Брайън Олдис
Хеликония. Зима (11)

X
„Мъртвите не говорят за политика“

На шестия ден от шестата десета на всяка шеста година Синодът на Църквата на страшния покой се събираше в Ашкитош. По-нисшестоящите свещеници се срещаха в залите зад двореца на Върховния отец. А петнадесетте достойни мъже от същинския синод живееха и разговаряха в двореца по време на събора. Те представляваха и църковната, и военната, и светската бюрокрация на Църквата. Санът им възлагаше тежки отговорности, затова не бяха хора, склонни към лекомислени шеги.

Но имаха своите недостатъци като всички останали. Един винаги задрямваше следобед от обилните възлияния на трапезата. Други имаха в покоите си роби или робини за забавления. Трети се отдаваха на още по-чудати пороци. Въпреки това поне отчасти се бяха посветили на процъфтяването и доброто на Църквата. И понеже добри хора се намират трудно, петнадесетте йерарси някак минаваха за достойни.

А най-верен на делото си сред тях беше Чубсалид, родом от Брибар, отгледан от дете в монашески килии. Сега беше Върховен отец в Църквата на страшния покой, земен представител на Неживеещия бог, съществувал преди всеки живот.

Дори най-бдителните братя не бяха виждали устните на Чубсалид да докосват чаша с алкохол. И да имаше някакви сексуални странности, тайната си оставаше между него и небесния му наставник. И да изпитваше гняв, страх или тъга, дори сянка от тези чувства не затъмняваше розовите му бузи. Освен това не беше глупав.

За разлика от Олигархията, чиито членове се събираха само на километър оттук — на Исенския хълм — синодът имаше широка подкрепа сред населението. Църквата искрено се грижеше за потребностите на хората, крепеше духа им и ги подпомагаше в затруднения. А по въпроса за общуването с духовете на мъртвите пазеше деликатно мълчание.

Противно на Олигарха, когото никой не виждаше и народът плашливо си го представяше като гигантско главоного със страшни щипци, Върховният отец Чубсалид не се гнусеше да ходи при бедните и изобщо често се срещаше с паството си. Външността му подхождаше съвършено на сана — едър, с грубовато, но добродушно лице и буйна бяла коса. Заговореше ли, хората слушаха внимателно. Колкото и набожни да бяха словата му, често ги изпъстряше с остроумия. По време на църковна служба можеше да разсмее миряните, както и да ги поведе в искрена молитва.

Йерарсите обсъждаха синодалните дела на най-възвишения сибски език със сложните му изречения и изтънчено разнообразни глаголни времена. Но този път поводът за срещата имаше пряка връзка с грубите факти от живота. Разговаряха за обтегнатите отношения между двете велики институции на Сиборнал — Държавата и Църквата.

Свещениците следяха с нарастваща тревога все по-суровите забрани, налагани от Олигархията. Сега един от членовете на синода говореше по въпроса.

— Държавата (продължава да) представя новите си заповеди като мерки за възпиране на епидемията. Но те вече причиниха повече страдания, отколкото заразата (ще) (може да) донесе на хората. Гонят бедните от претъпканите им бордеи, после или ги арестуват за скитничество, или ги оставят да умрат от студ. — Побелелият мъж говореше с глас като звън на сребърни камбанки, но убедеността му придаваше сила да стигне до другия край на залата. — Не е трудно да прозрем замисъла, скрит в ограниченията за броя на живеещите на едно място. Тъй като все повече стопанства на север (ще) стават безплодни, наемните работници и дребните фермери (ще) се стичат към градовете, където се подслоняват, както сварят, обикновено в ужасна теснотия. Забраната цели да ги принуди да останат във вече негодните за обработване земи. Там ще измрат от глад. Надявам се, че няма да приемете думите ми като пресилени, но според мен държавата ще бъде доволна да се отърве от тези хора. Мъртвите не говорят за политика.

— Предвиждате ли безредици в градовете, ако забраната бъде отменена? — попита някой от другия край на голямата маса.

— В младостта ми често повтаряха, че сиборналецът се труди цял живот, жени се за цял живот и се вкопчва в живота докрай — отвърна звънливият глас. — Но за нас бунтът не е част от живота. Оставяме тези занимания на хората от Дивашкия континент. Досега Църквата не е изразила никакво становище по налаганите ограничения и забрани. Но искам да изразя мнението си, че забраната срещу паук преля чашата на търпението.

— Ние се въздържаме от каквото и да е мнение по въпроса за паук.

— Същото правеше и държавата доскоро. Пак ще кажа, че мъртвите не се интересуват от политика, а управниците винаги са съзнавали това. Сега, обаче, Олигархията реши да се опълчи срещу традицията на паук. Това (ще) причини още повече страдания на нашето паство, за което — ако ми простите дързостта — общуването с предците е не по-малко естествено от родилните мъки. Бедните са подложени на несправедливи гонения заради настъпващата зима. Аз предлагам Църквата да се изкаже публично срещу последните действия на държавата.

Престарял плешив мъж се изправи с помощта на два бастуна.

— Може и да представяте фактите вярно, братко. Олигархията наистина си служи с все по-сурови средства. Но ще си позволя да ви изтъкна, че е принудена да прави това. Помислете за бъдещето! Твърде скоро потомците ни ще (трябва да) мислят за оцеляването си през три и половина века страшна зима. Олигархията е стигнала до извода, че на жестокостта на природата човек може да противопостави само жестокост. Нека ви припомня онова гнусно проклятие, което не бива да изричаме гласно. С право го смятаме за най-долно богохулство. И въпреки това би трябвало да му се възхитим. Да, да му се възхитим! Няма (да си позволя) да го произнеса под купола на църква, но се прекланям пред това дръзко предизвикателство.

Той се опря по-здраво на бастуните и изпъна гръб. Някои си помислиха, че този достоен мъж се кани все пак да омърси устните си с проклятието. Но той предпочете друг подход.

— В Дивашкия континент Кампанлат с настъпването на студовете се възцарява хаос. Тамошните хора не познават нашата строга дисциплина. Свират се в пещери, за да оцелеят. А Сиборнал излиза непокътнат от премеждията. Ние (непременно, задължително) ще оцелеем, като се опираме на правилата в своето общество. Сега дисциплината трябва да се затегне като готов за удар юмрук. Ще се наложи мнозина да умрат, за да се съхрани Държавата. Някои от вас се оплакаха от заповедта всички фагори да бъдат избити безразборно. Но аз ви казвам — те не са хора! Да се отървем от тази напаст. Двурогите твари нямат души. Да ги застреляме. И да застреляме всеки, който ги защитава. Да избием и фермерите, чиито стопанства вече не дават плод. Не е време за възвишени постъпки. Скоро дори всяка проява на индивидуална воля ще (трябва да) бъде наказвана със смърт.

В смълчаната зала бастуните му изтракаха като кости, докато отново се наместваше в креслото си.

Около масата се чу изумено и стъписано мърморене, но Върховният отец Чубсалид изрече кротко:

— Не се съмнявам, че на Исенския хълм се чуват само подобни речи, но ние нека се придържаме към призванието си. И гладните фермери заслужават милосърдие. Нашата Църква брани отделния човек и съвестта му, насърчава го да търси спасението на душата си. Наш дълг е да напомняме това на приятелите си от Олигархията, за да не забравя и народът каква е нашата роля. Колкото и жесток да става климатът, не е необходимо да му подражаваме, за да (може да) оцелее учението на Църквата дори в най-тежките времена. Иначе животът няма да намери опора в Бог. Държавата вижда в сегашната криза удобен повод да покаже силата си. Църквата трябва да стори същото, ако не и повече. Кой от присъстващите тук е съгласен, че сега е моментът Църквата да се опълчи срещу Държавата?

Останалите четиринадесет йерарси започнаха да въртят глави наляво и надясно, бърбореха оживено помежду си. Лесно им беше да се досетят какво възмездие ще предизвика стъпката, предложена от главата на Църквата.

Един вдигна ръка с множество златни пръстени по нея и заговори с треперлив глас:

— (Вероятно, може би) ще настъпи моментът, когато наистина ще се наложи да предприемем действията, предложени от вас. Но заради паук?… Именно по въпроса, който сме премълчавали предпазливо от безбройни векове… При тлеещите съмнения дали имаме право… А и митът за Прасътворителката противоречи на нашата…

Той остави гласа си да затихне драматично.

Най-младият член на синода беше един капелан на име Парлингелтег. Отличаваше се с предпазливостта в грижливо обмислените си постъпки, макар да се говореше, че в личния си живот не винаги е толкова внимателен. Но не се боеше да изкаже мнението си и сега се обърна право към Чубсалид.

— Последните жалки слова убедиха поне мен, а надявам се и всички вас, че е задължително да се противопоставим на държавата. И може би най-уместно е да използваме като повод забраната на паук. Нека не се преструваме повече, че това не е факт от живота или че духовете не съществуват просто защото не намираме място за тях в нашето учение. Как мислите, защото държавата забрани общуването с предците? Има една-единствена причина. Управниците извършиха масово убийство. Изтребиха хиляди мъже от армията на Аспераманка. Майките са говорили вече със своите загинали синове. Духовете са разкрили истината. Кой казва, че мъртвите не се занимават с политика? Глупости! Хиляди духове издигат безплътни гласове срещу държавата и Олигарха. Аз подкрепям Върховния отец. Трябва и ние да издигнем глас срещу Олигарха, да му отнемем властта.

Изчерви се до корените на косата си, когато неколцина от по-възрастните мъже плеснаха с ръце одобрително. Заседанието свърши. Все пак успяха да отложат решението. Нима Държавата и Църквата не бяха неразделни досега? Пък и да изрекат гласно истината за онова клане… Обичаха спокойствието и някои от тях бяха готови да го съхранят на всяка цена.

Решиха да отдъхнат един час. Беше твърде студено за разходки навън. Прекараха времето в отоплените стаи наоколо, а слугите им носеха вода или вино в порцеланови чаши. Разговаряха оживено. Дали пък нямаше начин да избягнат решителните действия? В края на краищата нямаха никакви доказателства, освен свидетелствата на духовете.

Звънна камбанка. Пак се събраха в залата. Чубсалид се бе посъветвал насаме с Парлингелтег, лицата им бяха мрачно сериозни.

Насред подновените спорове влезе слуга в ливрея, поклони се ниско на Върховния отец и му подаде бележка на поднос.

Чубсалид я прочете и поседя, притиснал длан към високото си чело. Всички се смълчаха и го чакаха да заговори.

— Братя — каза той накрая и ги огледа един по един, — имаме посетител. Важен свидетел. Предлагам да го призовем пред нас веднага. Доколкото разбирам, неговите думи ще имат по-голяма тежест, отколкото по-нататъшното ни умуване.

Махна на слугата, който пак се поклони и излезе забързано от залата.

След малко влезе някакъв мъж. С подчертан жест се обърна да затвори вратата и едва тогава доближи масата, където седяха петнадесетте водачи на Църквата. Бе облечен в тъмносиньо от главата до петите — ботушите, бричовете, ризата, куртката, наметалото му бяха все в този цвят, както и шапката, която стискаше в едната си ръка. Само косата му се белееше, макар по слепоочията да се виждаха черни кичури. Когато членовете го бяха видели предния път, косата му беше черна.

Във веждите, очите и устните му се таеше гняв като гръмотевица в тъмен облак.

Мъжът се поклони доземи пред Върховния отец и му целуна ръка. След това се изправи да поздрави почтително синода.

— Благодаря ви, че благоволихте да ме приемете.

— Архиепископ-командир Аспераманка, според стигналите до нас сведения трябваше да сте загинал в битка — отрони Чубсалид. — Радваме се, че сме били заблудени.

Устните на Аспераманка се изопнаха в ледена усмивка.

— Да, разминах се на косъм със смъртта, но не в битка. Едва ли не единствен от армията си се добрах до Ашкитош. Историята на странстванията ми е необичайна. Стреляха по мен в Чалс, до границата на нашия континент, после ме плениха фагори, избягах, блуждаех в блатата… е, накратко — истинско чудо на Божията милост е, че сега стоя пред вас. Бог ме съхрани, за да бъда негово оръдие на правосъдието. Защото съм живо доказателство за гнусно престъпление, нечувано в достойната история на Сиборнал.

— Моля ви, седнете — покани го Върховният отец. — Очакваме с нетърпение разказа ви. Ще бъдете по-надежден свидетел от който и да било дух.

Аспераманка заговори — засадата, унищожителната канонада на гвардията на Олигарха, загиващите войници. Докато всеки от йерарсите осъзнаваше какво се е случило, ставаше все по-ясно колко прав е бил Парлингелтег. Църквата бе принудена да се опълчи срещу държавата, иначе се превръщаше в съучастник в клането.

Архиепископ-командирът разказваше повече от час за военната кампания и за предателството. После замлъкна. Изведнъж скри лице в дланите си и зарида.

— И аз съм виновен за това престъпление! — възкликна задавено. — Служех на Олигарха, боях се от него. За мен Църквата и Държавата бяха едно.

— Но вече не е така — изрече Чубсалид. Изправи се и докосна рамото на военачалника. — Благодаря ви, че изпълнихте дълга си пред Бога, и ни изяснихте какъв е нашият дълг. Олигархията има власт над човешкото тяло, а Църквата — над душата. Сега трябва да се подготвим за сблъсък, в който ще утвърдим господството на душата над тялото. Ще се противопоставим на Олигархията. Всички ли са съгласни?

Четиринадесетте членове на синода потвърдиха гръмогласно.

— Значи сме единодушни.

След малко бе решено, че ще разпратят недвусмислено послание надлъж и нашир в континента, до всички църковници. Ще заявят, че Църквата защитава древната традиция на паук, която е съществена част от свободата на всеки мъж или жена. Няма доказателства, че така наречените духове някога са изричали друго, освен самата Истина. Църквата в никакъв случай не може да се съгласи, че общуването с предците способства за разпространението на Дебелата смърт. Чубсалид подписа саморъчно посланието.

— Това са може би най-смелите слова, изричани някога от Църквата — каза среброкосият мъж със звънливия глас. — Исках да изтъкна този факт. И като признаваме паук, не се ли отнася това и до Прасътворителката? Не допускаме ли по този начин езически суеверия в църковното учение?

— Братко, в посланието няма нито дума за Прасътворителката — благо отвърна Парлингелтег.

Синодалната печатница размножи посланието и то бе разпратено до всички страни в Сиборнал.

Минаха четири дни. Йерарсите чакаха да се разрази бурята.

Пратеник от Исенския хълм донесе запечатан плик в двореца на Върховния отец. Той счупи печата и прочете писмото.

В него се казваше, че синодът е издал документ с подривен характер, в който се проповядва държавна измяна чрез съзнателно противопоставяне на новите закони. Имаше и напомняне, че измяната се наказва със смърт.

Ако имал някакво обяснение за тези злонамерени действия, Върховният отец на Църквата на страшния покой трябвало да се яви пред Олигарха незабавно и лично да изложи становището си.

Подписът бе на Торкерканзлаг II.

— Не вярвам, че такъв човек съществува — каза Чубсалид. — Властва над континента повече от тридесет години. Никой не го е виждал. Няма и негови портрети. Откъде да знаем, че не е фагор, да речем…

Продължи да си мърмори все в същия дух на съмнение, дори се отби в синодалната библиотека, за да сравни подписите на различни документи под лупа. Клатеше глава недоверчиво.

Тези постъпки изнервиха съветниците му. Според тях беше по-уместно да насочи вниманието си към ултиматума на държавната власт, който явно съдържаше смъртна заплаха за главата на Църквата. Обсъдиха положението помежду си и предложиха църковното средище да бъде преместено веднага от Ашкитош в по-безопасно място — в Ратагон въпреки обсадата на крепостта, или дори в Харнабхар независимо от суровия климат на областта, защото там се намираше осветено от древна традиция убежище.

Но Чубсалид имаше други идеи. Дори не помисли за бягство. След като се забави цял час в библиотеката, той обяви, че ще се срещне с Олигарха. Писарят му побърза да съчини отговор на писмото. Върховният отец предлагаше срещата да се състои в голямата приемна зала на Исенския замък и всеки желаещ да има право да присъства на дискусията между двамата овластени мъже.

Щом Чубсалид сложи подписа си, капеланът Парлингелтег коленичи пред креслото му.

— Господарю, позволете ми да ви придружа. Каквато и участ да ви сполети, нека я споделя с вас.

Върховният отец отпусна длан на рамото му.

— Да бъде както желаеш. Благодарен съм ти. — След това се обърна към Аспераманка: — А архиепископ-командирът ще дойде ли с нас на Исенския хълм, за да свидетелства срещу Олигарха?

Погледът на Аспераманка сякаш търсеше невидима за останалите врата.

— Върховни отче, вие говорите по-красноречиво от мен. Според мен е неразумно да засягаме въпроса за епидемията. Както държавата, така и ние не знаем как да я възпрем. А Олигархът може би има основания да забрани паук, за които не знаем нищо.

— Значи ще го изслушаме. Ще дойдете ли с Парлингелтег и мен?

— Дали да не включим и някои лекари в дискусията?

Чубсалид се засмя.

— Надявам се, че ще можем да застанем лице в лице с него и без помощта на лекари.

— Непременно трябва да потърсим път към съгласието — унило промълви Аспераманка.

— Ще видим дали е възможно да стигнем до компромис — увери го Върховният отец. — Благодаря ви, че ще ни придружите.

 

 

Настъпи утрото на следващия ден. Върховният отец Чубсалид облече одеждите на своя сан и се сбогува със съратниците си. Прегърна двама-трима от тях.

Среброкосият пророни сълза, а Чубсалид му се усмихна.

— Каквото и да се случи днес, искам от вас същата смелост, която искам и от себе си — изрече твърдо и спокойно.

Качи се в колесницата си, където вече бяха настанени Парлингелтег и Аспераманка.

Пътуваха по пусти и смълчани улици. По заповед на Олигарха полицията бе разгонила зяпачите, така че сега не се чуваха обичайните приветствия към Върховния отец. Имаше само тишина.

Колесницата се заизкачва по хлъзгавите плочи към портата на Исенския замък. Правеше впечатление големият брой войници. Въоръжени мъже спряха шествието и не позволиха на придружаващите свещеници да влязат. Колесницата мина под масивната каменна арка. Здравите стоманени решетки се затвориха след нея. Множество прозорци сякаш надвисваха над предния двор и налагала мълчание с мъртвешкия си блясък. Приличаха не толкова на зли очи, колкото на притъпени зъби от челюст на хищник.

Тримата бяха въведени без никаква почтителност във влажния студ на сградата. Стъпките им отекваха, когато прекосиха голямото фоайе. Гвардейци в натруфени униформи стояха на пост, без дори мускулче да трепне по лицата им.

Водачът им ги насочи към един тъмен опушен коридор отзад. След малко им бе разрешено да се качат по скърцаща дървена стълба, неосветена от прозорци. Минаха по друг, не по-приветлив коридор и спряха пред врата. Водачът почука.

Нечий глас ги покани да влязат.

Озоваха се в стая, в която личеше присъщото на Олигархията отчуждение от всякаква жизненост. Беше нещо като приемна с наредени край стените столове, където само скелет би се настанил удобно. Единственият прозорец бе закрит с тежка кожена завеса, явно предназначена да не пропуска и лъч светлина.

Неугледната стая, в която дори високият таван само засилваше мрачната атмосфера, ставаше още по-неприятна от осветлението. Само една дебела зелена свещ гореше на висока поставка насред помещението. В смразяващото течение сенките се плъзгаха по скърцащия паркет.

— Колко ще трябва да чакаме? — попита Чубсалид.

— Още малко, господине — отвърна водачът.

Тук времето явно се точеше мудно, но накрая двама униформени мъже с извадени от ножниците мечове отвориха вратата и дадоха възможност на свещениците да надникнат във вътрешната стая.

Газови лампи хвърляха болнави отблясъци по всичко вътре, освен по мъжа, седнал в голямо кресло отсреща. Лампите бяха поставени зад трона и лицето му оставаше в сянка. Той не вдигна ръка, изобщо не помръдна.

Чубсалид изрече с ясен глас:

— Аз съм Върховният отец Чубсалид от Църквата на страшния покой. А вие кой сте?

Отговори му също толкова отчетлив глас:

— Ще се обръщаш към мен с титлата „владетелю“.

Макар да бяха готови за срещата, тримата за миг изтръпнаха. Но все пак понечиха да влязат. Мъжете с мечовете не им позволиха.

— Вие ли сте Торкерканзлаг II? — отново заговори Чубсалид.

— Казах ти да се обръщаш към мен с титлата ми.

Върховният отец и Аспераманка се спогледаха, после първият каза:

— Дошли сме тук, владетелю, да обсъдим с вас отнемането на традиционни права и свободи в нашата държава и да говорим за наскоро извършено престъпление…

Гласът го прекъсна:

— Попе, нищо няма да обсъждаш. Не е нужно да говориш. Дойдохте тук, защото проповядвате измяна и съзнателно се опълчвате срещу законите. Дойдохте тук, защото наказанието за измяна е смърт.

— Напротив! — сопна се Парлингелтег. — Дойдохме тук, защото очаквахме да проявите разум и чувство за справедливост, а не да разигравате нескопосано представление.

Аспераманка почти опря гърди в голите остриета на мечовете.

— Владетелю, служих ви вярно. Аз съм архиепископ-командирът Аспераманка и вие несъмнено сте осведомен, че поведох войските ви към победа срещу езическите култове на Пановал. Нима вие не… нима същите тези войски не бяха избити при завръщането им в подвластната ви страна?

Гласът на Олигарха не трепна.

— Не задавай въпроси на своя господар!

— Кажете ни кой сте! — настоя Парлингелтег. — Дори не сме убедени, че сте човек.

Без да го изслуша, Торкерканзлаг II заповяда на стражите:

— Дръпнете завесата.

Водачът отиде до прозореца и дръпна тежката кожа с две ръце. Бавно откри дългия прозорец.

Сивкава светлина обля стаята. Двамата спътници на Чубсалид неволно се извърнаха към източника й, а самият той се взря в Олигарха. Светлината проникна до трона и отчасти откри чертите на лицето му.

— Познах те! — възкликна Върховният отец. — Ами че ти си…

Но не можа да продължи, защото единият войник го сграбчи грубо за рамото и го бутна към прозореца. Водачът сочеше надолу към двора, затворен от високи стени.

В средата имаше дървена клетка, през която минаваше дълъг прът. Но най-стряскащата подробност от сцената бе, че клетката се издигаше върху дъсчена платформа над грамаден куп нацепени дърва. Бяха приготвени и подпалки.

Олигархът повтори:

— Наказанието за измяна е смърт. Знаехте това, преди да влезете тук. Смърт чрез изгаряне. Опълчихте се срещу държавата. Затова ще бъдете изгорени.

Водачът върна завесата на мястото й, а Парлингелтег изрече дръзко:

— Ако се осмелите да ни убиете, ще настроите всички вярващи в Сиборнал срещу себе си. Всеки ще вдигне ръка срещу вас. Няма да ви се размине безнаказано. Така може да погубите цялата страна.

Аспераманка се втурна към изхода с вик:

— Ще се погрижа светът да научи за това злодеяние!

Но войниците му препречиха пътя и го върнаха в стаята.

Чубсалид заговори кротко:

— Не позволявай на волята си да поддаде пред изпитанието, добри ми братко. Ако това престъпление бъде извършено насред Ашкитош, има хора, които няма да намерят покой, докато не възтържествува правдата на Неживеещия бог. Ето го чудовището, което вярва, че коварството е по-евтино от армиите. Скоро ще се убеди, че коварството ще му струва твърде скъпо.

Застиналият в креслото мъж изрече:

— Висшето благо е цивилизацията да оцелее през идните векове. За тази цел може да бъде пожертвано всичко. Няма място за благородни принципи. Когато заразата върлува в земите ни, застрашени са законът и редът. Винаги е било така преди зимата на всяка Голяма година — в Кампанлат, в Хеспагорат, дори в Сиборнал. Армиите полудяват, архивите горят, символите на държавността се въргалят в калта. Идва времето на варварството. Но този път, тази зима ние (непременно) ще преодолеем кризата. Сиборнал ще се превърне в крепост. Вече никой не може да влезе в земите ни. Скоро никой няма да може да ги напусне. През следващите четири века ще останем твърдина на закона и реда, дори ако студът смрази и червата на белите вълци. Ще живеем от онова, което ни дава морето. Да, ще съхраним ценностите си, но висша сред тях е оцеляването. Не ще допусна Държавата и Църквата да се боричкат за надмощие. Такава е волята на Олигархията. Нашият план е единственият, който ще (може да) спаси най-много хора. И през следващата пролет ще бъдем силни, докато в Кампанлат жените още влачат първобитни каручки като добичета… ако дотогава не са забравили и как се правят колела. Тогава ще решим разногласията си с Дивашкия континент веднъж завинаги. Е, това ли наричате злодеяние? Зло ли замислям, Върховни отче, щом искам нашият любим континент да завладее света?

Чубсалид изопна гръб, величествен в църковните си одежди. Остави тишината да погълне реториката на Олигарха, преди да му отговори.

— Колкото и да си самонадеян, доводите ти издават слабост. Ние, сиборналците, имаме сурова религия, изкована в безмилостния климат, подобна на самото Велико колело. Само че проповядваме твърдост, а не жестокост. Служиш си с твърде старата уловка, че целта оправдава средствата. Но ще се убедиш, че ако продължиш по избрания път, жестоките ти средства ще изопачат целта и накрая ще се провалиш.

Мъжът на трона едва помръдна пръстите на дясната си ръка в подобие на жест.

— Да, Върховни отче, всеки може да сгреши. Тогава просто ще погребем мъртъвците и ще продължим напред.

Младежкият глас на Парлингелтег отекна в стаята:

— И всички мъртъвци ще те заклеймят. Всички ще научат за твоите злодеяния.

Олигархът отговори мрачно:

— Мъртъвците могат да обвиняват, но не и да вдигнах бунт.

— Когато научат за престъпленията ти, мнозина от живите ще се вдигнат срещу тебе!

— Ако нямате какво друго да кажете освен празни заплахи, време е да се присъедините към онези безсилни милиони под земята. Или сте готови да потвърдите верността си към държавата, след като ме изслушахте?

Даде знак на стражите, а Парлингелтег изкрещя забраненото проклятие:

— Абро Хакмо Астаб!

Въоръжени мъже прекосиха стаята с тежки стъпки и застанаха зад свещениците.

Аспераманка не можеше да продума с треперещите си устни. Изви очи към Чубсалид, който го потупа по ръката. Младият капелан застана до Върховния отец и пак се провикна:

— Запалиш ли тази клада, цял Ашкитош ще пламне!

Чубсалид добави:

— Предупреждавам те, че ако предизвикаш разкол между Църквата и Държавата, планът ти е обречен на неуспех. Ще разделиш хората на враждуващи лагери. Ако ни изгориш, можеш да смяташ, че вече си се провалил.

Олигархът изрече невъзмутимо:

— Върховни отче, ще намеря достатъчно други, които да изпълняват заповедите ми. Десетки покорни лакеи ще се втурнат да заемат мястото ти и ще вярват, че съм им оказал чест. Добре познавам хората.

Стражите извиха ръцете на тримата, но Аспераманка се отскубна, втурна се към трона на Олигарха и падна на колене, свел глава.

— Владетелю, пощадете ме! Знаете, че бях покорен ваш слуга във военните дела. Не вярвам, че искате да унищожите полезен инструмент като мен. Правете каквото искате с онези двамата, но нека аз продължа да ви служа! Убеден съм, че оцеляването на Сиборнал е над всичко. Трудните времена изискват непреклонност. Духовната власт трябва да отстъпи пред светската, да я остави да проправи пътя. Позволете ми да живея, за да служа… за славата Божия.

— Можеш да молиш за жалкия си живот, но не го прави от името на Бог! — укори го Чубсалид. — Стани! Умри с нас, Аспераманка, така ще си спестиш излишната болка.

— И в живота, и в смъртта не можем да избягаме от страданието — отбеляза Олигархът. — Аспераманка, не очаквах да чуя това от победителя при Истуриача. Влезе тук с братята си. Защо не умреш с тях?

Архиепископ-командирът помълча и изведнъж избълва поток от думи.

— Казаното тук се отнася пряко до историята, а не до политиката или морала! Вие искате да промените историята, владетелю. Може би такова е желанието на всички велики мъже. А нашата циклична история отдавна се нуждае от промяна — жестока, но даваща плод. Сега говоря от името на църквата, на която също служих с цялото си усърдие. Нека тези двамата изгорят за нея. Аз искам да живея за църквата. Историята ни учи, че и религиите могат да бъдат погубени като хората. Не съм забравил уроците от детството си в манастира. Разказваха ни как злият крал на Борлиен и неговите помощници сразили старата вяра на Пановал. Ако държавата и църквата в Сиборнал враждуват помежду си, тогава и нашият Бог е застрашен. Нека ви служа като слуга на Бога!

Когато стражите бутнаха другите двама към изхода, Парлингелтег се обърна към Аспераманка и го заплю с една-единствена дума:

— Лицемер!

— Отведете тези в двора и си свършете работата — заповяда Олигархът. — Ако вдъхнем малко страх в църквата, няма да е толкова гласовита занапред.

В тъмната стая останаха само стражите на пост, неподвижни в сенките. И Аспераманка, почти опрял бледото си лице в пода.

Студеният поглед на Олигарха се впи в него.

— Винаги намирам работа за хора като тебе. Стани.