Анджей Сапковски
Въпрос на цена (1)

I

До гърлото на вещера беше опрян нож.

Вещерът лежеше, потопен в сапунена вода и отметнал глава назад върху хлъзгавия ръб на кръглото дървено корито. Усещаше в устата си вкус на сапун. Ножът с абсолютно тъпо острие го скубеше болезнено около адамовата ябълка и се премести с хрущене към брадичката.

С гримасата на художник, осъзнаващ раждането на шедьовър, бръснарят го остърга маниерно още веднъж, после изтри лицето му с парче ленен плат, намокрено с нещо, което можеше да мине за настойка от пищялка.

Гералт се изправи, позволи на прислужника да го полее с ведро вода, изтръска се и излезе от коритото, оставяйки мокри следи по тухления под.

— Кърпата, господине. — Прислужникът гледаше с интерес медальона му.

— Благодаря.

— Дрехите ви — каза Хаксо. — Риза, панталони, бельо, жилетка. А ето и ботушите.

— За всичко сте помислили, кастелане. А с моите ботуши не може ли?

— Не може. Бира?

— С удоволствие.

Обличаше се бавно. Допирът на чуждата, бодлива, неприятна дреха до сгорещеното му тяло разваляше доброто настроение, което му бе създала водата.

— Кастелане?

— Слушам ви, господин Гералт.

— Знаете ли за какво е всичко това? За какво съм необходим тук?

— Не е моя работа — каза Хаксо, гледайки накриво прислужниците. — Работата ми е да ви облека…

— Искате да кажете — да ме преоблечете.

— … Да ви облека и да ви отведа на пиршеството, при кралицата. Облечете жилетката, господин Гералт. И скрийте под нея вещерския медальон.

— Тук беше кинжалът ми.

— Вече го няма. Той е на сигурно място, както и двата меча и останалите ви вещи. Там, където отивате, не се носи оръжие.

Вещерът сви рамене и облече възтясната лилава жилетка.

— А това какво е? — попита той, сочейки бродерията отпред на дрехата.

— А, да — отвърна Хаксо, — за малко да забравя. По време на пиршеството ще ви наричат благородния Равикс от Четириъгъл. Като почетен гост, ще седите отдясно на кралицата, както тя пожела. А това на жилетката е гербът ви. Черна мечка крачи по златисто поле, на което стои госпожица с груби дрехи, разпуснати коси и вдигнати ръце. Трябва да запомните това, някой от гостите може да е маниак на тема хералдика, често се случва.

— Ясно. Ще го запомня — каза Гералт сериозно. — А къде се намира Четириъгъл?

— Достатъчно далеч. Готов ли сте? Можем ли да тръгваме?

— Можем. Кажете ми още нещо, господин Хаксо — по какъв случай е пиршеството?

— Принцеса Павета навършва петнайсет години и според обичая се стекоха претендентите за ръката й. Кралица Каланте иска да я даде на някой от Скелига. Нуждаем се от съюз с островитяните.

— Защо точно с тях?

— Защото нападат по-рядко онези, с които са в съюз.

— Добър довод.

— Но не единственият. В Цинтра, господин Гералт, традицията не позволява да управлява жена. Кралят ни, Рьогнер, почина наскоро от чума, а кралицата не иска да се омъжва отново. Господарката ни Каланте е мъдра и справедлива, но кралят си е крал. Този, който се ожени за принцесата, ще заеме трона. Добре ще е, ако е свестен. А такива трябва да се търсят на островите. Там хората са корави. Да вървим.

По средата на галерията, обграждаща малко празно дворче, Гералт се спря и се огледа.

— Кастелане — рече той шепнешком, — сега сме сами. Кажете, за какво й е вещер на кралицата? Сигурно знаете. Кой, ако не вие?

— За същото, за което и на всички останали — промърмори Хаксо. — Цинтра не се отличава по нищо от другите кралства. Имаме и върколаци, и василиски, и мантикор ще се намери, ако добре се разтърси човек. Така че и вещер може да потрябва.

— Не извъртайте, кастелане. Питам защо на кралицата й е изтрябвал вещер на пиршеството, при това издокаран като синкав мечок с разпуснати коси?

Хаксо също се огледа и дори се наведе през парапета на галерията.

— Става нещо нередно, господин Гералт — промълви той. — Тоест в замъка. Нещо плаши всички.

— Какво?

— А какво може да е? Страшилище. Казват, че е дребно, навсякъде с бодли, като таралеж. Броди нощем из замъка, дрънчи с веригите си. Стене и охка в покоите.

— Вие самият видяхте ли го?

— Не. — Хаксо се изплю. — Не искам и да го виждам.

— Извъртате, кастелане — намръщи се вещерът. — Нещата не се връзват. Отиваме на пир по случай годеж. И какво трябва да правя аз там? Да гледам да не изскочи изпод масата някой гърбушко и да започне да стене? Без оръжие? Въоръжен като шут? Еее, господин Хаксо.

— Мислете каквото искате — наду се кастеланът. — Наредиха ми да не ви казвам нищо. Помолихте ме — и аз ви казах. А вие веднага — извъртам. Много сте любезен.

— Извинявайте, не исках да ви обидя, кастелане. Просто се учудих…

— Престанете да се учудвате. — Хаксо, все още обиден, извърна глава. — Не сте тук, за да се учудвате. И ви съветвам, господин вещер: ако кралицата ви заповяда да се съблечете гол, да се боядисате в синьо и да застанете до стената надолу с главата като полилей, направете го без учудване и съмнения. Иначе могат да ви очакват големи неприятности. Разбрахте ли ме?

— Да. Да вървим, господин Хаксо. Както и да е, огладнях след къпането.