Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paper Tiger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
helyg
Разпознаване и корекция
Dani (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Лий Патисън. Открих те отново

ИК „Слово“, Велико Търново, 1993

Редактор: Йордан Дачев

ISBN: 954–439–092–8

История

  1. — Добавяне

I

Когато се намираше в Мелбърн, Мелиса никога не пропускаше да посети изложбите, на които се представяха наградените през годината работи на журналисти и фотографи. И сега тъкмо се бе зачела в статията за Пат О’Нийл, завоювал наградата за най-многообещаващ млад журналист, когато изневиделица някой стремително я прегърна изотзад и радостно извика:

— Съкровище, добре дошла вкъщи! Опитвах се да се свържа с теб и секретарката ти ми каза, че си тук.

Джейк Къртин беше висок, подвижен мъж с дълга червена брада, толкова гъста, че, както се шегуваше един негов колега, от нея можело спокойно да се напълни цял матрак. Той извъртя Мелиса към себе си и сърдечно млясна звучна целувка на върха на носа й — така че тя едва се държа да не кихне. Без да престава да говори и без да очаква отговор, Джейк я повлече със себе си из просторната зала.

— Как беше в Сингапур? Видя ли вече моите снимки? Харесва ми как са ги разположили…

Отличията не бяха нещо ново за Джейк. Той винаги работеше в ония точки на света, където беше горещо, и името му не слизаше от списъка на лауреатите, защото далеч превъзхождаше всички останали, когато трябваше да правят екшън снимки; неговите можеха да се видят на първите страници на най-реномираните заглавия по-често, отколкото тези на трима от най-ревностните му конкуренти, взети заедно.

С Мелиса се познаваха още като студенти в университета в Мелбърн. Бяха си допаднали от пръв поглед и веднага се сприятелиха. Разбираха се много добре. Дори множеството пътувания, които двамата често предприемаха, не можеха да навредят на тесните им приятелски взаимоотношения. Макар никога да не бяха работили заедно, всеки уважаваше професионализма на другия, радваше се на успехите му и му съчувстваше, когато не получаваше желаната поръчка. Мелиса две години последователно получи високо отличие, а Джейк, който и двата пъти се намираше в чужбина, й изпрати по бутилка шампанско.

През тази година тя не участваше в класацията. Баща й беше се разболял тежко и Мелиса изостави всичко друго, за да може да бъде при него. Смъртта му силно я разтърси и още не бе успяла да се съвземе напълно. Джейк дойде веднага при нея и направи всичко възможно, за да я подкрепи.

А сега възбудено я подтикваше пред себе си и й показваше сбирката си от най-добри фотоси през тази година. Както винаги, и сега те бяха спиращи дъха илюстрации на шеметния вихър на една сурова действителност. Мелиса им посвети цялото си внимание. Джейк, който не страдаше от излишна липса на скромност, подробно й обясняваше особеностите на всяка снимка поотделно. Заливаше я с информация за това, от каква гледна точка и при какво осветление е снимал, а особено много се развесели над една, която бе направил, след като бе висял половин час върху една стоманена греда на петнадесет метра над земята.

— Нищо чудно, че никой не иска да ми направи застраховка.

Мелиса видя, че имаше още много други фотографии, които биха накарали обилна пот да избие по челото на всеки, застрахователен агент, който би се осмелил да сключи договор с Джейк. Това бяха снимки на въоръжени хора с изкривени от омразата лица по улиците на Дъблин, Бейрут, Гватемала, Хондурас. Снимки на разрушени сгради и техните обитатели, един хаос от разкъсани чаршафи, завивки, килими, завеси, разтрошени парчета от мебели и облени в кръв човешки тела, които експлозията бе разхвърляла безразборно наоколо; останки от коли с овъглени в тях трупове, жертви на бомбени атентати и въздушни бомбардировки — жестока, чудовищна картина, документираща по един блестящ начин вилнеещата по света безчовечност.

Мелиса забеляза, че Джейк не й каза много за тях, а побърза да премине към снимките, които бе правил на различни авторалита:

— … тук колите преминават под временни мостове, които бяха изградили в Макао. Ако застанеш точно на дъгата на моста, те профучават отдолу под теб и можеш да направиш най-добрите кадри…

Както винаги, когато Джейк Къртин говореше за работата си, около него се натрупаха заинтригувани слушатели и разказът му приемаше формата на лекция; задаваха му много въпроси, на които той с готовност отговаряше.

Не след дълго Мелиса бе изтласкана леко встрани от любопитните посетители и се опита незабелязано да се измъкне. Направи крачка назад и усети как токчето й потъна в нещо меко и податливо, чу се едно болезнено „Ау“ и тя изплашено се обърна, за да се извини за невниманието си.

Думите обаче заседнаха на гърлото й, защото пред нея стоеше най-привлекателният мъж, когото би могла да си представи. Бегло си помисли, че лицето му отнякъде й е познато, но веднага си каза, че не е възможно да забрави такъв мъж, ако някога го е срещала. Не, не беше възможно!

Бронзовият тен на кожата — Мелиса беше сигурна, че не е получен под лъчите на кварцова лампа — подчертаваше искрящото синьо на очите му, които подобно на два сапфира се взираха в нея изпод гъстите тъмни вежди. Имаше добре оформена уста, с малки трапчинки в двете ъгълчета, сключващи се от устните. Косата му също като веждите бе тъмна и гъста и Мелиса се запита какво ли щеше да изпита, ако заровеше ръцете си в нея и притеглеше това красиво лице към своето…

„Внимавай, Мелиса!“ — каза си тя. Не би трябвало толкова бързо да забравя, че външността далеч не е всичко — имаше все още болезнения опит от опустошителната си връзка с Браян — артистът, който в продължение на шест месеца от изминалата година бе определял смисъла на живота й… Той побърза да я изостави веднага след като се запозна с някаква богата вдовица, която разполагаше с многообещаващи връзки във филмовата индустрия и с тлъста чекова книжка.

Споменът за това унижение изплува ясно в паметта й, затова тя каза с пресилена официалност, която иначе не й беше присъща:

— Съжалявам много. Надявам се, че не ви причиних болка.

— Абсолютно никаква. Аз винаги си викам „Ау!“ на такива изложби.

Подигравателните нотки в гласа му, както и присмехулното проблясване на очите му, я накараха да се ядоса и Мелиса рязко се извърна. С това инцидентът щеше да приключи, ако в същото време Джейк не бе забелязал новодошлия.

— Хей, мързеливецо, от колко време не си се мяркал насам! — високо извика той и си проби път в навалицата до Мелиса и мъжа, който стоеше зад гърба й. Сложи едната си ръка на рамото му, а другата — на рамото на Мелиса.

— Значи вие вече се познавате — двама от най-обичните ми приятели!

Мелиса енергично поклати глава и забеляза с облекчение, че мъжът направи същото, без да спомене за глупавото произшествие от преди малко.

— Не се ли познавате? Тогава аз ще ви запозная. Мелиса Шърман — Боб Уитни!

Боб Уитни! Изглежда няколкото месеца, които Мелиса бе прекарала извън Австралия, бяха притъпили журналистическия й нюх, иначе отдавна би трябвало да е разпознала този известен мъж.

Боб Уитни беше дясната ръка на Кевин О’Съливан — един от най-могъщите хора на планетата, и ако трябваше да се вярва на слуховете, той бе определен за негов наследник, когато старецът се оттеглеше, а това можеше да стане всеки момент. Нищо чудно, че лицето му й се стори познато. Често го бе виждала във вестниците и списанията. Дори в илюстрованото списание, което бе чела преди няколко дни по време на полета от Сингапур до Мелбърн, имаше снимка на него и шефа му.

Мелиса го загледа с внезапно събуден интерес. За неговия шеф Кевин О’Съливан говореха, че бил спечелил първия си милион още преди да навърши двадесет години. Всичко, до което се докоснеше, превръщаше в злато. Парадоксалното в случая беше, че най-големите му финансови успехи бяха в областта на издателската, дейност, докато той не скриваше факта, че е напълно неграмотен. Не можеше да прочете или напише дори едно изречение, но затова пък притежаваше поразителната способност да привлича хора, които можеха перфектно да свършат необходимата работа.

По всичко изглеждаше, че Боб Уитни е едно от тези щастливи попадения. Мелиса беше чела някъде, че той уреждал неприятните за О’Съливан ситуации. Задачата му бе да държи на разстояние хората, които шефът му не искаше да види, и в същото време лично подготвяше по-големите трансакции.[1]

О’Съливан беше известен и с това, че беше изключително щедър към онези, които му служеха вярно, и нямаше никакво съмнение, че Боб Уитни и още неколцина други негови помощници бяха толкова богати, че ги причисляваха към най-висшите кръгове на управляващата икономическа каста.

Преди няколко години О’Съливан беше решил да разшири империята си и освен книги, да започне да издава вестници и списания. Той купи всичко, което успя да получи — както издателски къщи, които бяха на ръба на банкрута, така и такива, които се справяха сравнително успешно, но не биха се отказали от една финансова инжекция. Досега действаше главно в Англия и Америка, но напоследък бе обърнал поглед и към Австралия, така че усилено се дискутираше, какво точно възнамерява да закупи тук. Присъствието на Боб Уитни в Мелбърн потвърждаваше правотата на слуховете, че скоро ще се хвърли по-обилна светлина по въпроса.

Високият глас на Джейк изтръгна Мелиса от мислите й. Когато смисълът на думите достигна до съзнанието й, тя леко поруменя.

— Боб, всеки знае, че ти си в състояние дори да продадеш хладилник на ескимос в най-люта зима. Защо не придумаш Мелиса да ми позира? Ще ти платя вечерята, ако го направиш!

Мелиса усети, че погледът на Боб обхожда преценяващо тялото й, като че ли искаше да разбере защо Джейк толкова настоява да я фотографира. Тя стисна устни и се стегна вътрешно. Нямаше от какво да се притеснява — фигурата й беше безупречна. Косите й бяха сребърно руси и дори мнозина не вярваха, че това е естественият им цвят. Но множество снимки от детските й години го доказваха. Най-впечатляващото нещо в нея обаче бяха очите. Под невероятно дългите тъмни мигли те изпускаха почти тъмновиолетов блясък.

— Никъде не съм срещал подобни очи, може би само у Лиз Тейлър, но и нейните не са толкова тъмни — беше й казал Джейк, когато се срещнаха за пръв път.

Боб докосна с пръсти брадичката й, повдигна я и извъртя главата й така, че да може хубаво да я разгледа. Погледите им се срещнаха и Мелиса имаше чувството, че между тях прехвърчаха искри.

— Защо не позволявате на Джейк да ви фотографира? — плътният му глас подхождаше на цялата му външност — ясен, самоуверен.

— Та той ми е направил цяла купчина снимки! — отвърна тя.

Джейк възнегодува:

— Но това са само откраднати кадри, правил съм ги само тогава, когато не ме забелязваше! Вечно трябваше да я дебна. Става дума за нещо съвсем различно, много добре знаеш.

Мелиса не можеше да откъсне погледа си от този на Боб. Отново в нея изплува желанието да зарови пръсти в косата му…

— Хайде да се омитаме оттук, да отидем да пийнем нещо!

Думите на Джейк развалиха магията и тя с недоумение се втренчи в чашата с шампанско, все още пълна до половината, която той въртеше из ръцете си. Джейк махна на един преминаващ наблизо келнер и я остави върху подноса му.

— Имам нужда от една прилична бира, а не от тази смес на развалено вино с въглероден двуокис.

Единствен той от тримата беше тук с колата си — малък раздрънкан двуместен „Ситроен“. Боб с големи усилия се намести в пространството, предвидено за багаж, а Мелиса седна на предната седалка.

— Да отидем в пресклуба, а?

Мелиса изгледа колебливо Джейк:

— В петък вечер по това време? Мислиш ли, че идеята ти е добра?

Той повдигна рамене.

— Както винаги, имаш право. Ще попаднем сред тълпа побъркани кресльовци. Какво предлагаш ти?

— „Макгил“…

Петнадесетина минути по-късно вече седяха в едно сепаре на малкия бар в края на „Свенстън стрийт“ и след като им донесоха питиетата, Джейк засипа приятеля си Боб с въпроси.

— Вярно ли е, че сте купили няколко списания в Мелбърн?

Боб се подвоуми, после вдигна рамене:

— Е, тъй или иначе, в понеделник ще бъде официално обявено, а през уикенда борсата не работи, така че спокойно мога да ти кажа. Да, вярно е. „Пийпълс уърлд“ и „Ебриуънс лайф“.

Мелиса шумно остави чашата си на масата.

— „Пийпълс уърлд“? Невъзможно! Това е любимата рожба на Нед Бартлет, той никога не би се съгласил да го продаде!

Боб Уитни се усмихна снизходително.

— „Никога“ е прекалено дълъг срок. Ще се учудите, ако разберете в колко много случаи парите са в състояние да го съкратят. Освен това, той не е едноличен собственик на издателството.

— Но списанието беше семейна фирма на Бартлетови. Никой извън семейството не притежава акции от него.

На лицето му отново се върна същата усмивка, този път примесена с известна нотка на цинизъм:

— Има хора, които за пари са готови да продадат и баба си, стига цената да е приемлива.

— Значи смятате, че с пари може да се купи всичко? — в погледа й се четеше неприкрито презрение, но Боб я гледаше невъзмутимо, играейки си с чашата. Отговори й също толкова бавно и отмерено, както и преди:

— Не, не всичко. Но твърде много, мисля аз.

Джейк се намеси, за да разсее напрежението, което видимо се установи между тях:

— Имате ли намерение да купувате още?

— Ако има нещо, което да си заслужава, да. Чух, че в Сидни се продавали няколко списания.

— Ще отидеш ли до там?

— Да, но след пресконференцията в понеделник, на която ще бъдат обявени покупките.

Мелиса ясно чувстваше властната самоувереност, която се излъчваше от цялото му поведение. За миг й се стори, че решителното изражение на лицето му й действа потискащо. Очевидно този мъж бе свикнал да получава всичко, което пожелаеше, а това в никакъв случай не го издигаше в очите й.

Чела беше за него, че е хладнокръвен и безскрупулен бизнесмен; сегашното й впечатление напълно се покриваше с подобна представа. Само един студен и безчувствен човек можеше да отнеме списанието на Нед Бартлет. Нед беше приятел на баща й, тя много добре го познаваше и знаеше, че „Пийпълс уърлд“ е смисълът на живота му. Същото важеше, впрочем, и за баща й; той бе прекарал по-голямата част от земното си съществувание в кабинета, задълбочен в правенето на любимите си вестници.

Мелиса леко потръпна. „Дали някога и «Шърман груп» няма да премине в нечии чужди ръце?“ — запита се неволно тя. Бързо прогони тази неприятна мисъл. Двамата главни акционери в нея бяха леля й Маргарет и чичо й Пат. Те никога не биха продали акциите си!

Но пък кой можеше да си представи, че Бартлетови ще продават!

Изведнъж усети хлад по гърба си.

— Възнамерявате ли да купувате и вестници? — подхвърли уж между другото, надявайки се, че гласът й не издава несигурността й.

Боб Уитни поклати глава.

— Не, само списания. Големите ежедневници тук не са за продан, а малките регионални вестници имат ограничен тираж и не ни интересуват — той й хвърли кратък поглед. — Защо? Да не би да искате да пишете за нас? Бих могъл да хвърля едно око на статиите ви. Добри ли са?

Вместо нея отговори Джейк.

— Миналата година Мелиса разкри един огромен скандал за злоупотреби с големи суми в една болница. Статията й имаше зашеметяващ успех.

— Хм-м… Една добра „скандална“ репортерка ще ни бъде добре дошла — Боб Уитни изглеждаше заинтересуван.

Мелиса махна с ръка.

— Нещата не бяха чак толкова героически. Трябваше да направя репортаж за една от тукашните болници и се натъкнах на някои нередности. Пациенти ми разказваха забележителни неща. Така и случайно попаднах по следите на скандала.

Боб отново изкриви устни в пресметлива усмивка:

— „Уотъргейт“ също започна с една обикновена кражба. Важното е, че се е намерил репортер, който да може да събере две и две…

Тя се смути и се загледа встрани. Погледът й попадна върху часовника над бара и с изненада установи, че бяха тук вече над два часа. Веднага скочи.

— В осем часа имам среща, а трябва и да се преоблека. Няма да успея!

Джейк и Уитни се поколебаха за миг, после и те се изправиха.

— Не разбирам защо се безпокоиш. Така, както си сега, можеш да отидеш спокойно навсякъде. Поне аз бих те взел навсякъде — сложи ръка на рамото й Джейк.

Мелиса погледна светлосиния си костюм и леките официални обувки с десетсантиметров ток.

— Дори и за да играя тенис ли? Защото точно това ще правя.

Джейк се засмя.

— В такъв случай наистина не си облечена много подходящо.

Излязоха навън и той се обърна към двамата:

— Почакайте ме тук, докато докарам колата — после се отправи към паркинга.

Мелиса и Боб се загледаха след него, като всеки от тях трескаво размишляваше за какво биха могли да разговарят, докато го чакат. Боб се изкашля и прочисти гърлото си.

— Тази пиеса, за която говорехте преди малко — мисля, че върви в театър „Мажестик“.

Мелиса кимна.

— Струва ми се, че бихте проявила съчувствие към един самотен чужденец в непознат град и ще се съгласите да дойдете с мен на представлението. Доколкото си спомням, казахте, че още не сте я гледала.

Мелиса въпросително повдигна вежди. „Самотен чужденец ли? — помисли си иронично тя. — Такъв като теб едва ли остава задълго самотен“. Но за своя изненада се чу да казва:

— Утре вечер ли? С удоволствие. Но съм сигурна, че билетите са разпродадени още преди седмици.

Боб снизходително се усмихна и изрече с пренебрежение:

— Мисля, че ще мога да се справя с този проблем.

„Не се и съмнявам, че ще успееш!“ — каза си Мелиса. Извади от чантата си листче и химикалка, написа адреса си и му го подаде.

— Това тук е домашният ми телефон. Имайте предвид, че представлението започва в осем.

— Какво ще кажете, да отидем преди това да вечеряме някъде?

Тя поклати със съжаление глава.

— През целия ден ще бъда извън града и ще се върна не по-рано от седем вечерта.

— Тогава ще отидем след представлението — отвърна той с нетърпящ възражение тон.

Мелиса му хвърли недоволен поглед. Искаше да му каже, че не й допада безцеремонният му тон, но в това време пред тях спря колата на Джейк, тя замълча и се качи.

След като откараха Боб до хотела му, Джейк остави и Мелиса пред дома й. Сбогуваха се, тя влезе, заключи, сложи верижката на вратата и включи алармената инсталация. Остави дамската си чанта на малката масичка в антрето и се загледа в отражението си в огледалото над нея.

„Защо ли се съгласих? — запита се учудено. — Когато се върна утре вечер от селото, ще ми се иска само да се изкъпя и да се отпусна в креслото пред телевизора, а не да се преобличам и да ходя на театър.“

Но сега вече беше късно и не би могла да откаже, без да се покаже като невъзпитана глупачка. Трябваше да се върне навреме от леля Джени, за да има време да се оправи.

Бележки

[1] Банкова операция — бел.ред.