Александър Беляев
Продавач на въздух (8)

VIII. „Мистър Фатум“

Опомних се, легнал в същата тръба, недалеч от входната врата. До мене лежаха Никола и Иван. Този път почти никак не бях пострадал. Вероятно вентилаторът е бил спрян още щом сме влетели в тръбата и сгъстеният въздух е задържал полета ни. Раздрусах Никола за рамото, той въздъхна и каза като насън:

— Силно, силно духасе.

Скоро се размърда и Иван.

Влязохме в кабинката. Иван поклати съкрушен глава, сбогува се с нас и остана да стои на поста си, а ние си тръгнахме към стаята. Цялото подземно градче продължаваше да спи. Стигнахме до стаята си, без да срещнем някого. Хвърлих се отчаян на кревата, както бях с дрехите — очаквах всеки миг да влязат в стаята и да ни арестуват за бягство.

Но часовете минаваха един след друг, а никой не ни безпокоеше. Бяхме отсъствували не повече от два часа.

„Нима никой не е забелязал опита ни за бягство? Вентилаторът би могъл да действува автоматично, а обитателите на подземното градче така са свикнали с бученето, че навярно не го забелязват“ — такива успокоителни мисли ми идваха на ум и аз неусетно заспах.

Звънецът ни събуди както винаги в шест часа. Никола излизаше по-рано от мене и легнал със затворени очи, аз слушах как докато се обличаше, той сумтеше и си тананикаше някаква песен. Завиждах на безгрижието му. После отново заспах до втория звънец — в седем часа и тридесет минути. Изпих набързо чаша кафе със сухари и тръгнах към лабораторията.

— Днес сте бледен — каза Елеонора, като ме погледна.

— Не съм си отспал — отговорих аз.

— Че какво ви пречеше?

— Мислите. Не мога да се примиря с принудителното си заточение и никога няма да се примиря с него.

Лицето на Елеонора помръкна. Аз изтълкувах посвоему промяната в израза на лицето й. Може би й харесвам и тя е огорчена, че предпочитам свободата пред нея? Но тя, както изглежда, имаше друго на ум.

— Човек трябва да умее да се подчинява на неизбежното — каза скръбно Елеонора, като че и самата тя се намираше в същото положение, в което бях и аз. Това ме учуди и заинтересува.

— На неизбежното ли? Някакъв си мистър Бейли, голям търговец с доста подозрителни операции, чужденец, настанил се произволно на наша територия, съвсем не ми прилича на фатум^[1], на който човек трябва да се подчинява. И ако вие сте такава фаталистка… — започнах аз с известно раздразнение.

— Не съм фаталистка — отговори тя. — Човек не трябва да бъде фаталист, за да разбере простия факт, че понякога обстоятелствата са по-силни от нас.

— Значи, ние сме по-слаби от обстоятелствата — не мирясвах аз, доловил, че съм засегнал болен за Елеонора въпрос.

— Ах, вие не разбирате! — отговори тя и се вдълбочи в работата си.

Но аз не исках да пропускам случая. Девойката явно беше в такова настроение, че при известна настойчивост от моя страна би могла да ми каже онова, което не би казала в друго време.

— Обяснете ми тогава! — отговорих аз. — От думите ви разбрах засега само едно: че вие сте тук също такъв пленник, какъвто съм и аз.

— Грешите — отговори девойката. — Дори тази сутрин баща ми ме увещаваше да замина и… мистър Бейли няма нищо против това…

— И въпреки туй не заминавате. Значи, нещо ви задържа. Значи, сте пленничка, ако не на мистър Бейли, то на онези настроения, които не ви позволяват да заминете оттук. Простете, струва ми се, че се досещам! Казахте, че баща ви ви е увещавал да заминете. Заедно с него или без него?

Елеонора се смути.

— Без него — отговори тихо тя.

— Сега работата е наполовина ясна. Вие не искате да заминете без него, а той не може или не иска да замине. По-вероятно е, че „мистър Фатум“ не го пуска.

Елеонора се усмихна само с очи и премълча.

— Веднъж ми разказвахте — продължавах въодушевено аз, — че вашият род е много известен в Швеция, макар и не в оня смисъл, в който би могло да се предположи по звучното ви презиме. Вие казвахте, че един от дедите ви бил миньорът Енгелбрект, който в петнадесети век е ръководил народното въстание срещу крал Ерик Померански^[2]. Почтен родоначалник!… Нима Енгелбректовци в продължение на петстотин години са загубили всички духовни черти на славния миньор и сега могат само да скланят глави пред поробителите?

Ударът беше прекалено силен. Не очаквах, че ще засегна най-болното място на Елеонора. Тя много пъти ми беше разказвала за този свой прадядо-революционер, с когото явно се гордееше. И сега това неизгодно за потомците сравнение с него я развълнува и възмути. Елеонора внезапно стана, изправи се, отметна назад глава. Страните й пребледняха, веждите се навъсиха. В очите й блеснаха светлинки, каквито по-рано не бях виждал. Тя ме изгледа гневно и каза с разтреперан глас:

— Вие… вие… — дишането и се прекъсна. — Вие нищо не разбирате — завърши тя тихо и изведнъж закри лицето си с ръце и заплака.

Съвсем се обърках. И през ум не ми беше минавало да обидя девойката. Исках само да я предизвикам да бъде откровена. Гневът й ме огорчи.

— Извинете — казах аз с такъв жален глас, че дори камък би се трогнал (а сърцето на Елеонора не беше от камък).

Раменете й престанаха да потреперват, тя бързо се овладя.

— Извинете ме, моля ви се, не исках да ви обидя…

Елеонора махна ръце от лицето си и направи усилие да се усмихне.

— Да забравим това… нервите ми не издържаха… По-внимателно! — извика внезапно тя, като забеляза, че хвърлих парче желязо на масата, където беше оставено кубче втвърден спирт, който приличаше на стъкло (току-що бяхме замразили чист спирт в течен въздух). — Не знаете ли, че твърдият спирт не гори, а избухва при удар?!

— „Етерът замръзва в кристална маса… — продължих, като се шегувах аз, и подражавах на наставническия й тон, — от действието на течния въздух каучуковата тръбичка става твърда и чуплива и може да бъде превърната на парченца и на прах, живите цветя стават като порцеланови изделия, филцова шапка може да се начупи на парченца като порцелан.“

— Забравихте да кажете за еластичността на металите под действието на течния въздух — вече с непринудена усмивка каза Елеонора.

Аз продължих в същия тон:

— „… Оловото придобива почти двойно съпротивление при разкъсване… При повечето метали еластичността и съпротивлението при разкъсване се увеличават…“

— Е, стига — прекъсна ме Елеонора. — Хайде да работим сега.

Тя взе една стъклена чаша с посребрени стени, погледна течността с небесен цвят и забелязала на повърхността и някаква прашинка, неочаквано потопи пръста си в съда с течен въздух.

— Какво правите? — изплаших се аз. — Ще си изгорите пръста!

Съвсем наскоро присъствувах на нейния „показен опит“ — напълненият с течен въздух и сложен върху парче лед чайник „закипя“ със студени пари, защото за течния въздух дори ледът беше нажежено тяло в сравнение със собствената му ниска температура. И тази ниска температура трябваше да обгори тялото по-силно и от разтопен метал.

За моя изненада Елеонора не извика — извади пръста си от съда, изтърси го и ми го показа. Пръстът беше незасегнат.

— Течният въздух, който обгръща плътно повърхността на пръста, се изпарява бързо, защото температурата му е много по-ниска от температурата на пръста. Така от парите на течния въздух се образува нещо като обвивка — видяхте, нали? Тя именно предпазва за миг пръста от изгаряне. Само че да не сте помислил да повтаряте опита! — каза тя, като забеляза, че протегнах пръста си към съда. — Това трябва да се върши умело, много бързо и без да се докосват стените на съда.

Отново се задълбочихме в работата си. Елеонора сякаш забрави малкото ни спречкване, но аз не можех да го забравя. Горката Нора! — вече се осмелявах да я наричам така в мислите си. Тя, значи, е била нещастна жертва на Бейли! Това откритие увеличи още повече симпатията ми към девойката. И едновременно с това паметта ми вписа в личната сметка на мистър Бейли още едно престъпление.

И незабелязано за себе си аз почнах да мисля за бягство вече заедно с Елеонора.

В лабораторията беше тихо. Работехме съсредоточено. Внезапно трепнах от някакво изгърмяване.

— Пак сте затворил много плътно запушалката на съда! — сгълча ме Нора.

Да, вината беше моя. В стайната температура на лабораторията течният въздух се изпарява бързо и налягането на парите изтласква запушалката.

— Като го затуля здраво — избухва, като го затворя леко — изпарява се много бързо! — измърморих шеговито аз.

— Трудна работа, нали?… Затова пък не можете да се оплачете, че производството ни е вредно — отговори Нора. — Имаме предостатъчно въздух.

— Затова ли са такива румени бузите ви?

Нора ме погледна — за първи път — с дяволит женски поглед, който извънредно много ме зарадва: значи, не ми се сърди!

Вратата на лабораторията се отвори, показа се Уилям и каза нещо на английски. Нора преведе:

— Мистър Бейли моли мистър Клименко да отиде при него. — И добави усмихната: — Хайде, отивайте да ви дърпат ушите!

„Нима всички вече знаят за бягството ни?“ — помислих аз. Това ме развълнува, но спокойната усмивка на Нора ме ободри малко. Уви, аз не знаех, че мистър Бейли вика всички при себе си, освен бащата на Нора, само за да им „дърпа ушите“. В подземното градче той беше висшият безапелационен съдия.

Тръгнах със свито сърце към кабинета на мистър Бейли.

— Желая ви да се отървете леко! — викна след мене Нора.