Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Diable amoureux, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
maskara (2012)

Издание:

Художествено оформление: Иван Кьосев

Предговор: Георги Цанков

Редактори: Невяна Николова, Албена Стамболова

Художник: Асен Иванов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Езекил Лападатов

Коректор: Лиляна Малякова

ДИ „Народна култура“

История

  1. — Добавяне

Измина месец в опияняващо блаженство. Биондета се възстанови напълно и вече можеше да споделя разходките ми. Поръчах да й ушият костюм на амазонка; с тази дреха и с една широкопола, обкичена с пера шапка тя привличаше всички погледи. Не се и съмнявахме, че безгрижните граждани, които при хубаво време плъзваха из вълшебното крайбрежие на Брента, завиждаха на нашето щастие. Дори жените сякаш се бяха отрекли от присъщата им ревност, покорени може би от несъмненото превъзходство на съперницата си или пък обезоръжени от поведението й, което свидетелстваше, че тя и не помисля за това превъзходство.

В очите на света аз бях обичаният любовник на прелестното създание, гордостта бе равна на любовта ми, а ласкателната мисъл за бляскавия й произход още повече увеличаваше самочувствието ми.

Не се и съмнявах, че Биондета притежава най-редки познания, и не без основание предполагах, че целта й е да ме посвети в тях. Но тя беседваше с мене само за най-обикновени неща и сякаш бе забравила за другото. Една вечер, докато се разхождахме по терасата на градината, й казах:

— Биондета, когато тъй радващата ме склонност ви повели да свържете съдбата си с моята, вие обещахте, че ще ме направите достоен за любовта си, като споделите с мен недостъпни за повечето хора знания. Нима сега ви се струвам недостоен за вашите грижи; нима е възможно толкова нежна, толкова деликатна любов като вашата да не желае да облагороди своя обект?

— О, Алваро — отговори ми тя, — едва от шест месеца съм жена и имам чувството, че страстта ми все още преживява своя първи ден. Простете, че най-нежното чувство опиянява сърцето ми, което преди това никога нищо не е изпитвало. Бих желала да ви науча да обичате като мене и дори само благодарение на тази способност вие ще се издигнете високо над себеподобните си, но човешката гордост е устремена към по-други наслади. Вродено безпокойство не й позволява да се наслади на щастието, ако в бъдещето не открива още по-пълно блаженство. Да, аз ще ви обуча, Алваро. С удоволствие бях забравила своя собствен интерес, ето че той ми напомня за себе си, защото отново трябва да възвърна своето величие във вашето; но не е достатъчно само да ми обещаете да бъдете мой, необходимо е да ми се отдадете без остатък и навеки.

Седяхме на обвита в зеленина пейка, в дъното на градината, а над главите ни се сплитаха клонките на орловите нокти. Хвърлих се в нозете й.

— Скъпа Биондета — казах, — кълна ви се във вярност, готова да издържи на всички изпитания!

— Не — отговори тя, — вие не ме познавате, вие и себе си не познавате; необходимо ми е абсолютно отдаване. Само то може да ме успокои и задоволи.

Възторжено целувах ръката й, повтарях клетвите си: тя ми противопоставяше своите опасения. С разгорещяването на спора главите ни се сведоха, а устните ни се срещнаха… В този миг почувствах дръпване за долния край на дрехата и силно разтърсване. Беше кучето ми, подареният ми млад дог. Всеки ден го разигравах с кърпичката си. Предишната вечер избяга от къщи и за да предотвратя второ бягство, бях заповядал да го вържат. Но той току-що бе скъсал каишката и воден от обонянието си, ме бе намерил; сега ме дърпаше за пеша на плаща, за да ми покаже колко е щастлив и да ме предизвика към закачки. Опитах се да го прогоня с ръка, скарах се гласно, но се оказа невъзможно да го отделя от себе си: той тичаше, връщаше се към мене, лаейки, най-после нахалството му взе връх, хванах го за нашийника и го отведох вкъщи.

Когато тръгнах обратно към беседката, за да се върна при Биондета, един слуга изтича по петите ми и съобщи, че трапезата е сервирана. Заехме местата си около масата. Биондета като че ли изглеждаше смутена. За щастие не останахме сами — един млад благородник бе дошъл да сподели с нас вечерта.

На другия ден влязох при Биондета с твърдото решение да й разкажа за сериозните размисли, които ме бяха налегнали през нощта. Тя още лежеше и аз седнах до нея на леглото.

— Вчера — казах й — едва не извършихме лудост, за която бих се разкайвал до края на дните си. Моята майка иска да се оженя на всяка цена. Не мога да принадлежа никому, освен на вас, но и нямам право да поемам сериозни задължения без нейното съгласие. Аз гледам на вас като на своя бъдеща жена, Биондета, и затова мой дълг е да ви уважавам.

— Но нима не е необходимо и аз също да ви уважавам, Алваро? И все пак не би ли било това чувство отрова за нашата любов?

— Лъжете се — отговорих й, — то е само чудесна подправка.

— Хубава подправка, която ви води към мене леденостуден, която ме вкаменява. Ах, Алваро, Алваро, за щастие не разбирам нищо от брътвежите ви, аз нямам майка и баща и искам да обичам от все сърце, без такава подправка. Казвате, че държите да се съобразите с майчината воля; това е естествено, достатъчно, обаче тя да утвърди съюза на сърцата ни, защо е необходимо да го предшества? Вашите предразсъдъци са резултат от грешки на образованието ви, обмислени или не, все едно, те са причина за непоследователното ви и странно поведение. А когато срещнете истински задължения, вие си внушавате, че е невъзможно или ненужно да ги изпълните; най-после, търсите как да се отклоните от пътя, който би ви отвел към притежанието на най-желаното от вас. Нашият съюз, нашите отношения попадат в зависимост от чужда воля. Кой знае дали доня Менсия ще реши, че съм от достатъчно благороден род, за да вляза в семейството на Маравиляс? И тогава аз ще бъда презряна! О, защо вместо сам да грабнете желаното, трябва да го получите от нея? Дали с мен говори мъжът, предопределен за високата наука, или детето, слязло от планините на Естремадура? И да убия ли аз своята чувствителност, щом виждам, че повече пазят чуждата? Алваро, Алваро, превъзнасят любовта на испанците, но в сърцата им винаги ще има повече място за гордост и надменност, отколкото за обич.

Вече бях видял доста необикновени сцени, но все пак не бях подготвен за тази. Искаше ми се някак да оправдая уважението към майка си, повеляваше ми го дългът, а също — и дори в по-голяма степен — признателността и привързаността. Но тя не ме слушаше…

— Не без причина станах жена, Алваро, вие ме отнехте от самата мене и аз искам да ви взема от вас самия. Доня Менсия трябва да не е на себе си, ако по-късно се противопостави. Не говорете повече. Откакто ме уважават, откакто взаимно се уважаваме, откакто уважаваме всичко живо, аз ставам все по-нещастна, дори повече, отколкото когато ме ненавиждаха.

И тя се разплака.

За щастие аз съм горд и това качество ме спаси от порива на слабост, който би ме запратил в нозете на Биондета в желанието ми да разоръжа безпричинния й гняв и да пресуша сълзите, довеждащи ме до отчаяние. Отидох в кабинета си. Ако в този миг някой ми бе надянал окови, щеше да ми окаже услуга; най-после, тъй като се опасявах от изхода на вътрешната борба, която бушуваше в мене, изтичах към гондолата си. Една от прислужниците на Биондета се изпречи на пътя ми.

— Отивам във Венеция — казах й, — необходимо е да се явя на заведения срещу Олимпия процес.

Заминах веднага, терзаеше ме опустошително безпокойство, бях недоволен от Биондета и от себе си, виждах, че единствената ми възможност е да се мятам между подлостта и безнадеждността.

Пристигнах в града, изскочих от гондолата на първия пристан. Като в мъгла прекосих всички улици по пътя си, дори не забелязах, че върху ми ще се сгромоляса страхотна буря и трябва да се погрижа за подслон.

Беше средата на юли, скоро заваля пороен дъжд, примесен с едри зърна град.

Видях пред себе си отворена врата: беше на църквата при големия францискански манастир, скрих се вътре.

Първо си помислих, че откакто съм във Венецианската република, трябваше да се случи такова премеждие, за да вляза в църква; след това си дадох сметка, че напълно съм занемарил религиозните си задължения. Най-после, в желанието да се откъсна от тези мисли, започнах да разглеждам картините и статуите в църквата: направих любопитна обиколка около храмовия кораб и хора.

Накрая стигнах до затънтено параклисче, беше осветено от лампа, защото външната светлина не достигаше до него; в дъното на параклиса нещо ослепително привлече погледа ми; беше статуя. Два ангела спускаха женска фигура в гробница от черен мрамор, а други два ридаеха край гроба.

Фигурите бяха от бял мрамор, естественият блясък на камъка отразяваше слабата светлина на лампата и изпъкваше още по-силно от контраста с черното; обзе ме чувството, че самите фигури излъчват светлина, която осветява параклиса. Приближих се, разгледах композицията: статуите ми се сториха безупречно пропорционални, най-съвършено изваяни и пълни с живот.

Насочих погледа си към главната фигура. Но какво ми стана? Стори ми се, че виждам лика на майка си. Почувствах се изпълнен със силна и нежна болка, със свята почит. „О, майко, като позволихте на това студено изваяние да наподоби скъпите ви черти, вие без съмнение ме предупреждавате, че недостатъчната ми нежност и безпорядъкът в живота ми ще ви отведат в гроба. О вие, най-достойна сред жените! Колкото и да е заблуден Алваро, всичките ви права над сърцето му са съхранени. Хиляди пъти ще предпочете той да умре, преди да измени на подчинението, което ви дължи: нека безчувственият мрамор му бъде свидетел. Уви, разкъсва ме най-тираничната страст, не ми е възможно да се овладея. Вие, майко, току-що разговаряхте с очите ми, говорете, о, говорете на моето сърце; ако трябва да изтръгна от него страстта, научете ме как бих могъл да сторя това, без да се разделя с живота си.“

Щом произнесох тази гореща молба, аз се прострях по лице о земи и в това положение зачаках отговор. Почти бях сигурен, че отговор ще има — толкова силен бе поривът на чувствата ми.

Сега размислям над онова, което тогава не бях в състояние да направя: в случаите, когато, за да поправим поведението си, молим за помощ небесата, ние напрягаме всичките си духовни сили и дори ако там горе не чуят молбата ни, можем, докато сме съсредоточени, да използваме богатите възможности, които ни предоставя собственото ни благоразумие. Аз заслужавах да бъда оставен само на своето благоразумие и ето какво ми подсказа то: „Ще си поставиш за цел да изпълниш дълга си, ще отдалечиш страстта от себе си, а в хода на събитията ще дойде и просветлението.“

„Хайде — помислих си, докато ставах стремително, — трябва да разкрия сърцето си пред майка си и още веднъж да потърся убежище в скъпите й обятия.“

Върнах се в първата странноприемница, наех кола и без особени приготовления отпътувах по Тюренския път, за да стигна през Франция в Испания. Преди това сложих в един пакет банков чек за триста цехина и следното писмо:

На скъпата ми Биондета.

Разделям се с вас, скъпа ми Биондета, и това би означавало, че се разделям с живота си, ако надеждата да се завърна бързо не утешаваше сърцето ми. Отивам, да видя майка си; въодушевен от вашия пленителен образ, вярвам, че ще я спечеля и ще дойда при вас с нейното съгласие: за да сключим съюза, от който зависи щастието ми. Радостен съм, че ще изпълня своя дълг, преди изцяло да се отдам на любовта и да предам във ваша власт остатъка от земните си дни! Вие ще опознаете испанеца, Биондета: по поведението му ще разберете, че както се подчинява на кръвния си дълг, тъй умее да изпълнява и останалите си задължения. Щом съзрете щастливия резултат от предразсъдъците му, ще престанете да наричате гордост чувството, което го обвързва. Не се съмнявам в любовта ви: бяхте ми обещали пълно покорство, ще потвърдите още по-добре това, като проявите нищожно снизхождение към постъпка, която цели единствено постигането на общото ни благополучие. Изпращам ви необходимото за поддържането на нашия дом. От Испания ще получите най-достойния за вас дар, за да облекчи очакването на мига, когато най-страстната нежност ще доведе в нозете ви.

Вашият роб.

Пътувах към Естремадура. Беше най-хубавото годишно време и сякаш всичко хармонираше с нетърпението ми да пристигна в родината си. Вече бях съгледал камбаните на Тюрен, когато една полудяла от бързане пощенска кола надмина моята карета, спря и аз видях през вратата някаква жена, която ми правеше знаци и се втурна да слиза.

Моят кочияш също спря, слязох и аз и Биондета падна в прегръдките ми; тя успя да промълви само: „Алваро, вие ме изоставихте!“, и замря в несвяст.

Отнесох я в каретата си, само там можех да я настаня удобно, защото тя за щастие бе двуместна. Направих всичко възможно, като я освободих от онези дрехи, които пречеха; продължих пътя, като я придържах в ръцете си, а състоянието ми не е трудно да се отгатне.

Спряхме в първата що-годе по-угледна странноприемница; отнесох Биондета в най-удобната стая. Положих я върху леглото и седнах до нея. Заповядах да донесат амонячни соли и билки, които да възвърнат съзнанието й. Най-после тя отвори очи.

— Още веднъж вие пожелахте моята смърт — каза тя, — е какво, желанието ви ще се сбъдне.

— Колко сте несправедлива! — отговорих. — По волята на каприза се противопоставяте на разумни и необходими мои действия. Ако не намеря начин да ви се противопоставя, рискувам да наруша дълга си и да се изложа на неприятности, на угризения на съвестта, които ще смутят спокойствието на нашия съюз. Взех решение да избягам, за да получа майчиното съгласие.

— Защо, о, жестокосърдечни, не споделихте намерението си с мене? Аз бих ви последвала. Но да ме изоставите сама, без покровителство, в ръцете на отмъстителните неприятели, които си създадох заради вас; спокойно да ме гледате изложена по ваша вина на най-унизителни оскърбления…

— Обяснете ми, Биондета! Би ли се осмелил някой?

— А какво би рискувал срещу създание от моя пол, от никого непризнато, без никаква поддръжка? Недостойният Бернадильо откри следите ни във Венеция; щом вие изчезнахте, той престана да се бои от вас: откакто ви принадлежа, е безсилен срещу мене, но успя да смути въображението на прислугата, като насели вашата къща в Брента със създадени по негова заповед призраци. Слугините ми се изплашиха и ме изоставиха. Навред се разнесе слух, потвърден от много писма, че някакъв таласъм отвлякъл капитан от гвардията на Неаполския крал и го отвел във Венеция. Твърди се, че този таласъм съм аз, и разпратените описания почти го доказват. Всички ужасени се отдръпваха от мене; молех за помощ, за съчувствие, но никъде не ги откривах. Най-после златото сполучи там, където човечността се оказа безсилна. Изключително скъпо ми продадоха една стара пощенска кола. Намерих водачи, кочияши, тръгнах след вас…

Моята решителност като че ли се разколеба, докато Биондета разказваше за премеждията си.

— Не беше възможно — казах й — да предвидя такъв ход на събитията. Представях си, че сте обект на вниманието, на уважението, които жителите край брега на Брента ви засвидетелстват. Нима можех да предположа, че в мое отсъствие те ще ви оспорят това, което толкова бяхте заслужили. О, Биондета, нали сте ясновидка, не трябваше ли да предвидите, че като се противопоставяте на тъй разумните ми намерения, ще ме подтикнете към отчаяни решения? Защо?…

— Нима винаги успяваме да овладеем импулса да се противопоставим? Аз се превърнах в жена по собствена воля, Алваро, но ето че в крайна сметка съм жена, изложена на всякакви въздействия, а не парче мрамор. Сред елементите, съставящи всемира, избрах първичната материя, от която е сътворено тялото ми: тя е извънредно възприемчива, но ако не беше такава, би ми липсвала чувствителност, за да изпитвам влечение към вас, и скоро щях да ви се сторя непоносима. Простете ми, задето рискувах да приема всичките несъвършенства на своя пол, но сторих това, за да получа, ако е възможно, и всичките му прелести. Ето че лудостта е извършена и такава, каквато съм сега, моите възприятия са несравнимо изострени: въображението ми наподобява вулкан. С една дума, притежавам неистови страсти, които би трябвало да ви плашат, ако вие не бяхте обектът на най-необузданата от тях и ако не познавахте по-добре принципите и проявленията на тези природни пориви, отколкото ги познават учените в Саламанка[10]. Дават им най-отвратителни названия и твърдят, че на всяка цена трябвало да бъдат угасени. Да гасят небесния огън, единствената сила, с чиято помощ тялото и душата могат да си взаимодействат, и в същото време да търсят несъществуващи начини за поддръжката на техния съюз! Това е ужасно глупаво, мили ми Алваро! Наистина трябва да управляваме тези движения, но понякога ни се налага и да им се подчиняваме. Ако им противодействаме, ако се възмущаваме от тях, те всичките едновременно се освобождават от оковите на волята ни и тогава вече разумът ни не знае на какво да се опре, за да управлява. Моля ви, Алваро, щадете ме в такива мигове — та аз съм едва на шест месеца и се възторгвам от онова, което сега изпитвам. Помнете, че отказите ви, необмислените думи унизяват любовта, бунтуват гордостта, будят яда, недоверието, страха. Но какво ли говоря?! Предвиждам своята гибел и виждам моя Алваро също тъй нещастен!

— О, Биондета — възкликнах аз, — когато съм край вас, удивлението ми не секва, сякаш откривам самата природа в изповедта ви за вашите влечения. Но ние ще открием срещу тях противоотрова в убежището на взаимната ни нежност. Нима не ще потърсим надежда и в съветите на благородната ми майка, която ви очаква с разтворени обятия? Сигурен съм, че тя ще ви обикне и всичко наоколо ще ни помага да преживеем щастливи дни…

— Налага се да желая това, което желаете вие, Алваро. Добре познавам жените и не храня тъй силни надежди, но за да ви се харесам, бих искала да се подчиня, затова се предавам.

Радвах се, че пътувам за Испания в обществото на създанието, което плени чувствата ми; бързах да открия пътя през Алпите, за да стигна във Франция, но сякаш, откакто не бях сам, небето ми се противопоставяше: страшни бури ни задържаха и правеха пътищата непроходими. Конете се заваляха, каретата, която изглеждаше нова и добре сглобена, имаше нужда от поправки на всяка пощенска станция — ту се чупеше ос, ту колело, ту пък ходовата част. Най-после, след безкрайни препятствия, стигнахме до прохода Тенд.

Сред всевъзможните причини за безпокойство и сред вълненията, които ми причиняваше неприятното пътуване, аз се възхищавах от характера на Биондета. Сякаш не беше вече онази нежна, тъжна или гневяща се жена, която познавах: сякаш искаше да облекчи тревогите ми, като често се отдаваше на безгрижно избликнало веселие или пък ме убеждаваше, че умората съвсем не й е противна.

Приятните й шеги бяха примесени с толкова съблазнителни ласки, че аз не успявах да устоя: отдавах им се, но сдържано — мисълта да не изложа гордостта си служеше като спирачка за силата на желанията ми. Биондета четеше съвсем ясно погледите ми, ясно виждаше моето смущение и не правеше опити да го увеличава. Признавам, че се намирах в опасност. Така веднъж не бих могъл да кажа какво щеше да стане с чувството ми за чест, ако колелото не се беше счупило. Този случай ме накара да бъда по-внимателен занапред.

След невероятно уморителен преход ние стигнахме в Лион. В знак на внимание към нея се съгласих да отпочинем няколко дни. Тя насочи вниманието ми към непринудените и леки нрави на френската нация.

— В Париж, в двора — ето къде бих искала да ви видя. Материални средства няма да ви липсват, ще играете ролята, която ви харесва, пък аз знам сигурни средства, за да ви осигуря най-високо положение: французите са галантни и макар да нямам кой знае колко високо мнение за външността си, най-изисканите сред тях ще дойдат да ми засвидетелстват почитта си, но аз ще ги пожертвам до един заради, моя Алваро. Колко хубав повод за тържество на испанската суетност!

Възприех това предложение като шега.

— Не — отговори тя, — аз сериозно ви предлагам тази фантазия.

— Тогава да побързаме към Естремадура — казах аз — и ще се върнем да представим пред френския двор съпругата на дон Алваро Маравиляс, тъй като не ни подхожда да я въведем там като някаква авантюристка.

— Поела съм по пътя за Естремадура — промълви тя — и трябва да гледам на нея като на онази крайна точка, където ме чака щастието ми. Ах, как да сторя така, че никога да не я видя?

Чувах и виждах отвращението й, но напредвах към целта си и ние скоро се озовахме на испанска територия. Непредвидени обстоятелства, тресавища, непроходими пътища, пияни мулетари, вироглави мулета: всички те още по-малко, отколкото в Пиемонт и в Савоя, можеха да спрат устрема ми.

Говорят се, и то с право, много лоши неща за испанските гостилничари; въпреки това се считах за щастлив, когато дневните препятствия не ме принуждаваха да прекарвам нощта в полето или в някоя изоставена плевня.

— Какъв ли ще е краят, който търсим — казваше Биондета, — ако се съди по мъките, дето ни спохождат? Много далеч ли сме още?

— Намирате се — отговорих — в Естремадура, най-много на десет левги[11] от замъка Маравиляс.

— Сигурно няма да стигнем дотам, небето ни пречи да се доближим. Погледнете как се сгъстяват облаците.

Обърнах очи към небето и трябва да кажа, че то никога не ми се е струвало по-заплашително. Успокоих Биондета, че плевнята, в която се приютихме, може да ни защити от бурята.

— Но ще ни защити ли и от гръмотевиците? — каза ми тя.

— Какво толкова са за вас гръмотевиците, та вие сте свикнали да живеете сред ефира, колко често сте виждали как те се раждат и навярно отлично познавате физическата им природа!

— О, ако ги познавах малко по-зле, сигурно нямаше да ме е страх; но от обич към вас аз се предадох във властта на физическите явления и се боя от тях, защото те убиват, боя се именно защото са физически.

Бяхме седнали върху две купчини слама в двата края на плевнята. Междувременно бурята приближи, като бучеше страховито. Небето приличаше на огън, разпалван от духащи в хиляди посоки ветрове. Тътенът от гръмотевиците, повтарян от ехото на близките планини, ечеше ужасяващо наоколо. Те не следваха една след друга, а сякаш едновременно се сгромолясваха. Вятър, град, дъжд спореха помежду си кой ще изпълни с най-черен ужас зловещата картина, която поразяваше възприятията ни. Избухна светкавица, тя сякаш възпламени убежището ни. Последва зловещ гръмотевичен, тътен. Затворила очи, е длани върху ушите, Биондета се хвърли в обятията ми:

— О, Алваро, загубена съм!

Опитах се да я успокоя.

— Сложете ръката си на сърцето ми — каза тя. Постави я върху гърдите си и макар че сбърка, като я допря до място, отдето биенето не се усещаше особено ясно, успях да доловя, че вълнението е необикновено. Тя с все сила ме целуваше и след всяка светкавица двойно увеличаваше набезите си. Най-после отекна гръм, по-страшен от чутите дотогава. Биондета се прикри така, че в случай на нещастие мълнията да не я порази, преди, да е повалила мене.

Тази проява на боязън ми се стори странна и започнаха да ме плашат не толкова последствията от бурята, колкото намеренията на жената да надвие съпротивата ми. Макар че възмущението ми бе неизразимо, изправих се и казах:

— Биондета, вие просто не знаете какво правите. Успокойте страха си, този грохот не заплашва нито вас, нито мене.

Видимо спокойствието ми я удиви, но тя успя да прикрие мислите си и продължи да се преструва на изплашена. За щастие след това последно издихание на бурята небето започна да се прочиства и светликът на луната възвести, че стихиите не бива да ни плашат вече.

Биондета не помръдваше от мястото, където се бе приютила. Седнах безмълвно до нея, тя се престори на заспала и аз потънах в размисли за своята страст, по-тъжни от всички, които ме бяха спохождали от самото начало на приключението. Ще изложа съвсем накратко разсъжденията си: любовницата ми е очарователна, но аз искам да я направя своя съпруга.

Когато, потънал в размисъл, денят ме изненада, станах, за да видя дали можем да продължим пътя си. За момента това се оказа невъзможно. Мулетарят, който караше каретата ми, каза, че мулетата не са годни за впрягане. Докато бях в затруднение, Биондета се присъедини към мене. Вече започвах да губя търпение, но ето че някакъв мъж с ужасяващо лице, но с могъщо телосложение се появи пред портата на фермата; той гонеше пред себе си две прилични на вид мулета. Предложих му да ме откара до вкъщи; той знаеше пътя, за цената се спогодихме. Понечих да се кача в каретата, когато ми се стори, че разпознах една пресичаща пътя селянка, след нея вървеше слуга. Приближих се и я огледах: беше Берта, честна стопанка от моето село и сестра на дойката ми. Повиках я, тя спря, на свой ред погледна към мене, но видях в очите й горестно смайване.

— Как, нима това сте вие, дон Алваро? — каза.

Какво търсите на това място, където гибелта ви е сигурна, където причинихте безутешна скръб?

— Аз ли, скъпа ми Берта? Но какво съм направил?

— О, сеньор Алваро, нима не ви измъчва съвестта за горестното положение, в което поставихте достойната си майка, добрата ни господарка! Тя умира…

— Умира ли? — извиках.

— Да — продължи тя, — в резултат от мъката, която й причинихте, в този миг, докато говоря с вас, тя сигурно вече не е между живите. До нея стигнаха писма от Неапол, от Венеция. В тях пишеше неща, които разтреперват. Нашият добър господар, вашият брат, е бесен: той казва, че ще успее да вземе отвсякъде заповеди за арестуването ви, че ще ви издаде, сам ще ви предаде в ръцете на Инквизицията…

— Вървете, госпожо Берта, ако се връщате в Маравиляс и стигнете там преди мене, съобщете на моя брат, че скоро ще ме види.

Начаса запретнаха каретата, подадох ръка на Биондета, прикрих под маската на твърдостта смута в душата си.

— Как — попита тя изплашена, — нима ще се предадем на вашия брат? Ще раздразним с присъствието си и без това гневното семейство, опечалената прислуга…

— Нямам причини да се боя от брат си, госпожо, най-важно е да разсея заблужденията му, ако той ми предяви несправедливо обвинение. Пък ако е справедливо, длъжен съм да се извиня: тъй като вината ми е неволна, имам право да прося неговото състрадание и опрощение. Ако с неправилния си начин на живот съм вкарал майка си в гроба, трябва да измия позора и тъй гръмко да изплача тази загуба, че истинността и силата на съжаленията ми да изтрият в очите на цяла Испания онова петно, което ще се отпечата в кръвта ми по грешка на природата.

— О, дон Алваро, вие бързате към своята и моята гибел: тези изпращани отвсякъде писма, тези разпространявани с толкова упорита бързина предразсъдъци са следствие от нашите приключения и от преследванията, на които бях подложена във Венеция. Предателят Бернадильо, когото не познавате достатъчно добре, нашепва на брат ви натрапчиви идеи, той ще успее да го подтикне…

— Не, нима ще се побоя от Бернадильо и от всевъзможни негодници? Единственият опасен враг съм си аз самият, госпожо. Никой никога няма да склони брат ми към сляпо отмъщение, към несправедливост, към недостойни за умен и храбър благородник действия.

След този оживен разговор последва мълчание; то можеше най-накрая да стане тягостно и за двама ни, но след няколко минути Биондета лека-полека се унесе и заспа. Можех ли да не гледам към нея? Можех ли да я наблюдавам невъзмутимо? Върху това окъпано от всички съкровища и от великолепието на младостта лице сънят прибавяше към естествената прелест на покоя онази възхитителна, одухотворена свежест, която придава хармония на чертите; бях завладян от ново очарование: то отблъсна моите подозрения, безпокойствата се разсеяха и ми остана само силният страх, че внезапните, груби разтърсвания от клатушканията и друсанията на каретата причиняват неудобства на завладялото чувствата ми създание. Единственото ми занимание вече беше да придържам прекрасната главица, за да я предпазвам от удари. Но ето че изпитахме едно много силно раздрусване, което не успях да предотвратя, Биондета извика, а каретата се обърна. Беше се счупила оста, за наше щастие мулетата бяха успели да спрат. Измъкнах се и изпълнен с голяма тревога, се хвърлих към Биондета. Само лакътят й беше леко контузен и скоро ние отново стояхме изправени насред полето, изложени на обедния слънчев пек, само на пет левги от замъка на майка ми, но тъй като пред очите ни не се откриваше обитаемо място, нямахме никакво средство да стигнем дотам.

Все пак, като се взрях внимателно, стори ми се, че на разстояние една левга различавам дим над едно ниско сечище, насред което стърчаха и няколко доста високи дървета. Тогава поверих каретата на грижите на мулетаря и подканих Биондета да върви с мен към това място, което сякаш ми предлагаше илюзията за някаква помощ.

Колкото повече напредвахме, толкова повече се засилваше надеждата ни: малката горичка вече като че ли се разделяше на две; скоро се появи алея, в чието дъно се виждаха силуетите на скромни постройки, а в самия край се очертаваше голямо стопанство.

В това, макар и изолирано обиталище всичко се намираше в движение. Щом ни забеляза, някакъв мъж се отдели от останалите и приближи към нас. Заговори ни вежливо. Имаше порядъчна външност: беше облечен със сюртук от черен сатен, украсен с огнени ленти и със сребърни ширити. Изглеждаше на около двадесет и пет — тридесет години, имаше загоряло селско лице, а от загара му се излъчваше свежест и лъхаше сила и здраве.

Разказах му какво нещастие ме е довело при него.

— Господин рицарю — отговори ми той, — вие сте добре дошли сред хора, изпълнени с добра воля. Тук имам ковачница и вашата ос ще бъде поправена, но и да ми предложите цялото злато на моя господар — граф Де Медина — Сидония, нито аз, нито който и да било от хората ми ще се хване на работа днес. Ние с невестата ми се връщаме от църква, това е нашият най-хубав ден. Влезте! Щом видите булката, родителите, приятелите и съседите, които трябва да черпя, сам ще отсъдите дали ми е възможно сега да работя. Впрочем, ако вие с госпожата не презирате компанията на хора, които от веки веков са живели от своя труд, седнете с нас на трапезата, всички сме щастливи днес — от вас само зависи да споделите нашата радост. За работа ще мислим утре.

Той веднага заповяда да докарат каретата ми.

И ето ме гост на Маркос, фермера на господин херцога; ние влязохме в приготвения за сватбена гощавка салон, който заемаше цялата задна част на двора и се опираше до централната постройка: това бе един вид беседка с арки, потънали в гирлянди от цветя, отвътре се откриваше приятна гледка, погледът спираше първо на двете горички, после, през просека на алеята, се губеше към полята.

Масата беше приготвена, булката Луисия седеше между Маркос и мене, а Биондета — до Маркос; бащите и майките заедно с останалите роднини се бяха настанили насреща, а младежите заемаха двата края.

Младоженката свеждаше две големи черни очи, които не бяха създадени да гледат надолу; всичко, което й говореха, дори незначителните неща, я разсмиваше и я караше да аленее.

Достолепието владееше началото на пиршеството: такъв е националният обичай, но постепенно, щом разположените около трапезата мехове с вино започнаха да спадат, лицата се поотпуснаха. Гостите започнаха да се оживяват и неочаквано местните поети импровизатори изникнаха край масата. Това бяха слепци, които си акомпанираха на китари и подпяваха следните куплети:

С Луиза Маркос разговаря:

„От страст към тебе съм обзет!“

А тя отвръща: „Най-напред

да идем в църквата, в олтара!“

И там, където бог мълчи,

те сливат устни и очи

във вечна вярност на Амура.

А който иска да съзре

сам тази двойка, най-добре

да посети Естремадура!

 

Луиза дивна е! „Къде я

откри?“ — завиждат там и тук.

Но той доказва, че съпруг

съвсем достоен е за нея,

така че и другар, и враг

приветстват хубавия брак,

призван да служи на Амура…

А който иска да съзре

сам тази двойка, най-добре

да посети Естремадура!

 

О, как пламти в сърцето младо

любов към другото сърце!

И ето, техните овце

събрани са в единно стадо,

Те всичко — и добро, и зло,

и блян, и радост, и тегло —

делят в прослава на Амура…

А който иска да съзре

сам тази двойка, най-добре

да посети Естремадура.

Докато ние слушахме тези тъй простички, както и хората, за които са предназначени, куплети, слугите от стопанството, вече освободени от задълженията си, се скупчиха весело, за да излапат остатъците от трапезата; размесиха се с цигани и циганки, повикани да повишат още повече празничното удоволствие, и заедно с тях под дърветата на алеята образуваха оживени, живописни групички, които правеха гледката още по-красива.

Биондета непрекъснато търсеше погледа ми и насила го насочваше към онези неща, които видимо най-много й харесваха; тя сякаш ме упрекваше, че не споделям напълно цялото удоволствие, което те й доставяха.

Но угощението явно вече прекалено досади на младежите, те очакваха увеселението. Наложи се по-възрастните да проявят снизходителност. Раздигаха трапезата, подредиха бъчвите, върху които тя се крепеше, в дъното на беседката, отгоре наместиха дъските, от които бе скована, и ето че се получи панаирджийски подиум за оркестъра. Засвириха севилско фанданго[12], млади цигани с кастанети и тамбурини го изпълняваха, сватбарите се смесиха с тях, вече всички танцуваха.

Биондета сякаш поглъщаше с очи зрелището. Без да напуска мястото си, тя се опитваше да повтаря всяко видяно движение.

— Струва ми се — каза тя, — че безумно ще обикна увеселенията.

Скоро се включи в танците и повлече и мене. Отначало в движенията й се усещаше известна скованост и дори непохватност, но бързо усвои стъпките, успя да съчетае изяществото със силата, лекотата и точността. Разгорещи се, потрябва й кърпичка — ту нейната, ту моята, която й попаднеше подръка; спираше само за да изтрие потта от лицето си.

Танците никога не са били моята стихия, а и душата ми не беше толкова спокойна, че да се предам изцяло на празната забава. Отскубнах се и се усамотих в един от ъглите на беседката, като търсех там кътче, дето да седна и да размисля.

Шумен брътвеж разпръсна мислите ми и неволно привлече вниманието ми. Зад гърба си дочувах два гласа.

— Да, да — казваше единият, — той е дете на тази планета, тя скоро ще навлезе в своя дом[13]. Погледни, Зорадиля, роден е на трети май в три часа сутринта.

— Да, наистина, Лелагиса — отвърна другият глас, — тежко на децата на Сатурн! Той има Юпитер на асцендента, а Марс и Меркурий са в конжонкция и същевременно в тригон с Венера.[14] О, колко красив младеж! Какви природни дарове притежава! Какво блестящо бъдеще се откриваше пред него! Какви богатства можеше да натрупа! Но…

Знаех точно часа на раждането си и чух, че те поразително вярно го определиха. Обърнах се да огледам бъбрещите. Видях две стари циганки, които не седяха, а по-скоро клечаха. Кожата им имаше масленозеленикав цвят, очите им бяха вдлъбнати и пламтящи, устните — хлътнали, гърбавите им носове, които започваха високо от челото, достигаха до брадичката — тънки и огромни; парчета плат на бели и сини ивици обикаляха по два пъти около полулисите черепи, падаха като шалове към раменете и оттам към бедрата, така че едва прикриваха голотата им, с една дума — това бяха създания почти толкова възмутителни, колкото и смешни.

Отидох при тях. Като видях, че продължават да ме разглеждат и да си правят знаци, им казах:

— За мене ли разговаряте, госпожи?

— Значи вие ни подслушвате, господин рицарю?

— Разбира се — отговорих. — Кой ви съобщи с такава точност часа на моето раждане?

— Още много неща бихме могли да ви разкажем, щастливи младежо, но преди това трябва да позлатите дланите ни.

— Това да са ви грижите — отвърнах и веднага им дадох един дублон.

— Гледай, Зорадиля — каза по-възрастната, — гледай колко е благороден, той наистина е създаден, за да се наслаждава на всички предназначени за него съкровища. Хайде, вземи китарата и ми свири.

Тя запя:

Испания за майка сте избрали,

но Партенопа дойката ви бе.

Земята ви се кланя и ви хвали,

а само ако бяхте пожелали,

обикнало ви би това небе.

 

Но щастието, ужким предрешено,

могло би да си иде и от вас.

Побързайте: вземете го в ръце,

но със сила го задръжте непременно,

за да остане то във ваша власт.

 

Но кой ли може да се е надявал,

че на властта ви ще е подчинен?

Дали не е известен с име…

Стариците бяха в стихията си, превърнах се целият в слух. Биондета заряза танците, притича, дръпна ме за ръката, искаше насила да ме отдалечи.

— Защо ме изоставихте, Алваро? Какво правите тук?

— Слушах — отговорих й.

— Как! — възкликна тя, отвеждайки ме. — Слушате тия стари чудовища?

— Вярно е, скъпа ми Биондета, че тези създания са странни, но те знаят повече, отколкото човек може да предположи. Казаха ми…

— Сигурно — прекъсна ме тя иронично — са упражнявали занаята си, врачували са и вие сте им повярвали. Макар да сте толкова умен, вие сте лековерен като дете. Тези ли са причините, които ви пречат да се погрижите за мене?

— Напротив, мила ми Биондета, те тъкмо щяха да ми говорят за вас.

— Да ви говорят за мене! — възкликна тя живо и с известно безпокойство. — Че какво знаят те? Какво биха могли да кажат? Отсега нататък до края на вечерта ще танцувате, за да ми помогнете да забравя усамотяването ви.

Последвах я, върнах се отново в кръга, но дори не обръщах внимание какво става около мене и какво правя аз самият. Мислех само как да се отскубна, за да открия, ако е възможно, двете врачки. Най-после ми се стори, че издебнах сгоден момент; използвах го. Полетях мълниеносно към моите вещици, открих ги и ги отведох в една малка беседка край зеленчуковата градина на стопанството. Там веднага започнах да ги уговарям да разкажат без загадки, в проза, съвсем лаконично всичко интересно, каквото знаят за мене. Настоятелните ми молби ги убедиха, защото ръцете ми бяха пълни със злато. Те пламнаха от желание да говорят, тъй както аз — да ги слушам. Скоро престанах да се съмнявам, че са осведомени и за най-съкровените тайни на семейството ми, че смътно познават връзката ми с Биондета, а също — страховете и надеждите ми. Вярвах, че ще науча доста нови неща, очаквах сред тях да чуя и значителни, но моят аргус отново беше по петите ми.

Биондета не дотича, тя прилетя. Опитах се да кажа нещо.

— Никакви извинения — отсече тя, — повторното провинение е непростимо…

— О, вие ще ми го простите — казах й, — сигурен съм. Макар че ми попречихте да науча всичко докрай, и сега знам достатъчно…

— За да извършите нови щуротии. Направо съм бясна, но не тук е мястото да се караме; ако не изпитваме уважение един към друг, то поне дължим внимание на домакините. Ето че те отново сядат край трапезата, аз ще седна до вас и вече няма да допусна да ми се изплъзнете.

При новото подреждане около масата ние се случихме срещу новобрачните. Те изглеждаха оживени от удоволствията на изминалия ден: очите на Маркос блестяха, а и Луисия вече не гледаше чак толкова срамежливо, но срамът си отмъщаваше и покриваше страните й с ярка руменина. Бутилките с херес обикаляха навред и развързваха езиците: оживени от спомени за отминали удоволствия, дори старците подкачаха младите с остроумия, в които имаше повече пипер, отколкото шега. Гледах тая картина пред очите си, и още една, редом с мене — още по-жива и по-променлива.

Биондета изглеждаше обзета ту от страст, ту от досада, устните й ту се присвиваха в гордо презрение, ту разцъфваха в усмивка; тя ме дразнеше, цупеше се, щипеше ме до кръв и накрая дори леко ме настъпи. С една дума, проявяваше едновременно благоразположение, упрек, наказание, ласка; под властта на тези променливи усещания аз изпитвах необясним смут.

Младоженците изчезнаха, по едни или други причини част от гостите ги последваха. И ние станахме от масата. Някаква жена, разбрахме, че е леля на фермера, взе свещ от жълт восък и ни поведе към малка стая, не по-широка от седем метра; мебелировката се състоеше от метър и половина широк креват, маса и два стола.

— Господине и госпожо — каза нашата придружителка, — това е единствената стая, която можем да ви предложим.

Тя сложи свещта на масата и ни остави сами. Биондета наведе очи. Аз я попитах:

— Значи вие им казахте, че сме женени?

— Да — отговори тя, — не можех да излъжа. Вие ми дадохте своята дума, аз ви дадох моята. Това е най-важното. Вашите обреди са един вид мерки срещу злонамереността, но в моето сърце такава няма. А останалото не зависеше от мене. Впрочем, щом не искате да разделите предоставеното ни ложе, ще ме поставите в унизителното положение да гледам колко неудобно ще прекарате нощта. Аз имам нужда от почивка — чувствам се повече от изморена, измъчена съм до смърт от всичките преживелици.

Тя произнесе тези думи с безкрайно раздразнен тон и се просна върху кревата с нос към стената.

— О, Биондета — извиках аз, — с какво предизвиках вашето недоволство? Защо сте толкова сърдита? Как мога да изкупя вината си? Пожелайте живота ми!

— Алваро — отговори тя, без да се обръща, — идете и поискайте съвет от циганките как да върнете покоя в моето и във вашето сърце.

— Какво, нима моят разговор с тези жени е причината за вашия гняв? О, вие ще ми простите, Биондета, само ако знаехте до каква степен съветите, които те ми дадоха, съвпадат с вашите: благодарение на тях аз най-после реших да не се връщам в замъка Маравиляс. Да, решението е взето, утре ние заминаваме за Рим, за Венеция, за Париж — навсякъде, където пожелаете да живеете с мене. Там ще чакаме съгласието на моето семейство.

След тези думи Биондета се обърна, но лицето й беше сериозно и дори сурово.

— Помните ли вие коя съм аз, какво очаквах от вас, какво ви съветвах да направите? Значи така! Докато дискретно използвах просветлението, с което съм надарена, не успях да ви подтикна към нищо разумно, а сега вашето и моето поведение ще зависят от бръщолевенията на две най-опасни са вас и за мене, най-презрени изчадия. Права съм била — възкликна тя в пристъп на болка, — като винаги съм се бояла от мъжете, векове не съм се решавала да направя своя избор, но ето че сега той е направен, той е необратим. О, колко съм нещастна!…

Лицето й се обля в сълзи, които тя напразно се опитваше да скрие от погледа ми.

Раздиран от буйни страсти, аз паднах пред нея на колене.

— О, Биондета — извиках, — само ако видехте сърцето ми, бихте престанали да го разкъсвате!

— Вие не ме познавате, Алваро, и жестоко ще ме карате да страдам, преди да ме опознаете. Трябва да направя едно последно усилие, за да ви разкрия своите възможности и така да повиша уважението и доверието ви към мене; не искам да се излагам повече на унизителната и опасна участ да ви разделям с други: съветите на вашите врачки подозрително съвпадат с моите съвети и именно затова ми внушават справедливи опасения. Какво ми гарантира, че под тези маски не се крият Соберано, Бернадильо, вашите и моите неприятели? Спомнете си Венеция. Но аз ще противопоставя на хитрините им такива чудеса, каквито те не очакват от мене. Утре пристигам в Маравиляс, щом техните козни се опитват да ме отдалечат оттам, ще бъда посрещната с най-непоносимите, най-унизителните подозрения, но доня Менсия е справедлива, достойна за уважение жена, вашият брат има благородна душа — ще се предам на техния съд. Ще бъда истинско чудо на кротостта, приветливостта, подчинението и търпението, ще вървя право срещу изпитанията.

Тя замълча за миг и след това възкликна с болка:

— Достатъчно силно ли ще бъде унижението ти, нещастна силфидо?…

Опита се да продължи, но притокът на сълзи й отне дар — словото.

Какво направиха с мене тези изблици на страстта, този израз на болка, тези продиктувани от благоразумието решения, тези прояви на храброст, които ми се сториха героически! Седнах до нея; опитах се да я успокоя с ласки, отначало тя ме отблъсна, но след това вече не усещах съпротива. Въпреки всичко нямах причини да се радвам: дишането й пресекваше, очите й се притвориха, тялото се подчиняваше само на конвулсивни движения, по кожата й се разля подозрителна студенина, пулсът не се усещаше. Тя би изглеждала напълно безжизнена, ако сълзите не се стичаха все със същата сила.

О, могъщество на сълзите! То е без съмнение най-точната стрела на любовта! Съмненията, решимостта, клетвите — забравих всичко! Желаех да пресуша извора на безценната роса, плътно приближих до устните, там, дето свежестта и нежното благоухание на рози се смесваха; направих опит да се отдръпна, но две неописуемо бели, нежни и прелестни ръце се превърнаха в окови, от които не беше възможно да се освободя.

— О, мой Алваро! — възкликна Биондета. — Аз победих! Сега аз съм най-щастливото създание!

Нямах сила да приказвам, мъчеше ме необикновен смут, дори нещо повече — бях се вкаменил от срам. Тя изскочи от леглото, хвърли се в нозете ми и започна да ми събува обувките.

— Какво правите, скъпа Биондета! — извиках. — Какво правите! Защо се унижавате така?

— О, неблагодарнико — отговори тя, — прислужвах ти, когато беше мой повелител; остави ме да прислужвам на своя любовник.

Само за миг се оказах разсъблечен; тя разреса косите ми и ги прибра в мрежичка, която намери в джоба си. Силата, енергията и ловкостта й победиха жалките ми опити за съпротива. Със същата бързина Биондета приготви и своя нощен тоалет, угаси свещта, която ни осветяваше, и тук завесата се спусна.

Чух гласа й, чиято прелест е несравнима и с най-прелестната музика:

— Дарих ли на моя Алваро щастието, с което той ме възнагради? Но не, все още единствено аз съм щастлива — ще бъде и той, аз желая това, ще го даря с упоително блаженство, ще го изпълня със знания, ще го издигна на върха на почитта! Искаш ли, мое сърце, искаш ли да бъдеш повече от всички останали създания, искаш ли да предам във властта ти себе си, хората, стихиите, цялата природа?

— О, мила ми Биондета! — казах й, но наистина с известно насилие над себе си. — Ти си ми достатъчна, ти си единствено желана от сърцето ми.

— Не, не — живо възрази тя, — не бива Биондета да ти бъде достатъчна. Това не е моето име, ти ми го даде, то ме ласкаеше, носех го с удоволствие, но сега ти трябва да знаеш кой съм аз… Аз съм Дяволът, скъпи ми Алваро, аз съм Дяволът…

Тя произнесе тези думи с толкова вълшебна нежност, че напълно преряза пътя ми да отговоря така, както бих искал. Все пак, когато събрах сили да наруша мълчанието, казах:

— Спри, мила ми Биондета, или както и да се наричаш, не произнасяй това съдбовно име и не ми припомняй заблуждението, от което отдавна съм се отрекъл.

— Не, скъпи ми Алваро, ти не се заблуждаваше, но аз трябваше непременно да ти внуша, че грешиш, бедни ми човеко. Длъжна бях да те заблудя, за да те вразумя. Вашият род бяга от истината; само ако успея да ви заслепя, бих могъл да ви направя щастливи. О, стига да искаш, ти ще бъдеш много щастлив! Обещавам да изпълня желанията ти. Ти вече се убеди, че не съм толкова отвратителен и черен, колкото ме описват.

Най-накрая това дърдорене ме разстрои. Отказвах да вярвам и пияните ми чувства помагаха доброволно да се самозаблуждавам.

— Отговори ми де! — настояваше тя.

— Но какво да ви отговоря?

— Неблагодарнико, сложи ръка върху това сърце, което те боготвори — може би и в твоето ще прелее капка от тъй силните чувства, които ме изпълват. Позволи във вените ти да проникне искрица от пламъка, що изгаря моите, смекчи, ако е по силите ти, гласа си — той е създаден, за да буди любов, но ти го използваш само за да плашиш нежната ми душа; най-после, кажи ми, ако можеш, тъй нежно, както аз ти говоря: „О, мили ми Велзевул, боготворя те…“

При произнасянето на това съдбовно име, макар и назовано толкова нежно, бях обхванат от смъртен ужас; учудване, изумление смазаха душата ми, помислих дори, че тя е унищожена, но глухият глас на угризенията стенеше от дълбините на сърцето ми. В същото време чувствата ми могъщо се разбунтуваха и разумът вече не бе в състояние да ги овладее. Предаде ме беззащитен в ръцете на моя враг, който се възползва от това и с лекота ме завладя.

Не ми предостави време да се опомня, да размисля над извършената грешка, за която той беше не толкова съучастник, колкото виновник.

— Работите ни са уредени — каза той, без да променя чувствително тона, с който бях привикнал. — Ти дойде да ме потърсиш, аз те последвах, служих ти вярно, помагах ти, изпълнявах всичките ти желания. Но исках да те завладея и за да постигна това, беше необходимо ти да ми се отдадеш доброволно. Без съмнение първата ти благосклонност дължа на известна хитрина, а колкото до втората — аз вече ти бях казал кой съм и ти не можеш да се позоваваш на незнанието си. Отсега нататък нашата връзка е неразривна, Алваро, но за да укрепим здраво своя съюз, трябва по-добре да се опознаем. Тъй като аз вече почти съвършено те познавам, време е, за да бъде изгодата ни взаимна, да ти се покажа такъв, какъвто съм в действителност.

Не ми се предостави време да размисля над странната реч; някъде край ушите ми прозвуча рязко изсвирване. В миг обгръщащият ме мрак се вдигна. Целият корниз над ламперията се покри с огромни охлюви, рогата им се движеха енергично и се поклащаха, излъчваха потоци фосфоресцираща светлина, чиито блясък и въздействие нарастваха двойно от движенията и протяганията.

Тая внезапна илюминация почти ме ослепи, преместих поглед към леглото, но какво видях — о, небеса! — вместо прелестното тяло там мърдаше ужасяваща камилска глава. Тя произнесе гръмовно своето мрачно: „Che voui?“, което толкова ме изплаши в пещерата, избухна в още по-страшен кикот и изплези безкрайно дълъг език…

Скочих със затворени очи и се проснах под леглото о лице о земи. Чувствах, че сърцето ми бие със страшна сила, задушавах се, дишането ми сякаш всеки миг щеше да спре. Не мога да кажа колко време прекарах в това неописуемо състояние, докато усетих, че някой ме дърпа за ръката. Ужасът се увеличи, въпреки всичко намерих сили, отворих очи и изведнъж ярка светлина ги ослепи. Не беше от охлювите, нямаше ги вече по корнизите — слънцето грееше право в лицето ми. Някой отново ме дръпна за ръката, и още веднъж: познах Маркос.

— Е, господин рицарю — каза ми той, — в колко часа смятате да потеглите? Нямате време за губене, ако искате още днес да стигнете в Маравиляс — наближава пладне.

Нищо не отговорих. Той внимателно ме погледна.

— Как, нима сте прекарали цялата нощ облечен? Спали сте значи непробудно цели четиринадесет часа? Сигурно много ви е била нужна почивка. Госпожа съпругата ви се досети: сигурно за да не ви пречи, тя прекара нощта при една от лелите ми. Оказа се по-чевръста от вас: по нейна заповед още рано сутринта поправиха каретата ви и сега можете да тръгвате. Колкото до госпожата, няма да я намерите тук. Дадохме й едно добро муле: искаше да се възползва от утринната свежест, предвари ви, каза, че ще ви чака в първото село по пътя.

Маркос излезе. Несъзнателно разтърках очи и прекарах длан по косите си, за да открия мрежичката, в която вчера бяха прибрани… Нямаше нищо такова, косата ми бе разрошена, а плитката — заплетена както обикновено, фльонгата държеше. „Сънувам ли? — помислих си тогава. — Нима съм спал? Възможно ли е такова щастие, ами ако всичко е било сън? Видях я, докато гасеше свещта… Угаси я… Да, ето тази свещ…“

Маркос се върна.

— Ако желаете да похапнете, господин рицарю, закуската е готова. Каретата ви чака.

Станах от леглото, но едва се държах на краката си — коленете ми се подгъваха. Съгласих се да хапна малко, но не можах да преглътна нито залък. След това исках да благодаря на стопанина и да му платя дължимото, но той отказа.

— Госпожата — отговори ми — ни възнагради повече от щедро. О, господин рицарю, ние с вас имаме чудесни жени.

Не отвърнах нищо на тези думи, седнах в каретата и потеглихме.

Няма да описвам какъв смут цареше в мислите ми — дори опасността, която навярно заплашваше майка ми, едва мъждукаше сред тях. Гледах тъпо, устата ми зееше, приличах повече на кукла, отколкото на човек. Моят водач прекъсна вцепенението ми:

— Господин рицарю, трябва да потърсим госпожата в онова там село.

Нищо не му отговорих. Преминахме през някаква махала; той разпитваше пред всяка къща дали не са виждали да минава една такава и такава на вид млада дама. Отговаряха му, че тя никъде не се е спирала. Той се обръщаше, сякаш търсеше изписаната по лицето ми тревога. Ако не знаеше повече неща от мене, навярно съм щял да му изглеждам много разстроен. Излязохме извън селцето и аз започнах да се обнадеждавам, че причината за страховете ми поне за известно време се е отдалечила. „О, само да успея да пристигна, да падна в нозете на доня Менсия — мислех си, — да се озова под крилото на достопочтената си майка. Ей вие, призраци, чудовища, опълчени срещу мене, ще посмеете ли да нападнете това убежище? Там отново ще открия природосъобразните чувства и спасителните принципи, от които отстъпих — те ще ме закрилят срещу вас. Но ако причинената от моята разпътност скръб ме е лишила от ангела хранител, о, тогава ще продължа да живея единствено за да мъстя сам на себе си. Ще се погреба в манастир. Но кой ще ме избави от завладелите мозъка ми видения? Ще приема духовен сан. О, скъпи жени, трябва да се откажа от вас, защото най-трогателното в природата ви ще ми напомня, че едно дяволско изчадие си присвои всички прелести, пред които се прекланям…“

Докато бях потънал в тия размисли, каретата влезе в големия двор на замъка. Чух глас:

— Това е Алваро! Това е моят син!

Вдигнах очи и познах на балкона пред покоите й своята майка. Нищо не може да се сравни с нежността и силните чувства, които изпитах. Хвърлих се, полетях към очакващите ме обятия. Проснах се в нозете й и просълзен, с разкъсван от ридания глас, извиках:

— О, майко, майко, значи аз не съм вашият убиец? Признавате ли ме за свой син? О, майко, вие ме целувате…

Вълнението и страстният порив бяха променили дотолкова чертите на лицето ми и звука на гласа ми, че доня Менсия се обезпокои. Тя благо ме изправи, отново ме разцелува и ме накара да седна. Исках да говоря, но не ми беше възможно, хвърлих се в ръцете й и ги окъпах със сълзи, обсипах ги с най-нежни ласки.

Доня Менсия ме гледаше изумено: мислеше си, че нещо необикновено ми се е случило, дори се изплаши, че умът ми е разстроен. Безпокойство, любопитство, доброта и нежност се четяха в благосклонния й поглед, но същевременно загрижеността събра в ръцете й всичко, което можеше да потрябва на пътника, изморен от дългото и мъчително пътуване. Слугите се надпреварваха да ми прислужват: само от любезност наквасих устните си, но очите ми блуждаеха тревожно, защото никъде не откриваха брат ми.

— Госпожо — казах, — къде е дълбокоуважаваният дон Хуан?

— Той ви писа да се върнете и много ще се зарадва на вашето пристигане, но тъй като писмата са писани в Мадрид и са заминали само преди няколко дни, ние не очаквахме да ви видим толкова скоро. Назначен сте за командир на полка, който командваше вашият брат, а него кралят провъзгласи за един от наместниците си в Индия.

— О, небеса! — възкликнах. — Нима преживяният от мен ужасен сън е бил напълно лъжовен?… Не, не е възможно…

— Но за какъв сън говорите, Алваро?

— Най-дългият, най-страшният, най-ужасният, който може да се присъни някому.

Тогава надвих гордостта и срама, подробно разказах всичко, което ми се беше случило — от влизането ми под свода на Портичи до щастливия миг, когато отново можах да целуна нозете й.

Достойната жена ме изслуша с изключително внимание, търпение и доброта. Аз ясно съзнавах размера на вината си и затова тя реши, че не е необходимо да увеличава нейната тежест.

— Скъпи ми синко, тичали сте след измамни видения и те още от първия миг са ви оплели. Отсъдете сам — съобщават ви за моята болест и за гнева на по-големия ви брат. Вярвали сте, че разговаряте с Берта, но от известно време тежък недъг я е приковал към постелята. Никога не съм помисляла да изпратя двеста цехина над обичайния ви приход — бих се побояла, че така ще ви подтикна към разпуснат живот или ще ви изкуша да проявите криворазбрана щедрост. Честният благородник Пимиентос почина преди осем месеца. А сред хиляда и осемстотинте стопанства из цяла Испания, които са собственост на херцог Медина — Сидония, на мястото, което вие посочихте, няма и педя негова земя: чудесно познавам местността и сигурно това стопанство и неговите обитатели също са били ваш сън.

— Но, госпожо — отговорих, — мулетарят, който ме доведе, видя същите неща, които видях и аз. Той танцуваше на сватбата.

Майка ми заповяда, да доведат мулетаря, но той бързо бе разпрегнал каретата и си беше отишъл, без да иска заплащане. Това стремително и безследно бягство донякъде събуди подозрението на майка ми.

— Нюгес — каза тя на пажа, който минаваше през покоите й, — идете и кажете на достопочтения дон Кабракуернос[15], че моят син Алваро и аз го чакаме тук. Този човек — продължи тя — е доктор от Саламанка, той заслужи моето доверие и уважение, можете и вие да му се доверите. В самия край на съня ви има едно по-особено обстоятелство, което ме смущава, но дон Кабракуернос е по-вещ в тази материя и по-добре от мене ще изясни нещата.

Достопочтеният не ме накара да го чакам дълго. Още преди да е проговорил, той внушаваше уважение с достолепното си държане. Майка ми пожела да повторя пред него откровения разказ за безразсъдните ми постъпки и за последствията от тях. Той ме слушаше внимателно и в същото време учудено, но не ме прекъсваше. Когато свърших, размисли малко, после взе думата и каза следното:

— Дон Алваро, няма никакво съмнение, че вие сте успели да избегнете най-голямата опасност, която човек по собствена вина може да си докара до главата. Раздразнили сте лукавия и като сте извършили куп безразсъдности, сте му позволили така да се предреши, че да ви измами и погуби. Вашето приключение е крайно необичайно; не съм чел нищо подобно нито в „Демономания“ от Боден, нито в „Омагьосаният свят“ от Бекер.[16] Дължа да призная, че откакто тези велики мъже са създали своите трудове, нашият враг удивително е успял да усъвършенства настъпленията си, поучил се е от хитрините, до които нашите съвременници прибягват, за да се развращават взаимно. Той вярно и изборно копира природата, служи си с привлекателността на съблазнителните таланти и разбира се, устройва празненства, усъвършенства опияняващия език на страстите, дори до известна степен подражава на добродетелта. Сега очите ми се отвориха за много от нещата, които се случват около нас: виждам много по-опасни подземия от тези в Портичи, виждам тълпи от обладани — те дори не подозират състоянието си. Що се отнася до вас, вярвам, че ако сега и за в бъдеще вземете мъдри предпазни мерки, ще се освободите напълно от магиите. Няма съмнение, че вашият враг е отстъпил. Съблазнил ви е наистина, но не е успял да ви разврати. Честните ви намерения и угризенията на съвестта са ви предпазили, но не без поддръжката, която са ви оказали небесата. И за вас, и за него мнимата му победа и вашето поражение са били само илюзия, а искреното ви разкаяние напълно ще я разсее. Що се отнася до врага ви, той е имал само един изход — принудителното отстъпление, но с възхитителна ловкост го е прикрил и отивайки си, е оставил разума ви в смут, а сърцето — развълнувано, за да поднови отново атаките си, ако му предоставите възможност. След като успя толкова, колкото вие самият му позволихте, да ви заслепи, той беше принуден да ви се разкрие в цялата си безобразност и да ви се подчини като роб, който замисля бунт срещу господаря си. Целта му бе напълно да обърка и размъти мислите ви, затова си служеше едновременно с гротескното и страшното: редуваха се детинщината със светещите охлюви и ужасяващата поява на отвратителната глава, най-после — лъжа и истина, покой и бдение, така че смутеният ви разсъдък престана да различава нещата и вие бихте повярвали дори, че поразилото ви видение е следствие не толкова от нечистия му помисъл, колкото сън, предизвикан от болезнените видения на вашия мозък, но сред всичко това той грижливо отдели спомена за прелестното привидение, с което толкова продължително си служеше, и ще се опита отново да ви го припомни, ако му предоставите възможност. При все това не смятам, че като преграда трябва да му противопоставите манастира или духовния сан. Вие все още не сте определили окончателно своето призвание; на света са необходими именно хора с вашия жизнен опит. Послушайте ме: сключете законен съюз с особа от нежния пол, доверете се на вашата уважавана майка при избора и ако тази, чиято ръка държите, притежава небесна прелест и талант, вие никога няма да се изкушите да я сравнявате с Дявола.

Бележки

[10] Саламанка — испански град, знаменит с университета си. — Б.пр.

[11] Левга — стара мярка за дължина (около четири километра). — Б.пр.

[12] Фанданго — андалуски танц в 6/8 такт, играе се с акомпанимент на кастанети. — Б.пр.

[13] Тази планета скоро ще навлезе в своя дом (астрол.) — астролозите разделят небето на дванадесет зони (домове), всеки от които управлява специфична човешка дейност. — Б.пр.

[14] Той има Юпитер на асцендента, а Марс и Меркурий са в конжонкция и същевременно в тригон с Венера — гадателките изчисляват разположението на планетите и отношението им към съдбата на Алваро. Асцендент — това е зодиакалната точка, която се изкачва на хоризонта в мига на раждането (нейното влияние ще бъде най-значително — в случая на Юпитер). Конжонкция — среща на две планети в права линия по отношение на определена земна точка. Тригон — в случая Венера е разположена между Марс и Меркурий, но не на тяхната линия, а като връх на равнобедрен триъгълник. — Б.пр.

[15] Името Кабракуернос на испански език означава дословно „чупещ рогата“, т.е. който побеждава дявола. — Б.пр.

[16] Жан Боден (1530 — 1596) — френски хуманист, юрист и икономист; в „Демономания“ критикува суеверията на своята епоха. Балтазар Бекер (1634 — 1698) — холандски пастор, автор на философски трактати. „Омагьосаният свят“ (1694) е книга против вярата в демоните и магьосничеството. — Б.пр.