Павел Вежинов
Синият камък (3)

Как се превърна на море

Всички възрастни хора си спомнят детството главно с игрите. В началото на века тия игри бяха много повече, отколкото днес. Сега няма ни ашици, ни лимонадени топчета, ни дървени джелици, ни хвърчила, ни дори свинки. Та къде ли едно днешно дете може да пусне хвърчило, когато небето е замрежено от проводници? Как да изкопае дупка за джелика си в асфалта? И в крайна сметка, къде би могло да го запрати, освен в някоя витрина или някой прозорец? В ония години децата нямаха никакво друго щастие освен игрите. Но и това не беше малко.

Работата е там, че за мен споменът за детските игри предизвиква само неприятно и тягостно чувство. Аз просто не играех, децата не ме искаха. Да играеш с децата, трябва да си преди всичко бос. Трябва да имаш рани, пришки по краката, кел, дори краста. Обут в нови обувки и чорапи, с измит врат, най-много с някой презрян херпес на устните, аз наистина не бях за никъде. Децата от улицата спонтанно страняха от мен, сякаш аз бях крастав, а не те. Впрочем взимаха ме понякога, особено когато играехме на стотинки. То се знае, имах доста повече стотинки от тях. Разбира се, те изчезваха за пет-шест минути, след това отново оставах сам. Веднъж, от добро сърце, ме допуснаха да поиграя и на джелик. Като ми дойде редът, така замахвах с пръчката по джелика, че едва не спуках главата на най-близкото момче. Изпратиха ме с ритници да се жалвам на майка ми. Нямаше нужда да й се жалвам, по вида ми тя веднага разбра какво се е случило.

И тъй, не ми оставаше нищо, освен да стоя край тях и да подсмърчам. Дори това не правех като хората, имаше момчета, които подсмърчаха като царе. А когато се надпикаваха (на дължина), някои от тях можеха да се мерят и с възрастните. Това тънко изкуство изискваше много старателни тренировки, а аз дори нямах къде да тренирам.

Не ме приеха и в махленския клуб „Стрела“. Футбол играехме на нашата прашна улица, с парцалена топка, разбира се. Не разбирам защо точно там играехме, като полето беше толкова близо. Но все си е друго да се въргаляш из прахоляците. Вдигаше се такава страшна пушилка, че скриваше дори децата от очите ни, та камо ли топката. Веднъж едно от момчетата донесе плондер, без кожената обвивка. Беше велик ден за махленските футболисти. Макар че го спукахме още на първия мач, момчето тъй си остана по име — Пешо Плондера.

Понякога през лятото правехме дълги набези — до салханата, до „бумбако“, дори до квартал „Подуяне“, което ни се струваше на другия край на света. На връщане често ни се случваше да си откраднем от бостаните краставица, гулия, дори зелка. В късна есен по-големите деца ходеха там да вадят захарно цвекло и картофи. За цял работен ден едва ли получаваха толкова, колкото да отидат веднъж на кино. И все пак упорствуваха — киното беше лукс над всички луксове, заслужаваше си тая жертва.

Много обичахме да ходим при проститутките, натам ни мъкнеше някаква тайнствена, невъобразима сила. Бяха настанени в Държавната първостепенна болница, която се намираше всред голото пусто поле близо до нас. Състоеше се от няколко отделни едноетажни корпуса, боядисани в мръсна охра, които си стоят и до днес. Венерическото отделение беше най-далечното и най-уединеното. Представа нямах за какво служи то. Пък и за самите проститутки смятах, че са затворени там заради своята простотия. Ходехме много често, като на свиждане. Само прозорците на техния корпус бяха зарешетени, обикновено те стоеха прави край тях заловили с месестите си ръце ръждясалите железни пръчки. Бяха ужасно грозни жени, най-грозните, които бях виждал в живота си. Повечето бяха дебели, но имаше и слаби като скелети. Дори насън ми се явяваха техните подпухнали и лилави лица. Изглеждаха винаги отпуснати и апатични, говореха грубо и псуваха така богато, че кварталните момчета, които сами бяха специалисти по псувните, понякога просто се облещваха от изненада. И всичките до една бяха гримирани, по-скоро боядисани като за карнавал. С тия ярки червила и с бледите си лица, кой знае защо, ми приличаха на женски вампири. Най-странно е, че въпреки милостивото си сърце нито веднъж не ги съжалих. Освен при нашата последна среща, която като сърдча раздра сърцето ми.

При проститутките ходехме винаги на големички групи. Главната ни цел беше да ги дразним. Всъщност ние двамата с Ването не участвувахме в тия сеанси, задоволявахме се с ролята на публика. Но и това не беше малко — момчетата се пулеха и кривяха така майсторски, че беше по-интересно от цирк. Гошето умееше да си обръща клепачите, ставаше отвратителен. Страшните жени зад решетките започваха наистина да се дразнят. Някои от тях просто се махваха от прозореца, по-старите ни изтърсваха някоя и друга псувня. Но, общо взето, след всеки изминат ден все повече свикваха с нас. Някои дори се ухилваха дружелюбно, когато изниквахме неканени под прозорците им. Колкото и да бяхме непоносими, все пак ни предпочитаха пред това голо, жалко поле, затворено от железопътния насип.

Тогава момчетата изобретиха ново мъчение, започнаха да скандират в хор:

— Прости-тутки!… Прости-тутки!…

Само това не можеха да понесат — към нас политаше ураган от псувни, обидни думи, огризки от ябълки, дори презервативи. Ние ликувахме. Тогава те, победени, се оттегляха в своите мрачни бърлоги до нашата следна среща. Но после и с това свикнаха, престанаха да се дразнят.

Именно тогава се случи най-грозното. Като не знаеше какво повече да измисли, веднъж Гошето, както скачаше като бесен, разкопча опърпания панталон и най-нахално се изрепчи срещу тях. Жените само се понамръщиха и се изплюха презрително. И именно в тоя миг най-старата от тях, най-лилавата, най-грозната, с най-увисналите бузи, се покатери на нещо, на някакъв стол навярно, после безсрамно дигна роклята си. Едва не изпопадахме. Сам аз отдавна подозирах по гузното поведение на възрастните, че нещо тук не е в ред. Но това, което зърнах, като че ли ме удари с чук по главата — толкова то ми се видя грозно и отвратително. Ването веднага наду гайдата и побягна. Сам аз се оттеглих като зашеметен след него. Одраскано от тая отровна стрела, сърцето ми дълго не заздравя, навярно и досега по него личи някаква слаба следа. След това вече не помислих да ходя при проститутките. Пък и другите като че ли загубиха желание. По-късно, когато разбрах що за тутки са били те, много ми беше трудно да си простя нашата детска жестокост. Само старата проститутка им бе разбрала добре и наказала по най-достойния начин.

Сега все по-често започнахме да ходим на кланицата, на салханата, както тогава я наричахме. Отивахме там, както селските деца ходят в гората с кошници да берат малини. Самата кланица не беше далече, малко зад железопътния насип. Нашата „беритба“ се състоеше в това, че всички нечистотии на кланицата изтичаха по открит циментов канал направо в реката. Но вместо плетени кошници ние носехме кофи и пробити легени. Още щом минехме под железния мост, до ушите ни стигаше отчаяният рев на животните. Отначало той просто ме вцепеняваше, но после свикнах, както и проститутките свикнаха, с нашите гаври.

В ония години убиваха животните не както днес. Убиваха ги откровено, делово, трудолюбиво, както се берат ябълки или се вади цвекло. Хващаха ги за юларите и безцеремонно ги помъкваха към дръвника. Животните ревяха и се бореха. Касапите ги събаряха на земята и ги заколваха с грамадните си ножове пред очите на тия, които чакаха ред. Бяха свикнали и с техния рев, и с ужаса в подивелите им очи. Бяха свикнали с кръвта, с хъркането на прерязаните гръкляни, с предсмъртните им конвулсии. Тръшкаха се върху тях с телата си, опъваха назад рогата, за да се открие гърлото, усещаха как замират под тях последните тръпки на живота им. Извършваха всичко това добросъвестно, както се върши всяка делнична работа. Не са знаели, че природата не само всичко вижда, но и всичко безжалостно помни. То влиза в клетките и в ядрата им, запечатва се в хромозомите, разполага се като у дома си по спиралите на рибонуклеиновата киселина. След това рано или късно паметта на природата си отмъщава на своите подивели синове. Няма защо да си хаби силите с вулкани, земетръси и наводнение. Малко хора загиват от тях, десетките милиони загиват от собствените си ръце. Това е страшният съд и това е пъкълът, който хората ненапразно са си измислили.

Повечето от касапите на кланицата живееха в нашия квартал, макар че малцина от тях имаха собствени домове. Те бяха „страшните хора“ на квартала, дори Гошето ги заобикаляше мълчаливо, когато се разминаваше с тях. Движеха се обикновено на малки групички, по двама, по трима, разпознавахме ги още отдалече по кървавите ботуши, със затъкнатите в тях грамадни ножове. Дрехите им, закоравели от засъхналата кръв, шумяха като брезентови. Дори слепецът би ги разпознал безпогрешно по вонята на смърт и разтление, която се носеше от тях. От салханата те отиваха направо в кръчмите, пиеха до късно, напиваха се до смърт, често се биеха. Понякога побоищата завършваха с жестоки наранявания, дори с убийства. Въпреки вкусните шарденчета, които се приготвяха по много специален начин из кръчмите по „Гробарска“, малцина порядъчни хора се решаваха да се отбият в тях. Много, много години по-късно, когато вече бях гимназист, сам аз съм ходил там с приятели главно заради шарденчетата и кървавиците. Сега касапите не ми се виждаха така страшни, по-скоро жалки, безпомощни и тъжни. Специално към нас се държаха доста мило, с охота ни черпеха. Малко по-късно из тия заведения започнаха да идват вечер и богати хора — по своята екзотика кръчмите напомняха с нещо заведенията около парижките хали. Но касапите сега изглеждаха още по-примирени и изпаднали — не бяха вече родовите касапи от моето детство, а някакви отпадъци от големия град. И цялата тая злокобна улица, по която минаваха с краката напред най-бележитите хора на държавата, в моята памет си остана напоена от начало до край с вкусния аромат на пълнените шарденчета, а не с мириса на тамян и свещи. Такъв е светът, страшилището рано или късно се превръща в чучело. Но по онова време именно касапите създадоха лошата слава на нашия квартал. Постепенно в него престанаха да се заселват прилични хора, новите къщи ставаха все по-мизерни и ниски.

Но да се върнем все пак към нашите детски експедиции. В открития канал на кланицата винаги бликаше изобилна вода. Цветът й непрекъснато се менеше — ту кървав, когато миеха с маркуч одраните и изкормени говеда, ту жълто-зелена, когато чистеха огромните им шкембета. В тая вода касапите хвърляха остатъците от карантията на животните — главно черва и шкембета. Цялата ни работа беше да ги открием и уловим навреме в мръсната воняща вода. Това правехме с железни куки от бетонно желязо или направо с ръце. Много естествено, тия, които бяха най-близко до изхода, имаха най-добър шанс. Сам аз бях винаги на опашката, там ме изтикваха по-големите и по-силните, макар че не ловех за себе си, а за тях. Правех го от чиста спортна страст, на мен не ми трябваха шкембета. Другите момчета носеха в къщи по цели кофи. Не ги ядяха, разбира се, макар че не съм съвсем сигурен. Майките им ги варяха, скълцваха ги на дребно с тежки сатъри, хранеха с тях кокошките си. И досега не съм виждал такива силни, охранени кокошки като в нашия квартал. Настървени от храната, кварталските петли бяха много войнствени. Те се биеха свирепо помежду си, нерядко нападаха дори хора.

Ловяхме обикновено от сутрин до обед, тогава каналът беше най-благодатен. След това отивахме да се къпем. Къпехме се в нашата река, разбира се, в същата, в която се изливаше и каналът. Тя по нищо не приличаше на селските реки с техните чисти вирове, благоуханни брегове, вечно зелени лъки — цялата тая красива и сладка идилия, описвана ни от селските белетристи. Точно на това място реката бе обкована цялата в дълбоко циментово корито, голо и пусто, ако не се смята някое захвърлено умряло куче. Няколкостотин метра по-долу от кланицата това корито свършваше внезапно, като отсечено с нож. Водата падаше от няколко метра в дълбок естествен вир, който ние наричахме „бумбако“. Беше наистина бумбак, и то какъв! Не се престаравайте, няма да намерите тая дума в тълковния речник. Водата в нашия вир се оттичаше трудно, въртеше се в кръг, така че съвсем бе подронила стръмните брегове на реката. Заедно с нея се въртяха умрели кокошки, боклуци, кръв и лайна от близката кланица. Точно в тая вода се къпехме, по-точно къпеха се момчетата, аз само се задоволявах да гледам. Не се гнусях от водата, разбира се, просто ме беше страх да вляза, защото не знаех да плавам. Но другите влизаха. Вдигаше се врява до небето, летяха водни пръски, водата се пенеше и кипеше, децата бяха щастливи като всички други деца, а може би и по-щастливи. Сега ужасно съжалявам, че не се потопих нито веднъж в тия чудотворни железни води. Може би щях да стана неуязвим като Ахилес или Зигфрид, освен за подлостта, естествено, от която няма спасение. Стоях, както винаги, настрана и, както винаги, тихичко си подсмърчах, нещо, което ми остана навик едва ли не за цял живот.

По това време баща ми вече бе станал хотелиер. Той бе много непрактичен човек, за разлика от обикновените еснафи непрекъснато бъркаше въображаемата с реалната действителност. Хотел „Палма“ беше сравнително чист и евтин хотел за онова време, намираше се на удобно място, близо до Лъвов мост. Но и това не помогна. В ония тежки години малцина се решаваха да похарчат пари за хотел. А може би се страхуваха от хотелите — как така ще спиш с непознати хора, могат да те ограбят, дори удушат. Те предпочитаха да безпокоят приятелите и роднините. Така или иначе, хотелът не вървеше, парите едва стигаха да се покрият разноските. Това беше най-тежкият период и в живота на майка ми. За да не се харчат пари поне за пране, тя се принуди сама да пере цялото бельо на хотела. Така съм я запомнил тая хубава и образована жена — от сутрин до вечер наведена над простото дървено корито и ютията. И въпреки всичко все намираше време за четене — късно вечер обикновено, тъй като баща ми много често беше дежурен в хотела. Сега разбирам, че всъщност тя с коритото ни е хранила много повече, отколкото баща ми с развинтеното си въображение.

Но това хотелиерство сломи и него. Той беше човек с естествено чувство за достойнство. Обличаше се изискано, носеше очила в скъпи златни рамки, макар че надали е бил късоглед. Всичко това се стопи, макар и не докрай. Мисълта за разорение го плашеше повече от всичко друго. В късните зимни вечери той излизаше сам край моста. Пристигаха късни влакове, от тях слизаха пътници. Макар че трамваите работеха, повечето от тях гледаха да спестят дори тия дребни пари. Идваха пеша от гарата, мъкнеха куфари, кошници, бохчи. Именно тях причакваше баща ми, подвикваше едва ли не уплашено:

— Топъл евтин хотел, моля!… Топъл евтин хотел!…

Дотам бе стигнал потомъкът на средногорските харамии и революционери.

Но в замяна на това изгаряха една след друга някои от най-наивните му политически илюзии. Радикал, ляв земеделец, единофронтовец — това бе пътят, който измина едва ли не в галоп. Известно е, че през тия тежки години в неговия хотел е укривано оръжие на военния център. Отлично помня атентата в катедралата „Свети Крал“ през 1925 година. По това време вече имахме свой дом. Двамата с баща ми работехме в малката градинка пред къщата, садяхме лук и цветя. Внезапно страшна, невъобразима експлозия разтърси въздуха. Едва не залитнах от изненада, инстинктивно погледнах нагоре. Някъде в центъра на града като че ли бе изригнал вулкан — от мощния му кратер, право към небето, излитаха дим, пепел, грамадни късове от сградата и покривната конструкция, както по-късно разбрах. Смаян, обърнах поглед към баща ми. Той мълчеше. Лицето му бе много мрачно, но не забелязах по него ни изненада, ни уплаха. Веднага се прибра у дома, облече се и изчезна. Не се върна в къщи близо два месеца, докато отшумяха едни от най-кървавите дни в революционната история на България.

Бяха страшни месеци дори за нас, децата. Игрите секнаха, кварталът занемя. Военни и цивилни сновяха из целия град, страшните, „черни камионетки“ работеха денем и нощем. Спомням си веднъж, привечер, група деца стояхме смълчани край брега на реката. Някъде не много далече, по посока на Артилерийските казарми, се чуваше честа пушечна стрелба, от време на време омразно потракваше картечница. Много по-късно в нощта пламна пожар, заревото му цъфна като кървав мак на черното пролетно небе. Тогава още не знаехме, че в това пожарище е загинал един от най-силните и смели революционери Коста Янков.

 

 

Споменах за нашия нов дом, иска ми се да разкажа как се сдобихме с него въпреки нашата сиромашия. В ония години беше много болезнен така нареченият бездомнически въпрос. След края на войната притокът на жители към София рязко се увеличи. Това бяха главно малоимотни и разорени селяни, които търсеха някакво препитание в столицата. Към тях се присъедини и армията бежанци от земите, които загубихме. Особено тежко беше тяхното положение. Те не идваха единично, като другите, при някой познат или роднина, който да им намери работа. Прииждаха цели фамилии, заедно с децата, с бабите, мъкнеха част от нищожното си имущество. Наемите по това време бяха много скъпи, обричаха ги на пълна мизерия.

Така започна масовото, насилствено грабене на държавни и общински земи. За една нощ изникваха цели квартали — леки, грубо сковани барачки от подръчни материали, които по-късно се превръщаха в жалки тухлени паянтови постройки. Те и до ден-днешен загрозяват София, особено в нейните северни покрайнини.

Такива пустеещи общински земи имаше и край нашия квартал. Улица „Дунав“ беше граничната. Веднага след нея, както вече споменах, се простираше глухо необработено поле. Ето то стана прицел на софийските бездомници.

Тия бездомнически акции се вършеха, разбира се, организирано. Ако някой нещастник си построеше сам къща на общинско място, той беше обречен. Веднага пристигаше пожарната команда и набързо събаряше постройката. Ето защо кварталите изникваха буквално за една нощ. Така най-сетне дойде и нашият ред. Само за една нощ по тихата крайнокварталска улица преминаха стотици коли. Чувах ги как скърцат под прозореца ми, как тежко тропат конските копита, сякаш преминаваше цяла армия. Дори станах да ги погледам, учуден от тия необясними събития. И тогава видях, че пустото поле просто свети. Там, където с бледосиньо премигване святкаха само единични светулки, сега горяха стотици, хиляди огньове. По-късно разбрах, че това са фенерите, които са осветявали нощната работа. Но така или иначе, полето наистина бе заприличало на боен стан.

Разбира се, бездомниците не строяха сами. Всеки от тях си бе пазарил опитни майстори-трънчани, двойно повече, отколкото се наемаха за обикновена постройка. Цяла нощ ехтяха тесли и брадви, звънтяха пирони. Но на сутринта смаяните жители на стария квартал видяха истинско чудо. До тях бе изникнал нов квартал, наистина еднокатен, паянтов, дървен, но все пак квартал. Пред погледа ни весело червенееше море от нови марсилски керемиди, тук-там се мяркаха дори перденца. Призори една платформена кола натовари багажа ни и ни пренесе в новото жилище. В първия миг не можех да повярвам на очите си — нима това наистина е жилище? Имаше покрив над главата ни, но никаква мазилка по стените. През тесните пролуки на летвите свободно се виждаше божият свят. Пренесохме се не само ние, пренесоха се всички. Тук-таме димяха черните лулички на комините, майките готвеха на гладните си деца. Нашият квартал живееше, живее и до днес, макар и безнадеждно овехтял и жалък.

Когато най-сетне пристигнаха пожарникарските коли, техният прочут командир Захарчук едва ли е повярвал на очите си. Такова масово бездомническо нахлуване до тоя ден не се бе случвало. Как се разваля сега цяло кварталче? Докато се справят с тая непосилна задача, можеше да изгори целият град. Но законът си е закон. Пожарникарите неохотно се заеха за работа. Вдигна се невиждана олелия. Ревяха деца, жените кълняха и чумосваха, мъжете мрачно стояха настрани, подпрени на брадвите си. Така всред невъобразим рев и шум до небето рухна първата къща. Пожарникарите се запътиха към втората.

По това време делегация от бездомници, водени от баща ми, вече висеше пред кабинета на министър-председателя Ал. Стамболийски. Имаше право именно той да води опърпаната им делегация. Бях го виждал веднъж от балкона на нашия хотел да язди на кон начело на Оранжевата гвардия, която манифестираше по главната улица на града. Яздеше доста сръчно, държеше в ръката си знаме. Просто не можех да повярвам, че това е моят баща, струваше ми се, че млекарят с бялата престилка едва ли е годен за такъв подвиг.

Но ето че сега бе ударил неговият истински час — очи в очи с водача на селските маси. Започнали с това, че бездомниците са всъщност негови съмишленици, разорена селска беднота. Дори се бяха изхитрили предварително да кръстят квартала на негово име. Едва ли е имало нужда от тая хитрост, сам той навярно много добре е разбирал простата истина. И все пак законът си е закон, конституцията — конституция. Те гарантираха безпрекословно държавната и частна собственост. Въпреки крайно тежката ситуация Стамболийски намерил сили за правилното решение — отменил на свой риск и отговорност разрушаването на квартала. Пожарните коли си отидоха, народът тържествуваше. Може би за пръв път ги е обзело предчувствието за истинска народна власт.

Но последствията за самите нас, поне на пръв поглед, бяха повече от плачевни. От съвременни, благоустроени столични граждани ние изведнъж се превърнахме едва ли не в чергари. Сега вече нямахме ни вода, ни канализация, ни осветление. Дори адреси нямахме. По магически начин се оказахме извън цивилизованото общество. Все още бяхме нелегален, нерегистриран квартал, обезправен и поставен извън законите. Едва сега за пръв път разбрах какво значи истинска бедност. За построяването на жалката паянтова къщурка бяха отишли и последните спестени пари на баща ми. Цялото ни семейство, което по това време се бе увеличило с още двама души, сега по нищо не се различаваше от другата беднота. Въпреки своята все още достойна външна фасада баща ми се бе превърнал в най-обикновен пролетарий. Вече не бях изконтеното момче от първите години на моето детство. Като всички други деца събувах обувките си в края на пролетта, за да ги обуя отново в началото на учебната година. Като на всички кварталски деца и моите крака се покриха с многобройни рани и пришки.

Но преди това още две събития разтърсиха по особен, бих казал, небивал начин живота им. Нищо не са в сравнение с тях раните по краката ми, макар че белезите им си стоят до ден днешен. Тия спомени не оставиха белези. Но оставиха нещо много по-страшно. За пръв път разбрах, че хората не са това, което изглеждат. Че под привидно спокойната повърхност бучи и стене някакъв страшен и непонятен живот. Едва тогава дочух далечните, все още глухи плисъци на морето.

Случи се тъй, че веднъж ме заведоха на театър. То стана скоро след моето боледуване. Бях достатъчно малък, за да се настаня в скута на майка ми. Преди да загасят лампите, тя тихичко ме предупреди да бъда много мирен, да не вдигам шум, да не се плаша. Защо да не се плаша? Като всяко чувствително момче аз се плашех в тия години от всичко, дори от приказки. Обзе ме някакво лошо предчувствие, притаих дъх. Кой знае, може би като в цирка и тук ще се появят някакви грамадни коне или лъвове. Предчувствието не ме излъга особено.

И ето че най-сетне лампите угаснаха, завесата се разтвори. На пръв поглед нищо особено. Блеснала от светлини стая, красиви мебели. И някакви хора, облечени по начин, който досега не бях виждал — черни, лъскави дрехи, рокли, които искряха и сияеха като безброй звездици. Дори въздъхнах дълбоко от спотаена радост — толкова всичко ми се видя интересно и красиво. Какво страшно има тук, навярно майка ми се е пошегувала. Не, не беше се пошегувала.

Сега не знам какво съм гледал. Може би до мен не са достигали никакви разбрани думи от сцената. Но това, което ставаше там, ми се стори неизмеримо страшно. Хората на сцената не живееха като другите хора, а просто страдаха. При това страданието им бе непоносимо.

Те се тръшкаха по диваните, кършеха ръце, коленичеха, молеха се един на друг, ридаеха. Толкова много страдаха, че станаха по-бели от светлината. Напомняха ми на моя страшен кон — така се бялкаха и пулеха нещастните им очи. Толкова черна мъка струеше от тях. И от моите потекоха уплашени сълзи, но майка ми нищо не забеляза, толкова и самата тя бе унесена в представлението.

Прибрах се ни жив, ни умрял у дома. И от тоя ден започнах да гледам на хората с някакво мрачно, недетско подозрение. Вече смятах, че те са любезни и мили един спрямо друг само пред очите на хората. А щом останат насаме, навярно се нахвърлят един срещу друг като зверове. И като зверове започват да се ръфат, да късат живо месо от себе си, да се измъчват до смърт. Защо го правят? Бях безпомощен да разбера. Но знаех, че и аз някой ден ще попадна в тоя страшен капан. Ще се тръшкам по диваните, ще кърша ръце, ще страдам. До сълзи ще се моля някому, за някакви дивотии навярно. Ще тичам като обезумял с револвер в ръка из някаква блеснала от светлини стая. Само едно не можах да си представя — че ще ми се подмятат тия две черни опашки отзад. Но това малко ме утешаваше, бях отчаян, изпълнен с най-ужасни предчувствия.

Две години по-късно се случи и второто още по-страшно събитие. То разтърси не само нашите слаби и наплашени детски души. Целият квартал сякаш онемя от ужас и изненада. Много странен бе декорът, в който се разигра тая драма. Като че ли нарочно бе построен там не от хора, от някакъв зъл дух, който дълго и старателно е подготвял това кърваво престъпление.

В най-големия пущинак, по посока на градските гробища, по това време имаше малка, тайнствена кръчмичка. На пръв поглед това бе най-девственото, дори бих казал, най-красивото място в целия тоя грозен район на ръждясали и прогнили железопътни вагони. Спомням си, че течеше малка рекичка, спокойно си лъкатушеше между върби и ниски тополи. Макар и съвсем бистри, водите й бяха като мъртви — из сенчестите вирчета не се стрелкаха рибки, не подскачаха дори жаби. И досега не разбирам откъде е идвала, как след това така безследно изчезна. Всичко изчезна — и реката, и самата кръчмичка, и дърветата наоколо, сякаш злият дух, след като свършил грозното си дело, бе събрал набързо и целия си декор.

До кръчмичката се стигаше по тясна пътека, която лъкатушеше покрай реката. И досега не разбирам какво болезнено любопитство ни водеше по нейните извивки. Навярно ни е примамвала нейната тайнственост. Вървяхме смълчани по пътеката, докато стигнем до самата кръчмичка. Но никога не я приближавахме съвсем. Знаехме, че се посещава главно от касапите в салханата. Работеше, както се казва, денонощно, докато те се изпонапият и заспят по масите. Или докато си устроят някоя от своите кървави крамоли. Самата кръчма бе ниска, приличаше по-скоро на селска къщица. От вечно отворената врата струеше хладен мрак. Стигахме обикновено на двайсет-трийсет крачки от нея и там спирахме. Не се страхувахме от касапите, страхувахме се от змията.

За тая змия се разказваха легенди. Някои деца, които я бяха виждали, твърдяха опулени, че е дебела колкото електрически стълб и комай толкова дълга. Но това бяха детски измишльотини естествено. Сега разбирам, че в зиданите основи на кръчмата е живял смок. И кръчмарят го е търпял, за да пази кръчмата поне от нас, децата. Не я пазеше смокът, пазеше я страхът. Ние дълго стоехме в храсталаците, кокорехме се по посока на кръчмата, чакахме. До смърт ни се искаше да я видим. Но всеки миг бяхме готови да офейкаме назад, колкото силите ни държат. Големите момчета твърдяха, че ако я разсърдят, змията като стрела се спускала към своите нападатели. Навивала се около някой от тях, стискала го в смъртоносната си прегръдка, докато го удуши. И след това го глътвала. Досега нямаше нито един глътнат в квартала, но все пак ние се плашехме.

Една ранна утрин отново потеглихме към кръчмата. Бяхме малка група деца, пет-шест души. Говорехме за змията, разбира се. Все още се надявахме да я видим. Пътечката тайнствено криволичеше пред нас, ние напредвахме предпазливо. Отде да знае човек, може и тя да тръгне да се разхожда по пътеката. Мъчехме се да се шегуваме с нея, за да изпъдим страха, но шегите не вървяха. Неволно млъкнахме, стъпките ни ставаха по-безшумни и по-леки. И точно тогава срещу нас се зададе човек, който тичаше като бесен. Познавахме го много добре, правеше хамути или седла, вече не помня. Единият му крак беше много по-къс, той се клатеше ту на една страна, ту на друга, като махало. Очите му бяха така изблещени, сякаш го гонеха триста дяволи. Първата ни мисъл бе, че го гони смокът, разбира се. Бяхме готови да си плюем на краката и да офейкаме. И досега не разбирам защо не го направихме — просто стоехме като парализирани, чакахме какво ще се случи. Човекът най-сетне ни забеляза, позабави тичането си, после внезапно спря. Беше много уплашен и възбуден, очите му просто горяха. Постоя тъй пред нас, докато си поеме дъха. Лицето му бе така бледо и изплашено, че ние съвсем се вцепенихме. А най-сетне ни продума, макар и на пресекулки:

— Къде сте тръгнали?

— Амии… към кръчмата!

— Марш назад! — изрева той.

Тъкмо обърнахме гръб, готови да офейкаме, той внезапно ни спря:

— Чакайте, чакайте!… Я по-добре вървете… Но не бива да влизате в кръчмата. Никой не бива да вляза в кръчмата. Стойте отвън и не ги пускайте.

Кого да не пускаме? И защо?… Сега това ни се стори просто нелепо. Може ли едно дете да спре възрастни? Човекът навярно забеляза нашето недоумение.

— Ами просто ще го спрете! — добави той сприхаво. — Ще му кажете — вътре има убийство… Който влезе — ще отговаря… Разбрахте ли?

Не, не разбрахме. Защо ще отговаря, нали вече убийството е извършено? Седларят само махна с ръка и отново се затича. Видяхме го как като махало изчезна зад завойчето.

Какво друго можехме да направим, освен да продължим пътя си. Много тежка отговорност беше стоварил той на слабите ни плещи. Вървяхме подтиснати, съвсем бяхме забравили за смока. Сетихме се за него едва когато приближихме съвсем. Кръчмата си стоеше на мястото така, както я знаехме — самотна, притихнала, сякаш вслушана в себе си. Само прозорците й бяха закрити със здрави капаци отвътре. Но вратата си беше отворена, в нейния глух мрак не се привиждаше съвсем нищо.

Дълго стояхме пред тая врата мълчаливи и изтръпнали. Най-сетне едно от децата се обади несмело:

— Хайде, да влезем!… Само ще погледнем от вратата какво е станало.

Всички изтръпнахме. Макар че таехме тая страшна мисъл в главите си, изведнъж сякаш ни прилоша. Никой не му отвърна, само Ването се обади уплашено:

— Ами смока?

Какъв смок? Сега не ни беше до смоци. Сега се бе случило нещо безкрайно по-страшно. Знам, че някой от моите млади читатели ще се усмихне. За тях сега думата убийство не означава почти нищо. Както и думата смърт. Сега те виждат смърт на всяка крачка — на кино, по телевизията, дори в живота. Всеки ден по улиците на София умират хора — блъснати или премазани от някоя кола. Децата ги виждат, когато отиват или се връщат от училище. Но в ония години по улиците нямаше дори премазани котки. Когато веднъж в годината трамваят прегазеше някого — гръмваха всички вестници. Когато някоя любовна двойка се застреляше някъде в окрайнините на София, за това се говореше и пишеше с години. Съчиняваха се песни, пееха се от народните певци по сборове и пазарища. Стотици хора се струпваха около техните черни чадъри, за да узнаят как някоя свекърва отровила снаха си. Или как някоя снаха убила детето си. Тогава за нас думата убийство не означаваше просто смърт. За нас означаваше ужас. Означаваше кръв, писъци, нечовешко страдание.

Сега разбирам, че за детето любопитството е по-силно дори от ужаса. Поседяхме тъй около половин час, мълчахме, уплашено се споглеждахме. Чакахме да се случи нещо, но кръчмата все тъй мълчеше. Най-сетне Симето, най-добрият играч на ашици в квартала, се обади нетърпеливо:

— Вие както искате!… Но аз ще вляза.

— Не смееш! — възкликнахме ние едва ли не в хор.

Не, не искахме да го уплашим. Обратно — искахме да го предизвикаме. Искахме наистина да се напъха там. Искахме да разберем какво се е случило. Искахме да го знаем, да го разкажем на всички.

— Не смееш, не смееш! — натяквахме ние.

Виждахме как започна да бледнее.

— Ще вляза! — заяви отново той. — Ще видите, че ще вляза.

И наистина влезе, макар и не без нашата помощ. Просто го натикахме вътре, след това бързо избягахме, сякаш щеше да последва експлозия. Но не последва нищо особено. Секундите течаха една след друга, вътре бе все така тъмно и страшно. После той изскочи оттам прежълтял, облегна се на едно дърво и повърна.

Сега вече никой не можеше да ни спре. Щом Симето се престраши да влезе сам, защо ние да не влезем всички заедно? Като се побутвахме плахо един друг, най-сетне хлътнахме в преддверието. Отначало, докато очите ни свикнат с тъмнината, не виждахме почти нищо. После ни се мярнаха катурнати столове, обърната нагоре с краката маса. И едва след това пред очите ни се откри страшната гледка.

Да, така ми било писано, най-страшното, което имаше да видя в живота си, да стане още в най-ранните ми години. На мръсния под на кръчмата бяха наредени един до друг няколко трупа — от страх не видях добре. Всичките бяха заклани — по един и същ начин — както се колят агнета. И бяха подредени като агнета, изискано, професионално. Целият под бе потънал в черна, съсирена кръв.

Чу се само тупкане на крака, офейкахме навън като гонени от таласъми. Преболедувах цялата тая ужасна история, дълго време бях като несвесен. Тука вече и лекарите не можеха да помогнат. Като се мръщеше недоволно, баща ми най-сетне се съгласи да ме заведат на врачка. Всъщност заведе ме баба ми, вече не помня къде. Врачката се оказа някаква мека и белезникава като тесто старица, много кротка на вид, ужасно трудолюбива. Така усърдно ми бая и врачува, че след два-три дни наистина оздравях. Колко му трябва на едно момче като мен, с бурно въображение. Всяко енергично внушение, дори само внушение, може да се окаже повече от достатъчно.

Никога не научих цялата истина по това зверско убийство, което просто разтърси града. Все пак разбрах, че кръчмарят заедно с цялото си семейство е живял мирно и тихо в самата кръчмица. За нещастие през тия дни им пристигнал гост. Не пристигнал откъде да е, а от Америка, както говореха хората. Навярно не е имал никакво въображение или просто пари не е имал, за да се завре в тая глуха кръчмица, сякаш специално построена, за да се извърши в нея това жестоко убийство. Но убийците навярно са го сметнали за някакъв богаташ. Всеки, който се връщаше от Америка, в очите на невежите хора бе натъпкан с долари. Сега вече не помня дали откриха убийците. Наистина не помня, колкото и странно да е това. От покруса и отвращение съзнанието ми е изхвърлило всички подробности от себе си. Само тая страшна картина никога не се изличи от съзнанието ми. И никому досега не съм имал ни желание, ни сили да я разкажа. Само едно знам — влязох в мрака на ханчето като момче, излязох оттам изплашен човек. Безкрайно по-изплашен, отколкото от глупавия театър. Сега вече можех да очаквам всичко от хората.

След тая страшна случка спомените ми за квартала някак странно избледняха и изчезнаха. Виждам ги много трудно, едва ги различавам от небитието. Всички ми се струват или затъмнели, или преекспонирани, наложени една върху друга върху чувствителните плаки на паметта.

В тия тъмни и невзрачни спомени като че ли само един е останал да свети с живите си и страшни огньове.

Знаете ли какво значи „Поклади“? Това е Заговезни. Да, наистина Заговезни, хубав пролетен празник още от езическите години на нашия народ. Събирали всички боклуци по дворовете, не само по дворовете, по цялото поле. След това ги запалвали и изгаряли заедно с болестите и заразите. Но у мен тоя огнен празник живее като символ на народното бъдеще.

Още няколко дни преди празника ние събирахме по пущинаците бурени, сухи клони, талаш от дъскорезницата на Паланкови. Натрупвахме голяма копна, висока няколко човешки боя. С тия грамадни клади пролетарските квартали сякаш мереха своята сила. Най-големият огън винаги носеше и най-голямата слава. Дразмахленските огньове бяха прочути, пратеници от далечните квартали идваха тайно да видят как ги строим.

Ние палехме нашия огън в празното поле между реката и болницата. Много хубаво строехме кладата, в това се състоеше цялото ни майсторство. Всъщност тая работа свършваха по-големите момчета от нас, тия които вече работеха. Гледахме как стоят настрани и спокойно чакат времето. Не бързаха, макар че ние изгаряхме от нетърпение. Едва когато пламваха като венец слабите, но многобройни слатински огньове, момчетата запалваха нашия.

Началото винаги беше много ефектно. Най-напред пламваше сухото талашово сърце в кладата. Огънят бързо се въземаше по вътрешния комин. Сякаш и сега го чувам как пращи като жив, как лакомо гълта сърцевината. След това изригваше като вулкан от върха, огненият чадър бързо се разстилаше над главите ни. Над кладата се посипваше истински огнен дъжд, толкова силен, че се поотдръпвахме малко назад, за да не се запалим. Струваше ни се, че огнените езици просто ближат небето. Бяхме ужасно горди.

Скоро започваха да бликват един след друг и другите огньове. Най-напред пламваше огнената завеса към Подуяне, Хаджи Димитър, Малашевци, огньове на Красна поляна, Коньовица, Ючбунар. Целият град бе окръжен от огромен огнен пръстен, който озаряваше дори небето с кървавите си отблясъци. Гледахме и ликувахме — това беше нашият голям ден.

По балконите на високите домове в центъра на града излизаха и буржоите да позяпат небивалата илюминация. Чувствуваха се още много силни в ония години, зяпаха насмешливо, самодоволно. Все още не разбираха, че тия силни огньове ще тръгнат като живи към сърцето на града. Ще крачат бързо, решително, устремено. Нямаше да минат и десет години, за да издигнат своя факел в самия център, така ненадейно за тях, както ненадейно идват всички бедствия — вулкани и земетресения. Помня много добре единствения ден на първата софийска комуна. Общината трябваше да бъде наша. Гъста маса народ заля централните улици. Полицията се нахвърли като бясна върху тях. Но беше вече късно, много късно. Големите огньове на София вече бяха запалени, никой не можеше да ги угаси. На тия, които всяка пролет разпалваха новия огън, им бе определено от съдбата да завършат сами великото дело.