Серия
Малърън (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Something Wicked, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 36 гласа)
Сканиране
bobych (2010)
Разпознаване и корекция
Plqsak (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Джо Бевърли. Тъмна страст

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 1998

Редактор: Стоян Сукарев

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954–459–467–1


Първа глава

Лондон, юни 1762 година

— Ще ми липсваш.

Лейди Елфлид Малърън се отпусна в прегръдките на своя брат — близнак, твърдо решена да не заплаче.

— Това е нещо ново — рече заядливо той. — И е странно да го чувстваш пак, след като прекарахме цяла година заедно.

Капитан лорд Синрик Малърън беше облечен като за официално пътуване, с цялото величие на червената си военна униформа и напудрена коса, прибрана спретнато назад с черна панделка.

Косата на Елф проблясваше в естествения си пясъчен цвят под веселата дантелена шапчица. Носеше бяла рокля, изпъстрена с избродирани незабравки. Но въпреки това приликата между брата и сестрата не можеше да остане незабелязана.

— Иска ми се да не отиваше чак толкова далеч — изхленчи тя. — Нова Скотия[1]. Ще минат години…

Той сложи пръст на треперещите й устни.

— Шшт! И преди ме е нямало с години, а и ти скоро ще бъдеш погълната от собствения си живот.

Тя направи гримаса и се отдръпна:

— Само не започвай сега да ми проповядваш за предимствата на брака!

Той погледна усмихнато към съпругата си, която ги чакаше тактично до вратата и бъбреше с брат му, маркиз Ротгар.

— Понасям брака добре, а с теб много си приличаме.

Прииска й се да попита доколко е вярно всичко това, но сега едва ли бе време да задава тревожни въпроси.

— Тогава ще преразгледам кандидатурите — рече безгрижно Елф и добави със закачлива гримаса: — Разбира се, би било добре, ако преданите ми братя не пропъждаха най-интересните!

Той и намигна:

— Само негодникът разпознава негодниците. По-добре да тръгваме.

Но не понечи да излезе, макар отвън да ги чакаше карета с шест неспокойни коня.

— Върви, не обичам дългите сбогувания — Елф го целуна набързо и го задърпа към жена му и вратата, към приключенията. Целуна по бузата и снаха си Частити.

— Пиши ми, преди да отплавате — прегърнаха се и останаха така няколко секунди, защото бяха станали близки приятелки. — Грижи се за него — прошепна Елф и отново преглътна сълзите си.

— Разбира се — каза Частити и се отдръпна. — Ако смятах, че има някакъв смисъл, щях да те помоля в замяна да се грижиш за Форт.

Ставаше дума за брат й, лорд Уолгрейв.

— Чудесно си представям неговата реакция на такова предложение.

Размениха си многозначителни погледи. Братът на Частити мразеше всички от семейство Малърън.

Зад тях двама лакеи отвориха големите двойни врати и пуснаха вътре лятното слънце и птичите песни. Маркизът и Син излязоха и се спряха на стъпалата отвън.

— Поне го наглеждай — рече Частити.

— Боже господи! Да се появя на местата, които посещава? За секунди бих изгубила доброто си име!

— Едва ли — Частити направи гримаса. — Никога преди не бих си помислила, че ще се оплаквам от промяната на брат си, но Форт бе далеч по-приятен като безгрижен женкар, отколкото сега, когато вече е лорд Уолгрейв, циничния моралист — тя си сложи ръкавиците. — Наистина се тревожа да го оставя така. Откакто татко умря, вече не е същия.

Елф я хвана под ръка и я поведе към вратата.

— Тогава ще бъда негов ангел пазител. Ако чуя, че е загазил — например, че ще го обезглавят за нетърпима наглост — ще се хвърля да го защитавам като Жана д’Арк! — след това се усмихна лукаво и прибави: — Но главно за да го подразня.

Частити се засмя, но каза:

— Той не е толкова лош, Елф. Просто…

— Просто смята всички Малърънови за по-долни от червеите — и се отнася с мен по същия начин.

Частити въздъхна и се отказа да спори. След това се обърна и тръгна към съпруга си и маркиза, който щеше да пътува с тях до Портсмут.

Всичко бе готово прекалено скоро. Елф наблюдаваше от стъпалата как тримата се настаняват в позлатената карета. Само след една дума, кочияшът изплющя с камшика и шестте коня потеглиха под тежестта на великолепното возило.

Скоро то сви по Марлборо Скуеър, а Син и Частити се наведоха навън, за да й махнат за последен път.

Минувачите се бяха спрели, за да наблюдават заминаването. Сега се раздвижиха като навити на пружина кукли — безделниците отминаха нататък, слугите се заеха отново с работата си, децата се върнаха към игрите.

Докато светът изпълваше празнината на мястото на Син, Елф прехапа долната си устна, като съжаляваше, че е предпочела да се сбогува с тях тук, а не на кораба. Но наистина мразеше дългите сбогувания, а и в крайна сметка щеше да я боли също толкова, колкото и сега.

Преди си беше мислила, че е преминала през най-лошото, когато Син просто бе избягал от къщи, за да се присъедини към армията. Известно време тя дори го мразеше, задето я е напуснал, макар да знаеше, че животът, който Ротгар е определил за него, никога няма да го задоволи. Да, за бога, това бе една от най-неприемливите идеи на по-големия й брат.

Син се нуждаеше от действие и предизвикателства.

За седем години той се върна у дома четири пъти и Елф смяташе, че наистина е достатъчно пораснала и отдалечена от него, за да не й липсва. Но миналата година си бе дошъл смъртно болен и тя за пръв път се изправи пред възможността наистина да го загуби. Възстановяването му бе отнело месеци. Още повече бяха отнели сватбата му след това, както и процедурите по уреждането на новата му служба — губернатор на Нова Скотия.

Осъзна, че стои, загледана в празното пространство, а двамата лакеи я чакат, изправени като статуи до вратата. Тя въздъхна, обърна се и отново влезе в дома си.

Когато се озова вътре, най-сетне даде воля на мислите, които витаеха в ума й напоследък.

Завиждаше на близнака си.

Животът му правеше нейния болезнен.

Донякъде дори се радваше, че Син заминава надалеч.

Когато лакеите затвориха вратите зад нея и слънцето и птичите песни изчезнаха, тя си призна, че присъствието на любимия й брат — близнак през изминалата година й е причинявало доста неудобства.

Докато слушаше историите му и се наслаждаваше на неговите приключения, постепенно бе осъзнала, че през последните седем години не е правила нищо. О, разбира се, беше присъствала на много балове, вечеринки и музикални вечери — също бе организирала и голяма част от тях. Беше пътувала между Лондон и Ротгарското абатство в Бъркшир, и дори — господи, какво приключение! — до Бат и Версай.

Човек можеше да си помисли, че е живяла пълноценно, защото поддържаше домовете на братята си и бе благословена с много добри приятели. Само че докато слушаше истории за пътувания до чужди земи, за спечелени и загубени битки, за корабокрушения и ухапвания от змии, бе осъзнала, че никога не е имала дори и едно мъничко приключение.

Елф се сепна и отново осъзна, че стои, вперила празен поглед, но този път по средата на облицования с ламперия коридор. Тя вдигна полите си, изкачи стълбите и се отправи към усамотението на стаите си.

Въпреки това движението не спря мислите, които се показваха от тъмните ъгълчета на съзнанието й и добиваха яснота и плашещи форми.

Син току-що се бе оженил и се впускаше в ново приключение. На двадесет и пет бе на прага на обещаващ и плодотворен живот. А на нея — на същата възраст — гледаха като на застаряваща мома, обречена да прекара живота си отегчително. Щеше да се грижи за домовете на братята си, да обича техните деца, но никога да няма свои.

И беше девствена.

Тя ускори стъпки, втурна се към будоара си, затръшна вратата и се облегна на нея, сякаш я гонеха.

Защо внезапно нейната девственост се бе превърнала в сърцевина на нещастието й?

Все пак Син не беше крил много от нея и тя знаеше, че двамата се различават в това отношение от години насам. Той бе имал първата си жена на седемнадесет — Каси Уикуърт от млекарницата на Аби. По-късно бе посещавал някои елитни публични домове и дори бе изпитал удоволствието от една кратка весела връзка с по-възрастна омъжена дама. Беше сигурна, че и в армията не е стоял целомъдрен.

Тези неща никога преди не я бяха карали да се чувства онеправдана. В това отношение мъжете и жените бяха различни и тя знаеше, че трябва да чака брака си.

Досега не бе виждала Син да се прибира всяка вечер в стаята си с жена, докато тя се оттегляше сама. Разбира се, не бе помогнал и фактът, че научи за някои негови приключения с Частити преди сватбата. Това, прибавено към нескритата им любов; към начина, по който се докосваха или просто се гледаха, караше Елф да осъзнава остро, че й липсва нещо много важно.

И че може би винаги ще е така.

Все пак една дама трудно можеше да загуби девствеността си извън брака, особено когато имаше четирима братя, готови да убият всеки мъж, който се опита да й услужи.

Тя стана и се огледа в голямото огледало. С живописната прическа и бялата дантелена шапчица бе самия образ на стара мома. Разбира се, бялата рокля, украсена с избродирани незабравки, също допринасяше за този й образ.

Млада девица.

Изглеждаше абсурдно, макар и да не можеше да си представи как би трябвало да се облича една девствена стара мома на двадесет и пет. И след като всички бяха на мнение, че тя няма вкус за тези неща, беше оставила всичко в ръцете на камериерката си.

Елф се обърна и закрачи из стаята, като си мислеше за най-простото решение на проблема си.

Брак.

Такава бе рецептата на Син, но той си бе намерил духовната половинка, за разлика от нея. Елф обичаше мъжката компания и не й липсваха ухажори. Все пак никога не бе срещала мъж, който да събужда в нея онази магия; който да я извади от хладното й самообладание и да я накара да направи нещо глупаво.

Нещо порочно…

Нима бе нелепо да го очаква?

Син бе намерил това. Готовността му да направи всичко за Частити и увлечението им преди брака бяха доказателство за силата на любовта.

Другият от братята й, Брайт, бе толкова хлътнал по Порша Сент Клер, че блестящият му логичен ум можеше да работи само върху това, как да я спечели.

Приятелката й Аманда беше безумно влюбена в съпруга си и се чувстваше нещастна всеки път, когато той трябваше да напусне града по държавни дела.

Елф никога не бе изпитвала нещо поне подобно на тази лудост. Със сигурност, ако й бе писано, досега щеше да се е случило.

Освен ако не живееше твърде безинтересно, за да се открие за стрелите на Купидона…

Тя се обърна отново към огледалото, дръпна скромната си шапчица и я захвърли настрана, фибите се разхвърчаха на всички страни и пясъчните къдрици се разпиляха по раменете й.

Колко нечестно бе, че Син е по-хубав от нея! Беше наследил забележителните златистозелени очи на майка им, както и гъстите мигли и ръждивозлатната й коса. Очите на Елф бяха с по-убит оттенък, а миглите бяха със същия пясъчен цвят като косата й. И двамата имаха волевата брадичка на баща си. Тя изглеждаше добре за офицер, но далеч не толкова за дама.

Елф сви нетърпеливо рамене, за да прогони тези глупави мисли. Брадичките и очите не можеха да бъдат променени, а и нямаше намерение да боядисва косата си. Може би малко мазило за лице…

— Ah, milady! Vous Mes prete?[2]

Елф се стресна и се обърна към камериерката си. Разбира се, трябваше да прекара няколко дни с Аманда. Несъмнено каретата я чакаше.

— Bien sur, Chantal.[3]

Винаги когато бяха насаме, камериерката и господарката си говореха на френски. Шантал бе родена във Франция, а майката на Елф бе французойка, научила децата си да говорят перфектно и двата езика.

Елф продължи на френски:

— Изпратени ли са вече нещата ми?

— Разбира се, милейди. И каретата ви очаква. Но какво е станало с шапчицата ви?

Елф знаеше, че се е изчервила.

— О, изглеждаше ми малко изкривена.

Шантал цъкна с език и задърпа Елф към тоалетната масичка, за да постави косата и дантелената шапчица в идеален ред.

Елф прогони тревожните си мисли. Те бяха просто един преминаващ облак, довян от сбогуването. Няколко дни с Аманда щяха да стопят лошото й настроение.

 

 

На следващата сутрин Елф влезе в будоара на Аманда и намери приятелката си от детинство, седнала на масичката за закуска, но втренчена мрачно през прозореца.

— Какво има?

Аманда се стресна.

— О, Елф! Истинско щастие е, че си тук, иначе щях да се чувствам напълно изоставена!

Аманда Лесингтън беше хубавичка брюнетка, висока долу-горе колкото Елф, но доста по-закръглена. Бе благословена с изразителни тъмни очи и пълнички устни, за които тя винаги й бе завиждала.

Елф седна срещу приятелката си:

— Какво се е случило?

— Стивън го няма. В Бристъл било възникнало нещо ужасно важно. Бристъл, моля ти се! — и Аманда махна презрително с ръка при мисълта за едно от главните пристанища на Англия.

— Несъмнено ще бъде само за няколко дни.

— Седмица. Цяла седмица! Проклетникът ни остави без надеждни придружители. Освен ако — прибави тя с остър поглед — не можем да привлечем някого от братята ти да изпълни дълга си. Така му се пада на Стивън — да прекарам вечерта, опряна на ръката на Ротгар!

Елф сподави усмивката си.

— Това ли е тайната ти фантазия? Бих искала да мога да я осъществя, скъпа моя, но той отпътува за Портсмут със Син.

— Брайт? — попита с надежда Аманда.

Елф поклати глава.

— В Кендъл Форт е и не може да мръдне оттам, защото на Порша й наближава времето.

— Бренд?

— Замина на север по делови работи на семейството. Отчасти това е причината да съм тук. Не им се искаше да ме оставят сама.

— Уви! — въздъхна тъжно Аманда. — Значи и двете сме жестоко изоставени!

Елф си взе резен шунка и кифличка.

— Не точно…

Недоволните й мисли не я бяха напуснали. Заради тях не бе спала половината нощ и този нов сценарий като че ли наливаше масло в огъня. Докато си сипваше шоколад от порцелановия чайник, в главата й се въртяха вълнуващи, плашещи идеи.

— Не изоставени, Аманда — рече накрая тя. — Без защитници.

— Това не е ли едно и също?

— Според мен не — Елф отряза парче шунка и се наслади на пикантния му вкус и пикантните идеи, които танцуваха в ума й. — Винаги съм се страхувала да не забъркам някой от огнедишащите си защитници в дуел, затова трябваше да се държа абсолютно благоприлично. Но сега никой от тях не е тук. Може би най-сетне ще мога да се впусна в някое приключение.

— Приключение ли? — попита Аманда и веднага застана нащрек. — Какво приключение?

— О, нещо порочно, разбира се — ухили се Елф на изражението на приятелката си. — Не точно. Но нека да отидем във Воксхол.

— Воксхол? Това едва ли ще бъде порочно приключение. И двете сме били там десетки пъти.

— Без придружители. Тази вечер. На маскарада „Лятна нощ“.

Аманда зяпна.

— Не говориш сериозно!

— Много членове на доброто общество присъстват на такива маскаради.

— Много мъже, искаш да кажеш.

Осъзнавайки, че се поддава на бурното си настроение, Елф попита:

— А защо пък само те да могат да се забавляват?

— Не съм сигурна, че ми звучи забавно.

От каприз, идеята се превръщаше в настоятелно желание. Елф усети, че ще полудее, ако не направи нещо, нещо различно. Тя се наведе напред.

— Хайде, Аманда! Обещавам да не бъда прекалено безразсъдна. Ще носим домина. Никой няма да ни познае — тя хвана приятелката си за ръката. — Просто искам да видя какво е да си някой друг за една нощ.

— Кой? — проплака Аманда.

— Не зная. Но не лейди Елфлид Малърън, сестрата на могъщия маркиз Ротгар — внимание, не прекрачвай границата! Просто една обикновена жена…

Аманда помисли малко и я стисна за ръката.

— Елф, не съм те виждала такава, откакто бяхме деца. Винаги съм смятала Син за главатар на всичките ни детски лудории.

— Може би със Син си приличаме.

— Може би, да, наистина.

— Аманда, имам нужда да направя това!

— И на мен така ми се струва — каза Аманда, но се намръщи загрижено. — Донякъде нося отговорност за теб.

— Аз съм с шест месеца по-голяма от теб!

— Но аз съм омъжената жена — тя изгледа приятелката си със сериозните си кафяви очи. — Обещаваш ли ми, че ще останем заедно?

— Разбира се. Къде отиде вкусът ти към приключенията? Когато бяхме деца, никога не съм те виждала толкова плаха.

— Защото наистина бяхме деца. Не мисля, че ще бъде забавно. Според мен ще бъде претъпкано, шумно и ще мирише на пот — тя погледна внимателно Елф и се усмихна. — Но ако толкова искаш приключение, скъпа моя, ще го имаш.

Десет часа по-късно Елф повдигна високо копринените си поли, за да стъпи от лодката върху каменните стъпала на Воксхол. В гърдите й бълбукаше вълнение, каквото не бе изпитвала от детските си години със Син насам.

И двете с Аманда бяха облечени в рокли с обръчи и широки копринени наметала. Дълбоки качулки скриваха напудрените им коси. Лицата им бяха покрити с бели кожени маски от косите до устните. Дори и да имаха лошия късмет да се сблъскат с някой близък роднина, нямаше да ги разпознаят.

Доминото на Аманда беше сребристосиньо, а на Елф — яркочервено. Всъщност бяха си ги разменили за тази нощ.

Елф подозираше, че това е единственият й шанс за приключение, затова смяташе да му се наслади до дъно. Шантал — тиранката, подкрепяна от всички, които познаваше — настояваше, че ярките алени цветове са несъвместими с бледа кожа и червеникава коса. Дори когато Елф си купуваше червени дрехи, те винаги изчезваха.

Но тази вечер, с напудрени коси и анонимна, тя убеди Аманда да си сменят домината. След това нареди на Шантал да намери роклята на алени райета с маково червената фуста. Разбира се, Шантал — проклетницата — възрази, че тя е изцапана безнадеждно.

— И как — попита тогава Елф — ще е изцапана, след като никога не е носена?

Шантал, въпреки липсата си на вкус към приключенията, беше безупречно честна. В крайна сметка тя намери роклята и фустата в една кутия на тавана на Малърън Хаус. Когато й наредиха, откри и някакви чорапи на червени и бели райета, както и корсаж от черна и маково червена коприна, украсен със златна дантела. Но в очите й се появиха сълзи, докато го разопаковаше.

— Не с маковото, милейди! Моля ви!

Елф остана непоклатима, макар и безгрижната Аманда да примигна, когато видя костюма и, и да намекна, че може би корсажът идва малко прекалено.

Все пак Елф облече всичко това. Можеше никога повече да не й се удаде друга възможност да се облече както си иска. Можеше и никога повече да няма шанс за приключение. Възнамеряваше да му се наслади до последната капка.

Тази нощ не беше лейди Елфлид Малърън — благоприличната дама, а съвсем ново същество.

Лизет — така бе кръстила алената дама, която я гледаше от огледалото. Лизет Белхарди, което грубо се превеждаше като дръзка и красива. Госпожица Лизет бе дошла на гости от Париж и бе по-дръзка, отколкото лейди Елфлид Малърън някога бе била.

Така че сега Елф се чувстваше като новороден човек в тайнствена земя. Дори и стълбите на Воксхол бяха различни, специално украсени за „Лятната нощ“. Висящите фенери хвърляха многоцветни отблясъци в тъмните, потръпващи води на Темза. Над бърборенето и нетърпеливите викове на лодкарите, подредени по брега зад нея, се чуваше оркестърът в Дъбравата.

— Добре дошли във Воксхол, дами! — извика ухилен младеж, който помогна на Елф и Аманда да се изкачат по стъпалата и получи по пени от всяка за услугата. След това намигна и добави: — Сигурен съм, че две толкова красиви девойчета скоро ще си намерят галантни придружители в такава нощ.

Аманда дръпна синята си качулка още по-напред.

— Елф — прошепна тя, — сигурна ли си, че това е разумно?

— Ne craignez rien[4] — отговори Елф, за да успокои приятелката си и дай напомни, че трябва да говорят на френски, за да не могат да ги разпознаят. Тя дръпна Аманда напред и продължи на френски: — Така или иначе не можем да си отидем. Има толкова много лодки, които чакат, за да стоварят пътниците си, че за известно време почти няма шанс да потеглим обратно. Хайде да вървим.

Елф задърпа Аманда към потока посетители, отправили се към тъмната алея на Воксхол. Беше идвала много пъти и знаеше, че алеята е въображаема опасност, твърде къса и пълна с хора, за да представлява някакъв риск. Истинската й цел бе великолепието на осветените градини, където да блесне драматично пред очите на гостите.

Все пак сърцето й заби по-бързо, когато влязоха в сенките. Това беше приключение, защото бяха без защитници. Аманда бе настояла да носи в джоба си един удобен нож и накара Елф да скрие в корсажа си кама, но с тях нямаше мъж, който да държи останалите мъже на разстояние.

Това ново положение ни най-малко не изнервяше Елф. Тя дори му се наслаждаваше като на хубаво вино. Тайничко се надяваше тази вечер да срещне някоя вълнуваща личност, след като братята й не бяха тук, за да плашат мъжете.

Все трябваше да има вълнуващи мъже някъде по света.

След секунди двете с Аманда излязоха заедно с тълпата сред светлината на хиляди фенери. Гирлянди от цветни лампички висяха по високите дървета и арки и се виеха около гръцки храмове и древни пещери. Наблизо беше направена приказна полянка, на която позираха актьори, изпълняващи ролите на героите от „Сън в лятна нощ“, включително и Ботъм с магарешката глава.

Аманда изрецитира един стих от пиесата, най-сетне освободена от страховете си. Позволи да бъде повлечена, без да се съпротивлява, от веселата тълпа маскирани и костюмирани хора.

— О, ти беше права, Елф! Страхотно забавно е!

— Лизет — напомни й Елф.

— Добре де, Лизет.

— А ти си Еме.

— Зная, зная. Макар и да смятам, че използването на фалшиви имена е малко прекалено — все пак Аманда направи това възражение разсеяно, защото бе много по-заинтригувана от всичко наоколо. — Заявявам, че повече ми се иска да бях облякла костюм, а не домино. Виж онази Титания там!

Въпросната дама изпитваше известни затруднения с управлението на огромните си криле, но иначе, костюмът й беше забележително хубав. Елф се възхищаваше на въображението, но не съжаляваше за избора си. Дори и най-изобретателният костюм не можеше да й осигури такава анонимност, както венецианското домино.

Все пак казваха, че доминото е направено така, че да може мъж да танцува с жена си, без изобщо да разбере. И обратното. Тази вечер много мъже бяха с домина.

Докато шумната тълпа се стичаше от двете им страни, Елф се запита, колко ли членове на изисканото общество са тук и колко от тях са изложени на опасността да прелъстят собствените си съпруги. Или обратното.

Заинтригувана, тя се почуди в кой ли момент двамата се разпознават и дали изпитват удоволствие или разочарование. Можеше ли един очарователен партньор да стане отблъскващ с падането на маската?

Кое тогава правеше очарованието?

Може би просто приключението…

„Нещо порочно“ — беше казала тя на Аманда. Разбира се, не възнамеряваше да прави нищо наистина порочно. Просто искаше промяна.

Осъзна, че Аманда я дърпа за наметалото.

— Елф… Лизет. Дъбравата е нататък.

В Дъбравата, сърцето на Воксхол, свиреше оркестър и можеха да се купят закуски и напитки. Имаше будки и павилиони, където можеха да седнат, да похапнат и да наблюдават останалите. Ротгар имаше частен павилион и при предишните си посещения Елф бе прекарвала повечето от времето си там. Можеше и тази вечер да го използва, ако пожелаеше.

Безопасно. Отегчително. О, не! Тази нощ щеше да бъде различно. Елф сложи ръка на талията на приятелката си и я поведе решително надолу по широката Южна алея, далеч от сигурността.

— Как можем да изпитаме приключение на онова място? — и само за да я подразни, добави: — Може би трябва да поемем към Алеята на друидите?

От добре осветените алеи се виеха зле осветени пътечки, за които се знаеше, че са котило на всякакви пороци. Елф се засмя на възмутения вик на Аманда.

— Успокой се, скъпа моя. Не мисля, че възнамерявам да бъда чак толкова безразсъдна.

— Елф…

— Лизет — напомни й Елф. — Престани да се държиш като страхливка, Еме! Трябва да признаеш, че подготовката за тази лудория и изплъзването от слугите бе страшно забавно!

— Наистина беше забавно — съгласи се Аманда, но отново придърпа качулката си напред. — Но Алеята на друидите…

— Просто се пошегувах, скъпа — рече Елф и дръпна качулката на приятелката си назад. — Така ще се блъснеш в някое дърво. Аманда, дори и майка ти не би те познала сега! Ти си омъжената жена тук. Ти би трябвало да си по-дръзка.

— Но пък ти си Малърън. Винаги съм си мислила, че не приличаш на братята си, но сега се чудя дали наистина е така.

Елф дръпна приятелката си настрана, към тихо местенце под разперените клони на един бук.

— Наистина ли искаш да се върнеш у дома? Ако кажеш, ще го направим.

Аманда помисли малко и поклати глава.

— Разбира се, че не. И аз понякога копнея за приключение — след това нацупи пълничките си устни: — А и искам да си върна на Стивън, задето ме пренебрегна.

— Не трябваше да се омъжваш за политик, мила. Но пък поне ти е напълно верен.

— Зная, но… просто ми липсва. Дори и когато си е у дома, е толкова зает… — след това поклати глава и махна качулката от напудрените си коси. — Напред към приключенията тогава! Но нека бъдем и малко внимателни, Лизет — видя ли, не забравих този път! Забелязах, че много мъже ни зяпаха.

— Наистина се надявам — каза Елф и я поведе обратно към тълпата. — Все още не се смятам за толкова стара, че да не могат да ме зяпат. Я виж там! Това не е ли лорд Бъкълторп? Трябва да е най-малко на шестдесет лазарника, а, изглежда, все още се мисли за страхотен тип.

Възрастният граф беше облечен като Чарлс II.

— Мислиш ли, че ги е наел заедно с костюма? — попита Елф, докато гледаше пищните гърди, изложени на показ от двете продавачки на портокали, увиснали на ръцете на графа.

— Сигурна съм, че им плаща такса за нощта по един или друг начин — промърмори Аманда. — Нека бъдем внимателни.

Елф се усмихна успокоително на приятелката си.

— Обещавам ти да не вися на ръката на никой мъж за пари, скъпа моя. Всъщност — заяви тържествено тя — не смятам да се докосвам до никой мъж тук, освен ако не срещна този на мечтите си.

Аманда погледна кисело шумната тълпа.

— Тогава със сигурност сме в безопасност. Би ли ми казала, скъпа моя Лизет, какъв тип герой витае в сънищата ти?

Докато крачеха нататък, Елф се замисли.

— Рицар в бляскави доспехи? Или може би галантен кавалер с шапка с дълги пера? — тя огледа внимателно осветения китайски дракон. — Може би убиец на дракони…

— Господи! — Аманда повдигна монокъла, който й служеше само за украса, към очите си и огледа тълпата. — Със сигурност няма да намериш такъв мъж тук.

— Не съм и очаквала — излъга Елф, като знаеше, че Аманда е права. Всеки, който можеше да си позволи таксата, можеше да присъства във Воксхол, а очевидно този обществен маскарад привличаше доста диви компании. Наоколо се виждаха нахални буйни младежи, градски любители на приключения и войници в отпуск.

И нито един убиец на дракони.

— Едва ли някоя дама среща убиец на дракони — каза Елф, — освен ако не срещне първо дракона.

— Че кой би искал да му се случи такова нещо? — попита Аманда.

„Дама, която би искала да срещне мъж като братята ми“, помисли си Елф, но запази това за себе си.

Частити, в отчаян опит да спаси сестра си Верити, се бе престорила на пътен разбойник и бе спряла каретата на Син. След това тримата бяха прекосили почти цялата страна, избягвайки враговете и дори армията.

Порша, жената на Брайт, бе продадена на търг в един публичен дом, за да изплати дълговете от хазарт на брат си и бе спасена само от Брайт с неговия бърз ум. След това бе затворена от роднините си и й се бе наложило да избяга през прозореца.

Елф знаеше, че и двете дами са били в истинска опасност и в някои моменти доста изплашени. Със сигурност не й се искаше да бъде преследвана от армията или продавана в публичен дом…

Но искаше нещо — и това беше да срещне убиец на дракони.

Но във Воксхол нямаше дракони, ако не се смятаха безвкусните китайски макети, а героите — набедените герои в костюми — бяха също толкова фалшиви.

Въпреки разочарованието си, Елф нямаше намерение да се откаже от приключението точно сега. Беше забавно дори само да си анонимен в такава тълпа, а и опасността не бе истинска. Дори и онези набедени женкари с жълто около устата ей там, които им подвикваха неприлични покани, можеха да бъдат пренебрегнати.

Забеляза, че групичка контета с блеснали очи свиват към тях и инстинктивно им отправи строгия Малърънов поглед, който щеше да използва срещу всяко нахално парвеню. Въпреки маската, той упражни ефект, защото те се спряха, изкикотиха се нервно и тръгнаха да търсят по-лесен дивеч.

Елф се засмя на себе си. Как можеше една дама да изпита приключение, когато плашеше всеки мъж, който дръзнеше да се доближи до нея?

Много висок военен с широки гърди пристъпи напред и й препречи пътя.

— Здрасти, хубаво макче. Мога ли да те почерпя с малко вино?

Поради мислите си Елф се сдържа да не го погледне сърдито, снижи съзнателно стандартите си и му се усмихна:

— Не съм жадна, господине, но…

Аманда застана между тях и й се тросна на френски:

— Хайде, братовчедке, ще закъснеем за срещата! — след това сграбчи Елф за ръката и я задърпа напред.

— Как мога да се позабавлявам, когато ти дори не ми даваш да говоря с господата! — възрази Елф.

— Този господин искаше нещо повече от разговор, повярвай ми!

— Еме, може да не съм омъжена, но не съм глупава. Зная какво иска. Но също така зная, че не може да ме принуди, докато сме на главните алеи. Всъщност стоенето на главните алеи обещава да бъде доста скучно…

Аманда се опъна:

— Елф… Лизет… О, каквото и да беше! Не ме включвай в тези измами! Тук тегля чертата. Няма да ходим по страничните алеи! Не си ли чувала историите за тези места? Кражби, обири…

— Доста пресилени, сигурна съм — отвърна Елф, като нарочно й противоречеше. — Все пак никое място тук не е далеч от оживените алеи. Писъците биха се чули.

— Но дали ще им обърнат внимание?

Елф погледна многозначително приятелката си. Аманда не беше глупава. Никога не й бе хрумвало, че хората могат нарочно да пренебрегнат викове за помощ, но сред тази пъстра безвкусна тълпа наистина го вярваше.

— Затова — настоя Аманда — или оставаме на главните пътеки, или се връщаме у дома.

Елф въздъхна страдалчески:

— И ти не си по-добра от братята ми.

— А въпреки външните ви разлики, ти си същата мъжкарана, която в детството ни вдигаше врява.

— Разбира се — рече Елф, — сега просто съм маскирана като дама — тя отстъпи встрани, за да не се сблъска с една пияна, натискаща се двойка. — Но вече не съм дете. Би ми било приятно да разбера коя съм всъщност.

— Госпожо…

Елф огледа преценяващо младежа, който се опитваше да им се представи. С неволева брадичка и вероятно чиновник при някой търговец. Тя му отправи Малъръновия поглед и той отстъпи назад.

— И преди съм ти го казвала, Елф. Трябва да се омъжиш. Едва ли е поради липса на предложения.

— Прекалено често си го казвала. Ще се омъжа само за съвършения мъж.

Елф осъзна, че отново са минали на английски, но не възрази. Аманда очевидно не се чувстваше съвсем удобно с чуждия език, а и цялото това начинание започваше да й изглежда глупаво.

— Господи! — запротестира Аманда. — Ако чакаш да срещнеш мъж като братята си, така и ще си изгниеш като стара мома. И повярвай ми, един обикновен мъж би бил далеч по-удобен.

Елф се спря и се обърна към нея:

— Да не би да искаш да кажеш, че на братята ми нещо не им е наред?

Аманда вдигна ръце.

— Мир! Разбира се, че не! И аз самата доста съм си мечтала за тях. Но не са лъжица за всяка уста, Елф. Когато се стигне до реалността, могат да се кажат доста неща за удобния мъж до камината. Разбира се — прибави тя, докато крачеха нататък, — понякога съм се чудила какво ли е да имаш един Малърън в леглото си… — след това покри ужасено устата си с длан.

Елф се изсмя.

— Не се притеснявай. Никога няма да кажа на Стивън — тя поведе приятелката си да си купят лимонада. Когато всяка от тях взе чашата си в ръка, попита: — Кое би избрала, Аманда? Вълнуващ партньор в леглото, който ти създава грижи през останалото време, или стабилен мъж, който е също тъй стабилен и удобен в леглото.

— Ако намекваш, че Стивън…

— Не намеквам нищо. Е? — попита немирно тя. — Кого би избрала?

Аманда я изгледа сърдито, но устните й потрепваха.

— Той е чудесен. Бедата е, че толкова рядко си е у дома и толкова често е уморен след дългите часове, прекарани в Уайтхол. В такива моменти, умът ми започва да се отправя към забранения плод. Като например Ротгар.

Елф повдигна вежди, когато чу мечтателното споменаване на най-големия й брат.

— Не е точно красив — заразмишлява Аманда, — но в него има нещо…

— Вероятно това, че няма намерение да се жени — допълни практично Елф. — Чувството, че е недостижим, е много силен фактор на привличане.

Аманда се засмя:

— Абсолютно вярно! Но сега, след като ти доверих най-тъмната си тайна и ти трябва да ми кажеш една.

— Тъмна тайна ли?

Елф пресуши лимонадата, която бе разредена и прекалено подсладена. Дали изобщо знаеше най-тъмните си тайни? Тъй като усещаше, че в най-дълбоките ъгълчета на съзнанието й се крият неприятности, съзнателно ги държеше затворени.

— Казах ти за неспокойствието си — рече тя. — За мечтите си за убиец на дракони.

— И какъв по-точно е той?

— Убиецът на дракони ли? О, да, той е като свети Георги, предполагам… Не, не, изобщо не е свят. Той е тъмен, опасен мъж. Мъж, който би убил, за да ме защити, но който, разбира се, не представлява опасност за мен. Освен за сърцето ми…

Приятелката й измърка одобрително.

— Наистина, Аманда! За разумна омъжена дама ти си забележително глупава.

— В качеството си на разумна омъжена дама ми се позволява да съм малко глупава. Неомъжените дами трябва да бъдат безупречни. Все още не мисля, че съм чула най-тъмната ти тайна. Няма ли някой определен мъж, за когото да си мислиш порочни неща?

— Дузини са, като се започне с момчето на мелничаря, когато бяхме деца.

— О, да! Какви мускули! Често се криехме до бента и го наблюдавахме.

Елф се надяваше, че е отклонила мисълта на приятелката си, но Аманда попита:

— А сега?

— Уолгрейв — каза Елф, за да приключи с тази тема. — Понякога ме спохождат странни, еротични мисли за лорд Уолгрейв.

Бележки

[1] Нова Скотия — една от десетте провинции на Канада.

[2] Ah, milady! Vous Mes prete? (фр.). — Ах, милейди! Готова ли сте? — Б.пр.

[3] Bien sur, Chantal (фр.). — Разбира се, Шантал — Б.пр.

[4] Ne craignez rien (фр.). — Не се страхувайте — Б.пр.