Анджей Сапковски
Последното желание (2)

II

— О, богове! — Стражът отстъпи назад и отпусна фенера. — Какво му е?

— Пусни ни да минем, добри човече — каза тихо вещерът, придържайки свилия се върху седлото поет. — Спешно е, сам виждаш.

— Виждам — отвърна стражът и преглътна, загледан в бледото лице на поета и в оплесканата му със съсирена кръв брадичка. — Ранен ли е? Зле изглежда.

— Бързам — настоя отново Гералт. — От съмване пътуваме. Моля ви, пуснете ни да влезем.

— Не можем — обади се другият страж. — Минаването през портите е разрешено само от изгрев до залез слънце. През нощта не може. Заповед. Важи за всички, освен за онези, които носят знака на краля или на кмета. Е, и на велможи със собствен герб.

Лютичето изхриптя, сгърчи се още повече, опря чело в гривата на коня и се разтресе, опитвайки се да повърне, макар че вече нямаше какво. По шията на коня, изпъстрена със засъхнали дири от предишните такива усилия, се стече тънка струйка.

— Хора — изрече Гералт с цялото спокойствие, на което беше способен, — виждате колко му е зле. Трябва ми някой, който да го излекува. Пуснете ни, много ви се моля.

— Хич не ми се молете. — Стражът се подпря на алебардата. — Заповедта си е заповед. Ще ви пусна, а после мен ще ме вържат за позорния стълб и ще ме изгонят от стражата. С какво ще храня тогава децата? Не, господа, не може. Свалете приятеля си от коня и го заведете в стражевата кула до крепостната стена. Там има една стаичка. Ще го превържем и ако му е писано, ще устиска до изгрев-слънце. Още малко остава дотогава.

— Превръзката няма да свърши работа — процеди през зъби вещерът. — Има нужда от знахар, жрец, добър лечител…

— Все едно, няма да намерите такъв по нощите — вметна вторият страж. — Можем да направим за вас само това, за да не стърчите пред портите до изгрев. В стаята е топло, има къде да полегне раненият и ще му е по-добре, отколкото на седлото. Хайде да го свалим от коня.

В стаята в кулата наистина беше топло, уютно и задушно. Дървата пращяха весело в запалената камина, зад която долиташе звънка песен на щурче. На масивната маса, отрупана с ядене и пиене, се бяха настанили трима мъже.

— Извинявайте, уважаеми — каза придържащият Лютичето страж, — ако ви попречихме… Нали нямате нищо против… Този рицар, хм… И другият е ранен, та си помислих…

— Правилно си помислил. — Единият от мъжете обърна към тях слабото си ъгловато лице и стана. — Хайде, слагайте го на леглото.

Беше елф. Такъв беше и единият от двамата му сътрапезници. Личеше си по облеклото им — характерна смесица от човешка и елфическа мода. И двамата бяха преселници, съжителстващи с хората. Третият мъж, наглед по-възрастен от тях, беше човек. Рицар, както личеше по дрехите и късите прошарени коси, подстригани така, че да може да си слага шлема.

— Казвам се Хиреадан — представи се по-високият елф, онзи с изразителното лице. Както обикновено при представителите на Стария народ, беше невъзможно да се определи възрастта му. Можеше да е и на двайсет, и на сто и двайсет години. — А това е моят роднина Ердил. Велможата е Вратимир.

— Велможа, значи — с надежда промърмори Гералт, но внимателното взиране в герба, извезан върху туниката, изпари надеждите му: разделеният на четири части щит със златни лилии беше зачертан от сребърна ивица. Вратимир не само че беше незаконно дете, но отгоре на всичко — рожба на смесена връзка между човек и нечовек. И като такъв, макар и притежател на герб, явно нямаше привилегията да влиза в града след залез.

— Уви — каза елфът, комуто не бе убягнал погледът на вещера, — и ние сме принудени да чакаме, докато се зазори. Законът не признава изключения, поне не за такива като нас. Заповядайте при нас, господин рицарю.

— Аз съм Гералт от Ривия — представи се той. — Не съм рицар, а вещер.

— Какво му е? — Хиреадан посочи Лютичето, който междувременно бе настанен от стражите на леглото. — Прилича ми на отравяне. Ако е така, мога да помогна. Имам добро лекарство.

Гералт седна, после разправи накратко случката при реката, прескачайки някои подробности.

Елфите се спогледаха. Прошареният рицар се изплю през зъби и се намръщи.

— Невероятно — каза Хиреадан. — Какво ли може да е това?

— Джин в бутилка — измърмори Вратимир. — Като в приказките…

— Не съвсем — Гералт показа сгърчилия се на леглото поет. — Не знам нито една приказка с такъв край.

— Горкичкият, явно си е изпатил от магия — заключи Хиреадан. — Боя се, че лекарствата ми едва ли ще свършат работа. Но поне ще облекчат мъките му. Давал ли си му вече някакъв лек, Гералт?

— Еликсир срещу болки.

— Ела да ми помогнеш. Ще придържаш главата му.

Лютичето жадно изгълта лечебната смес от вино и лекарства, като на последната глътка се задави, закашля се и оплеска с лиги възглавницата.

— Аз го познавам — каза вторият елф, Ердил. — Това е Лютичето, трубадур и поет. Навремето се изявяваше в двореца на крал Егайн в Цидарис, тогава съм го слушал.

— Трубадур — повтори Хиреадан, загледан в Гералт. — Много лоша работа. Засегнати са мускулите на шията и глътката. Започват промени в гласовите връзки. Трябва час по-скоро да се прекрати действието на магията, инак… Нещата могат да станат необратими.

— Това означава… Да не би да онемее?

— Няма да онемее. Но няма да може да пее.

Гералт, без да каже нито дума в отговор, седна на стола и подпря глава на стиснатите си юмруци.

— Има нужда от магьосник — каза Вратимир. — От лекарство или изцеряващо заклинание. Трябва да го заведеш в някой друг град, вещерю.

— Защо? — надигна Гералт глава. — Тук, в Ринда, няма ли магьосници?

— В цяла Ринда маговете са кът — рече рицарят. — Прав ли съм, господа елфи? След като крал Хериберт въведе разбойнически данък върху магиите, тяхната гилдия бойкотира столицата и градовете, които с изплезен от усърдие език изпълняват всякакви кралски укази и заповеди. А доколкото съм чувал, тукашните градски съветници са особено раболепни. Така ли е, Ердил и Хиреадан?

— Така е — потвърди Ердил. — Но… Хиреадан, може ли да му кажа?

— Даже трябва — отвърна Хиреадан и погледна вещера. — Няма смисъл да криеш онова, което целият град знае. В Ринда временно се е заселила една магьосница.

— Вероятно инкогнито?

— Не съвсем — усмихна се елфът. — Голяма особнячка е. Пренебрегва хем бойкота, обявен на Ринда от съвета на магьосниците, хем наредбата на градските съветници, и при това процъфтява, защото поради споменатите събития тук възникна повишено търсене на магьоснически услуги. И разбира се, тя не внася никакви данъци в градската хазна.

— И градският съвет я търпи?

— Магьосницата живее в къщата на заможен търговец, търговски представител на Новиград, който същевременно е и титулярен съветник. Никой не смее да я закача за нищо. Тя се ползва с право на убежище.

— По-скоро домашен арест, отколкото убежище — поправи го Ердил. — На практика тя е нещо като затворник там. Обаче не се оплаква от липса на клиенти. Демонстративно не обръща внимание на градските съветници, устройва балове и увеселения…

— А съветниците са бесни и насъскват срещу нея всички, не подбират средства да окалят реномето й. Разпространяват за нея отвратителни слухове с надеждата, че висшият духовник на Новиград ще забрани на търговеца да й предоставя убежище.

— Не обичам да се меся в подобни дела — измърмори Гералт. — Обаче нямам друг избор. Как се казва този търговски представител?

— Беау Берант. — На вещера му се стори, че Хиреадан смръщи вежди, докато изговаряше името на търговеца. — Какво пък, това май е единственият ти шанс. По-точно — единственият шанс на горкия ти приятел. Но дали магьосницата ще склони да помогне… Не знам.

— Внимавай, когато отидеш там — посъветва го Ердил. — Копоите на кмета наблюдават къщата. Ако те задържат, знаеш какво да правиш. Парите отварят всички врати.

— Още щом отворят градските порти, отивам там. Как се казва магьосницата?

На Гералт му се стори, че изразителното лице на Хиреадан леко се изчерви. Но това можеше да се дължи и на отблясъка на пламъците в камината.

— Йенефер от Венгерберг.