Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2011)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2011-2012)
Издание:
Павел Вежинов
Избрани произведения
Том втори
Повести
Бариерата
Белият гущер
Измерения
Синият камък
Езерното момче
Първо издание
Редактор: Христиана Василева
Художник: Олга Паскалева
Худ. редактор: Кирил Гогов
Техн. редактор: Любен Петров
Коректор: Ива Данева
Формат 32/84/103
Тираж 32113 екз.
Печатни коли 24; издателски коля 20,16
Уик 21,58; л.г. VI/56; изд. №6043
Поръчка №6/1984 година на изд. „Български писател“
Дадена за набор на 30 X 1983 година
Излиза от печат на 25 IV 1984 година
Цена 2,81 лв
Код 25 95362-7241I/5605-225-84
ДПК „Димитър Благоев“ — София
История
- — Добавяне
XII
Те наистина заминаха заедно на море — в Ахтопол. Лора ги изпрати на летището със свито сърце. Не се ли доверяваше прекалено на тоя грамаден, небрежен човек, известен със своята ученолюбива разсеяност? Та той може да забрави Валентин още на летището в Бургас. И двамата бяха такива пернати. На всичко отгоре денят се случи дъжделив и гръмотевичен, тежки облаци се трупаха на запад, прорязваха ги от време на време ярки, още беззвучни мълнии. На два пъти отлагаха отлитането на самолета, докато най-после той набра и скорост, и кураж по пистата. Лора се завърна в къщи подтисната, но още същата вечер получи акуратна телеграма — бяха пристигнали благополучно.
Лора никога не разбра, че Валентин бе прекарал на морето своето най-хубаво, най-щастливо лято. И най-свободното. Отначало вуйчо му наистина го заведе няколко пъти на плажа. Лежеше на пясъка със своя опънат и гладък като на жена корем, гледаше недоволно морето, сумтеше. Там някъде разни момченца и момиченца вече посвещаваха Валентин в тайните на морето. Но това продължи, докато се събра цялата му компания, с която се бе уговорил да летуват в Ахтопол. След това изобщо престана да се измъчва с тая изкуствена пържилия за хора. Предаде Валентин на жените на своите приятели, самите те презрително обърнаха гръб на морето. Още рано сутринта сядаха на верандата на техния дом, добре засенчен от лозницата, постилаха одеялото, хвърляха върху него двете колоди карти. Когато започнеха да ги раздават, ръцете им едва ли не потреперваха от нетърпение. Играеха бридж така алчно, сякаш през цялата година бяха мечтали за тия хубави летни дни, когато най-сетне ще останат сами с картите. Около обед барба Костаки, жилав и тъмен като изсушен октопод грък, им поднасяше мастичка, репички, понякога студена бира. Дори тогава не оставяха картите, само дето играта ставаше малко по-креслива. След това обядваха нетърпеливо в някое от отвратителните ресторантчета, после отново сядаха край масата. Вуйчото се чувствуваше съвсем спокоен за своя племенник — беше го оставил в грижливите ръце на Нушка.
Нушка бе само една година по-голяма от Валентин, но с цяла глава по-висока от него. Беше руса, дебеличка, необикновено красива. Сините й очи сияеха като морето рано сутрин, когато все още блести на слънцето. Къпеше се като момчетата само по бански гащета. Валентин гледаше озадачен нейния месест, но гладък като на момче бюст — това ли е то тайнството на жената? Нушка се държеше с него като с малко и неразумно братче — съветваше го, посвещаваше го в многобройните тайни на морето. Научи го и да плува — не кой знае колко, но все пак успяваше да се задържи няколко минути на повърхността на водата.
— Нали е хубаво? — питаше ненаситно Нушка. — Нали е много хубаво?
— Много! — отвръщаше искрено Валентин.
— Особено дъното! Вижда се и най-малката песъчинка.
— Ти виждаш дъното? — запита озадачен Валентин. — Нима може да се гледа във водата?
— Ами как?… Та това е най-хубавото!
Отначало на Валентин му се виждаше невероятно — да гледа в солената и горчива вода. Едва се реши да отвори очите си — струваше му се, че веднага ще ослепее. И в същия миг пред него се разкри нов, невероятен свят, в чудно зеленикаво озарение, по-смайващ от най-смайващата гледка, която човек може да види на прегорилата от слънце суха и гола земя. Около него плуваха рибки, люлееха се синкавите и розови камбанки на медузите, по седефеното дъно пълзяха малки, полупрозрачни рачета. И още много, много странен и невиждан живот имаше в зелените бездни на морето. Той така се пристрасти към тоя нов, непознат свят, че стоеше потопен във водата, докато го заболят очите или докато Нушка не го измъкнеше насила навън. А когато за пръв път сложи и маската за подводно гледане, тоя свят като че ли стана още по-приказен.
За известно време Валентин се прости с мечтите си, нямаше време за тях. А като че ли и желание нямаше. Щастието на тоя топъл, лъчист свят около него беше така близко и достъпно, че нямаше защо да напряга ума си и въображението си. Те спяха притоплени от това, което ги окръжаваше. Златистата жарава на пясъците, която трептеше от сутрин до вечер, сякаш прегряваше и самото небе — също така бяло и бляскаво като огряна от слънцето вътрешност на раковина. Дори морето блестеше и кипеше като мляко на линията на хоризонта. Не се откъсваха от него по цял ден. Валентин някак незабелязано израсна, изсуши се, движенията му станаха много по-силни и по-уверени.
Вечер двамата с Нушка седяха дълго на гладките, измити от вълните крайбрежни скали. Беше много хубаво, особено когато най-сетне изгрееше огромната луна, кървава и жива като току-що отрязана сливица. Ставаше му дори малко страшничко, като я гледаше тъй. После тя възлизаше бързо по небето, кървавото й лице се избистряше до призрачност, посребряваше не само далечния хоризонт, но и близките, съвсем близки колене на Нушка.
— Ти все мълчиш! — каза тя недоволно. — Скучно ли ти е с мене?
— Никак! — отвърна той искрено. — Даже напротив.
— Даже напротив? — тя се засмя. — Тогава ще ме целунеш ли по бузата.
Каза го така спокойно и естествено, че Валентин изтръпна. Нима може да се говори така обикновено за такива необикновени неща?
— Ти чуваш ли ме изобщо? — запита тя недоволно.
— Чувам те, разбира се! — отвърна той със слабеещ глас.
И я целуна по бузата. Кожата й бе много студена, сякаш току-що бе излязла от водата. В замяна на това толкова по-гореща бе вълната, която заля лицето му. Но тя си изглеждаше все тъй спокойна и дори малко сита, целувката не й бе направила някакво особено впечатление. И за последен път той разбра, че не е като другите, че е съвсем, съвсем различен, че вижда неща, които другите не виждат, и чувствува всичко около себе си с някаква нечовешка сила.
— Пак мълчиш! — обади се тя. — Не ти ли хареса?
— Хареса ми! — отвърна той спонтанно.
— Аз всъщност го направих само заради тебе! — каза внезапно Нушка. — Знам, че вие, момчетата, само за това мислите.
— Аз не съм такъв! — пламна Валентин обидено.
— Ами още по-добре! — отвърна Нушка и отново се засмя. — Няма защо да се престаравам.
Така че тая бърза целувка, хладна, зашеметяваща, си остана последна в живота му. Нушка повече не го покани, даже като че ли охладня мъничко към него, макар че все така благо и сърдечно го наставляваше в морето. Знаеше, че отговаря за него „с главата си“, както я бе предупредил оня дебелак, вуйчо му. Нямаше да бъде много честно, ако му го върне хубавичко нацелуван.
Тъй изтекоха две щастливи седмици. Едва на третата вуйчо му внезапно се досети, че е дошъл тука с някаква мисия. В шест часа прекратяваха играта, той вземаше момчето да го заведе на разходка. Но къде могат да се разхождат един сангвиничен дебелак и едно дребно и чувствително момче? Най-много до бирарията естествено. Всички знаят, че надали има на света по-хубаво място за тихи, приятелски разговори от летните бирарии край морето. Имаше чешка бира, а за момчето добре изстудена лимонада. И бирата помага на разговора, във всеки случай повече от лимонадата. Вуйчо му умееше да го разпитва — тактично, без особено настойчив интерес или натиск. Неусетно го предразполагаше със свои детски спомени край морето, със свои детски мечти и измишльотини. Момчето го гледаше със спотаен интерес и внимание — може би пък не е единственият безподобен екземпляр в тоя странен свят от човеци.
Тъй че след няколко дни и момчето се разприказва. Отначало много стеснително, без да издава всичко, което носеше в себе си. Но вуйчо му го слушаше с такъв интерес и внимание, че той започна да се изкушава и да се отпуска малко по малко. Тъй че в края на краищата му разказа и част от своите приключения като невидим. — Дори му разказа как една нощ се явил уж като господ на другарката (Цицелкова). Тъкмо тя угасила лампата и се готвела да си легне, той се обадил с гробовен глас: „Слушайте, жено, забранявам ви да се занимавате повече с момчето Валентин. Оставете го на мен, аз отговарям за него!“
— И тя нищо ли не ти каза? — запита вуйчо му любопитно.
— А не — отвърна ми: „Господи, нали знаете, че ми е забранено да разговарям с вас!“
Вуйчо му се засмя така, че катурна масата с хубавата чешка бира и салатата от печени чирузи. Скоро след това в ресторанта влязоха и другите негови приятели с жените си и Нушка. Разговорът бе прекратен на най-интересното място.
След два-три дни се върнаха в София. Неговите родители бяха все още на курорт, тъй че той остана цяла една седмица при вуйчо си. Беше досадно и горещо градско лято, просто нямаше къде да отиде. Морето ужасно му липсваше. Като нямаше какво друго да прави, отново се върна при книгите и мечтите. Нямаше кой да му пречи. През деня апартаментът бе съвсем тих, из него само сутрин сновеше старата мълчалива прислужница, докато въведе всичко в ред. След това сготвяше, двамата обядваха мълчаливо, после тя си отиваше все така безшумно, както беше дошла. Валентин оставаше съвсем сам. Чакаше го хубав, пълен, спокоен следобед, сит на слънце и тишина.
Вуйчо му се връщаше обикновено към пет часа, така оживен и весел, сякаш току-що бе излязъл от някой смешен филм. Валентин винаги искрено се радваше на неговото завръщане. Вуйчото не му пречеше. Вечерта разговаряха дълго, смееха се, понякога отиваха на лятно кино, на най-първите редове, при момчетиите. Често ходеше и сам на кино, тъй като вуйчо му понякога играеше карти. Обичаше да го гледа, когато играе карти, това му беше по-интересно даже от киното. Вуйчо му пъшкаше и сумтеше с такова напрежение, сякаш не играеше карти, а пробиваше някакъв безкраен тунел. Веднъж, след един несполучлив импас, така силно удари с юмрук по масата, че няколко карти изхвръкнаха през прозореца.
Така го намери Лора, когато най-сетне дойде да прибере Валентин. Дебелакът я посрещна на външната врата, погледна я недоволно.
— Влез в кабинета! — каза той. — Почакай малко!… Имам шлемова карта!
Лора влезе в бележития кабинет. След малко гласът му избоботи гневно в хола, явно шлемът се бе изплъзнал от ръцете му. Но като се върна при нея, беше се успокоил малко.
— Слушай, сестро, друг път ще поговорим подробно! Сега искам да ти кажа само едно — ти имаш славно синче!
— Вярваш ли? — попита Лора поласкана.
— Не вярвам, а знам! — брат й изглеждаше все още много разгорещен от играта. — Той е не само умно и чувствително момче. Такива има много. Според мен той е надарен с необикновено, бих казал, колосално въображение.
Но сестра му не изглеждаше чак толкова трогната от това откритие.
— Не разбираш ли? — запита физикът озадачен. — Такива се раждат едно на сто хиляди. Какво говоря — едно на милион, на сто милиона.
Лора сдържано се усмихна.
— Всяко дете… — започна тя.
— Не всяко дете! — прекъсна я той троснато. — Не всяко дете!… От мен ще запомниш най-важното. Макар да съм физик, а не психолог. Паметта е само основа на съзнанието. А въображението — неговият най-висок връх!… Монт Еверест, Чомолунгма!
— От кого го е взел? — попита тя шеговито. — От мен? Или от теб?
— А защо не от мен?… Трябва да ти кажа честно, че това ме ласкае. Ако искаш да знаеш, Айнщайн се е отличавал от своите съвременници-физици не толкова по своя ум… И едва ли по своите знания… А по своето въображение. А ние го смятаме едва ли не излишно. Както навярно и неговата учителка.
— Да, тя смята, че направо му вреди!…
— Как тъй му вреди? — намръщи се той.
— Ей тъй — вреди му!… В края на краищата той не е добър ученик.
— И какво като не е добър ученик? — едва не кресна брат й. — Аз не го давам за цялото й училище…
— Не съм дошла тука да се шегувам! — каза неохотно сестра му.
— И аз не се шегувам!… Слушай, нямам сега време да разговарям надълго с теб. Само едно ще ти кажа — махни го от това училище! От тая учителка, искам да кажа… Тя просто ще го погуби. Премести го в друг училище…
— Сега децата не могат да се местят…
— Могат!… Аз ще го премеся, ако на теб ти е неудобно… Това е дарба, тя трябва да се пази… И последният глупак ще ме разбере.
— Няма да те разбере! — каза Лора мрачно.
— Все едно, важно е да запазим детето…
Лора го погледна любопитно.
— Е, добре де, според теб какъв би могъл да стане той? Писател? Физик?
— Все едно… Какъвто и да стане — ще бъде връх!… Той се запъти към вратата.
— Чакай, къде е Валентин? — спря го тя.
— На кино! — той погледна часовника си. — Време е да се върне.
— Сам на кино? — зяпна го тя. — По това време? Ти имаш ли ум в главата, заплес такъв?… Та той е още дете! — завърши тя уплашено и също се взря в часовника си.
— Не е дете! — отвърна той с досада. — Какво знаеш ти!… Нищо, стой тука и чакай. Сега ще си дойде, казвам ти.
И изхвръкна от кабинета. Тримата играчи седяха на местата си, нетърпеливи и нервни. Като го видяха на прага, сам зачервен и нервен, те се задоволиха само да му измърморят нещо неразбрано и да се заловят за картите си.
— Ние тримата сме пас! — каза единият от тях. — Ти ще говориш!
— Да, ще говоря! — каза физикът заканително. — Ще говоря, разбира се!…