Джон Ъпдайк
Бразилия (1)

I
Плажът

Черното е нюанс на кафявото. Също и бялото, ако се вгледаш по-внимателно. На Копакабана, най-демократичния, най-претъпкан и опасен плаж в Рио де Жанейро, всички цветове се сливат във весел, зашеметен от слънцето цвят на човешка плът, който застила пясъка с втора, жива кожа.

Един ден малко след Коледа, преди години, когато военните бяха на власт в далечна Бразилия, плажът изглеждаше заслепяващ от обедното слънце, от гъмжащите човешки тела и от солта в очите на Тристао от разбиващите се отвъд пясъчния прибой големи вълни. Декемврийското слънце така безмилостно жареше, че сред пръските на вълните отвъд прибоя, около блесналата от капчици глава на момчето кръжаха миниатюрни, сякаш призрачни, дъги. Въпреки това, когато се върна при износената тениска, която използваше и за хавлиена кърпа, той забеляза едно бяло момиче в светъл бански костюм от две части, застанало право в дъното на плажа, там, където тълпата оредяваше. Зад него бяха волейболните игрища и вълнообразните ивици на мозаечния тротоар на Авенида Атлантика.

С нея имаше още едно момиче, по-ниско и мургаво, което мажеше гърба й с лосион против изгаряне. При всяко хладно докосване светлото момиче извиваше гръб, излъчваше гърди напред, а назад — гладките полукълба на намазаните си хълбоци. Не толкова белотата на кожата й привлече смъдящите очи на Тристао. И други много бели чужденки, канадки и датчанки, идваха на този прочут плаж, както и бразилки от германски или полски произход от Сао Паоло и от Юга. Не белотата й, а предизвикателното въздействие от сливането на цвета на силно изрязания бански костюм с този на кожата, създаваше впечатлението, че е съвсем гола, и то пред очите на всички.

И все пак не съвсем гола — тя носеше черна сламена шапка с плоско дъно, обърната нагоре периферия и лъскава тъмна панделка. Тристао си помисли, че с такава шапка момиче от висшето общество в Леблон^[1] би отишло на погребението на баща си.

— Ангел ли е, или курва? — попита той своя природен брат Еуклидес.

Еуклидес беше късоглед и когато недовиждаше, прикриваше смущението си с философски въпроси.

— Защо едно момиче да не бъде и двете? — попита той.

— Такава красавица, сякаш е създадена за мен — спонтанно рече Тристао, сякаш думите извираха от онези вътрешни дълбини, където се ковеше съдбата му с неочаквани тромави удари, отнасящи наведнъж цели късове от живота му. Той вярваше в духове и в съдбата. Беше деветнадесетгодишен и не беше абандонадо^[2], защото имаше майка, но майка му беше курва, и дори нещо по-лошо от курва, тъй като постоянно беше пияна, спеше с бедни мъже и въдеше деца като попови лъжички — човешко блато от забрава и нехайна страст. Той й Еуклидес имаха една година разлика. И двамата не разполагаха с информация за бащите си, освен с коренно различните генетични данни по лицата им. Бяха прекарали достатъчно време в училище, за да се научат да разчитат уличните табели и рекламите, но нищо повече. Двамата действаха в комбина, крадяха и грабеха, когато гладът им станеше непоносим, и се бояха колкото от бандите, които се опитваха да ги привлекат, толкова и от военната полиция. Тези банди се състояха от деца, невинни и безмилостни като глутница вълци. По онова време в Рио имаше по-малко улично движение, насилие, мизерия и престъпност, но за жителите си той бе твърде шумен, опасен, мизерен и престъпен. От известно време Тристао имаше чувството, че е минал възрастта на престъпленията и че вече е настъпил момент да потърси път към света на висшето общество, откъдето идваха рекламите, телевизията и самолетите. Това далечно светло момиче, уверяваха го духовете, водеше към предопределения за него път.

С мократа и изцапана с пясък тениска в ръце той си проправи път през полуголите тела към нейното, което се напрегна от съзнанието, че я преследват. Избелялата му оранжева тениска беше с надпис САМОТНА ЗВЕЗДА, името на един ресторант за чужденци в Леблон. В джобчето за ключове и дребни монети на тесните черни бански гащета, опънати по половите му органи, той държеше бръснача Джем, в калъф от дебела кожа, старателно изработен от него. Беше скрил сините си тайвански сандали в бодливия храсталак на плажа близо до тротоара.

Сети се, че притежава и още нещо — пръстен, изтръгнат от ръката на една възрастна американска туристка, пръстен с цвят на месинг й буквите ДАР, издълбани върху малка елипса. Те безкрайно възбуждаха любопитството му, понеже думата означаваше „подарявам“. Имаше намерение да подари пръстената бялата красавица, чиято кожа гордо излъчваше страх и предизвикателство, докато той приближаваше. Макар отдалеч да й се бе сторил едър, Тристао беше само пет сантиметра по-висок от нея. Мирисът на кожата й — от лосион против изгаряне или от секрет, бликнал от чувството на изненада и страх — му напомни мириса на блато, излъчван от майка му, нежна лека миризма на лекарство, още от времето, когато беше болен с температура или имаше глисти, преди алкохолът напълно да съсипе организма й. Тогава в тъмната им колиба без прозорци във фавелата^[3] тя все още проявяваше състрадание и непрестанна загриженост. Вероятно просеше лекарството от доктора на мисията в подножието на хълма от другата страна на трамвайната линия, откъдето започваха домовете на богатите. Сигурно тогава майка му е била като това момиче, с почти толкова стегнато тяло, макар и с не така крехки кости, а той, той трябва да е бил едно миниатюрно свое копие, с пълни крачка и длани, досущ бухнали хлебчета, с ококорени като топчета черни очи. И все пак не си спомняше точно мига, в който тази нежна лека миризма, наподобяваща протяжен плач насън, се бе врязала в паметта му. Събуждаше се в слънчевия солен ден, а вятърът носеше същия мирис откъм тялото на русата красавица.

Той с усилие издърпа пръстена от кутрето си, защото кожата му бе набъбнала и набраздена от морската вода. Старата американка го бе носила на безимения пръст като венчална халка, само че на другата ръка. Беше я спипал под една разбита улична лампа в Синеландия^[4], докато съпругът й зяпаше фотосите на полуголи мулатки, рекламиращи представлението в нощния клуб зад ъгъла. Когато опря острието на бръснача до бузата й, тя се отпусна в ръцете му като курва, старата американка с боядисана в синьо коса, която само след няколко години щеше да гушне букета, но въпреки всичко се ужасяваше от една драскотина по сбръчканото си лице. Докато Еуклидес режеше каишките на чантата й, Тристао издърпа месинговия пръстен, а ръцете им се преплетоха като на любовници. Сега поднесе пръстена на непознатото момиче. В сянката на черната шапка лицето му малко приличаше на маймунско, леко изпъкнало над хубавите зъби, така че изглеждаше усмихнато дори когато, както сега, не се усмихваше. Устните й бяха пълни, особено горната.

— Мога ли да ви поднеса този дребен подарък, сеньорита?

— А каква е причината, сеньор?

Вежливото обръщение също му се стори придружено с усмивка, макар моментът да беше напрегнат, а тантурестата й приятелка гледаше уплашено, покривайки с длан гърдите си в сутиена на банския костюм, сякаш бяха някакви съкровища за крадене. А те бяха две кафяви торбички с тлъстина, без никаква стойност над минималната, и изобщо не си струваше Тристао да насочва втренчения си поглед към тях.

— Защото сте красива и, което е още по-рядко, не се срамувате от красотата си.

— Стеснителността вече не е на мода.

— Все пак много представителки на вашия пол още я проявяват. Ето приятелката ви тук, която крие огромните си дини.

Очите на ниското момиче проблеснаха гневно, но след като хвърли един поглед към Еуклидес, възмущението й премина и тя се изкикоти. Тристао усети лек пристъп на отвращение при този съучастнически отстъпчив смях. Женската необходимост от капитулация неизменно дразнеше войнствения му дух. Усетил отбоя, Еуклидес направи половин крачка напред. Лицето му бе намръщено, широко, неумолимо и недоумяващо, с цвят на глина. Баща му вероятно беше половин индианец, докато Тристао се гордееше с чист африкански произход, доколкото изобщо можеше да се говори за чист произход в Бразилия.

Сияйното бяло момиче обясни на Тристао с високо вирната брадичка:

— Красотата крие опасности… Ето защо жените са се научили на стеснителност.

— От моя страна не ви заплашва никаква опасност, кълна се. — Обещанието прозвуча тържествено, а в гласа му за ефект се прокраднаха по-плътни мъжествени нотки. Тя внимателно го огледа — съвършено негроидно лице над тяло, на което чревоугодието бе непознато, изпъкнали очи с детински блясък, широко и право чело, лек меден оттенък на короната от гъста и ситно къдрава коса, сякаш бе едва-едва посипана с червен прашец, от който черните жички грееха в червено под белия огън на слънцето. Това лице излъчваше фанатизъм, а също и сдържаност, но спрямо нея, както бе казал, той нямаше никакви лоши намерения.

Тя посегна и леко докосна пръстена.

— „Подарявам“ — рече тя и разпери игриво пръстите на бялата си ръка, за да й го сложи. Безименният й пръст, на който го бе носила американката, беше твърде тънък. Ставаше само на най-дългия, на средния пръст. Тя протегна ръка към приятелката си и овалната плочка проблесна на слънцето. — Харесва ли ти, Еудошия?

Еудошия беше ужасена.

— Върни му го, Изабел! Това са лоши, улични момчета. Сто на сто е краден.

Еуклидес присви очи и огледа Еудошия, сякаш за да види по-добре неправилното й, но изразително лице и кожата с цвят на изпечена глина, тъмна почти колкото неговата.

— Целият свят е една крадена стока. Всяка собственост е кражба, а онези, които са откраднали най-много, създават закони за нас, останалите.

— Добри момчета са — успокои Изабел приятелката си. — Какво лошо може да ни се случи, ако им разрешим да легнат до нас, докато се печем, и да си поприказваме? Двете вече си омръзнахме. Нямаме нищо за крадене освен дрехите и хавлиените кърпи. Те ще ни разкажат за живота си. А могат и да ни излъжат — и в двата случая ще бъде забавно.

В крайна сметка Тристао и Еуклидес не казаха почти нищо за живота си, от който се срамуваха — имаха майка, която не беше истинска майка, и дом, който не беше истински дом. Те нямаха свой живот, непрекъснато препускаха и се щураха, подтиквани от празните си стомаси. За сметка на това момичетата сякаш разговаряха само помежду си, парадираха със своя разточителен, лек живот, като че ли показваха копринено бельо. Разказваха за монахините в училището — едни приличали на мъже и дори имали и мустаци, други, лесбийките, се радвали на мними бракове и се делели на „петли“ и на „пиленца“, трети се опитвали да прелъстят ученичките си, а четвърти били робини на възлюбените си свещеници. Някои плащали на градинарите да ги чукат, други покривали стените на килиите си със снимки на папата и мастурбирали, загледани в неговия мрачно угрижен образ. Всичко това сякаш беше прочетено в книга, книга за секса, словесна бродерия, изработена от чевръстите момичешки пръсти в час по ръчен труд, а хихикането им проблясваше в бродерията като сребърна нишка. Тристао и Еуклидес живееха в свят, където сексът беше нещо общодостъпно, като червения боб или като фариня^[5], които струваха не повече от няколко жалки крузейрос^[6], хвърлени върху дървена маса, накапана с вино. Двамата бяха изгубили девствеността си едва навършили десет години и не знаеха какво да кажат, но слушаха очаровани фантасмагориите на развеселените почти до сълзи момичета.

Докато разказваха за манастирското училище, те споменаха и за някакъв нелегално внесен радиоапарат, конфискуван от една от монахините. Това даде възможност на Тристао да блесне със знанията си за самба и шоро, форо̀ и боса нова, както и за звездите — Каетано, Жил и Шико — прочули се в тези жанрове музика. Целият ефир над тях, в който се носеха певци и актьори от сълзливи сериали, футболни звезди и свръхбогати личности — досущ ангели, обсипани с пайети, се спусна на земята и се превърна в обща тема. Искри от любов и омраза и категорични младежки мнения бързо прелитаха между четиримата, които бяха безкрайно, но еднакво отдалечени от този свят, както бяха еднакви в телата си — четири крайника, две очи, една цяла кожа. Подобно на набожните селяни от Стария свят, те вярваха, че това небе, което им изпраща своите вести по невидими вълни, насочва усмихнатото си сантиментално лице лично към тях така, както недостижимият небесносин купол над нас се намира винаги и точно над главата на всеки, погледнал нагоре.

Горещият пясък изнурително пареше под телата им и разговорът постепенно замря. Когато Еуклидес и Еудошия се изправиха в колебливо съгласие и тръгнаха към водата, за да поплуват, между другите двама се възцари напрегнато мълчание. Изабел докосна лъскавата му до сребристо длан с ръката, върху която блестеше краденият елипсовиден пръстен.

— Би ли искал да дойдеш с мен?

— Да, винаги — отвърна Тристао.

— Тогава ела.

— Сега ли?

— Сега — каза тя, замислено присвила горната си устна и вперила синьо-сивите си очи в него, — сега е нашето време.