Виктор Островски
Лъвът от Мосад (18)

XVIII

Полетът до Бейрут беше дълъг и изтощителен. Нейтън пристигна някъде по обед на другия ден. Пътуваше с фалшив канадски паспорт.

Нямаше намерение да стои дълго в Ливан. Най-много два дни, ако зависеше от него. Той се свърза предварително с една ливанска компания, която даваше под наем малки корабчета. Според фалангиста^[1], който му спомена за нея, собственикът се занимавал от време на време с контрабанда. Бил готов да служи вярно на хора, които са му обещали да си отпуснат кесията. Нейтън говори с него по телефона и понеже връзката беше много лоша, едва успя да му обясни, че идва в Ливан за няколко дни и че е любител водолаз. Арабинът надуши пари и обеща да приготви корабчето и водолазната екипировка.

Още щом слезе от самолета, Нейтън изпита едно чувство, което отдавна не беше го спохождало: неистов страх. Сирийските червени барети бяха навсякъде. Пълно беше и с тежковъоръжени полицаи. Но макар че служителят, който му провери паспорта, го гледаше доста учудено (какъв е този чужденец, който идва по работа в Бейрут?), като цяло процедурата мина съвсем гладко.

После го порази нормалният ритъм на живота сред очевидната атмосфера на разруха и несигурност. Той взе такси направо от летището до пристанището. Смяташе да спи на корабчето по време на престоя си. Планът му беше да накара Гамил, собственика, да пусне котва в една точка, която предварително си беше отбелязал върху картата. Така щеше да е на около двеста метра от крайбрежната къща, в която му предстоеше да се срещне с неизвестното. От тази позиция щеше да наблюдава къщата, преди да подходи към нея откъм най-неочакваната посока — откъм морето.

 

 

Когато корабчето пусна котва, Нейтън се съблече по бански. Под гъстия черен мустак на Гамил разцъфна широка усмивка.

— Ти не плува често.

— Защо мислиш така?

— Ако плува, трябва на слънце. А ти бял, не стоял на слънце.

— Ами какво да ти кажа? Май че си прав. Отдавна не съм се гмуркал, но мисля вече да го правя по-често.

Нейтън осъзна, че е допуснал грешка, макар и незначителна. Понякога малките камъчета обръщат колата, помисли си той.

Седнал на кърмата, Нейтън оглеждаше водолазния костюм, който му беше намерил Гамил. От този ъгъл се виждаха няколко къщи. Разстоянието беше голямо и не можеше да се определи коя от тях му предстои да посети.

— Ти доволен?

Гамил държеше две чашки кафе, от които се носеше аромат на кардамон.

— Да, много съм доволен. Откъде го намери този костюм? Много е добър.

— Значи ти разбира от тази работа, приятел. Искаш кафе?

— Защо не?

Слънцето светеше право в очите на Нейтън и той си направи сянка с ръка. Гамил стъпи внимателно на долната палуба и му подаде чашката. Той я остави и продължи да оглежда костюма и кислородния апарат. Гамил каза:

— Не, не. Не оставяй да изстине. Или пие топло, или по-добре пие вода от море.

Нейтън се засмя, отпи от горещото кафе и си опари езика.

— Мамка му! — изпсува той.

— Трябва пиеш ей така.

Гамил надигна леко чашката и сръбна шумно.

— Защо чак сега ми казваш? — скара му се Нейтън и облиза опарените си устни.

— Значи трябва да сърба, без да докосва чашка. Във въздух изстива. Пробвай.

Нейтън опита. Гамил имаше право. Като се изключи сърбането, другото беше много приятно.

Не мина много време и Нейтън долови някакъв шум, който заглуши плискането на малките вълнички от двете страни на корабчето. Макар и още слаб, той звучеше съвсем познато — шум, който отдавна присъстваше само в спомените му. В следващия момент Нейтън забеляза на хоризонта една малка точица, която постепенно нарастваше. Пулсът му се учести. Мускулите му се схванаха. Сирийският патрулен катер се беше насочил право към тях.

Двамата с Гамил стояха и гледаха уголемяващата се сива фигура. Сигурно е просто рутинна проверка, успокояваше се Нейтън. Но реши, че трябва да се прави на уплашен като всеки нормален турист, който се сблъсква с органите на властта. Катерът се приближи съвсем. С двете си ракети „Стикс“, които заемаха по-голямата част от палубата, той приличаше на огромна костенурка. Определено беше грозен.

— Копелета! Остави аз говори — просъска през зъби Гамил, когато катерът се залепи за техния борд, а дирята му разклати силно по-малкия съд.

Един моряк в сива униформа хвърли на Гамил някакво въже. Той го хвана и го завърза за носа на корабчето. Нейтън погледна нагоре и срещна погледите на няколко моряци с насочени автомати „МК47“. Командирът им размени няколко думи с Гамил, след което той се обърна към Нейтън.

— Иска види твой паспорт. Няма страшно. Всичко точно.

Нейтън се покатери на горната палуба и се усмихна на офицера, който го наблюдаваше с абсолютно безизразен поглед. Това му беше втората среща с катер от този тип. Предният път беше по време на войната Йом Кипур, когато Нейтън и групата му имаха задача да унищожат няколко такива катера в северното либийско пристанище Триполи.

Докато офицерът проверяваше документите, никой от моряците не помръдна. Дори когато ги върна на Гамил и той отпусна въжето, всички останаха неподвижни. И за миг не отместиха поглед от Нейтън. Най-после офицерът докосна козирката на фуражката си, сякаш за да си вземе довиждане, и издаде някаква команда. От ауспуха на катера излезе кълбо черен дим и сирийците се отдалечиха от малкото корабче на Гамил.

С нищо не може да се опише облекчението, което изпита Нейтън в този момент. Гамил стоеше усмихнат и гледаше как катерът поема обратен курс. В един момент изломоти на арабски:

— Дано се опържат в ада тези копелета и духът на Ливан да ги обладае завинаги.

— Какво каза? — попита Нейтън.

— Нищо, приятел. Просто им пожелал късмет. — Той се обърна с лице към Нейтън, все още усмихнат. — Та какво ти мисли, че ще намери тук?

— Търся един потънал кораб, тъй че може би ще трябва да включим и Бейрут в маршрута.

— Да не търси съкровище на потънал кораб?

— Ако намеря съкровище, няма да се откажа от него, но истинското съкровище е безкрайният поток от туристи, които ще идват да разглеждат кораба, ако е този, за който си мисля.

— Това ще бъде добро за бизнес — каза Гамил и се запъти към мостика. После изведнъж посочи към плажа. — Там, там истинско съкровище.

— Какво има там?

— Жени на плаж. Чакай малко. — Той изчезна някъде долу и след малко се появи с един мощен бинокъл, който подаде на Нейтън. — Гледай.

Този шанс му се предложи съвсем ненадейно и Нейтън не пропусна да се възползва от него. Гамил беше прав. На плажа гъмжеше от хора, най-вече жени с пестеливи бански костюми.

— Защо са облечени така? — попита Нейтън, влизайки в ролята на неопитен турист. — Религията не го ли забранява?

— Много има да учи за Ливан, приятел — каза Гамил и избухна в гръмогласен смях.

Нейтън огледа плажа отново, като този път насочи бинокъла към къщите по крайбрежната улица. Една от тях беше разрушена от пряко попадение — може би изстрелян от морето снаряд. Изглеждаше изоставена, но около съседните сгради се виждаха хора.

Съвсем скоро Нейтън щеше да се озове на този плаж, а после в къщата с номер 26, където го очакваха. Именно думата „очакваха“ го караше да се колебае. Все още можеше да се обърне и по живо, по здраво да напусне „земята на мъртвите“. Но влезеше ли веднъж в онази къща, връщане назад нямаше да има.

— Сега ще сляза на брега — каза Нейтън и стана от малката палуба. — Ще можеш ли за около час да приготвиш кислородния апарат? Веднага като се върна, искам да се потопя.

Гамил се усмихна.

— Нещо май че ти харесало на плаж.

— Много неща, приятелю. Ще имаш ли нещо против, ако взема гумената лодка?

— Твоя е. Само че внимавай, ако иска да я остави, трябва плати на някой да я пази. Иначе, като се върне, няма я намери.

— Мога ли да си платя в щатски долари?

— Ти се шегува. Това Ливан. Тук за долари дава мило и драго.

Нейтън си облече джинсите и една жълта фланелка, качи се в гумената лодка и се отправи към брега.

От борда на корабчето водата изглеждаше спокойна, но долу Нейтън разбра, че ще трябва доста здраво да гребе. За последните петдесет метра получи подкрепа от една огромна пенеста вълна, която го понесе и го изкара на брега.

Няколко хлапетии го посрещнаха с радостни викове и му помогнаха да изтегли лодката на пясъка. Надяваха се да припечелят някой друг долар, като му я пазят.

— Господине, искаш ли да пази твой кораб? — обади се едно мършаво десетгодишно хлапе с ярък бански.

— Сигурен ли си, че ще можеш? — закачливо го попита Нейтън.

— Аз мога пази. Ти можеш, ли мен платиш? — отвърна хлапето и предизвикателно навири нос.

— Не знам. Колко искаш?

Нейтън нямаше време за такива закачки, но знаеше, че трябва да изглежда убедително като канадски турист.

— Ти колко имаш? — попита момчето.

— Ще ти дам пет долара.

— Ти подиграва с мен. Дай направим така. Ще ти пазя без пари. Плащаш, като се върнеш.

Нейтън разбираше, че го мамят, но реши да не възразява. Впечатли го и това, че другите хлапета мълчаха, докато тарторът им говори.

— Добре — съгласи се Нейтън. — Ще се върна след половин час и тогава ще видим.

Той се насочи по една тясна пътечка между къщите, която очевидно щеше да го изведе на улицата с неговия номер. Имаше да избира между пет къщи.

Още щом излезе на улицата, в очите му се наби разрухата, която цареше наоколо. Къщите бяха приветливо сгушени върху един хълм, но нито една не беше подмината от белезите на войната. Някои от тях очевидно бяха ремонтирани и разрушавани по няколко пъти. По новоизградените части също личаха рани. Иначе потокът от коли по улицата не секваше. Нейтън се зарадва, че не му се налага да си проправя път до къщата по тесните бейрутски улици, а може да изскочи направо пред нея. Този плаж явно привличаше много посетители. И от двете страни на пътеката към плажа продаваха разни вкусотии. Нейтън отдавна не беше слагал нищо в устата си и миризмата на агнешките шишчета го изкушаваше. Но точно в този момент към сергията се насочиха двама сирийски войници и той бързо промени решението си.

Неговата къща беше съседна на улучената от пряко попадение сграда, която се виждаше от морето. Беше доста голяма, с червен керемиден покрив и сводести прозорци, които напомняха за дните на Османската империя. Изглеждаше съвсем запазена. Прясната бяла боя й придаваше празничен вид. Номерът се открояваше ясно върху дъбовата врата и макар че не му отвориха веднага, той беше сигурен, че е на верния адрес.

Изчака няколко минути, след което заобиколи къщата и огледа другата й страна, откъм морето. Балконът стърчеше на около три метра над земята и беше опасан с ръждясал парапет, който в лявата си част оставяше малко място за вход пред витата метална стълба. От мястото, където стоеше в момента, пред Нейтън се откриваше гледка, която много наподобяваше калифорнийското крайбрежие. Той се показа бавно иззад ъгъла и погледът му вече обхвана по-голяма част от покрития с мраморни плочки балкон. После в полезрението му попадна една бяла маса от ковано желязо със стъклен плот, а в следващия миг съзря два дълги загорели крака. Нейтън се заизкачва по стълбите и в един момент пред очите му се появи собственичката на краката. Имаше великолепно тяло. Под плътния слой плажно масло блестеше гладка, копринена кожа. Оставаше и лицето й да е толкова зашеметяващо.

— Извинете — каза той тихо, за да не уплаши жената.

Тя се обърна към него бавно, елегантно и се вторачи право в очите му. Нейтън не можеше и да мечтае за по-красиво лице. Маслиненият му тен се допълваше от пищната тъмна коса. От зелените очи лъхаше интелигентност. Нейтън изведнъж се улови, че е забил поглед в жената.

— Говорите ли английски? — попита той.

— Какво искате? — отвърна тя с едва доловим британски акцент.

— Търся Ибрахим.

Така му бяха казали да се представи.

— Ибрахим го няма — отговори тя и отново си сложи тъмните очила.

— Но той ми каза да го търся тук.

— Ибрахим е във Вашингтон. Кой сте вие?

— Аз съм човекът, на когото той обеща да помогне. Е, май че е време да си ходя. Ако нямате какво да ми предадете, няма смисъл да ви губя времето.

Вече се беше запътил към стълбите, когато тя каза:

— Как се казвате?

— Защо?

— Просто питам. Имате ли паспорт?

— Да.

— Може ли да го видя?

На лицето й се появи едва загатната усмивка. Той извади паспорта си и й го подаде. Тя погледна първо снимката, после него и му върна паспорта.

— Хубаво. Как е истинското ви име?

Нейтън се почувства неловко. Не беше свикнал да го разпитват, нито пък обичаше ролята на жертвата в играта на котка и мишка.

— Има ли смисъл да отговарям?

— Може би. Е?

Той се подвоуми, но накрая стигна до извода, че ако бяха му устроили клопка, щяха да го хванат още в двора.

— Нейтън. Казвам се Нейтън.

Тя се изправи, приближи се до него и му се усмихна. После стисна здраво ръката му и каза:

— Аз съм Надин. Ибрахим ми разказа някои неща за вас. Помоли ме да ви помогна, доколкото мога. Ако се появите, разбира се. — Тя посочи френския прозорец, през който се влизаше в къщата. — Заповядайте вътре.

Той я последва в тъмната хладна стая. В движенията й имаше някаква котешка грациозност. Стъпваше плавно и тихо, но в същото време уверено. Когато го обля свежият й аромат, Нейтън реши, че е изправен пред самото съвършенство.

— Седнете. Ако искате, си налейте нещо за пиене. Ей там има всякакви питиета. — Тя посочи едно дълго махагоново барче. — Аз ще отида да си сложа някакви по-прилични дрехи.

— Ако аз съм причината, няма защо да се обличате — каза той и се усмихна.

Тя му върна усмивката и излезе от стаята. Нейтън малко се поуспокои, но пак продължаваше да го яде чувството за дълг, който не търпи отлагане. До един час трябваше да се върне на корабчето, а след не повече от четиридесет и осем часа трябваше да напусне страната. Както си седеше в тази прохладна стая и гледаше лазурносиньото море, което се откриваше пред погледа му, щом бризът вдигнеше копринените пердета, Нейтън усещаше, че не владее положението. Цялата тази работа беше толкова любителска, толкова неизпипана, толкова опасна. Всеки момент нещо можеше, да се обърка, а колкото по-заплетена ставаше операцията, вероятността от провал все повече нарастваше. Ами ако се случеше да го арестуват за нещо дребно, да речем, за неприлична реплика към някой сирийски войник? За това не се искаше кой знае какво, като се има предвид, че сирийците в Ливан бяха страшно неуравновесени.

Притесняваше го и Гамил, който всеки момент можеше да спомене пред многобройните си господари за този странен канадец. Преди още Нейтън да се е усетил, информацията би могла да стигне до „Мосад“. Те бяха наситили Ливан със свои агенти и информатори. Щяха просто да вкарат името от фалшивия му паспорт в компютъра и готово! Щеше да им излезе цял-целеничък. Той си наля една текила и отпи голяма глътка с надеждата, че алкохолът ще успокои донякъде нервите му. Ако не друго, поне трябваше да се прави на спокоен и хладнокръвен.

Нейтън очакваше, че домакинята ще се бави доста дълго, но тя се появи само след няколко минути. Беше си облякла традиционната домашна рокля, наречена галабия. Белият памучен плат беше украсен покрай деколтето с брокатова червено-златиста бродерия. Надин седна на един дървен стол срещу госта си. Взе си парче локум от една стъклена купа върху масичката до нея и си отхапа малко. После грижливо облиза остатъците от пудра захар по устните си. На Нейтън му беше трудно да отдели поглед от дългата цепка на роклята й, която откриваше превъзходните й крака.

— Та от какво всъщност имате нужда? — попита Надин.

— Ибрахим не ви ли е казал?

— Не, помоли ме само да ви помогна, ако се появите. Всъщност той не вярваше, че ще дойдете. Та какво искате от мен?

— Имам нужда от помощта ви, за да предотвратя един атентат.

— Коя е жертвата? Кой е извършителят?

— Една терористична група иска да унищожи палестинската делегация, която ще участва в мирните преговори.

— За вас може да са терористи, но за други може да са борци за свобода.

— Малцина биха нарекли точно тези хора борци за свобода.

— Защо смятате, че аз не съм от малцината?

— Ако бяхте, навярно аз щях да съм вече мъртъв. Вижте, ако сте готова да ми помогнете, най-добре ще е да се заловим за работа.

— Преди да го сторим, ако въобще стигнем дотам, искам да знаете какво ме притеснява у вас. То е смутило и човека, който ви праща. Вие очевидно си мислите, че понеже тези терористи се готвят да убият палестинци, ние трябва да сме ви безкрайно благодарни за помощта. Ето защо сме длъжни да се подчиняваме на всяка ваша дума. Нека си изясним нещата. На мен въобще не ми пука за разните там делегати, били те умерени или крайни.

— Защо? — попита Нейтън, явно озадачен.

— Защото не вярвам, че ще постигнат нещо. Няма да успеят дори да отложат неизбежната кървава битка. Но тъй като съществува някакъв нищожен шанс да се случи чудо и те да съумеят да предотвратят тази битка, като накарат вашето правителство да се държи разумно, аз ще ви помогна с каквото мога. Но нямам намерение да ви бъда лакей.

— Искам от вас единствено да ми помогнете да предотвратим атентата. Не кроя никакви тайни планове и щом приключим с тази работа, всеки ще си тръгне по пътя. Договорихме ли се?

— Нека започнем, а после ще видим какво ще стане.

— Не — каза той, — това не ми харесва. Ако не искате да участвате, просто ми кажете, и веднага ще си отида. Но ако кажете, че ще ми помогнете, аз трябва да знам, че ще удържите на думата си. Не можете да започнете, а после да се сетите, че не ви харесва. И тъй, какво решавате?

В този момент погледът му се отклони към прозореца. Отвън минаха няколко червени барети.

— Не се притеснявайте — успокои го Надин, — това е обикновен патрул. Минават оттук през един час. Харесват този плаж заради бикините на туристките. Вижте сега — продължи тя, след като се поизправи в стола си и вторачи очи право в Нейтън. — Откъде да знам, че няма да ме използвате като маша срещу моя собствен народ? Та вие сте от „Мосад“.

Той трепна при споменаването на думата. Никак не му се щеше да я чува, особено на ливанска територия в обкръжението на сирийски войници.

— Вие не се славите с честност и с добри дела спрямо палестинците, нали? — допълни Надин.

— Аз дойдох тук, обаче.

— Това доказва, че ни вярвате, и нищо друго. Защо аз трябва да съм сигурна, че мога да ви вярвам?

— Не знам какво да ви отговоря, освен че времето ми наистина привършва. Най-добре си помислете, а аз довечера пак ще намина.

— Ще ви помогна. — Тонът й беше решителен. — Но внимавайте, ако ни подведете, за вас няма да има място на тази земя. Всъщност няма и да ви се иска да има.

Той кимна, усмихна й се, стана и се насочи към вратата. Изведнъж спря и се обърна с лице към нея. Бавно и съвсем тихо каза:

— Благодарен съм ви за това, което сте готова да направите. Ще ви бъдат благодарни и много други хора, ако въобще някога научат. А сега трябва да се връщам на…

— Видях вашето малко корабче.

— Това е официалният повод за посещението ми. Да знаете, че се опитвам да намеря под водата един потънал кораб.

— Значи търсите съкровища?

— Не, обект за подводен туризъм. Ще дойда пак довечера, ако това ви устройва.

— Ще ви чакам.

На излизане той й подаде едно листче хартия.

— Ако ви остане време днес следобед, опитайте да разберете нещо за това момиче. Ще имаме нужда от тази информация.

— Добре.

— Само че като разпитвате, гледайте да не насочите вниманието върху себе си.

Нейтън вече съжаляваше, че я е помолил за тази услуга. Тя едва ли умееше да събира информация, без да оставя следи. Малцина владееха тази техника.

— Всъщност… — каза той и посегна да си прибере листчето.

— Няма страшно — каза Надин. — Знам как да се добера до определена информация, без да мърся наоколо.

— Кой ви е научил на това?

— Баща ми.

— А кой е баща ви?

— Довечера ще ви разкажа всичко.

Беше й забавно. Очевидно си е мислила, че той знае.

Нейтън се върна на плажа без никакви инциденти. Детето стоеше до лодката, но още отдалеч се виждаше, че тя прилича повече на плажна кърпа, отколкото на гумена лодка. Щом го забеляза, хлапето му махна с ръка.

— Ahalan we sahlan (здрасти и мир на душата ти), шефе. Аз пазил твоя лодка. Сега ти тук и аз може да си ходи.

Лодката беше плоска като палачинка. Някой й беше изпуснал въздуха.

— Какво става тук? Какво й е на лодката?

— Аз не знае, шефе. Ти помолил мен да гледа никой да не взема твоя лодка.

— Защо е изпуснат въздухът?

Нейтън беше на път да си изпусне нервите, но забеляза един полицай и моментално се успокои.

— Аз пазил лодка, не знам за въздух. Ти мен нищо не дължи. Чао.

Хлапето го изгледа нагло и тръгна да бяга. Нейтън го настигна.

— Чакай малко! Откъде да намеря помпа?

— Мога дам на заем за двайсет долара.

Момчето се хилеше. Хилеха се и другите хлапета, които ги бяха наобиколили.

— Ще ти дам двайсет и пет, само че ти ще помпаш.

— Трийсет.

— Готово.

Лодката беше готова само за няколко минути и Нейтън даде парите на малкия разбойник. Момчето се поклони и каза:

— Merci. Ktir.

Когато най-после се върна на корабчето, Гамил вече беше приготвил цялата водолазна екипировка. Гребането беше изморило Нейтън. Той отдъхна малко, а после си облече костюма и се потопи във водата.

Потъналият съд се намираше точно под корабчето, но Нейтън обикаля двайсет минути около него, за да убеди Гамил, че начинанието му е сериозно. Малко преди да излезе от водата, той наду един пояс с въздух от апарата си и го изпрати на повърхността като знак, към който после щеше да прикачи шамандура.

Под водата се чувстваше в безопасност, но знаеше, че съвсем скоро ще се върне в страната на мъртвите.