли навсякъде.

Доктор Холкрос кимна замислено и се наведе към нея с тесен метален цилиндър в ръка. За изненада на Лиа през отвора на цилиндъра излизаше лъч светлина и лекарят можеше да го контролира по свое желание.

— Светлина — усмихна се тя.

— Да — съгласи се докторът и я погледна учудено. Сетне насочи светлината към дясното й око. — Гледай направо, Лиа, покрай ушите ми. Добре. Я да видим сега другото… — замълча и се облегна на стола. Прибра цилиндъра в джоба на престилката. Лиа го наблюдаваше мълчаливо. — Спомняш ли си какво стана вчера, Лиа?

Тя отново свъси вежди, докато се мъчеше да проумее значението на „вчера“ и „спомняш“. Смътно се досещаше какво има предвид докторът, ала главата й сякаш бе празна…

— Събудих се — рече накрая тя. — Видях Дорис.

— Добре — докторът потропа с пръст по облегалката на стола. — Предполагам, не помниш нищо за… произшествието. И по-добре — добави той. В гласа му неочаквано се прокрадна мрачна нотка. — А преди това, Лиа?

— Преди?

— Миналата седмица, например. Или миналия месец. Спомняш ли си за последното ти посещение при мен и нашия разговор?

— Последно посещение — повтори Лиа. Взираше се в него с недоумение и нямаше никаква представа за какво говори докторът.

— Лиа — смени тактиката лекарят. — Знаеш ли, че ти подстригаха косата? Откакто те познавам, винаги си носила дълга коса.

Лиа го погледна в очите. Опита се да схване същността на думата. „Коса“, каза си тя и погледна редките бели кичури върху главата на доктора. После вдигна несигурно ръка и докосна косата си.

— Коса? — попита тя.

— Да, Лиа — наблюдаваше я внимателно той. — Лекарите бяха принудени да подстрижат разкошната ти дълга коса. Приличаш на момче. Какво ще кажеш?

Лиа се вторачи в лекаря и се запита какво да му отговори. Косата й бе къса като на Дорис или поне така й се стори, като я докосна. Докторът пък нямаше почти никаква коса. Не можеше да си представи как изглежда дългата коса.

Внезапно се намръщи и се запита какъв ли цвят е косата й. Дали е черна като ситните лъскавите къдрици на Дорис? Или е бяла като на Кен?

Искаше да попита, ала не бе в състояние да намери думи да състави въпроса. На всичкото отгоре докторът не откъсваше очи от нея и изучаваше лицето й със странно замислено изражение.

— Лиа — рече тихо той. Наведе се и отново извади цилиндъра. — Искам да погледнеш към светлината. Нали разбра? Гледай право в светещата точка и не отклонявай очи. Така. Още малко задръж! А сега следвай движението й. Виж как бавно се мести. Добре. Бавно се мести пред очите ти, бавно, бавно…

Много скоро лицето му взе да избледнява, малката сребърна светлинка изчезна, а след нея се стопи и дневната светлина. Лиа се устреми надолу към глъбините на мрака и не след дълго потъна в меките топли покои на съня.

 

 

Когато се събуди, Лиа се чувстваше спокойна и отпочинала. Ярките лъчи на утринното слънце бяха отстъпили място на меката следобедна светлина, която се процеждаше през прозореца, образуваше малки жълти петънца по пода и весело трепкаше в металната рамка на леглото.

Лиа се усмихна, сетне се намръщи при спомена за Кен, неговата сребърна светлинка и тревожните му въпроси. Какво ли означаваха всички тези въпроси…

Съществуваше ли друг, непознат за нея, свят? Колко хора живееха в него? Как изглеждаха? Различаваха ли се от Кен и Дорис?

Дали Лиа е живяла в друг свят и по някакъв странен начин се е озовала в този? Неочаквано по гърба й полазиха ледени тръпки. Чувство на самота и страх помрачи приятното настроение от топлия слънчев ден. Лиа потрепери. Помъчи се да сподави надигналия се в гърдите ужас, да се подготви за следващия удар на съдбата.

Докато лежеше със затворени очи, здраво стиснала краищата на одеялото, някой открехна вратата и влезе в стаята. Лиа предпазливо надникна под завивките.

Не беше Дорис, нито Кен. Бе съвършено непознат човек. Лиа веднага забрави предишните си страхове и премигна от изненада, удивена от факта, че съществуваха толкова различни хора.

Новодошлата бе жена като Лиа и Дорис, ала по-дребничка, с дълга руса коса и светлосини очи. Бе облечена с халат в същия бледосин цвят, в който бяха боядисани стените на стаята, и носеше поднос с лъскави метални съдове.

Лиа погледна първо жената, после подноса и ненадейно усети някаква настойчива потребност и болезнена празнина.

— Гладна ли си, Лиа? — усмихна се русокосата жена.

— Гладна — повтори Лиа. — Да — добави тя и осъзна, че това бе самата истина. Сестрата бе отгатнала и назовала състоянието й.

— Чудесно тогава! Виж какво ти нося! Обичаш ли задушена риба тон?

— Не знам — рече Лиа след кратък размисъл.

— Хм, ясно ми е какво мислят повечето хора за болничната храна, но в случая грешат! Яденето е страхотно! Честна дума! Ако щеш вярвай, но аз винаги си поръчвам риба тон. Я да видим сега! Искаш ли мляко в чая?

— Не знам — отвърна Лиа. Отново я обзе паника. Въпросите се сипеха един след друг, а отговори нямаше. Хората навярно оставаха много разочаровани от нея.

Русокосата жена се вторачи нервно в нея, сетне хвърли поглед през рамо и лицето й се проясни, като забеляза Дорис да влиза забързана в стаята.

Лиа едва не избухна в радостен смях, когато видя познатото черно лице и топлата лъчезарна усмивка на облечената в бяло сестра.

— Дорис! Гладна съм! — извика Лиа.

— А как иначе, миличка! — хвана ръката й Дорис и й се усмихна. — Ейми, върви да обядваш, пък аз ще се погрижа за госпожа Темпъл.

Дребничката жена кимна с благодарност, излезе припряно от стаята и остави сестрата да отхлупи съдовете.

— Така. Първо да вдигнем леглото. Дръж се здраво, Лиа, излитаме! — пошегува се Дорис и натисна лоста в долния край на леглото.

Бавно, като с магическа пръчка, Лиа се озова в седнало положение. Изведнъж пред очите й изплуваха огромни цветни кръгове, очертанията на стаята се размиха, а Дорис се превърна в неясно петно.

— Свят ли ти се зави? Затвори очи и не мърдай! Ей сега ще ти мине! Ти май наистина трябва да хапнеш нещо. Готово. Вече ти няма нищо. Я погледни тук!

Лиа се подчини и за своя изненада установи, че Дорис действително е права. Моментната й слабост бе преминала. Стаята бе слънчева и светла, а предметите изглеждаха още по-интересни. Отправи любопитен поглед към едрата жена. Не можеше да проумее как Дорис разбира всичко, което става в главата й, докато тя нямаше ни най-малко понятие какво мисли Дорис. Искаше да я попита, ала отново се затрудни да намери подходящи думи. Вместо това насочи взор към малкия метален предмет, който сестрата държеше пред лицето й с въпросителен поглед.

В съзнанието й се отприщи порой от думи. Лиа се залута сред тях подобно на човек, изгубил игла в купа сено.

— Вилица! — възкликна най-сетне тя.

Дорис кимна и сърцето на Лиа се изпълни с щастие.

— Чудесно! А това?

— Лъжица — още преди сестрата да успее да вдигне ножа, добави: — Нож.

— Умница! Я ми кажи, Лиа, ти с коя ръка си служиш?

Лиа я погледна озадачено, а увереността й мигновено се изпари.

— Добре де! Няма значение! — побърза да я успокои Дорис. — И без това не можеш да използваш лявата ръка с тая превръзка, нали? А помниш ли как се държи вилица, скъпа?

Лиа пое вилицата от Дорис и я стисна непохватно с длан. На лицето й се четеше безпомощно изражение.

— Съжалявам — прошепна тя. — Наистина съжалявам…

— Я стига глупости! — прекъсна я Дорис. — Ето така, виждаш ли? — сестрата постави вилицата в ръката на Лиа и нагласи правилно пръстите й. — Този пръст тук я поддържа, а тия двата я направляват. Разбра ли, Лиа?

Лиа кимна. Постара се да хване вилицата и направи няколко пробни движения във въздуха.

— Браво! Бързо схващаш! — похвали я с възхищение сестрата и Лиа отново изпита безумна радост. — Тъй! А сега опитай това. Задушена риба тон.

— Знам.

— Тъй ли? — стрелна я с очи Дорис. — Откъде знаеш, Лиа?

— Ами Ейми ми каза.

— Аха! — Дорис мълчаливо наблюдаваше как Лиа се мъчи да бодне едно парче. — Какво е риба тон, Лиа? — вметна тя небрежно.

Младата жена се замисли и продължи отчаяните опити да задържи храната върху вилицата.

— Вода? — престраши се накрая тя. — Нещо свързано с водата?

— Почти отгатна. Внимавай сега! Хоп! Браво! — на лицето й грейна щастлива усмивка, когато Лиа успя да поднесе вилицата към устата си, сдъвка хапката и я преглътна.

— Обичам риба тон! — заяви най-сетне Лиа с вид на човек, направил изключително откритие.

— Чудесно! Ето, вече знаеш още едно нещо за себе си, нали така? Я да видим сега дали обичаш репички.

— Кои са репичките?

— Ей онова малко купче. Какви са на цвят, Лиа?

— Червени — отвърна тя веднага. Имената на цветовете бяха сред думите, които откриваше най-лесно в паметта си. Бодна по-уверено в червеното купче и поднесе няколко репички към устата си, ала незабавно ги изплю обратно в чинията. — Пфу! Каква гадост! Отвратително!

— Е, сега поне разбрахме със сигурност, че не обичаш репички — засмя се Дорис и обърса устата на Лиа със салфетка. Сетне внимателно добави: — Само че не бива да плюеш, мила! Ако хапнеш нещо, което не ти харесва, просто преглътни, пий бързо малко вода и повече не яж от него. Разбра ли?

— Знам — изчерви се Лиа. — Знам, че не е хубаво да се плюе храна.

— Наистина ли знаеш, скъпа? — Дорис се вгледа в пламналото лице и нещастното изражение на красивата жена пред нея. — И ако не се лъжа чувстваш смущение, а? Колко интересно! — промърмори на себе си сестрата. — Странно, че въпреки всичко си в състояние да се смущаваш.

Лиа обаче не я чу, изцяло погълната от усилията да хапне парче риба. Стомахът й се свиваше от глад. Изпитваше болезнена празнина и почти вълчи апетит. Изкусителният аромат на ястието пораждаше в нея усещане, граничещо с болка.

С помощта на Дорис Лиа изяде рибата. Хареса й киселия вкус на доматите, изхруска препечените филийки, после реши, че предпочита кафе пред чай и се зарадва на желатиновия крем.

— Виж, Дорис! Виж как трепти! И е червен! — възкликна тя с благоговейна изненада и възхищение. — И е толкова сладък! — добави тя с пълна уста и замижа от удоволствие.

Дорис безмълвно я наблюдаваше. По едно време Лиа учудено забеляза как сестрата избърса с ръкав очите си и подсмръкна.

— Дорис? — разтревожи се тя и за миг забрави желирания крем.

— О, не ми обръщай внимание, скъпа! Все си мисля още колко много неща ти предстои да откриеш. Дано поне отсега нататък в живота ти няма неприятни изненади!

Лиа довърши мълчаливо студеното плодово желе.

— Не ми обръщай внимание! — повтори сестрата. — Ти май хареса десерта. Знаеш ли, че го правят в най-различни цветове? — попита тя весело. — Зелен, жълт, оранжев, какъвто пожелаеш. Има дори шарен, представяш ли си?

— Наистина ли? — отвори широко очи Лиа. — И всичките ли са толкова сладки?

— Всички до един! Хайде сега, миличка, идва ред на банята! Трябва да се измиеш и преоблечеш, защото знаеш ли какво чух? Съпругът ти ще дойде да те види след малко. Искаш да си сресана и хубава за него, нали, Лиа?

Озадачена, Лиа кимна машинално и продължи да размишлява върху думите на сестрата. Дорис я хвана здраво през кръста и й помогна да стигне до умивалника. Далеч от топлото меко легло, Лиа изведнъж придоби по-осезаема представа за собственото си тяло. Предположенията й се оказаха правилни: всяка нейна фибра — от краката до главата — пулсираше от болка.

— Боли — каза тя на Дорис, докато се къпеше. Стисна зъби и се помъчи да се усмихне. — Боли навсякъде, Дорис.

— Знам, скъпа, но какво да се прави! И лежането няма да ти помогне. Само дето повече ще се обездвижиш! Защо не кажеш на мъжа ти да те разходи до фоайето?

— Мъж — повтори Лиа и я побиха тръпки.

Дорис я заведе до стаята и й помогна да легне на леглото. Лиа се сгуши в меките постели, а измъченото й от болка тяло потъна в блажено спокойствие.

— Помниш ли мъжа си, Лиа? — наведе се над нея Дорис и приглади косата й с ръка.

— Мъж — рече отново Лиа и се загуби сред многобройните думи, нахлули в съзнанието й. Поклати объркано глава. Имаше обща представа за значението на „мъж“, ала не можеше да свърже понятието с нищо познато.

— Казва се Пол — добави Дорис. — Пол Темпъл. Тая сутрин се отби в стаята на сестрите, но ти спеше. Каза, че ще дойде по-късно. Да видиш само как се ококориха сестрите!

— Защо?

— Защото, мила моя, рядко се срещат такива страхотни мъже като твоя Пол.

Лиа погледна озадачено. Досещаше се какво означава „страхотен“, но не знаеше кога един мъж може да бъде наречен така.

— А Кен?

— Кой Кен, Лиа? Какво говориш?

— Ами лекаря. Онзи със светлинката. Той страхотен ли е?

— Доктор Холкрос?! — избухна в смях Дорис. — О, не! — съвзе се тя и избърса очи. — Не, скъпа! Той е много симпатичен човек наистина, но не бих казала, че е страхотен — откъм коридора долетя глас. Дорис с нежелание се изправи. По устните й още трептеше весела усмивка. — Трябва да тръгвам. След малко пак ще дойда, Лиа. А сега поспи, ако искаш.

Лиа поклати отрицателно глава. Обзе я панически страх, че прекарва твърде дълго време в спокойния свят на забвението и мрака, докато другият свят бе изпълнен със светлина и интересни неща, които можеше да научи, ако се съсредоточи и остане будна.

Дорис очевидно пак отгатна мислите й и кимна. Сетне се наведе и взе купчина шарени листове.

— Ето няколко списания. Нали можеш да четеш? Сутринта видях, че прочете името ми на картончето.

Лиа ги взе и задържа в ръце, докато наблюдаваше как масивното тежко тяло на Дорис се устремява към вратата.

Запрелиства с безмълвно удивление списанията. Дорис се оказа права, както винаги. Лиа четеше и разбираше думите, а понякога в съзнанието й дори изплуваха образи. Те обаче бяха тъй причудливи, странни и непонятни като откъслечни спомени от загадъчен сън, че Лиа много скоро почувства ужасна болка в главата, а буквите се сляха пред очите й.

Замаяна и уморена, тя най-сетне пусна списанията върху одеялото. Топлият мрак я пое и предаде в милостивите обятия на забравата.

 

 

Когато се събуди, между леглото и прозореца отново имаше човек. Лиа премигна и отвори широко очи да прогони тъмнината и да разгледа по-добре мъжа, застанал до нея. Постепенно свикна със светлината и различи лицето и дрехите на новодошлия. Не приличаше на никой от хората, които бе виждала досега.

Беше забелязала, че лекарят и сестрите носят болнични престилки. За разлика от тях непознатият бе облечен в кафяво кожено яке и сини джинси. Бе висок — доста по-висок от Кен и Дорис, а широките му рамене сякаш изпълваха целия прозорец. Но въпреки ръста си мъжът не бе дебел и пухкав като Дорис. Тялото му беше тънко, стройно и мускулесто.

Пламъците на залязващото слънце се отразяваха в правилните черти на продълговатото му лице. Гъстата коса с цвят на чисто злато блестеше на вечерната светлина. Под дългите черни мигли надничаха две необикновено красиви очи. Лиа затаи дъх. За първи път съзираше такава чудновата смесица от тонове и багри: синьо, кафяво, искрящо златно и зелено.

Вторачи се в него, потресена от завладялото я чувство. В гърдите й се надигна необяснимо вълнение. Вълнуваше се и когато видеше Дорис. Но при вида на тъмнокожата сестра Лиа винаги усещаше прилив на топлота, сигурност и щастие, а присъствието на високия мъж с кожено яке я изпълваше с безпокойство, с неясни желания и копнежи. Обливаха я топли вълни, а по гърба й лазеха тръпки.

Сгушена в прикритието на завивките, Лиа се колебаеше какво да му каже, чудеше се как да го попита кой е и защо стои до леглото й. В този миг той явно разбра, че се е събудила и се наведе да я погледне. Приближи се съвсем близо до лицето й и Лиа забеляза загорялата му кожа, леко наболата брада и лъскавите кичури, паднали небрежно върху челото. Мъжът впери очи в нея. Тя потрепери и отвърна смутено на погледа му. Имаше чувството, че преживява кошмарен сън.

В прекрасните очи на мъжа се криеше студенина и горчивина, а от изваяното му лице струеше ненавист.