Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ще превзема Манхатън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
I’ll Take Manhattan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2010)
Разпознаване и корекция
varnam (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Джудит Кранц. Ще превзема Манхатън

ИК „Библиотека 48“, София, 1992

Редактори: Людмила Колечкова, Николай Стоянов

Коректори: Ана Лазарова, Тотка Вълевска

История

  1. — Добавяне

1.

С типичното си нетърпение и вечното си незачитане на нормите Макси Амбървил скочи от седалката на спиращия „Конкорд“ и изфуча по тясната пътека към предния изход. Спътниците й седяха със сдържаното спокойствие на хора, заплатили двойна цена за първа класа от Париж до Ню Йорк, които следователно нямаше защо да бързат. Докато прелиташе покрай тях, няколко чифта вежди елегантно се повдигнаха при вида на непростимо хубавото момиче, втурнало се така непристойно.

— Какво се бавят толкова? — обърна се Макси към стюардесата.

— Още не сме пристигнали, мадам.

— Не сме пристигнали ли? Разбира се, че сме пристигнали. По дяволите! Мотаят се повече на земята, отколкото във въздуха — сопна се Макси и цялото й същество, преливащо от енергия и решителност, изрази неодобрение към „Ер Франс“.

— Ако обичате, мадам, седнете на мястото си.

— Няма, по дяволите! Бързам! — Макси стоеше като закована, обута в ниските ботуши; носеше ги при пътуване. Късата й тъмна коса стърчеше в различни посоки и покриваше челото с гъст бретон, който падаше върху възмутеното й лице. Можеше да удари в земята цяла стая с хубавици, защото нещо в нея правеше обикновената красота не само неуместна, но и безинтересна. На убитата дневна светлина в самолета тя бе озарена от вълнение, сякаш отиваше на бал. Макси носеше старо, силно прилепнало велурено сако с цвят на коняк, изтъркани джинси, напъхани в ботушите, и чанта, преметната през рамо като патрондаш. Издухвайки нервно бретона си назад, тя откри ослепително белия кичур коса; имаше го по рождение.

Конкордът изсвистя и спря окончателно. Стюардесата с пренебрежение изгледа Макси, която изтопурка през изхода, преди вратата да се отвори окончателно, поклащайки американския паспорт в ръка.

Макси спря до най-близкото гише и пъхна паспорта на служителя. Той вяло отвори на страницата със снимката, но после втренчи поглед.

— Макси Ема Амбървил?

— Точно така. Нали е ужасна тая снимка? Вижте, бързам. Ударете един печат и да тръгвам.

Служителят я погледна уклончиво. Спокойно натисна няколко клавиша на компютъра.

— Коя е — попита той накрая — Максим Ема Амбървил Чиприани Брейди Къркгордън?

— Знам. Знам. Неудобно име. Но не е противозаконно.

— Искам само да знам, мис, защо в паспорта ви не фигурира пълното ви име?

— Старият ми паспорт изтече през лятото и аз го поднових в парижкото ни посолство. Виждате, че е нов.

— Законно ли променихте името си?

— Законно ли? — обиди се Макси. — Всичките ми разводи бяха съвършено законни. Предпочетох моминското си име и затова го възстанових. Или искате да ви разкажа историята на моя живот? Тогава всички от този проклет самолет ще ме изпреварят. Сега ще трябва да вися и на митницата.

— Багажът още не е свален от самолета — разумно отбеляза мъжът.

— Точно там е работата. Нямам багаж. И ако не бяхме обсъждали моето бурно минало, вече щях да съм в таксито. О, по дяволите, по дяволите! — негодуваше тя с бурна ярост.

Служителят продължи да преглежда паспорта. Снимката не успяваше да предаде нейното магнетично излъчване и макар да бе свикнал с лоши фотографии, нито за миг не бе убеден, че снимката е истинска. Виждаше се преди всичко един бретон, една неестествена усмивка, а жената, която стоеше пред него разгневена, с разрошена коса като перата на разлютена птица, излъчваше самоувереност и дързост, които го накараха да я забележи, сякаш точно под носа му бе лумнал пожар. А и тя изглеждаше твърде млада, за да има повече от един съпруг, да не говорим трима, независимо че рождената дата бе отпреди двадесет и девет години.

Служителят с неохота удари върху паспорта датата 15 август 1984 и й го върна, но след като написа нещо нечетливо на гърба на митническата декларация.

Движейки се с ловкостта на коренячка нюйоркчанка, Макси просна чантата си на масата за проверка и се огледа за митничаря. В този ранен час всички се бяха събрали в един ъгъл и допиваха кафето си, без особено желание да започнат работа. Няколко човека забелязаха Макси почти едновременно и набързо захвърлиха чашите. Един от тях, млад червенокос мъж, изскочи от групата.

— Какво си се разбързал, О’Кейси? — хвана го друг митничар за ръката.

— Кой бърза? — попита той, като се отскубна. — Това е моето гълъбче — после се запъти бързо към Макси, изпреварвайки най-близко стоящия до него с няколко крачки. — Добре дошла в Ню Йорк. Графиня Къркгордън, ако не ме лъжат очите.

— Стига с тия глупости, О’Кейси. Знаете, че зарязах горкия Лади много отдавна — Макси го изгледа неспокойно, с ръце на кръста. Ама че късмет пак да попадне на този нахален луничав смотаняк Джоузеф О’Кейси, който се мислеше за Шерлок Холмс. Трябва да издадат закон срещу такива служители; само се заяждат с порядъчните граждани.

— Как можах да забравя? — учуди се той. — Разведохте се точно преди да дойдете тук с цял гардероб от „Сен Лоран“. Не ви бива за шивачка, мис Амбървил. Етикетите на „Сакс“ бяха много непрофесионално пришити. Разберете, че изучаваме европейските модни линии още щом се появят първите фотографии.

— Браво на вас, О’Кейси — Макси кимна тържествено в знак на одобрение. — Ще го запомня. Междувременно ще ми направите ли услугата да прегледате чантата ми. Днес ужасно бързам.

— Последния път, когато бързахте, ставаше дума за двадесет опаковки парфюм „Шалимар“, от този по двеста долара парчето, а преди това новото „Патек Поло“, онова, дето го носехте на видно място на китката, без съмнение мислейки за историята с откраднатото писмо[1]. Беше инкрустирано със злато и струваше не по-малко от осемнадесет хиляди долара. А пък неотдавна имахме малък проблем да си спомним за едно палто от норки, боядисано в розово, за което ми казахте, че е купено от битпазар в Милано за не повече от триста долара. Петнадесет хиляди долара, ако не ме лъже паметта — ухили се той доволно. Какво по-добро от способността да се помнят подробности.

— Парфюмът беше за подарък — възрази Макси. — За приятелка. Аз не използвам парфюм.

— Можете да включите подарък. Така пише в декларацията.

Макси го погледна. Никаква милост не се четеше в тези ирландски очи. Смееха се, добре, но не и безобидно.

— Окей — съгласи се тя. — Вие сте абсолютно прав. Аз съм контрабандист. Рецидивист. Винаги съм била такава и вероятно винаги ще бъда. Не знам защо го правя и искам да спра. Но това е невроза. Аз съм болна. Имам нужда от помощ. Веднага, щом ми се удаде възможност. Ала кълна ви се, този път — точно този път — не нося нищо със себе си. Тук съм по работа и трябва да се добера бързо до града. Трябваше вече да съм там, за бога. Прегледайте ми чантата и да тръгвам — смени тя тона и то погледна умолително. — Моля ви.

О’Кейси я изгледа напрегнато. Беше толкова красива, че той усети как дори палците на краката му заиграват в обувките само като вдигнеше очи. Що се отнасяше до останалото, тъй като митничарите разбираха езика на тялото, този път нищо не я издаваше. Бог знае какво носеше, за да си седи тъй невинно.

— Не мога да сторя това, мис Амбървил — поклати той съчувствено глава. — В паспортния отдел имат ваше досие, пише на самата декларация, и няма начин да ви пусна просто така. Ще направим проверка на тялото.

— Поне прегледайте чантата ми, по дяволите!

— Очевидно в чантата няма нищо. Каквото и да е, трябва да е у вас — отговори О’Кейси. — Ще се наложи да почакате, докато на смяна застъпи жена. Ще пристигне след час-два и имате думата ми, че вие ще сте първа.

— Проверка на тялото? Не говорите сериозно — извика Макси с нескрито учудване. Двадесет и девет години живот, през които постъпваше както си искаше, бяха й създали убеждението, че обикновените правила не се отнасят за нея. И никой не може да направи нещо без нейно позволение. Никой. Никога!

— Говоря съвсем сериозно — леко се усмихна О’Кейси.

Макси го погледна недоверчиво. Наистина говореше сериозно, негодникът му с негодник. Но всеки си има цена, дори и Джоузеф О’Кейси.

— Джо — въздъхна тя дълбоко, — познаваме се от години, нали така? Никога не съм била лоша гражданка, нали? Хазната на Съединените щати става по-богата от моите глоби, отколкото ако само си плащам митото, права ли съм?

— Това ви казвам и аз всеки път, щом ви хвана, но вие не щете и да чуете.

— Никога не съм внасяла наркотици или непастьоризирано сирене, нито пък салам, предизвикващ инфекции. Джо, да се споразумеем! — гласът й омекна и зазвуча съзаклятнически.

— Не взимам подкупи — отсече той.

— Знам. Много добре знам. Но това си е твой проблем. Ти си невротично честен. Не, предлагам сделка.

— Какви ми ги разправяте, мис Амбървил?

— Казвай ми Макси. Предлагам недвусмислено честно отдаване на тяло в замяна на никому ненужната проверка на тяло.

— Тяло? — повтори митничарят слисан, макар да разбра ясно за какво става дума, и дори самата възможност за такъв дар го накара да забрави униформата си.

— Тялото, моето собствено. Без мито, топло, гостоприемно, за теб, Джо О’Кейси — Макси небрежно поглаждаше ръката му с върха на пръстите си, без да сваля очи от него. Хвърли му погледа, създаден от Клеопатра, но усъвършенстван от Макси.

Мъжът се изчерви дълбоко и на нея й се стори, че луничките му изчезнаха.

— Довечера в осем в „Пи Джей Кларк“? — уточни небрежно тя.

Той кимна безмълвно. Замислено драсна едно кръстче върху чантата и я пусна да мине.

— Винаги съм точна — Макси нарами чантата си и хукна. — Така че не ме карай да чакам.

Две минути по-късно тя се отпусна на задната седалка на синята лимузина, която я очакваше и чийто шофьор, Ели Франк, беше известен като най-опитния в града. Излишно бе да му казва да бърза, защото нищо на колела не можеше да задмине Ели, освен пътната полиция, а той бе достатъчно хитър да не попада в капана й.

Поглеждайки към часовника, Макси разбра, че въпреки непоносимата мудност, с която протичаха всички самолетни и митнически формалности, тя щеше да пристигне навреме. Вчера сутринта беше все още в Британи и правеше бани с топла морска вода, когато телефонира брат й Тоби и заръча незабавно да се върне в Ню Йорк за някакво неочаквано заседание на управителния съвет на Издателска къща „Амбървил“.

Баща им, Захари Амбървил, основател на „Амбървил пъбликейшънс“, бе загинал при нещастен случай преди малко повече от година. Компанията, която бе оставил, бе един от гигантите на американския издателски бизнес и събранията на управителния съвет по правило се планираха предварително.

— Това бързане ме притеснява, Златокоске — бе казал Тоби. — Надушвам неприятности. Научих за заседанието съвсем случайно. Защо стана така, че не ни се обадиха? Ще успееш ли да дойдеш за толкова кратко време?

— Безусловно. Само си изплаквам солта, взимам самолета за Париж, преспивам, а после хващам конкорда, докато вие в Ню Йорк още сладичко си нанкате. Няма проблеми — отговори тя. И наистина, ако не бе тази засечка с О’Кейси, щеше да пристигне дори много по-рано, а не просто навреме.

Макар денят да бе хладен за края на август, едва сега, след приземяването на самолета, Макси почувства, че времето се стопля с всяка минута. Свали сакото си и усети, че нещо я боде под колана на джинсите. С учуден поглед измъкна фина платинена верижка, която бе сложила там преди повече от шест часа в любимия си апартамент в парижкия „Риц“. На нея се поклащаше огромна черна перла, инкрустирана с два диаманта. „Е, слава богу“, помисли си Макси, като я закачи на шията си. Тя представляваше превъзходен барок, разточително пищен, безобразно очебиен.

Как можа да забрави за нея! Е, спестената пара е заработена пара, злорадстваше тя с победоносното задоволство на човек, спечелил игра на монопол чрез измама.

Бележки

[1] „Откраднатото писмо“ — разказ с криминален сюжет от Едгар Алан По. — Б.р.