Карол Мортимър
Необяснимо влечение (1)

Пролог

— Дошъл си просто да злорадстваш, а, Фолкън — гласът на баща й беше дрезгав. — Сигурно изпитваш дяволско удоволствие да гледаш жертвите си в предсмъртната им агония.

Когато двамата мъже влязоха, тя спеше, скрита зад завесите на прозореца в кабинета на баща й. Целта й бе да избяга от гувернантката си Нани и нейните уроци. От училище я изпратиха вкъщи, защото стана жертва на епидемията от заушка, която порази почти половината от учениците. И сега никак не беше честно да учи у дома, нищо че се чувстваше малко по-добре. Би трябвало да има някакви предимства, когато си болен, успокояваше се тя. И затова се скри на единственото място, където Нани не би я потърсила — в кабинета на баща си. После заспа под топлите слънчеви лъчи на ведрия майски ден.

Но скоро я събуди силния, гневен глас на баща й. Нещо, което рядко се бе случвало да чуе от обаятелния уравновесен мъж през деветте си години живот.

— Сам си го избра, Хауърд — мъжът, който отвърна на гневното обвинение, говореше толкова тихо, че тя едва го чу, макар думите му да звучаха твърдо.

— Какъв друг избор ми остави? — отбеляза баща й. — Та ти ми отне всичко, Фолкън. Работата, домът… Но не можеш да ми отнемеш гордостта, Фолкън! Хора като теб ме подлудяват!

Първоначалното й чувство за вина, задето се беше скрила тук, изчезна. На баща й нямаше да се хареса да бъде подслушван, независимо дали е станало случайно, или не. И то когато разговорът е личен! Въпреки деветте си годините, разбра, че става дума за нещо изключително важно.

Имението Чалфорд — нейният единствен дом, щеше да им бъде отнет. И то от този непознат, когото дори не можеше да види добре! Беше се опитала да надникне откъм края на дългите виненочервени завеси от кадифе, ала бе прекалено изплашена, за да подаде глава повече. Доби представа само за ръста и силата му и то каква! — която сякаш струеше от спокойствието му.

В този момент й се стори, че той се обърна към нея, усетил погледа й, и тя бързо се шмугна обратно зад завесата. Дъхът й спря. Бе ужасена от предчувствието, че една ръка се протяга и я изправя лице в лице с неодобрението на Нани за бягството от уроците и пред възмущението на баща й от нейната постъпка. А би понесла разочарованието му много по-тежко, отколкото укорите на гувернантката.

Никаква ръка обаче не се протегна и тя си пое дъх.

— Никой не те е принуждавал, Хауърд. Сам си виновен — чу отново да обвиняват баща й.

— О, да, разбира се. Само дето никак не трудно за хора като теб да поставят капани за наивници като мен…

— За лакомии като теб — поправи го грубо мъжът, — които обвиняват всеки друг, но не и себе си за своите грешки!

Обзе я ярост. Как смееше той да говори така на нейния обичан татко?! Искаше да изскочи и да го изрита по крака, да поиска да се извини на най-умния и най-страхотния баща на света!

Ала преди гневът да надвие разума, баща й отвърна:

— Единствената ми грешка беше, че ти се доверих! Махай се оттук, Фолкън! — гласът му беше уморен. — Чалфорд все още не е твой, не и преди… адвокатите да го потвърдят. А дотогава ти не си добре дошъл в моя дом. Сега се махай — повтори той грубо — И вземи Джанет със себе си.

Джанет?! Защо ли нейната мащеха трябваше да тръгва с този омразен човек, когото баща й явно ненавиждаше? Нищо не разбираше.

— Не искам жена ти, Хауърд — изрече сурово другият мъж. — И никога не съм я искал.

— Изигра си ролята, нали? — каза баща й презрително. — Е, на мен също не ми трябва.

— Това си е ваша работа. Интересува ме само…

— Знам защо си тук, Фолкън! — прекъсна го баща й разгорещено. — Вече ти казах обаче, че за къщата ще трябва да почакаш. Може би ще й се радваш повече всеки път, когато си спомняш как е станала твоя собственост! — чу се рязко отваряне на вратата. — Два пъти те помолих да напуснеш! Ако трябва да го направя още веднъж, ще се обадя в полицията и ще излезеш насила. Чудя се как ли ще изглежда това в клюкарската хроника!

След откритото предизвикателство изминаха няколко дълги секунди в тишина. Неволно отново бе затаила дъх. Не разбра и половината от разговора, който случайно бе дочула, ала усети бурните чувства на баща си, когато още веднъж заповяда на Фолкън да напусне имението.

— Много добре — отстъпи мъжът и се чу как тръгна към вратата, която баща й очевидно държеше все още отворена. — Предполагам, че отново ще поговорим, Хауърд, когато се почувстваш по-добре.

— Гледай в бъдеще да стоиш далеч от мен и моето семейство! — отвърна баща й нервно.

Вратата се затвори и стаята се изпълни със зловеща тишина. Искаше й се да изтича, да прегърне баща си и да му каже, че тя също мрази Фолкън, че не иска да й отнема любимия Чалфорд, че той не бива да позволява на отвратителния Фолкън да живее тук! Но ако го направеше, щеше да се издаде, че е подслушвала. Не, по-добре да почака тук, докато той излезе от кабинета, а после тихичко ще изпълзи. Наближаваше времето за чая, така че нямаше да чака дълго — баща й винаги идваше при тях да пият чай в малката дневна.

Чуваше как той отваряше и затваряше чекмеджетата на бюрото, сякаш търсеше нещо. После стана съвсем тихо. Минутите минаваха, а мускулите й започнаха да се схващат от усилието да стои напълно неподвижно.

Изведнъж, когато вече й се искаше да излезе и понесе последствията, без никакво предупреждение, освен може би лекото прещракване, тишината бе взривена от оглушителен изстрел.

За миг тя остана вцепенена, а после изненадата и премина в объркване. Бе познала звука, който често бе чувала, когато баща й ходеше на лов. Не се съмняваше, че това бе изстрел от огнестрелно оръжие.

Внезапно се чу шум от тичащи крака и вратата на кабинета се отвори с трясък. Влязоха много хора. Разпозна гласовете на Нани, на иконома Силвестър и главната прислужница госпожа Хол. Изведнъж гласовете замряха… Сякаш очакваха баща й да ги порицае, че влизат в кабинета му, без да чукат.

— По дяволите! — простена Силвестър.

Тя се учуди, че Нани не го укори за ругатнята. Старата дама, гувернантка първо на баща й, сега почти бе в пенсионна възраст и вече предаваше своя остарял морал на второ поколение.

Любопитството й надделя страха от порицанието. Не можеше да издържа повече и тихичко излезе от скривалището си. Пристъпи към бюрото на баща си, към което бе приковано вниманието на всички. Бяха така погълнати, че не я забелязаха.

Когато се приближи, очите й се разшириха от ужас. Не вярваше на очите си. Това… Това не можеше да бъде нейният баща! Беше потресаващо! Той не приличаше на човешко същество. Ами кръвта? Мили Боже, колко много кръв имаше навсякъде!

Искаше да изкрещи, ала ужасеният й вик бе заседнал в гърлото и пречеше дори да си поеме въздух…