Оноре дьо Балзак
Сезар Бирото (1)

(История на възхода и упадъка на Сезар Бирото, търговец-парфюмерист, помощник-кмет във Втори Парижки район, кавалер на ордена на „Почетния легион“ и пр.)

Серия
Човешка комедия
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cezar Birotteau, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)
Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
ira999 (2011 г.)
Корекция
NomaD (2011 г.)

Издание:

Оноре дьо Балзак

Човешка комедия I

 

Дядо Горио

Сезар Бирото

 

Превод от френски: Ерма Гечева, Ангелина Г. Терзиева

 

Honoré de Balzac

La Comédie humaine I

 

Le Père Goriot

Cesar Birotteau

 

Narodna kultura

 

Honoré de Balzac

La Comédie Humaine

Le Père Goriot

Gallimard

Paris 1961

 

Cesar Birotteau

Honoré de Balzac

La Comédie Humaine

Cezar Birotteau

Editioris Garnier Grères

Paris 1964

 

Редактор: Пенка Пройкова

Художник: Иван Кьосев

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Олга Стоянова

Коректори: Лиляна Малякова, Евдокия Попова

Дадена за печат на 31. VII. 1970.

Печатни коли 33. Издателски коли 28,88.

Формат 84X108/32

Издат. №73 (2648)

Поръчка на печатницата №1295

ЛГ IV

Цена 2,64 лв.

 

Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Народна култура — София, 1970


На господин Алфонс дьо Ламартин

I
Сезар на върха на славата

Първа глава
Семейно спречкване

През зимните нощи шумът по улица Сент-Оноре секва само за миг; на път за халите каруците със зеленчуци подхващат тропота на връщащите се от театър или от бал коли. Сред това минутно затишие в огромната симфония на парижкия глъч, което настъпва към един часа сутринта, жената на господин Сезар Бирото, собственик на парфюмериен магазин близо до площад Вандом, се събуди внезапно от ужасен сън. Тя се бе видяла в два образа — на прага на вратата, цяла в дрипи, опряла сбръчканата си и съсухрена ръка на бравата на собствения си магазин, и в креслото зад тезгяха; просеше от себе си милостиня, чуваше се как говори едновременно от вратата и зад тезгяха. Жената понечи да се хване за мъжа си, но ръката й напипа изстиналото му място. Тогава страхът й така се засили, че не можа да помръдне дори врата си, който бе като вцепенен: гърлото й пресъхна, гласът й секна; тя остана прикована в леглото, с разширени и втренчени очи, с настръхнали до болка коси, с изпълнени със странни звукове уши и свито, разтуптяно сърце, обляна в пот и в същото време премръзнала сред брачното легло, на което и двете завеси бяха дръпнати.

Страхът е почти патогенно чувство, което напада така буйно човешкия организъм, че само за миг той или проявява най-блестящите си възможности, или стига до пълното им разстройство. Дълго време физиологията е била в почуда пред това явление, което срива всичките и системи и разстройва хипотезите й и което, макар и изразяващо се просто като някакво стъписване вътре в човека, притежава подобно на всички явления, свързани с електричеството, странен и своеобразен характер. Това обяснение ще стане достъпно за всички в деня, в който учените признаят огромната роля, която играе електричеството за човешката мисъл.

Госпожа Бирото изпита в оня момент някаква като че ли просветляваща мъка, което се случва, когато човешката воля, разстроена или съсредоточена от неизвестен дразнител, стигне до страхотно напрежение. Така в един съвсем кратък промеждутък, ако се измерва с часовник, но неизмерим с оглед на бързите впечатления в него, нещастната жена придоби невероятната способност да изкаже повече мисли и да възстанови по-голям брой спомени, отколкото за един цял ден при обикновено състояние на ума. Трогателното съдържание на този монолог може да се изрази накратко чрез няколко несвързани, противоречиви и съвсем безсмислени думи:

— Защо ще стане Бирото от леглото! Всъщност той яде толкова много от телешкото, дали не му е станало лошо? Но ако е болен, щеше да ме събуди. От деветнадесет години спим с него все в това легло, все в същата къща и никога не се е случвало на горкичкия ми мъж да ме остави нощем, без да ми се обади. Само когато е бил дежурен в казармата, е спал навън. Легна ли си той снощи с мене? Ами да, разбира се, боже мой, колко съм глупава!

Тя погледна към леглото и видя нощната шапчица на мъжа си, която още пазеше почти конусовидната форма на главата му.

— Да не е умрял! Да се е самоубил? Но защо? — продължи тя. — От две години, откакто го назначиха помощник-кмет, е станал един такъв! Честна дума, не е ли за оплакване с тази обществена работа? Търговията му върви добре, нали ми подари един шал? Да не би пък да не върви? Ами, все щях да разбера. Но знае ли човек какво може да си наумят мъжете? Или жените? Нищо, не е там бедата. Но нали днес продадохме стока за пет хиляди франка! Всъщност един помощник-кмет не може да се самоубие, той твърде добре познава законите. Но къде е тогава?

Тя не беше в състояние да извърне глава, нито пък се решаваше да протегне ръка и да дръпне шнура на звънеца, който би вдигнал на крак тримата служители, готвачката и прислужника в магазина. В гнета на кошмара, който продължаваше и наяве, бе забравила за дъщеря си, заспала кротко в съседната стая, чиято врата бе до самото й легло. Най-после тя извика: „Бирото!“, но не получи никакъв отговор. Струваше й се, че е изрекла гласно името му, а всъщност го бе произнесла на ум.

— Да не би да има любовница? — продължи тя. — Не, не го бива за такова нещо, пък и много ме обича. Нали беше казал на госпожа Роген, че никога не ми е изневерявал, дори мислено. Този човек е самата честност. Ако някой заслужава да влезе в рая, това е той. За какви ли грехове би могъл да се кае пред изповедника си? Ситни-дребни. Знам ли защо, ама за роялист като него, той например никак не се перчи с религията си. Горкичкото ми мъжленце, ходи сутрин рано-рано скришом на черква, като че ли отива в публичен дом. Бои се от бога заради самия бог, пет пари не дава за ада. Че как ще има любовница? Той не се дели от полата ми, та чак ме дразни. Обича ме повече от зеницата на очите си. За деветнадесет години никога не ми е креснал. Дори и дъщеря му е на второ място в сърцето му. Но нали Сезарин е тук!… Сезарин! Сезарин! Никога не е било Бирото да не сподели с мен какво мисли. Прав беше, като твърдеше на времето, идвайки при мене в „Пти-Матло“, че ще го опозная, като заживея с него. И на ти сега!… Странна работа.

Тя обърна с мъка глава и хвърли крадлив поглед в стаята, изпълнена все още с онези живописни нощни сенки, за които думите са безсилни и които сякаш се поддават изключително на четката на художника. С какви слова могат да се предадат страхотните криволици на раздвижените силуети, свръхестествените очертания на издутите от вятъра пердета, играта на матовата светлина от нощната лампичка по гънките на червения плат, отблясъците от закачалката, чиято искряща металическа част напомняше око на крадец, очертанията на една сякаш коленичила рокля — с една дума, всички онези странни неща, които плашат въображението в моменти, когато то само е в състояние да долови и да преувеличи нещата, които се изживяват болезнено. На госпожа Бирото се стори, че вижда силна светлина в предната стая и веднага помисли, че там е избухнал пожар; когато съгледа обаче едно червено шалче, което й се видя като локва кръв, обзе я мисълта за крадци, особено като реши, че открива следи от борба в начина, по който бяха оставени мебелите. Нахлулият при сломена за парите в касата страх угаси вледеняващата трескавина на кошмара; ужасена, тя се втурна по нощница в стаята, за да помогне на мъжа си, убедена, че той се бори с убийците.

— Бирото! Бирото! — викна най-сетне тя с отчаян глас.

Завари парфюмериста, застанал сред съседната стая и измерващ въздуха с един аршин в ръка, но така зле загърнат в халата от зелена басма на шоколадовокафяви точки, че краката му се бяха зачервили от студ, без той да усети, толкова много се беше замислил. Когато Сезар се обърна и запита: „Какво има, Констанс?“, изражението му, както става у хора, вглъбени в някакви сметки, бе тъй безкрайно глупаво, че госпожа Бирото се разсмя.

— Божичко, Сезар, чуден човек си ти! — каза тя. — Защо ставаш, без да ми се обадиш? Едва не умрях от страх, не знаех какво да мисля. И какво правиш тук така леко облечен? Ще вземеш да хванеш някоя хрема. Чуваш ли ме, Бирото?

— Да, да, идвам — отговори парфюмеристът и влезе в стаята.

— Хайде, ела да се стоплиш и кажи какво те е прихванало — продължи госпожа Бирото, като разрови пепелта и побърза да стъкне огъня. — Премръзнах. Колко глупаво, че станах по нощница, но наистина помислих, че са те нападнали убийци.

Търговецът сложи свещника на камината, загъна се в халата си и отиде някак машинално да донесе на жена си някаква вълнена фуста.

— Ето, пиленцето ми, облечи се — каза той. После продължи монолога си: — Двадесет и два на осемнадесет, можем да имаме чудесен салон.

— Слушай, Бирото, полудяваш ли, или сънуваш?

— Не, жено, пресмятам нещо.

— Да беше почакал поне да съмне, че тогава върши тия глупости — изрече тя, върза фустата под камизолата си и пристъпи към вратата на стаята, където спеше дъщеря им.

— Сезарин спи — каза тя, — няма да ни чуе. Хайде, Бирото, говори сега! Какво става с тебе?

— Можем да дадем бал.

— Да дадем бал? Ние? Честна дума, ти бълнуваш, миличък.

— Съвсем не бълнувам, милото ми сърненце. Слушай, човек трябва винаги да върши онова, което изисква положението му. Правителството ме е поставило на видно място, аз участвам в управлението; ние сме длъжни да познаваме духа на режима и да съдействаме за провеждането на целите му. Херцог дьо Ришельо е освободил вече Франция от чужда окупация[1]. По мнението на господин дьо Ла Бийардиер държавните служители, които представляват Париж, трябва да ознаменуват освобождението на страната, всеки в своята област. Да покажем истински патриотизъм, от който да се засрамят онези иженарицаеми либерали, проклетите му интриганти, нали? Да не мислиш, че не обичам родината си? Искам да покажа на моите врагове, либералите, че любовта към краля означава любов към Франция.

— Значи, смяташ, че имаш врагове, бедни ми Бирото?

— Разбира се, че имам врагове. Половината от приятелите ни в квартала са наши врагове. Всички казват: „Бирото не е нищо особено, но има късмет, ето че го направиха помощник-кмет, много му върви.“ Добре де! Ще има още да видят! На тебе първа казвам, че съм кавалер на ордена на „Почетния легион“. Вчера кралят е подписал указа.

— О, щом е тъй, мили мой — каза развълнувана госпожа Бирото, — наистина ще трябва да дадем бала. Ами за какви заслуги ти дадоха ордена?

— Когато господин дьо Ла Бийардиер ми съобщи вчера тази новина — каза някак смутено Бирото — и аз се запитах като тебе какви са заслугите ми; но като се прибирах в къщи, се сетих кои са и одобрих решението на правителството[2]. Първо, аз съм роялист и съм раняван при църквата „Сен-Рок“ през дните на вандемиера[3], нима е без значение, че съм се бил тогава с оръжие в ръка за правото дело? Второ, според някои търговци добре съм се справил със задълженията си като член на търговския съд. Трето, помощник-кмет съм, а кралят отпуска четири ордена за Парижкия общински съвет. След като е прегледал списъците на помощник-кметовете — кандидати за награждаване, префектът ме е поставил пя първо място. Впрочем кралят сигурно знае кой съм: благодарение на стария Рагон аз му доставям единствената пудра, която той благоволява да употребява; ние единствени притежаваме рецептата за пудрата на покойната кралица, милата нещастна августейша жертва! Кметът е подкрепил енергично кандидатурата ми. Какво повече? Щом кралят ми дава ордена, без да съм го искал, мисля, че не мога да откажа, без да го обидя. Да не съм искал аз да ставам помощник-кмет? Така че, мила ми женичке, щом вятърът е попътен, както казва, когато е в добро настроение, вуйчо ти Пийро, решил съм да уредя всичко в къщи така, че да отговаря на високото ни положение. Ако съм способен за нещо, нека стана каквото бог нареди, помощник-префект например, ако е речено. А ти, мила моя, вършиш голяма грешка, ако смяташ, че един гражданин е изплатил своята дан към отечеството, като е продавал цели двадесет години парфюми. Щом държавата иска да я подпомогнем със знанията си, наш дълг е да й ги дадем, точно както трябва да й плащаме данък за движими и недвижими имоти и прочее. Да не би да ти се иска цял живот да стоиш зад тезгяха? Слава богу, стига толкова. Балът ще покаже какво можем ние. Сбогом, търговийо на дребно, точно това имам пред вид. Изгарям фирмата „Кралицата на розите“, заличавам от надписа „Сезар Бирото, парфюмерист, приемник на Рагон“ и слагам направо „Парфюми“ с големи златни букви. В мецанина настанявам кантората, касата и една хубава канцелария за тебе. Задната част на дюкяна, сегашната трапезария и кухнята превръщам в магазин. Наемам първия етаж на съседната къща и отварям врата в стената. Стълбата ще обърна така, че да може направо да се минава от едната сграда в другата. И ето че ще имаме голям апартамент, райски обзаведен! Чакай, подновявам и стаята ти, ще ти подредя будоар, а и Сезарин ще получи хубава нова стая. Касиерката, която ще назначиш, първият ни помощник и камериерката ти (да, госпожо, вие ще имате и камериерка!) ще живеят на втория етаж. На третия ще бъдат кухнята, стаите на готвачката и на прислужника. На четвъртия етаж ще се помещава складът за флакони — само кристални и порцеланови. Работилницата ще бъде на тавана. Минувачите няма вече да гледат как се лепят етикетите, как се подбират флаконите, затварянето или пакетирането им. Това вървеше как да е за улица Сен-Дьони, но и дума не може да става за улица Сент-Оноре! Магазинът ни трябва да е разкошен като салон. Я ми кажи ние да не сме единствените издигнали се търговци? Нима няма търговци на оцет или на горчица, чиято дума се чува в националната гвардия и които са много добре поставени в двореца? Да последваме техния пример, да разширим търговията и да се придвижим и ние във висшите кръгове.

— Знаеш ли какво си мисля, Бирото, като те слушам? Приличаш ми на човек, който търси под вола теле. Спомни си какво те посъветвах, когато ставаше дума да те направят помощник-кмет: гледай си преди всичко спокойствието! „Колкото ръцете ми — рекох тогава — могат да заместят крилете на вятърна мелница, толкова и ти си създаден да заемаш високи длъжности. Желанието ти да се издигнеш ще те погуби.“ Но ти не ме послуша и ето ти сега как се подредихме. За да играеш политическа роля, са нужни пари. Имаме ли ние пари? Как така?! Искаш да изгориш фирмата ни, за която сме дали шестстотин франка, и да се отречеш от „Кралицата на розите“, която те направи прочут? Я остави амбициите за другите. Който си слага ръката в пламъка, не може да не се изгори, не е ли така? Днес политиката е като огъня. Не сме ли вложили сто хиляди екю извън търговията, фабриката и стоката? Щом искаш да увеличиш богатството си, направи както през 1793 година. Държавните ценни книжа са по седемдесет и два франка. Купи ценни книжа и ще имаш десет хиляди франка приход, без да се накърни търговията ни. Използвай случая да оженим Сезарин, после продай магазина и да отидем да живеем в родния ти край. Нали цели петнадесет години само за това си ми разправял — как ще купим „Ле Трезориер“, онова хубаво имение в околностите на град Шинон, там има и река, и поляни, и горичка, и лозя, и два чифлика, които докарват хиляда екю доход, жилище, което харесва и на двама ни, разправяше, че на всичко отгоре сме можели да го купим за шестдесет хиляди франка, а сега господинът намислил да става важна клечка в правителството! Не забравяй какво сме: търговци на парфюми, и нищо повече. Ако някой ти беше казал преди шестнадесет години, когато още не беше изнамерил „Двойния крем за султанките“ и „Тоалетната вода“: „Ще имате пари, необходими, за да купите «Ле Трезориер»“, нима нямаше да ти призлее от радост? И днес можеш да купиш този толкова желан имот, дето само за това говореше, а сега ти е хрумнало да похарчиш за глупости парите, спечелени с пот на челата — спокойно мога да кажа „челата“, защото винаги, по всяко време, съм стояла зад касата, като жалко куче в колибката си. Няма ли да е по-добре да идваме от време на време при дъщерята, когато тя се омъжи за парижки нотариус, а да живеем осем месеца в годината в Шинон, вместо да се залавяш да правиш от бакър сребро? Изчакай да се повишат ценните книжа, дай тогава осем хиляди рента на дъщеря си и като оставим две хиляди за нас, с парите от продажбата на магазина ще можем да купим „Ле Трезориер“. Като си отнесем в твоя роден край и покъщнината, която струва доста пари, котенцето ми, ще си заживеем като царе, а тук, за да се представим в обществото, ще ни трябва поне един милион.

— Ей това чаках да кажеш, жено — рече Бирото. — Не съм още толкова изкуфял (нищо, че ти ме смяташ за глупак), та да не помисля за всичко това. Слушай сега! Като зет Александър Крота най ни приляга, а той ще поеме работата на нотариуса Роген. Но да не мислиш, че Крота ще се задоволи със сто хиляди франка зестра! (Дори да предположим, че дадем всичките си сухи пари, за да настаним дъщерята, а аз поне така смятам. Бих предпочел да ям сух хляб до края на живота си, но да я видя щастлива като царица, съпруга, както ти казваш, на парижки нотариус.) Да, но сто хиляди франка зестра или осем хиляди франка годишна рента са нищо, ако речеш да купиш кантората на Роген. Малкият Ксандро, както му викаме, ни мисли, както и всички останали за много по-богати. Ако баща му, оня дебел чифликчия, който е страшна стипца, не продаде за сто хиляди франка земя. Ксандро няма да стане нотариус, защото кантората на Роген струва към четиристотин или петстотин хиляди франка. Ако Крота не плати половината в брой, как ще си уреди работите? Сезарин трябва да има двеста хиляди франка зестра; а ние искаме да се оттеглим от търговията като истински парижки буржоа с петнадесет хиляди ливри рента. Какво ще кажеш? Ако ти докажа всичко това ясно като бял ден, няма ли да ти запуша устата?

— Е, щом си открил златна мина…

— Да, сърничке, открих. Да — повтори той, като прегърна жена си и взе да я потупва по гърба, развълнуван от радост, която го преобрази цял. — Не исках да ти говоря за тази работа, преди да е добре изпечена; но с божията помощ смятам, че утре ще я завърша. Слушай: Роген ми предложи една съвсем сигурна сделка, в която участва и той, заедно с Рагон, с вуйчо ти Пийро и с още двама негови клиенти. Ще закупим празни места около „Мадлената“, които по пресмятанията на Роген ще получим само за четвъртина от стойността, която те ще имат след три години, когато, след изтичане на наемните им срокове, ще можем да ги експлоатираме пълноценно. Ние и шестимата сме с определени дялове. Аз ще внеса триста хиляди франка и ще покрия трите осминки. Ако някой от нас има нужда от пари, Роген ще му ги достави срещу ипотека върху частта му. За да държа тигана и да зная как ще се пържи рибата, поисках да бъда поименен собственик на половината от общата част за нас тримата: Пийро, Рагон и мене. Роген ще участва под името на някой си Шарл Клапарон, мой съсобственик, който ще даде като мене потвърдително писмо на съдружниците си. Актовете за собственост ще станат чрез продавателни записи, носещи само частните подписи, докато станем собственици на всички терени. Роген ще проучи какви договори трябва да се направят, защото не е сигурен, че ще можем да минем без зарегистриране, с прехвърляне на правата върху лицата, на които ще продаваме отделните парцели; но много е дълго, за да ти го обяснявам подробно. След като изплатим тези места, остава ни да си скръстим ръцете, а след три години ще имаме печалба един милион. Сезарин ще бъде тогава на двадесет години, магазинът ще е вече продаден и с божията помощ ще поемем скромно пътя към славата.

— А откъде ще вземеш триста хиляди франка? — запита госпожа Бирото.

— Ти нищо не разбираш от сделки, котенцето ми. Ще дам стоте хиляди франка, вложени у Роген, ще сключа заем от четиридесет хиляди франка срещу постройките и градилите, където са нашите фабрики в предградието Тампл, имаме и двадесет хиляди франка в наличност: всичко сто и шестдесет хиляди франка. Остават сто и четиридесет хиляди, за които ще подпиша полица на господин Шарл Клапарон, банкер. Той ще ми даде сумата, като си удържи шконтото. И ето че нашите триста хиляди франка са внесени: който има срокове за изплащане, нищо не дължи. Като дойде времето за полиците, ще ги изплатим с печалбите. Ако пък не разполагаме тогава с цялата сума, Роген ще ми даде пари срещу ипотека върху моята част с пет на сто лихва. Но няма да има нужда от заеми: открих едно масло за усилване растежа на косата. И Ливингстън ми е инсталирал една хидравлична преса за преработка на лешници, която изстисква всичката им мазнина. Според предвижданията ми след една година ще спечеля най-малко сто хиляди франка. Сега подготвям рекламата, която ще започва така: „Долу перуките!“ Ефектът ще бъде поразителен. Ти дори и не забелязваш, че нощем не спя. Три месеца вече става, откакто успехът на „Макасарското масло“ ми пречи да заспя. Искам да проваля „Макасар“!

— Значи, такива мисли ти се въртят в главата от два месеца, а нищо да не ми кажеш досега. Неслучайно се видях насън като просякиня на собствената си врата, само небето ни предупреждава! След някое време ще ни останат само очите, да плачем. Докато съм жива, ти няма да направиш това, чуваш ли ме, Сезар? В тази работа има някакви въртели, които ти не можеш да видиш, защото си много честен и много порядъчен и не подозираш какви мошеничества вършат хората. Защо ще ти предлагат милиони? Ти даваш всичките си ценности, надхвърляш възможностите си, ами ако маслото ти не потръгне, ако не намерим пари, ако не получим цена за местата, с какво ще платиш полиците си? С черупките от лешниците ли? За да се издигнеш в обществото, искаш да махнеш името си от фирмата и да свалиш надписа „Кралицата на розите“, и на това отгоре ще ми подготвяш префърцунените си афиши и реклами, които ще излагат на показ Сезар Бирото по всички стълбове и огради, навсякъде, където има строеж.

— О! Ти не си ме разбрала. Аз ще имам клон на името на Попино в някоя сграда близо до улица Ломбар и там ще настаня Анселм. По този начин, като подредя племенника им, който ще може да забогатее, ще се отблагодаря на господин и госпожа Рагон. Горките Рагонови от известно време ми се виждат доста западнали.

— Слушай, тези хора са нарочили парите ти.

— Но кои са „тези хора“, хубавице моя? Вуйчо ти Пийро ли, който ни обича като зеницата на очите си и който всяка неделя обядва с нас? Или този добряк, старият Рагон, наш предшественик, който има зад гърба си четиридесет години честен живот и с когото редовно играем на карти? Или може би Рагон, парижки нотариус, петдесет и седем годишен мъж, с двадесет и пет годишна практика? Един парижки нотариус би бил цветът на обществото, ако всички честни хора не си приличаха. Ако стане нужда, съдружниците ми ще ми помогнат! Къде виждаш тук заговор, сърничке? Слушай, сега ще ти кажа къде грешиш. Честна дума, тежи ми на сърцето. Ти винаги си била недоверчива като котка! Щом отделяхме някой и друг лев, ти веднага си втълпяваше, че клиентите са крадци. На колене ли да те молят, та да приемеш да станеш богата! Уж си парижанка, а никак не си амбициозна! Да не бяха вечните ти страхове, нямаше да има по-щастлив от мене! Ако те бях слушал, никога нямаше да приготвя нито „Крема на султанките“, нито „Тоалетната вода“. От магазина си изкарваме препитанието, но тия два наши специалитета, както и сапуните ни, ни донесоха стоте хиляди франка, които имаме сега, чисти пари! Без моя изобретателен ум — защото като парфюмерист, наистина съм способен, — щяхме да си останем търговци на дребно, щяхме да се блъскаме, за да свържем двата края, а и аз нямаше да съм измежду видните търговци, участващи при избирането на съдии в Търговския съд, нямаше да съм съдия, нито помощник-кмет. Знаеш ли какво щях да бъда? Дюкянджия като дядо Рагон, без с това да искам да го обидя, защото аз уважавам тези хора, от тях е маята ни. След четиридесет години продажба на парфюми щяхме да имаме като него три хиляди франка годишна рента; но при днешните двойно по-високи цени на стоките и с тези пари и ние като Рагонови едва щяхме да кретаме. (Все повече ми се свива сърцето, като си мисля за тези двама старци. Трябва да видя какво е положението им, утре ще разбера от Попино.) Ако се бях вслушвал в съветите ти, каквато си неспокойна и все се боиш, че утре няма да имаш това, което притежаващ днес, нямаше да се ползвам с уважението на хората, нямаше да получа ордена на „Почетния легион“, нито пък щях да съм на път да стана политическа личност. Да, да, можеш да се съмняваш колкото искаш, но ако тази работа успее, може да стана и депутат. Ненапразно се казвам Сезар[4], досега във всичко ми е вървяло… Чудна работа, докато навън всички признават качествата ми, в къщи единственото същество, за което толкова милея, за чието щастие лея кървава пот, ме смята за глупак!

Тези думи, макар и прекъсвани от красноречиви паузи и запращани като топки, както се случва обикновено при хора, заели позата на обвинители, съдържаха толкова дълбока и неизменна привързаност, че в сърцето си госпожа Бирото се трогна; но като всички жени и тя си послужи с любовта, която вдъхваше, за да наложи волята си.

— Слушай, Бирото — каза тя, — ако ме обичаш, остави ме да бъда щастлива посвоему. Ние и двамата не сме получили нужното възпитание; нито умеем да говорим, нито да се отнасяме с прислугата, като хората от висшето общество, как искаш тогава да успеем във висшите кръгове? А в „Ле Трезориер“ аз ще бъда щастлива! Винаги съм обичала животните и птичките, и прекрасно ще прекарам живота си в грижи за кокошките, като селска стопанка. Да продадем магазина, да омъжим Сезарин и зарежи това масло! През зимата ще идваме в Париж, при зетя, ще бъдем щастливи и никакви промени, нито в политиката, нито в търговията, ще могат да ни попречат да си живеем. За какво ни е потрябвало да смазваме другите? Богатството, което имаме, не ни ли стига? По два пъти ли ще обядваш, като станеш милионер? От друга жена ли имаш нужда? Виж вуйчо Пийро: той разумно се задоволява с малкото си имущество и прекарва живота си в благотворителни дела. Трябва ли му на него хубава покъщнина? Сигурна съм, че си ми поръчал нови мебели, видях тук Брашон, а той едва ли е идвал да купува парфюми.

— Да, хубавице моя, мебелите ти са поръчани и работата по обзавеждането ни ще започне утре и ще се ръководи от един архитект, когото ми препоръча господин дьо Ла Бийардиер.

— Боже! — викна тя. — Имай милост към нас!

— Никак не си разумна, сърничке моя. На тридесет и седем години, каквато си свежа и хубава, защо ще се погребваш в Шинон? И аз, слава богу, съм само тридесет и девет годишен. Съдбата ми разкрива чудесно поприще и аз го поемам. Ако действам благоразумно, мога да създам дом, ползващ се с уважение сред парижката буржоазия, както е ставало преди време, мога да създам рода Бирото, както има Келер. Жюл Демаре, Роген, Кошен, Гийом. Льоба, Нюсенжан, Сайар, Попино, Матифа, които са, или са били, все лични хора в квартала, където са живели. Какво ми разправяш ти! Ако тази сделка не беше сигурна, ако не беше като чисто злато…

— Сигурна!

— Да, сигурна! От два месеца я обмислям. Без никой нищо да подозира, събирам сведения за строежите на общината, и от архитектите, и при предприемачите. Господин Грендо, младият архитект, който ще преустройва апартамента ни, е отчаян, че няма пари, за да участва и той.

— Ще има строежи, затова ви подтиква, да ви оскубе.

— Можеш ли да излъжеш хора като Пийро, Шарл Клапарон и Роген? Печалбата е сигурна, както беше сигурна и печалбата от „Крема на султанките“ и толкова.

— Но, скъпи мой, каква нужда има Роген от спекулации, щом кантората му е изплатена и богатството му е обезпечено? Виждам го понякога, като минава по-загрижен от министър, с поглед изпод вежди, който не ми харесва: нещо го тревожи. От пет години насам лицето му е станало като лице на стар развратник. Кой ти гарантира, че няма да офейка, щом тури ръка на парите? Известни са ни такива случаи. Познаваме ли го добре? Макар че от петнадесет години ни е приятел, не бих сложила ръката си в огъня заради него. Дъхът му мирише лошо, с жена си не живее и сигурно има любовници, които поддържа и които го разсипват; не виждам друга причина за лошото му настроение. Сутрин, докато се обличам, го виждам през пердетата, като се прибира в къщи пеша, а откъде идва? Никой не знае. Прилича ми на човек, който има и друго семейство в града; той харчи на една страна, жената — на друга. Такъв ли живот трябва да водят нотариусите? Ако печелят петдесет хиляди франка, а харчат шестдесет хиляди, след двадесет години ще се види краят на богатството им и те ще останат голи като тояга; но щом човек е свикнал да блести, той е готов без всякаква милост да ограби и приятелите си; хората най-напред се грижат за себе си. Роген е близък на нашия бивш служител, оня голтак дю Тийе, и аз не виждам нищо хубаво в тази дружба. Щом не е разбрал що за човек е дю Тийе, трябва да е съвсем сляп; ако пък го знае колко струва, защо толкова го котка? Ще ми кажеш, че жена му е влюбена в дю Тийе. Аз пък не очаквам нищо добро от мъж, който няма честно отношение към жена си. И най-сетне толкова ли са глупави собствениците на тези празни места, че да продават за пет франка онова, което струва сто франка? Ако срещнеш дете, което не знае колко струва наполеонът, няма ли да му обясниш? Не ми се сърди, но вашата сделка ми прилича на кражба.

— Боже господи, колко чудни са жените понякога и как объркват всички понятия! Ако Роген не участваше в сделката, щеше да ми кажеш: „Виж какво, Сезар, щом правиш сделка, в която не участва Роген, тя нищо не струва.“ Сега, когато участието му е истинска гаранция, ти казваш…

— Не той, а някой си Клапарон.

— Но един нотариус не може да участва с името си в спекулации.

— Защо тогава върши неща, забранени от закона? Какво ще ми отговориш ти, който толкова зачиташ законите?

— Остави ме да се доизкажа. Роген участва заедно с нас и ти твърдиш, че работата нищо не струвала. Разумно ли е това? Казваш ми: той върши нещо противозаконно. Ако стане нужда, той ще излезе с името си. Сега пък казваш: той е богат. Не може ли да се каже същото и за мене? Добре ли щеше да бъде Рагон и Пийро да ми кажат: „Защо участвате в тази сделка, след като сте червив с пари?“

— Положението на търговците не е същото като на нотариусите — каза госпожа Бирото.

— Както и да е, съвестта ми е чиста — продължи Сезар. — Хората, които продават, вършат това по необходимост; не ги ограбваме, както не ограбваме и онези, които продават ценни книжа за седемдесет и пет на сто от стойността им. Сега купуваме места по днешната им цена, след две години ще бъде друго, също както и за ценните книжа. Трябва да знаете, госпожа Констанс-Барб-Жозефин-Пийро, че никога няма да заловите Сезар Бирото да върши нещо, което да е против строгите изисквания на честността, против законите, против съвестта му или против благоприличието. Как е възможно човек с осемнадесетгодишна търговска практика да бъде подозиран в нечестност, и то в собствения му дом!

— Хайде, Сезар, успокой се! Жена, която от толкова дълго време живее с тебе, познава до дъно душата ти. В края на краищата ти си господарят. Богатството, което имаме, си го спечелил ти, не е ли така? Парите са твои, можеш да ги харчиш. И в най-голяма немотия да изпаднем, нито аз, нито дъщеря ти ще ти отправим и най-малкия укор. И все пак изслушай ме: когато измисли „Крема на султанките“ и „Тоалетната вода“, какво рискуваше? Пет-шест хиляди франка. Днес залагаш цялото си състояние на една карта, не си сам, имаш и съдружници, които могат да те изиграят. Дай бала, поднови апартамента, изхарчи десет хиляди франка, това е излишно, но не е катастрофа. Обаче решително се противопоставям за сделката с местата около „Мадлената“. Ти си търговец на парфюми, остани си търговец, не ставай препродавач на терени; ние, жените, имаме непогрешима интуиция. Аз те предупредих, а ти сега прави каквото знаеш. Бил си съдия в Търговския съд, познаваш законите, добре си се справял досега и аз ще те следвам, Сезар! Но няма да се успокоя, докато не видя Сезарин добре настанена. Да даде бог моят сън да не излезе пророчески!

Това покорство пораздразни Бирото, който употреби невинната хитрост, към която и друг път беше прибягвал в подобни случаи.

— Слушай, Констанс, още не съм дал думата си, но все едно, че съм я дал.

— О, Сезар, стига толкова, да не говорим повече. Първо честта, после имота. Хайде, легни си, мили, дървата свършиха. Пък и ако искаш, можем да продължим да разговаряме в леглото. Ах, какъв грозен сън! Боже мой! Да видиш себе си! Ужасно! Ще има да се молим двете със Сезарин за успеха на твоите празни места.

— Не ще и съмнение, божията помощ никога не е излишна — каза важно Бирото. — Но и лешниковото масло, и то е сила, жено. Направих това откритие съвсем случайно, както по-рано при „Двойния крем на султанките“; първия път, като прелиствах една книга, а сега, като разглеждах гравюрата „Еро и Леандър“. Знаеш я, една жена, която полива с масло главата на любовника си, мило, нали? Най-сигурните сделки са онези, които почиват на тщеславието, самолюбието, на желанието да се харесаш. Тези чувства не умират никога.

— Уви, и аз виждам, че е така.

— Като станат на известна възраст, оплешивелите мъже са в състояние да извършат и най-голямата лудост, само и само да имат коса. Бръснарите ми казват, че от известно време продавали не само „Макасар“, ами и всякакви билки за боядисване на косите или за растежа им. Откакто не сме във война, мъжете се въртят много повече около жените, а те не обичат плешивите, нали така, писенце? Следователно търсенето на този артикул зависи от политическото положение. А смес, която подхранва косъма, би се продала като топъл хляб, още повече, че моето масло сигурно ще бъде одобрено от Академията на науките. Може би добрият господин Воклен пак ще ми помогне. Утре ще отида да му изложа идеята си и ще му подаря гравюрата, която най-после намерих след две години търсене в Германия. Той се занимава именно с анализи на косата. Така ми каза Шифрьовил, негов съдружник във фабриката му за химически произведения. Ако откритието ми съвпада с проучванията му, моето масло ще се купува от мъже и жени. Пак ти казвам, идеята ми струва цяло състояние. Боже господи, сън вече не ме хваща! За щастие младият Попино има най-хубавите коси на света. Ще вземем и една касиерка с дълги до земята коси, която ще разправя — без с това да обижда нито бога, нито хората, — че това се дължи на моето масло (защото то сигурно ще бъде някакво масло) и всички посивели глави ще се нахвърлят на него, както прави сиромашията с богатите хора. Ами какво ще кажеш за бала, миличка? Не съм лош човек, но много ми се ще между поканените да бъде и оня тип дю Тийе, който се прави на важен с богатството си и на борсата винаги ме отбягва. Той знае, че ми са известни някои не съвсем хубави неща за него. Май че с него съм бил прекалено добър. Не е ли чудно, че човек бива наказван все за добрите си дела, на този свят де! Спрямо него аз съм се държал като баща, ти не знаеш колко много съм направил за този човек.

— Настръхвам само като ми заговориш за него. Ако знаеше какво искаше пък той да ти направи, нямаше да държиш в тайна кражбата на трите хиляди франка, защото аз разбрах по какъв начин работата е била потулена. Ако беше го предал на полицията, може би щеше да направиш услуга на много хора.

— Какво е искал да ми направи?

— Нищо. Ако искаш да се вслушаш в думите ми тази вечер, Бирото, ще ти дам добър съвет: не се занимавай с дю Тийе.

— Няма ли да им се види чудно на хората, че не съм поканил един мой бивш служител, на когото поръчителствах за двадесет хиляди франка, с които той започна сделките си? Хайде, да вършим добро заради доброто. Пък може дю Тийе и да се е поправил.

— Цялата къща ще се обърне наопаки.

— Какво искаш да кажеш с това „ще се обърне наопаки“? Напротив, всичко ще бъде уредено като по ноти. Забравила ли си какво ти казах за стълбището и за съседната сграда, за която се споразумях с търговеца на чадъри Керон? Утре отиваме с него при собственика господин Молиньо; утре съм страшно зает, не по-малко от министър…

— Главата ми се завъртя от твоите планове — каза Констанс, — съвсем се обърках. Пък и заспивам вече.

— Добро утро — отвърна мъжът й. — Казвам ти „добро утро“, защото вече се съмна. Но тя спи вече, миличката ми! Спи, моето момиче, ще те отрупам с богатства или името ми да не е Сезар.

Няколко минути по-късно Сезар и Констанс кротко хъркаха.

Един бегъл поглед върху миналото на това семейство ще потвърди мислите, породени от незлобивото спречкване между двамата герои на горната сцена. Описвайки търговските нрави, нашият разказ ще изясни по каква странна случайност Сезар Бирото се оказа и парфюмерист, и помощник-кмет, и бивш офицер от националната гвардия, и кавалер на „Почетния легион“. Вниквайки в дълбочината на характера му и в причините, съпровождащи възхода му, читателят ще разбере как търговските злополуки, както биват преодолявани от силните личности, се превръщат в непоправими катастрофи за слабите. Събитията сами по себе си никога не са решаващото; последиците им зависят изцяло от хората: за гения нещастието е стъпало към успехи, то е очистителенакупел за християнина, начин за забогатяване — за находчивия човек и пропаст, в която пропада слабият.

Бележки

[1] Според Парижкия договор от 20 ноември 1815 година Франция се задължаваше да изплати на съюзниците обезщетение от седемстотин милиона франка, а северните и източните укрепления трябваше да бъдат окупирани от съюзническите войски за две или три години — толкова, колкото щеше да трае изплащането на горната сума. През месец октомври 1818 година херцог дьо Ришельо, който тогава бе министър на външните работи, успя да издейства с изплащането на репарациите заминаването на съюзническите войски, което стана на 30 ноември същата година.

[2] Бирото с основание се учудва на това удостояване и макар че впоследствие си намира заслуги, правителството едва ли ги е имало пред вид; по онова време министерството е раздавало много лесно ордени на „Почетния легион“, с което е целяло да омаловажи стойността му и да намали значимостта на институция, учредена от узурпатора Наполеон.

[3] Вандемиер — времето от 22 септември до 22 октомври според френския революционен календар. В случая става дума за дните от 10 до 13 октомври, когато в Париж е била нанесена победа от Бонапарт над отделни разбунтували се срещу Конвента военни части.

[4] Намек за големия римски пълководец Юлий Цезар.