Емануил Роидис
Папеса Йоана (1)

Предговор към първото издание на гръцки език

Херодот е счел за добре да изложи в началото на своята история причините, които са го подтикнали да разкаже за победите на Милтиад и за любовните похождения на египтянките с козлите. Този добър пример на бащата на историята са побързали да последват и по-сетнешните историци Тукидит, Тацит, свети Лука, Гибън и Гизо, така че всички истории започват по един и същ начин — с оправданието на историка, както епическите поеми — с призив към музата. Подчинявайки се на това историческо правило, бързам и аз да изложа, за да не бъда обвинен, че съм само някакъв странен откривач на рядкости, какво ме накара да наруша покоя на почиващата в мир от толкова столетия папеса Йоана.

Религиозното чувство процъфтяваше все още на Запад (т.е. имаше хора, които ядяха раци в петък и целуваха пояса на калугерите), когато, преди около двайсетина години, отидох, още дете, в Италия. По обичая в тази страна прекарвах няколко месеца в годината на курорт и през дългите есенни вечери, когато охлювите пълзяха по оголените лози, а гъбите никнеха под кестените, седях често край огъня на гроздоберачите, където слушах само за чудеса на светите икони и истории за призраци, изскочили от гробовете си, или за души, избягали от чистилището, така че общуването с тези селяни ме беше направило доста суеверен; слушайки постоянно да се говори как папата отварял и затварял вратата на рая, как разговарял приятелски със Свети дух, който кацвал всяка сутрин на рамото му, как поднасял за целувка светите си нозе на царете, бях почнал да гледам на него като на някакво необикновено и митическо същество, което се носи като аеростат между небето и земята.

В такова състояние на духа се намирах в Генуа, когато неочаквано избухна революцията от 1848 г., която разтърси цяла Италия. Духовниците и религията, както това се случва при всички политически сътресения на Запад, попаднаха в анатемата, хвърлена връз кралете и тиранията. Някакъв лукав дух се носеше от няколко години вече из този злочест полуостров, като вдъхваше във всички сърца недоволство, непокорство и неугасима воля за свобода. Троновете скърцаха, сякаш бяха готови да се сгромолясат, но още по-силно скърцаха зъбите на кралете. Някакви неблагозвучни и непривични за италианското ухо думи — конституция, национална гвардия, свобода на печата, общност на благата — се разнасяха от всички страни като съскане на усойници. Сляпата вяра, приучена от толкова столетия да съчувствува и ласкае слепите, бе отпъдена грубо и сега трепереща бягаше в планините, търсейки убежище под покривите на селяните, но често пъти заварваше дори и техните врати затворени и недостъпни. Но докато клетницата бродеше из мрака, като се препъваше на всяка стъпка, кралете, чиято власт се крепеше на нея, кралете бяха разклатени; въстаналата Генуа беше обсадена, снарядите разрушаваха покривите на къщите и нещастните й жители от страх да не ги сполети същата участ търсеха убежище там, където под земята се съхраняват най-крехките от съдините — бутилките. В един такъв зимник се бях приютил и аз посред нощ заедно с другите обитатели на къщата и съседите, дошли да потърсят подслон под гънките на гръцкото знаме. Повече от петдесет души, мъже и жени, благородници и търговци на риба, графини и въглищари, се тълпяха в това тясно помещение сред бутилки и делви, връзки лук и сушени смокини. Смъртоносните гюллета на Виктор-Емануил, пропускайки тираничната си цел, разрушаваха вместо социалното неравенство старите укрепления, като свързваха пребледнелите му поданици в едно демократично братство на ужаса.

Печал и гробна тишина царяха отначало сред това подземно събрание. Но къщата беше пететажна, а сводовете на избата солидни и незастрашени от гюллетата, така че лицата на хората, първоначално зелени като бутилките около нас, постепенно си възвърнаха един по-човешки цвят. Ние чувахме почти без страх зловещите взривове навън, уверени, че надвисналата над главите ни смърт никога не би могла, колкото и ниско да слезеше, да ни достигне. Веднаж опасността отстранена, италианските езици полека-лека се развързваха; ехото под сводовете повтаряше несвързани думи, обети за големи свещи пред Богородицата, взаимни обвинения между мъже, молби към светци и ужасни проклятия против Bombardatore. Но както в битките на Ариост, когато двама прочути герои започват бой, другите бойци свеждат оръжията и наблюдават мълчаливо борбата, така и тези, които се намираха в избата, замлъкнаха един по един, когато белокосият абат на „Св. Матей“ и старият редактор на „Генуезки вестник“, седнали един срещу друг върху две бъчви, започнаха да спорят за свободата и царете, за напредъка и папството.

Драматичните събития, които се развиваха над главите ни, правеха този спор по-навременен от всеки друг; противниците бяха много добре подготвени за един такъв двубой и слушателите се трупаха около тях с отворени уста и уши както картагенците около Еней.

Публицистът твърдеше, че ужасните злини, от които страдаме, се дължат на влиянието на духовенството; абатът упорито поддържаше, че братската кръв, която се лееше около нас, е една изкупителна жертва пред Всевишния. Междувременно нощта напредваше, а спорът нямаше изгледи да приключи. Думите се сблъскваха, иронични и остри, като саби на дуелисти.

Свикнал постепенно с този брътвеж, аз бях изпаднал полека-лека в неволна сънливост, опрял седемнадесетгодишната си глава върху коленете на съседа ми, когато неочаквано някакви странни изрази прогониха съня далеч от очите ми. Сприхавият журналист, изгубил най-сетне търпение пред упоритостта на абата, който и на най-смислените му доводи отговаряше настойчиво с църковни текстове и с цитати от дьо Бонал и дьо Метр, смени тактиката. Отчаян, че ще успее да отвори очите на този добър християнин, който се боеше от светлината както прилепите от слънчевите лъчи, той престана да спори и се зае да представи неговите кумири отвратителни и смешни пред присъствуващите. Като разгръщаше най-мръсните страници от историята на папите и подбираше всички безчестия и петна, той ги изплюваше като някаква змийска слюнка в лицето на клетия свещеник. Представи ни триглав цербер Бенедикт IX, Григорий VI и Силвестър III, папи по едно и също време, които се отлъчвали един друг от църквата и потопили Италия в море от кръв; Захарий, осъдил на изгаряне географите, които учели за съществуването на полюсите, понеже с цялата си своя премъдрост той смятал, че за да има полюси, би трябвало да има и две слънца, и две луни; Стефан VII, гнусен осквернител на гробове, който изровил трупа на своя предшественик Формосий, довлякъл разкапаното тяло пред цял събор и го подложил на отвратителен и смешен разпит; Йоан XXII, прекарал целия си живот в търсене на философския камък и го открил най-сетне като съставил цяла таблица, в която била определена цената за опрощаването на всеки грях, убийство, кражба, изнасилване, отравяне или друго някое престъпление; Юлий III, новия Калигула, който сред вино и жени провъзгласил маймуната си за кардинал; Йоан XII, който постилал покривките на светия престол под краката на любовницата си, напивал се с нея със светите потири и бил най-сетне изненадан и убит от мъжа на тази жена, или от дявола, както биха искали летописците — но между дявола и един опозорен мъж съществува някакъв общ отличителен белег.

Такива неща разправяше старецът сред дълбока тишина, прекъсвана понякога от срутването на някой покрив или избухването на някой снаряд наблизо. Някои от слушателите се кръстеха, други си запушваха ушите, а пък жените закриваха лице с престилките си. Но какво изпитах аз, когато безмилостният оратор, комуто не бяха достатъчни безчестията на папите мъже, започна да разказва и историята на папеса Йоана? Любовните похождения на един папа, как забременял и как родил сред площада!

Скоро се развидели; взривовете се разредиха и постепенно престанаха. Непревземаемата Генуа капитулира след тридневна обсада и предаде в лапите на тиранина, както наричаха тогава Виктор-Емануил, водачите на революцията, която още на следния ден бе наречена бунт. Предрешените като бойци от националната гвардия търговци, тенорите и баритоните от операта, които, изтрили грима от страните си, бяха препасали средновековни мечове и пели из улиците свобода или смърт, студентите, които се бяха хвалили, че могат да обърнат в бягство кохортите на тиранина с единственото си оръжие — учебниците си по право или медицина — всички изчезнаха при първите отблясъци на кралските копия както бухалите при изгрева на слънцето. Самите италианки, извезали толкова знамена и изплели толкова трицветни кокарди, си припомняха отново напътствията на своя изповедник и когато някой офицер ги целуваше сред градския площад, те поднасяха и другата си буза на оскърблението. След няколко дни и червените знамена, и химните за свободата, и кръвта на мъчениците, и гюллетата, и разрушенията бяха забравени. Но аз не можех да забравя папесата. Странната сцена, при която бях чул да се говори за Йоана, чудноватият вид на оратора, зимникът, ужасът, клането навън, всичко това запечата неизлечимо тази картина в сърцето ми, както следите на Спасителя се отпечатали върху скалата на Юдея.

Оттогава печалната сянка на Йоана, държаща в обятията си едно мъртвородено дете, често пъти ми се явяваше насън, а през деня аз се мъчех по всякакъв начин да науча нещо за тази единствена по рода си героиня. Разпитвах учителите, слугите, копаещия на браздата селянин и тлъстия капуцин, който ми поискваше един грош. Прекарвах по цели часове при букинистите, като душех праха на разядените от червеи томове с надеждата да открия следи от моята папеса; но те бяха така грижливо заличени от свещениците в Италия, че след дълго търсене и след като често пъти бях извиквал като папагала на Цезар „Tempus et labor obeunt“^[1], моето любопитство, понеже не намери нито троха, умря от глад.

Няколко години по-късно аз се намирах в Берлин. Не познавах още употребата нито на лулата, нито на бирата, не знаех за обществените балове и следователно бях самотен и безделничех сред презаетите чуждестранни студенти. Скуката и безделието, както често пъти съм го забелязвал оттогава, са главните, за да не кажа единствените подбуди на любовта и при липсата на нови чувства те са в състояние да съживят старите. Нещо подобно се случи и със спомена, който бях запазил за папеса Йоана.

Една празнична утрин, когато берлинското небе, искайки, изглежда, да оправдае писанията на Мойсей, беше отприщило водопадите си, аз потърсих подслон в пустата библиотека и както развеждах от зала на зала прозевките и скуката си, неочаквано се озовах в една огромна галерия, където богословските средновековни книги, покрити с дебел слой бял прах като мъртъвци в саваните си, спяха дълбок и спокоен сън.

Миризмата на сиренето напомня на швейцарците родината им, тази на сламата напомня на магаретата обора им, тази на цветята напомня на влюбените любимата им, а миризмата на стара хартия събуди веднага в мен спомена за папесата. „Тук — казах си аз, като се вглеждах внимателно в този прашен куп, — тук лежи развръзката на загадката, която толкова много ме е занимавала.“

Сетне поисках от библиотекаря позволение да разтворя тези дебели плесенясали книги и един парцал, за да ги избърша, и започнах да търся от том на том, от страница на страница следите на моята героиня. Благодарение на сборника Rerum Germanicarum^[2], на каталозите на Дюфреноа, на дисертациите на Байл и на Спанхайм можах за няколко месеца, veterum volvens monumenta — virorum^[3], да прегледам и събера в две дебели тетрадки по-голямата част от това, което е било написано от осем века насам за и против съществуването на женския папа. Но по онова време неопитността ми в подобни изследвания беше толкова голяма, че често пъти бивах принуден да прочитам цяла глава или дори том, преди да спра погледа си на търсения пасаж. По този начин научих неволно цял куп любопитни подробности за религията, нравите и обичаите през онези тъмни векове.

Така се роди книгата ми за папеса Йоана. Оставих я почти пет години под пресите на въображението ми, после:

Venutomi inanzi.

Un che di stampar libri lavora.

Dissi stambami questo alia malora.^[4]

Когато започнах да я пиша, почувствувах колко сух и неприятен би бил простият исторически разказ за Йоана за повечето читатели, много от които не знаят дори за нейното съществуване. Като ограничих, значи, тази част от моя труд в предговора, аз превърнах останалата част на книгата в един вид разказна енциклопедия на Средновековието и по-специално на деветия век.

Благодарение на поетите, писателите и артистите всяка епоха и всяка страна от сътворението на земното кълбо досега са повече или по-малко познати на всички. Всеки век и всеки народ ни е оставил един паметник, представящ тогавашните хора. Евреите са оставили Библията, египтяните — пирамидите, гърците — Илиадата. От Ева, чиято любов е била възпята от Мойсей и Милтън, до Кимодокия, чийто мъченически венец е бил изплетен от Шатобриан, веригата е почти непрекъсната. В коя епоха пътешественикът би могъл да намери подслон или към кой бряг би могъл да се приближи, без да срещне познати и усмихнати лица, приятели, които му протягат ръка? Рахил, която поднася вода към ожаднелите му уста, или Навзикая, която го отвежда под гостоприемния си покрив? Но нека слезем от нашия Пегас, преди да е загубил подковите си, и нека отбележим, че всички знаят за брадата на патриарсите, за мантията на гръцките философи, за македонската фаланга, за русите перуки на римските куртизанки, за пъстрите кожи, с които се обличали северните варвари, за въжетата с възли на християнските мъченици и всичко останало, описано от поетите и писателите, които сме разглеждали в училище или сме чели в превод. Много по-познати са покритите с желязо герои и героините, облечени в бяло, които се появяват през втората половина на средните, векове: Амадисовците, Тристановците, Лъвските Сърца, Тамплиерите, Абенсераите, Йоландите, Хермините и Армидите. Гербовете, ризниците, любовните истории и подвизите им са известни на всички благодарение на романите на Уолтър Скот, на стиховете на Юго, на музейните сбирки и на оперите на Росини и Майербеер.

Но от шестия до единадесетия век, от последния римски император до първия рицар кои са били обитателите на нашата планета? Какво са правели те, какво са яли, в какво са вярвали, как са се обличали? Единственият, който би могъл да отговори на тези въпроси, е професионалният историк, този, който се е заел с неблагодарната задача да прелиства огромните сборници на средновековните летописци, плесенясалите синаксари, дебелите томове с несмилаемите брътвежи на калугерите, съчиненията на Касиодор, Кесарий, Алкуин, свети Агобард, на Раван Мавъра и хиляди други книги, познати само на учените и червеите, книги, които Муратори нарича „Sterili — steppe — della letteratura del Medio Evo“, т.е. безплодни степи на средновековната литература.

Из тези именно пустини бродих, следвайки дирите на Йоана. Както пътникът, който посещава далечни и мъчно достъпни страни, обича да взема от всяка страна някакъв спомен от странствуванията си — лист от дървото, под чиято сянка е бил изворът в пустинята, мидена черупка от непознат на мореплавателите бряг или цвете, цъфнало на някой неизкачен дотогава връх, също така от всеки от тези осъдени на вечна забрава томове аз си взех за спомен по един пасаж, описващ отживели обичаи, странни вярвания, широко разпространени суеверия, остатъци от езичеството и разни други неща, убегнали от вниманието на съвременните историци, които, заети изцяло с общи теории, без да се интересуват от нищо друго, освен как да оправдаят посредством историята целите и тенденциите на своята партия, не са имали нито време, нито място за такива подробности.

С тези малки камъчета, събрани от мътните средновековни извори, аз стъкмих, или по-скоро се опитах да стъкмя една мозайка, представяща една почти напълно вярна картина на онази тъмна епоха, за която, доколкото знам, никога никъде не е била издадена книга, написана добросъвестно и достъпна за всички, която да ни запознае с тези времена по един ясен начин, както „Приключенията на Телемах“ ни запознават с героичната епоха на Гърция, „Мъчениците“ — с Рим в периода на упадъка, и „Айвънхоу“ — с рицарска Англия.

Тъй като скоро забелязах колко недостатъчни са моите сили за една такава задача и колко по-долу стоях от тези, които се занимават с подобни работи, постарах се да не им отстъпя поне по отношение на историческата точност. Всяко изречение в „Папеса Йоана“, почти всяка дума се основава на свидетелствуването на някой писател, съвременник на епохата. Калугерските анекдоти са взети от летописите на тогавашните манастири, чудесата — от житията на средновековните светци, описанието на церемониите — от писмата на Егинхард, Алкуин и от „Църковната история“ на Григорий от Тур, странните богословски вярвания — от съчиненията на тогавашните теолози, като свети Агобард, Хинкмар, Раван Мавъра и други. Всички описания на градове, постройки, облекла и ястия са точни до най-малки подробности, както е видно от бележките на края на книгата, бележки, чийто брой бих могъл лесно да увелича; но преди на направи книгата си дебела, човек трябва първо да разбере дали тя ще се чете или не. Поставих всички тези бележки не за да продемонстрирам ерудиция, а за да покажа колко уважавам читателите. Това уважение към читателя е нещо съвсем ново или чуждо за нас и ще бъде оправдано, смятам, ако срещне благосклонния прием, който всички възпитани хора оказват на чужденците.

Но макар че уважението към читателя е една заслужаваща почит добродетел както един глава на семейство, облечен в униформата на националната гвардия, все пак само то не задоволява читателите, които освен това изискват от писателите да не ги приспиват. Напечатаните листове оказват на гърците същото сънотворно въздействие, като листата на буниката. Може би затова повечето от гърците не смеят дори да ги разрежат и завещават на идущите поколения, девствени и непокътнати, произведенията на нашата литература.

Един английски писател, Суифт, струва ми се, разказва, че жителите на не знам коя си страна са толкова равнодушни и невнимателни, че когато човек се обръщал към тях, трябвало от време на време да ги удря с една кратуна по главата, за да не заспят, докато им говори.

Именно подобно средство против сън, сметнах, че трябва да употребя срещу безразличието на гръцкия читател; но по липса на кратуна постарах се да прогоня прозевките, като прибягна на всяка страница към неочаквани отклонения, към странни сравнения или към сблъсък с необичайни думи. Облякох всяка идея в един, така да се каже, осезаем образ, украсих най-сериозните богословски проблеми с ресни, пискюлчета и дрънкалки като престилка на испанска танцьорка. Този начин на писане, въведен от Байрон в Англия, от Хайне в Германия, от Мюрже и Мюсе във Франция, е измислен от италианските поети от епохата на упадъка, които, отчаяни, че ще достигнат някога върховете, където Данте, Петрарка и Тасо са забили знамето си, потърсили друг път, водещ по-скоро към известността, отколкото към славата.

Тази литература наистина прилича на онези леконравни жени, които, изгубили прелестите си или имащи повече години, отколкото зъби, се мъчат по всякакъв начин, с мазила, усмивки, сластни намеци и по-леко облекло да разпалят, по липса на чиста любов, желанията или поне любопитството на зрителите. Не се заемам тук със задачата да възхваля тази школа, нито пък да я препоръчвам; обаче сметнах, че само с такава сол бе възможно да се сготви най-трудносмилаемата от всички храни: църковната история на средните векове. Един прочут готвач, Вател, струва ми се, се хвалел, че може да сготви пръч или дори плъх така изкусно, че онези, които го изядат, биха си облизали пръстите. Що се отнася до мен, бих сметнал, че съм извършил подвиг, ако благодарение на някоя подправка съм успял да направя не вкусен, а просто поносим един средновековен калугер.

Преди да завърша този вече дълъг предговор, би трябвало може би, като се има предвид, че пиша в Гърция, да се оправдая за свободата, която цари на много места в книгата ми. Нарекох понякога нещата с истинските им имена, вместо да прибягна към онези перифрази, с които благоприличните писатели покриват своите неприлични мисли, както нашите първи родители са прикривали голотата си със смокинови листа. Бих могъл лесно да постигна това, като препишех литературните теории, изложени от Волтер, Байрон, Касти и другите в началото на подобни на моята книги. Но, както казва френската поговорка. „Comparaison n’est pas raison“^[5] и освен това изпитвам ужас от празните повторения. Бих искал само да кажа, че по мое мнение тази свобода е толкова необходима и естествена в този род съчинения, както солта в морето. Онзи, който е чел „Орлеанската дева“, „Дон Жуан“ или италианските поети от шестнадесетия век, сигурно няма да обвини „Папеса Йоана“, че е твърде много деколтирана; онзи, който познава средновековието и е разучил задълбочено летописците, Сборниците с жития на църковните отци, ще признае неизбежно, че, сравнена с техните съчинения, настоящата книга прилича на онази девица, за която свети Василий мечтаел — изправена като някаква благоприлична статуя върху мраморния пиедестал на целомъдрието и безчувствена към всяко желание и досег.

Разбира се, мнозина биха ме обвинили в много по-тежък грях заради дързостта, с която раздвижих църковната тиня на западното и византийското средновековие, като си позволих понякога някои отклонения за сегашното състояние на православната ни църква. Но безпристрастният читател ще се увери, че поне в това отношение в книгата ми няма нито следа от враждебност към нея. Безсрамията и на Запада, и на Изтока са изложени със същото безразличие и безпристрастие; виденията на средновековните богослови и бляновете на немските професори са осмени със същото усърдие. Където и да откривах нещо, което би дало повод за смях, аз го използувах безразлично дали то беше скрито в някой манастир или в някоя академия, под расото на монах или под мантията на философ. Религиозните или философските парадокси от сътворението на света до наши дни са изложени със същото равнодушие, с което мореплавателят отбелязва в своя дневник посоката на ветровете. Свети Василий, Паскал и Шатобриан са защищавали християнството; Либаниус, Волтер и Щраус са го нападали в името на човечеството или на философията, но във всеки случай всички са писали със страст и както твърдят те самите, убедени в правотата на своите религиозни или философски принципи. Обаче всеки път, когато чета някое произведение на подобна тема, написано тенденциозно и с убеждение, спомням си веднага онзи пасаж от Изидор за богословите по негово време: замаяни от амбиция, те се преструват, че не могат да се споразумеят по отношение на божествените и възвишените неща на разума. А пък аз признавам, без да се червя, че не съм имал друга цел Unless it were to be a moment merry^[6].

Що се отнася до мнението ми за сегашните церемонии на православната църква, ще кажа само, че каквито и да са личните убеждения на хората, един външен култ към божеството е бил навсякъде и всякога считан за необходим. Простият християнин отива в църквата, за да се утеши, като мечтае за диамантите и смарагдите на рая от Апокалипсиса; философът размишлява там за безкрайното, за идеала, за предназначението на човека и други подобни философски възли. Мисълта и на единия, и на другия се извисява при това в разсъждения, които стоят много по-високо от съблазните на ежедневието; и единият, и другият преминават тази свещена преграда, надвишили себе си и схванали истинността на думите на Исус: „Човек не живее само с хляб“. Но за да постигне целта си, този култ трябва да бъде в съгласие с идеите, нравите и обичаите на хората, променящи се ежедневно от напредъка или от обикновените изменения на цивилизацията. „Олтарът — казваше твърде добрият християнин Шатобриан — трябва да остава непоклатим, но украшенията му трябва да се сменят според епохите.“

Хората на Запада, уверили се отдавна в тази истина, са се погрижили да прогонят от своите църкви всичко, което не е било по вкуса на съвременниците. Продължителността на литургията е била сведена на четвърт час, постите са поносими, свещениците възпитани, иконите радват очите, музиката пленява слуха. По този начин всеки може без голямо усилие или отвращение да бъде добър християнин. Но ние гърците счетохме за добре да останем закрепени към ритуалите на средновековието както мидите за скалите. Нашата литургия трае два часа както по времето на свети Василий и никой не я слуша; свещениците се подбират от „измета на земята“ както по времето на апостол Павел и никой не слуша съветите им; постите прилягат само на изключително ревностни калугери и никой не пости; иконите са чудовищни и никой не ги целува; а колкото до нашите църковни носопения, смятам, че е напълно излишно да се говори тук за тях. От всичко това следва, че сред другите християнски народи единствено ние, поне образованите слоеве, сме лишени, не казвам от вярата, защото тази липса се е превърнала във всеобща беда, а от какъвто и да е външен култ, който, както казахме по-горе, има и добрите си страни, защото напомня на човека, че не съществуват само плътските удоволствия. Що се отнася до мен, всякога, когато съм коленичел под сводовете на някоя готическа църква, когато съм целувал някоя икона на Рафаел или съм слушал някоя свята мелодия от Моцарт или Росини, усещал съм как религиозното чувство се е възраждало отново в сърцето ми и забравяйки църковната история, извиквах като Галилей „Eppur si muove.“^[7] Напротив, когато човек влезе в някоя от църквите ни, той бива обхванат само от едно чувство: желание да си отиде.

Само слепец или онзи, който умишлено си затваря очите, би могъл да отрече правотата или точността на всички тези неща. Ако сред нас има благоразумни хора, които считат, че трябва да имаме пусти църкви, невежо и презряно духовенство, че носът е най-подходящият инструмент за възхвала на всевишния, че „Калокерини“^[8] е благонравна книга за млади девици, а „Изповедникът“ на Никодим — наръчник за всеки свещеник, щях да споделя тяхното мнение, но когато на свой ред станех и аз благоразумен.

Други, напротив, макар че признават това състояние на нещата за лошо, настояват все пак да го зачитаме от признателност към Църквата, освободила ни от чуждо иго и от която очакваме рано или късно осъществяването на нашите национални въжделения.^[9] Наистина странен начин на благодарност — вместо да излекуваме раните й и да я облечем прилично, оставяме без подслон, презряна и покрита с мръсните дрипи на средновековието Църквата, която ни е спасила. Онези, които искат да я използуват като оръдие за политическите си цели, забравят, изглежда, че времето на чудесата е отдавна отминало, че слънцето не се спира вече и че носопенията на нашите свещеници не ще срутят стените, които ни разделят от нашите братя-роби, както рухнали стените на Йерихон от звука на тръбите на Йосуй^[10].

Изложих всичко казано дотук, за да се избягнат неправилните тълкувания, а не за да оправдая книгата си, която предоставям на снизходителността на читателите. Колкото до критиците, напомням им, че тя съдържа само неща и факти, подкрепени от необорими доказателства, така че тези, които биха искали да я разкритикуват, ще трябва и те да използуват res et non verba^[11]. Неясните и необосновани протести в името на морала, на моралността, на морализацията или каквато и да е друга дума, с която наричат нещата нашите вестници, не само че не означават нищо, но ми припомнят думите на английския поет: „Само неморалните хора говорят за морал.“