Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Metamorphoses, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поема
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
essop (2011)
Редакция
maskara (2012)

Издание:

Публий Овидий Назон. Метаморфози

 

Съставил бележките: Георги Батаклиев

Редактор: Радко Радков

Редактор на издателството: Марко Ганчев

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Васил Йончев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Йорданка Киркова, Лиляна Маляков

 

ИК „Народна култура“, София, 1974

История

  1. — Добавяне

Пик и Канента

„Беше Пик син на Сатурн, на Авзония беше той царят —

неуморим отгледвач на нарочни коне за войската.

Хубав бе, както го виждаш от мрамора ваян, от него

ти ще заключиш каква бе същинската негова прелест.

Хубава беше душата му, липсваха само години

четири пъти да гледа петлетата битка в Елида.

Свръщаха поглед към него дриадите из планините

в Лациум, него желаха наядите, изворни сили,

нимфите на Аниен и на Албула речните щерки

и на Нуминий, на Алмон, потока с най-късия пробег,

на главоломния Нар и на сенчестоструйния Фарфар,

тези от горското блато на скитска Диана и тези

от езерата наблизо. Но тях той отблъсна и — казват —

нимфа едничка обикна, която Венилия нявга

на Палатинския хълм от йонийския Янус родила.

Стигнала зрели години, лаврентския Пик тя залюби —

той, предпочетен пред всички, съпружество с нимфата

сключи.

Чудна бе нейната хубост, но по-чудна нейната песен —

беше зована Канента — «певица». Горите, скалите

трогваше тя, зверовете смиряваше, буйни потоци

спирала беше с гласа си, задържаше волните птици.

Докато с нежния глас бе веднъж тя подхванала песен,

Пик, от палата излязъл, пое за лаврентските паши

местни глигани да бие. Възседнал гърба на жребеца,

ловни две копия в лява ръка той държеше, а беше

с фибула златна прикопчил хламидата пурпурнобагра.

В същата тази гора дъщерята на Сол бе отишла,

нови треви да отбира от плодните хълми, далече

от местността, назована по нея «Цирцейски полета».

Щом като тя, притаена в шубрака, съгледа младежа,

смая се и из ръцете изпусна тревите набрани,

пламък я цяла обжари — личеше — до костния мозък.

Щом от горещия зной се свестта й възвърна, поиска

да му признае копнежа, но нямаше достъп до него:

конят препускаше в тръс, обкръжаваше свита ловеца.

«Няма от мен, и от вихър понесен — мълви, — да убегнеш,

ако добре се познавам и ако не е излетяла

всякаква мощ от тревите и моите напеви не мамят!»

Каза и тозчас създаде мираж на глиган безтелесен

и отдалеч повели той да мине пред взора на царя

и да се шмугне привиден в гъстака от сплетени клони,

дето лесът е най-гъст и не е проходим за конете.

Неподозрял, устремява се Пик след привидната плячка,

тозчас обляната с пяна гърбина на коня напуска

и след измамната стръв надълбоко в гората прониква.

Кирка молитва мълви, заклинателни думи изрича

и боговете незнайни с незнаен напев пригласява,

с който помътваше често сребристия лик на Луната

и обтъкаваше лоба на татко си с облаци влажни.

Ей и сега се сгъстява с магесните песни небето,

почвата дъха мъгли и наоколо в слепи пътеки

ловната свита се рее, далече е царската стража.

Място и време издебва: «В очите ти — каза, — които

мене плениха, и в тази, красавецо, външност, която

прави богиня да падам пред тебе, жара насити ми!

Слънцето, виждащо всичко отгоре, за тъст приеми и

в студенина не отритвай титанската рожба Цирцея!»

Но той сурово отблъсва молбата и нея самата

с възклик: «Която да си, твой не съм аз, в плен друга

държи ме

и се надявам навеки под нейния плен да остана.

С външна Венера не ще нарушавам съюза и брака,

докато пази съдбата за мене Канента, на Янус

рожбата.» Често молбата напразно втори Титанида

с викове: «Ще ми платиш! При Канента не ще се

завърнеш!

Ти ще узнаеш на що е способна жена, оскърбена

във любовта си! Жена, в любовта оскърбена, е Кирка!»

Дваж се извръща на запад и дваж се на изток извръща,

косва триж с жезъл младежа, триж припев магесен

припява.

Той се затичва, но вижда: от своя бяг по-бързо бяга,

и се учудва, поглежда — пера му покриват снагата.

И ненадейно в гората на Лациум влита той — нова

птица, с коравия клюн по чепатите ствол и почуква

и разгневено нанася по дългите клонища рани.

Още от ловната дреха си пурпура пазят перата,

златната фибула, дето захапваше прежната дреха,

в пух се превръща, врата му възжълтото злато опасва

и освен името нищо предишно от Пик не остава.

Свитата в същото време безспирно зове по полята:

«Пике! Ей, Пике!» — напразно. И нийде го тя не открива.

Кирка (защото по нейна повеля просторът яснее,

тя позволи да разсеят и слънце, и ветри мъглите)

с право ловните винят и от нея си паря поискват,

те я заплашват със сила и страшно оръжие готвят.

Но тя с вредителна слуз ги поръсва, със сокове смъртни,

вика от Ереб и Хаос Нощта, на Нощта боговете

и подир воеве дълги отправя молби към Хеката.

Скача внезапно от място лесът — удивително чудо! —

почва да стене земята, белеят дърветата близо,

ръсната, почервенява тревата от кървави капки.

Камъни, тъй ни се счува, издават хрипливо мучене,

псета залайват и плъзват възчерни змии по земята,

вижда се как духове лековати по въздуха хвъркат.

Смаян от чудото, тръпне народът. Додето унива,

Кирка докосва лицата смутени с вълшебния жезъл,

с който докоснати, всички младежи се преобразяват

в диви животни. И никой предишния вид не запазва.

Хвърля Феб сетни лъчи към тартеския бряг преди залез,

по все напразно с очите, сърцето очаква Канента

своя съпруг. И слуги, и народ се притичват веднага,

целия лес те претърсват, понесли в ръцете си факли.

Нимфата се не насита да плаче, да скубе косите

и да се бъхти в гърдите (но всичко това тя извършва),

хуква безумна и броди навред по полята латински.

Цели шест нощи и толкоз повратни светлика на Слънчо

гледаха как се тя рее, лишена от сън и ядиво,

през планини, през долини, където я случаят води.

Тибрис я зърна последен. От скръб и от пътища морна,

най-сетне тяло положи на дългия бряг да почине.

Там тя и сълзи излива, и своята мъка излива

горестна с най-тихи вопли подобно на лебеда, който

пей песента погребална, предчувствал погибелта си.

Нейният мозък, изнежен от крайната жалост, се стапя,

лека-полека тя крее и в лекия въздух изчезва.

Мястото спомена пази. Старинните още Камени

с право по клетата нимфа му името дават — Канента.

Много подобно ми беше разказано тази година,

много и сам преживях. Но отвикнали и застояли,

трябваше пак да навлезем в морето, платна да развием.

Каза ни там Титанида: пред нас са опасни пътеки,

път ни очаква далечен и грозни беди по морето.

Страх ме обхвана, признавам, на същия бряг си останах“.

Свърши речта Макарей. На Енея доилката в урна

там закопали, вдълбаха на мрамора краткия надпис:

ПРЕДАНА МЕНЕ КАЕТА ОТ ПЛАМ АРГОЛИЙСКИ ИЗТРЪГНАЛ

ТУКА НА ПОЧЕТЕН ПЛАМЪК КЪРМИЛНИКЪТ МОЙ ВПЕПЕЛИ МЕ