Оноре дьо Балзак
Дядо Горио ^[0] (3)

Трета глава
Измамѝ смърт

Два дена след това в една пуста алея на Ботаническата градина Поаре и госпожица Мишоно седяха на пейка, огряна от слънце, и разговаряха със същия господин, който се бе сторил подозрителен на студента-медик.

— Госпожице — казваше господин Гондюро, — не разбирам вашите скрупули. Негово превъзходителство господин министърът на кралската полиция…

— Ах, негово превъзходителство господин министърът на кралската полиция!… — повтори Поаре.

— Да, негово превъзходителство се занимава с тази работа — рече Гондюро.

Кому ли не би се сторило невероятно, че Поаре, бивш чиновник, вероятно човек с еснафски добродетели, макар и лишен от собствена мисъл, продължи да слуша оня, който се представяше за рентиер от улица Бюфон, след като той произнесе думата „полиция“ и по този начин разкри истинското си лице на агент от улица Йерусалим^[1] под маската на порядъчен човек. Това обаче беше съвсем естествено. Всеки ще разбере особения вид, към който се числеше Поаре в голямото семейство на глупците, след една забележка, която някои изследователи вече са направили, но която не е публикувана досега. Има една „пероносна“ порода, притисната в бюджета между първата степен, която включва заплатите от хиляда и двеста франка, нещо като административна Гренландия, и третата степен, където започват малко по-топлите заплати от три до шест хиляди франка, умерена област, в която подкупът вирее и цъфти въпреки трудното му отглеждане. Една от характерните черти, която най-добре издава жалкото тесногръдие на тази низша порода, е неволното, механично, инстинктивно уважение към великия лама на всяко министерство, известен на чиновника само по някакъв нечетлив подпис и под името „негово превъзходителство господин министъра“ — четири думи, които съответстват на „Il bondo Cani“ от „Багдадският халиф“^[2] и което в очите на този пълзящ род представлява свещената и безапелационна власт. Негово превъзходителство е безпогрешен за чиновника, както папата за християнина; блясъкът на положението му се предава на неговите действия и слава, на думите, казани от негово име; той покрива със златошитата си дреха и узаконява всичко, което е заповядал: самата му титла „превъзходителство“ доказва чистотата на намеренията му, а светостта на волята му служи за паспорт и на най-неприемливите идеи. И щом се произнесе думата „превъзходителство“ тези клетници бързат да извършат онова, което не биха направили дори от личен интерес. В министерските канцеларии съществува същото пасивно чинопочитание, както във войската; система, която задушава съвестта, унищожава човека и в края на краищата го превръща във винт или гайка на правителствената машина. Затова господин Гондюро, който, изглежда, познаваше хората, веднага откри в лицето на Поаре един от тези бюрократични глупци, извади своя „Deus ex machina“^[3] — думата-талисман „негово превъзходителство“ — в необходимия момент и така разкри батареите си, за да заслепи Поаре, който му се струваше мъжкият Мишоно, както Мишоно му изглеждаше женската Поаре.

— Щом лично негово превъзходителство, негово превъзходителство господин… ах! Това е вече съвсем друга работа — рече Поаре.

— Нали чувате какво казва господинът, в чиято преценка, изглежда, имате доверие? — продължи мнимият рентиер, обръщайки се към госпожица Мишоно. — И така, негово превъзходителство е напълно сигурен, че тъй нареченият Вотрен, който живее в „Дома Воке“, е каторжник, избягал от Тулон, дето е познат под името „Измамѝ смърт“.

— Измамѝ смърт! — рече Поаре. — Щастлив е, ако заслужава това име.

— Разбира се — продължи агентът. — Този прякор му е прикачен заради късмета му. И в най-дръзките си начинания не е загубил живота си. Както виждате, този човек е опасен! Притежава качества, които наистина го правят необикновена личност. Дори осъждането му бе прието като почест сред неговите хора.

— Значи, е почтен човек? — попита Поаре.

— В известен смисъл. Той се съгласил да поеме върху себе си чуждо престъпление, фалшификация, извършена от един извънредно красив младеж, когото той много обичал, някакъв италианец, комарджия, който впоследствие влязъл във войската, където впрочем много добре се държал.

— Но ако негово превъзходителство министърът на полицията е уверен, че господин Вотрен е Измамѝ смърт, защо съм му аз? — запита госпожица Мишоно.

— Вярно — повтори Поаре, — ако наистина министърът, както вие ни направихте честта да ни съобщите, е уверен…

— Уверен не е точната дума, но подозира. Ето как стои въпросът. Жак Колен, наричан Измамѝ смърт, има пълното доверие на трите каторги, които са го избрали за свой агент и банкер. Той много печели от различни сделки, в тази област е наистина забележителен.

— Ах, ах! Разбирате ли намека, госпожице Мишоно? — каза Поаре. — Господинът го нарича забележителен, защото той е белязан.

— Мнимият Вотрен — продължи агентът — получава капиталите на господа каторжниците, влага ги, съхранява ги и ги държи на разположение на онези, които избягат, или на техните семейства при наличността на съответно завещание, или на любовниците им, ако е получил такова нареждане.

— На любовниците им! Навярно искате да кажете на жените им? — намеси се Поаре.

— Не, господине. Обикновено каторжникът има само незаконни съпруги, които ние наричаме наложници.

— Та, значи, всички те живеят в незаконни връзки?

— Така излиза.

— Господи, това са ужаси, каквито негово превъзходителство не би трябвало да търпи. Понеже вие имате честта да говорите с негово превъзходителство и, струва ми се, сте изпълнен с човеколюбиви идеи, на вас се пада да го осведомите за неморалното поведение на тези хора, които дават много лош пример на обществото.

— Но, господине, правителството не ги праща там, за да служат като пример за всички добродетели.

— Това е право. Все пак, господине, позволете ми…

— Гълъбче, хайде оставете господина да се доизкаже — прекъсна го госпожица Мишоно.

— Вие разбирате, госпожице — продължи Гондюро, — че правителството е извънредно заинтересовано да сложи ръка върху тази незаконна каса, която според някои сведения възлиза на доста значителна сума: Измамѝ смърт прибира маса пари, като укрива не само тези, които някои от другарите му притежават, но и капиталите на Дружеството на десетте хиляди…

— Десет хиляди крадци ли? — стресна се Поаре.

— Не, Дружеството на десетте хиляди е сдружение на крадците от висока класа, те работят на едро и не се занимават с грабеж, от който няма да спечелят поне десет хиляди франка. Членовете на това дружество са най-големите углавни престъпници. Те познават законите и никога не рискуват да получат смъртно наказание, в случай че ги заловят. Колен е техният доверен човек, техният съветник. Благодарение на огромните си възможности той е съумял да си създаде своя полиция и широки връзки, които държи в пълна тайна. Макар от цяла година да сме го заобиколили с шпиони, още не сме успели да проникнем в играта му. Така че неговата каса, неговите способности изцяло са поставени в служба на порока, той финансира престъпления и поддържа цяла армия от мошеници, които са в непрестанна война с обществото. Ако успеем да заловим Измамѝ смърт и да вземем касата му, това би означавало да пресечем злото от корен. Затова тази акция стана държавно дело от областта на висшата политика и ще донесе само почит на онези, които съдействат за успеха й. Например вие, господине, бихте могли отново да станете чиновник в администрацията, да бъдете назначен за секретар на полицейски комисар, работа, която няма да ви пречи да си получавате пенсията.

— Но защо Измамѝ смърт не избяга с касата си? — попита госпожица Мишоно.

— О! — рече агентът. — Ако ограби каторжниците, където и да отиде, те ще изпратят човек да го убие. Освен това каса не се краде лесно, като момиче от добро семейство. Впрочем Колен е неспособен да извърши подобна постъпка, ще се чувства опозорен.

— Прав сте, господине — каза Поаре, — той ще бъде напълно опозорен.

— Всичко това не обяснява защо вие чисто и просто не дойдете да го заловите — отбеляза госпожица Мишоно.

— Добре, госпожице, ще ви отговоря… Само че — добави той на ухото й — не оставяйте господина да ме пресича, иначе никога няма да свършим. Този старец трябва да има много пари, за да кара хората да го слушат. Измамѝ смърт си е навлякъл кожа на порядъчен човек, превърнал се е в добър парижки буржоа, настанил се е в скромен пансион; хитър е той, гледайте си работата, него никога не ще могат да го хванат изневиделица. Така че господин Вотрен е порядъчен човек, който прави порядъчни сделки.

„Разбира се“ — рече си на ум Поаре.

— Ако сбъркаме и заловим някой истински Вотрен, министърът не желае да си има разправии с парижките търговци, нито с общественото мнение. Положението на господин полицейския префект е разклатено, той има неприятели. Ако стане грешка, онези, които искат да вземат мястото му, ще се възползват от воя и крясъците на либералите, за да го провалят. Тук трябва да се действа, както в случая с Конияр, мнимия граф Дьо Сент-Елен; ако се беше оказало, че е истински граф Дьо Сент-Елен, спукана ни беше работата. Затова трябва добре да се проверява!

— Да, но вие имате нужда от някоя хубава жена — каза оживено госпожица Мишоно.

— Измамѝ смърт не би допуснал до себе си никаква жена — рече агентът. — Ще ви кажа една тайна: той не обича жените.

— В такъв случай не разбирам как бих могла да направя проверката, ако въобще се съглася да я направя срещу две хиляди франка.

— Много просто — отвърна непознатият. — Ще ви дам едно шишенце с течност, която предизвиква прилив на кръв в главата, подобен на апоплексия, но съвсем безопасен. Това лекарство може да се смеси и с вино, и с кафе. Веднага пренасяте човека на легло, събличате го, уж за да разберете дали не умира. Когато останете сама, ще го плеснете по рамото и ще видите дали се появяват буквите.

— Че то нищо не е — рече Поаре.

— Добре, съгласна ли сте? — обърна се Гондюро към старата мома.

— Добре де, драги господине — каза госпожица Мишоно, — а ще получа ли двете хиляди, в случай че няма букви?

— Не.

— А какво ще бъде моето обезщетение в този случай?

— Петстотин франка.

— Струва ли си да направя всичко това за толкова малко! Така или иначе, грехът си е грях и аз ще трябва да си успокоявам съвестта, господине.

— Уверявам ви — рече Поаре, — че госпожицата е много съвестна, освен дето е много приятна и разбрана.

— Добре — поде госпожица Мишоно, — дайте, ми три хиляди, ако излезе Измамѝ смърт, и нищо, ако е обикновен гражданин.

— Дадено! — съгласи се Гондюро. — Но при условие, че работата ще стане още утре.

— Още не мога, драги господине, трябва да се посъветвам с изповедника си.

— Хитруша! — каза агентът и стана. — Значи, до утре. А ако имате да ми кажете нещо важно, елате в малката улица Сент-Ан, в дъното на двора на „Сент-Шапел“. Има само една врата под свода. Ще търсите господин Гондюро.

Бианшон, който се връщаше от лекция на Кювие, дочу доста странното име Измамѝ смърт и думата „дадено“, изречена от известния началник на тайната полиция.

— Защо не нагласихте работата веднага? Това ви прави по триста франка пожизнена рента — каза Поаре на госпожица Мишоно.

— Защо ли? — рече тя. — Ами че трябва да поразмисля. Ако Вотрен е същият този Измамѝ смърт, може да е по-изгодно с него да се спогодя. Но ако му поискам пари, все едно че ще го предупредя и човек като него може и гратис да избяга. А това ще бъде за мен ужасна плесница.

— И да го предупредите, все едно — продължи Поаре. — Нали този господин каза, че го следят? А вие всичко ще изгубите.

„Освен това — рече си госпожица Мишоно — никак не го обичам този човек! Говори ми само неприятни работи.“

— Но вие можете да постъпите по-правилно — продължи Поаре. — Както каза и господинът, който ми изглежда приличен човек, освен дето е много свястно облечен, от ваша страна ще бъде акт на подчинение пред закона, ако освободите обществото от един престъпник, колкото той и да е порядъчен. Който е пил, пак ще пие. Ами ако му хрумне всички ни да избие? Ами че, дявол да го вземе, ние ще бъдем виновни за тези убийства, без да се смята, че ще бъдем и първите жертви.

Госпожица Мишоно се бе замислила и не чу думите, които падаха от устата на Поаре като капки от недобре затворена чешма. Щом започнеше така да реди изречение след изречение, госпожица Мишоно не го спираше. Старецът имаше навик да й говори като навит. Започваше една тема, после откриваше скоби, отплесваше се към нещо съвсем противоположно и никога не стигаше до заключение. Когато наближиха „Дома Воке“, той се бе оплел в цял куп пасажи и вметнати цитати, които го бяха довели до показанията му по делото на господин Рагуло и госпожа Морен, на което той се бе явил като свидетел на защитата. Като влязоха, госпожица Мишоно не пропусна да забележи Йожен дьо Растиняк и госпожица Тайфер, увлечени в толкова трепетно интересен интимен разговор, че не обърнаха никакво внимание на старите пансионери, които прекосиха трапезарията.

— Така и трябваше да свърши — рече госпожица Мишоно на Поаре. — От една седмица се гледат така, сякаш ще се изпият с очи.

— Да — отговори той. — И тя беше осъдена.

— Кой?

— Госпожа Морен.

— Аз ви говоря за госпожица Викторин — рече Мишоно и по невнимание влезе в стаята на Поаре, — а вие ми разправяте за госпожа Морен. Коя е тази жена?

— Че каква може да е вината на госпожица Тайфер? — запита Поаре.

— Вината и е тази, че е влюбена в господин Йожен дьо Растиняк и се впуска в тази история, без да знае къде ще я отведе. Горката наивница!

Цялата сутрин Йожен бе отчаян от поведението на госпожа Дьо Нюсенжан. Вътрешно той вече напълно се бе предал на Вотрен, без да иска да проникне нито в причините за приятелството, което този необикновен човек му засвидетелстваше, нито в последствията от подобна връзка. Само чудо можеше да го измъкне от пропастта, в която от един час вече бе стъпил, като бе разменил с госпожица Тайфер най-нежни обещания. На Викторин се струваше, че слуша ангелски глас, че небето се отваря пред нея, „Домът Воке“ добиваше приказни багри, с каквито декораторите оцветяват театралните дворци: тя обичаше и беше обичана; така поне вярваше! И коя ли жена не би повярвала на нейно място? Тя само гледаше Растиняк, слушаше го през този час, откраднат от всички аргусовци^[4] на дома. Йожен съзнаваше какво зло върши, но се бореше със съвестта си — казваше си, че ще изкупи този несмъртен грях, като ощастливи една жена. Отчаянието му придаваше особена красота и той блестеше с всички адски пламъци, които бушуваха в сърцето му. За негово щастие чудото стана: Вотрен весело влезе и отгатна какво преживяват двамата младежи, съединени чрез комбинациите на сатанинския му гений, но внезапно смути радостта им, като запя с дебелия си присмехулен глас:

Моята Фаншет е чудна

с душевната си простота…

Викторин побягна, отнасяйки в сърцето си толкова щастие, колкото нещастие беше изтърпяла през целия си живот. Клетата девойка! Едно ръкостискане, едно докосване на Растиняковите коси до бузата й, една дума, произнесена толкова близо до ухото й, че бе усетила топлите устни на студента, едно притискане от потръпващата му ръка, една бегла целувка по врата — това бяха за нея залози за любов, а съседството на дебелата Силви, която всеки миг можеше да влезе в грейналата трапезария, ги правеше по-пламенни, по-силни, по-привлекателни от най-прекрасните свидетелства за преданост, разказани в най-известните любовни повести. В очите на младото момиче, свикнало да се изповядва всеки две седмици, тези „дребни доказателства“, според един прелестен израз на нашите деди, изглеждаха като престъпление! През този единствен час тя бе разпиляла повече душевни съкровища, отколкото по-сетне, богата и щастлива, би могла да дари дори като се отдаде цяла.

— Работата е наред — каза Вотрен на Йожен. — Нашите две контета са се счепкали. Всичко е станало, както се полага. Въпрос на чест. Нашият гълъб е оскърбил моя сокол. Срещата е утре, на редута Клинянкур. В осем и половина, докато си стои тук спокойно и си топи в кафето намазана с масло филия, госпожица Тайфер ще наследи любовта и богатството на баща си. Изглежда като шега, нали? Малкият Тайфер е много добър фехтовач, самоуверен е, сякаш има сервирана кента. Но ще му видят работата с един удар, който аз съм измислил, шпагата се вдига по особен начин и се забива в челото. Ще ви науча на тази хватка, ужасно е полезна.

Растиняк тъпо слушаше и нищо не можеше да отговори. В този миг пристигнаха дядо Горио, Бианшон и неколцина други пансионери.

— Така ви исках — каза му Вотрен. — Вие знаете какво вършите. Добре, орлето ми! Ще командвате хората. Силен сте, як сте, мъж сте. Моите уважения.

Той понечи да му стисне ръката. Растиняк бързо се отдръпна и пребледнял се отпусна върху един стол; струваше му се, че вижда пред себе си локва кръв.

— Ах! Изглежда, че си имаме още някоя и друга пеленка, оцапана с добродетел — тихо рече Вотрен. — Татко Долибан има три милиона, известно ми е богатството му. Зестрата ще ви направи бял като сватбена рокля дори в собствените ви очи.

Растиняк престана да се колебае. Реши след обяда да отиде и да предупреди Тайферови — бащата и сина. Когато Вотрен се махна, Горио се приближи и му каза на ухото:

— Тъжен сте, синко! Но аз ще ви развеселя. Елате!

Старият макаронаджия запали свещта си от една лампа. Развълнуван и любопитен, Йожен тръгна след него.

— Да отидем във вашата стая — рече старецът, който бе поискал ключа на студента от Силви. — Тая сутрин вие сте помислили, че тя не ви обича, нали? — продължи той. — Тя насила ви е изпратила да си вървите и вие сте си тръгнали сърдит, отчаян. Глупчо! Тя мене чакаше. Разбирате ли? Заедно трябваше да отидем да доподредим едно сладко апартаментче, в което ще се настаните след три дена. Хем да не се издадете, че съм ви казал. Тя иска да ви изненада: но аз не държа да крия по-дълго от вас тази тайна. Ще бъдете на улица Артоа, на две крачки от Сен-Лазар. Ще се чувствате като принц. Намерихме ви мебели като за младоженка. Доста работа свършихме от три месеца насам, без нищо да ви кажем. Моят адвокат се залови и уреди дъщеря ми да получава своите тридесет и шест хиляди годишно, лихвите от зестрата й, и ще го накарам да изиска нейните осемстотин хиляди франка да бъдат вложени в доходно недвижимо имущество.

Скръстил ръце, Йожен мълчаливо се разхождаше из бедняшката си разхвърляна стая. Горио издебна миг, когато студентът бе гърбом към него, и постави върху камината кутия от червен марокен, върху която беше отпечатан златен герб на Растинякови.

— Скъпо дете — продължи горкият старец, — затънах в тази работа до гуша. Но разбирате ли, от моя страна тук имаше доста егоизъм, защото съм заинтересован да смените квартала. Нали няма да ми откажете, ако поискам нещо от вас?

— Какво?

— Над вашия апартамент, на петия етаж, има една стая, която е към апартамента, може ли там да живея? Остарявам, а съм толкова далеч от дъщерите. Няма да ви преча. Ще си стоя горе. Всяка вечер ще ми говорите за нея. Нали няма да ви е неприятно, кажете! Когато се прибирате и аз съм си легнал, ще ви чуя и ще си кажа: „Той току-що е видял моята Делфин. Завел я е на бал, тя е щастлива благодарение на него.“ Ако се разболея, като мехлем ще ми е на сърцето да ви чувам как се връщате, как ходите нагоре-надолу. Във вас ще има толкова много от дъщеря ми! Ще бъда на няколко крачки от Шанз-Елизе, където те минават всеки ден, ще мога да ги виждам, сега се случва да стигна късно. Освен това тя може би ще идва у вас! Ще я чувам, ще я виждам по утринен пеньоар как ситни, как мило стъпва като котенце. От един месец тя отново стана, каквато си беше като момиче — весела, жива. О! За вас ще направя дори невъзможното. Преди малко, като се връщахме, тя ми каза: „Татенце, много съм щастлива!“ Когато ми казват тържествено „татко“, просто ме смразяват; но когато ме наричат „татенце“, още ми се струва, че са мънички, всичките ми спомени някак се връщат. Чувствам се повече техен баща. Мисля си, че още не принадлежат другиму!

Старецът си избърса очите. Плачеше.

— Отдавна не бях чувал такива думи, отдавна не ме бе хващала за ръка. О, да, цели десет години не съм се разхождал с никоя от дъщерите си. А колко е приятно да се докосваш до роклята й, да изравняваш крачките си с нея, да усещаш топлината й! Както и да е, тази сутрин водих Делфин навсякъде. Влизах заедно с нея в магазините. И я съпроводих до вкъщи. О, вземете ме при вас! Ще се случи някой да ви потрябва за услуга и аз ще бъда там. О, ако този дебелак елзасец можеше да умре, ако подаграта му се сети да му се качи в стомаха, колко щастлива ще бъде дъщеря ми! Тогава вие ще ми станете зет, пред всички ще й станете съпруг. Но нищо! Тя е толкова нещастна, дето не е познала сладостите на този свят, че аз всичко й прощавам. Бог сигурно е на страната на бащите, които обичат. Тя страшно ви обича! — добави той след кратко мълчание и поклати глава. — Докато вървяхме, ми говореше за вас: „Нали, татко, той е чудесен! Има толкова добро сърце! Приказва ли ви за мене?“ Ех, колко нещо ми каза от улица Артоа до пасажа Панорам, цели томове! С една дума, изля сърцето си в моето. През цялата тази хубава утрин аз вече не бях стар, не тежах нито една унция. Казах й, че сте ми предали хилядата франка. О, милата, развълнува се до сълзи. Какво е това там на камината? — не изтрая най-сетне дядо Горио, като видя, че Растиняк не се помръдва от мястото си.

Съвсем зашеметен, Йожен гледаше съседа си. Вестта на Вотрен за дуела, насрочен за следния ден, толкова рязко контрастираше с осъществяването на най-съкровените му мечти, че той се чувстваше като в кошмар. Обърна се към камината, забеляза четвъртитата кутийка, отвори я и в нея намери листче, което покриваше един часовник „Бреге“. На листчето бяха написани следните думи:

„Искам да мислите за мене всеки миг, защото…

Делфин“

Последната дума вероятно намекваше за някаква сцена между тях. Йожен се разчувства. Растиняковият герб бе изработен с емайл върху златния капак. Този скъп предмет, който той толкова отдавна желаеше, верижката, ключът, изработката, рисунките отговаряха точно на неговата мечта. Дядо Горио сияеше. Той вероятно бе обещал на дъщеря си да й разкаже с най-малките подробности за изненадата на Йожен от подаръка, защото вземаше участие в младежките им вълнения и сякаш беше щастлив колкото тях. Той вече обичаше Растиняк и като човек, и заради щастието на дъщеря си.

— Ще отидете при нея тази вечер, тя ви чака. Тоя дебелак, елзасецът, ще вечеря у балерината си. Аха! Дума не могъл да каже, когато моят адвокат взел да му говори направо. Нали разправя, че уж обичал дъщеря ми, та чак я обожавал? Само да я пипне, ще го убия. Като си помисля, че моята Делфин е негова жена… (и той въздъхна) готов съм да извърша престъпление. Но това няма да бъде човекоубийство. Той е една телешка глава със свинско тяло. Ще ме вземете при вас, нали?

— Да, татко Горио, нали знаете колко ви обичам…

— Виждам, вие не се срамувате от мене. Позволете да ви прегърна.

И той притисна студента до гърдите си.

— Вие ще я направите щастлива, обещайте ми! Ще отидете тази вечер, нали?

— О, да! Трябва да изляза по една работа, която не търпи отлагане.

— Мога ли да ви бъда полезен с нещо?

— Да, наистина можете! Докато аз отивам у госпожа Дьо Нюсенжан, вие идете у господин Тайфер, бащата, и му кажете да ме приеме тази вечер. Имам да му говоря по извънредно важна работа.

— Значи, е вярно, момче — възкликна Горио и изразът на лицето му се промени, — значи, вие наистина ухажвате дъщеря му, както разправят тия глупаци долу?… Гръм и мълния, вие не знаете какво значи да ви удари Горио. А ако ни мамите, стига ви един юмрук… О, това не е възможно.

— Кълна ви се, че само една жена обичам — рече студентът, — разбрах това едва преди малко.

— Ах, какво щастие! — извика дядо Горио.

— Обаче — продължи студентът — утре синът на Тайфер ще се бие на дуел и чух, че ще бъде убит.

— Че вас какво ви засяга? — рече Горио.

— Трябва да му се каже да попречи на сина си да отиде… — извика Йожен.

В този миг думите му бяха прекъснати от гласа на Вотрен, който, застанал на прага на вратата му, пееше:

О, Ришар, о, кралю мой!

Всички те изоставиха…

Брум! Брум! Брум! Брум! Брум!

 

Дълго скитах по света,

срещнаха ме… тра-ла-ла-ла…

— Господа — извика Кристоф, — супата ви чака, всички са вече на трапезата.

— Хей — каза Вотрен, — ела да вземеш една от моите бутилки бордо.

— Харесва ли ви часовникът? — запита Горио. — Тя има добър вкус, нали?

Вотрен, Горио и Растиняк слязоха заедно и понеже бяха закъснели, седнаха един до друг на трапезата.

По време на обеда Йожен се държеше извънредно хладно с Вотрен, макар този толкова приятен според госпожа Воке мъж никога да не бе проявявал повече духовитост. С блестящите си реплики той успя да повдигне настроението на всички сътрапезници. Неговата самоувереност, хладнокръвието му смаяха Йожен.

— Я кажете, да не сте стъпили днес на омайно биле? — подметна госпожа Воке. — Весел сте като птичка.

— Винаги съм весел, когато направя добра сделка.

— Сделка ли? — попита Йожен.

— Ами да. Предадох част от стока и ще взема добра комисиона. Госпожица Мишоно — каза той, като забеляза, че старата мома го наблюдава, — да не би нещо в лицето ми да не ви харесва, та ме гледате на кръв? Само кажете! Веднага ще го махна, за да ви направя удоволствие… Поаре, май ще се скараме по въпроса, а? — добави той, като смигна на стария чиновник.

— Да ви се не знае! Вие би трябвало да позирате за Херкулес-шегобиец — рече младият художник на Вотрен.

— Нямам нищо против! Стига само госпожица Мишоно да се съгласи да позира за Венера на Пер-Лашез^[5] — отвърна Вотрен.

— А Поаре? — попита Бианшон.

— О, Поаре, ли? Той ще позира за Поаре. Нещо като бог на парковете и градините — викна Вотрен. — И без това…

— Там си прекарва времето! — продължи Бианшон.

— Стига глупости! — обърна се госпожа Воке към Вотрен. — Ще сторите по-добре, ако ни налеете от вашето бордо. Виждам една бутилка, която си подава носа. Ще ни поддържа настроението, освен това е добре и за стомаха.

— Господа — каза Вотрен, — госпожа председателката въдворява ред. Госпожа Кутюр и госпожица Тайфер няма да се засегнат от вашите волни речи, но поне пощадете невинността на дядо Горио. Предлагам ви една малка бутилкорама с бордо, която името на Лафит^[6] прави два пъти по-славна. Казвам това без никакви политически намеци. Хайде, китаецо — обърна се той към Кристоф, който седеше неподвижно. — Насам, Кристоф! Какво, не си ли чуваш името? Китаецо, докарай течността!

— Заповядайте, господине — рече Кристоф, като му подаде бутилката.

След като напълни чашите на Йожен и на дядо Горио, Вотрен бавно си наля няколко капки, които погълна с мляскане, докато двамата му съседи пиеха, и изведнъж се намръщи.

— Дявол да го вземе! Дявол да го вземе! Мирише на тапа. Останалото е за теб, Кристоф, върви да донесеш друго; там, отдясно, нали знаеш? Шестнадесет души сме, свали осем бутилки.

— След като вие така се разпуснахте — рече художникът, — аз плащам сто кестена.

— Охо!

— Ауу!

— Брр!

Всички нададоха викове, които избухваха като увеселителни ракети.

— Хайде, мамо Воке, почерпете две бутилки шампанско — извика Вотрен.

— Ами, само това оставаше! Защо не искате и къщата ми? Две бутилки шампанско! Та това прави дванадесет франка! Така ли си печеля аз парите! Но ако господин Йожен се съгласи да ги плати, аз ще ви черпя касис.

— Пак тоя неин касис, дето разхлабва като каша от грис — тихо подметна студентът по медицина.

— Я мълчи, Бианшон — викна Растиняк, — щом чуя да се спомене за каша от грис, сърцето ми… Добре, нека е шампанско, аз плащам — добави студентът.

— Силви — каза госпожа Воке, — донесете бисквитите и малките сладкиши.

— Вашите малки сладкиши са бая големи — рече Вотрен, — брада имат. Но бисквити може.

След миг бутилките с бордо обиколиха масата, сътрапезниците се оживиха, веселието нарасна. Сред буйните смехове избухваха гласове, които приличаха на животински крясъци. Чиновникът от музея започна да надава един парижки вик, който имаше нещо общо с мяукането на влюбен котарак, и веднага осем гласа едновременно подеха:

— Тоочиларя!

— Сееемена за птички!

— Хаайде на вафлите, на вафлите!

— Поправям порцелан, поправям порцелан!

— На лодката! На лодката!

— Тупалки за жени! Тупалки за килими!

— Стари дрехи, стари ширити, стари шапки купуувам!

— Череши, сладки череши!

Бианшон се отличи като извика с носов глас:

— Чаадъри попраавям!

За няколко мига настъпи такава глъчка, че просто главата да те заболи. Същински разговор между глухи, истинска опера, която Вотрен ръководеше като диригент. Но същевременно той наблюдаваше Йожен и дядо Горио, които вече изглеждаха пияни. Опрели гръб на столовете си, те съзерцаваха този непривичен безпорядък сериозно, пиеха малко; и двамата мислеха за онова, което им предстоеше да вършат следобеда, и въпреки това се чувстваха неспособни да станат. Вотрен, който следеше промените по лицата им, като им хвърляше коси погледи, улови мига, когато очите им запремигаха, сякаш ще се затворят, тогава се наведе към Растиняк и му каза:

— Момченце, не сме достатъчно хитри, за да се борим с татко Вотрен, а той толкова ви обича, че не може да ви позволи да вършите глупости. Когато аз реша нещо, само Дядо Господ има сили да ми прегради пътя. Ох, ние искахме да отидем да предупредим дядо Тайфер, да правим ученически грешки! Пещта е опалена, брашното е замесено, хлябът е на лопатата; утре ще хвърлим трохите през рамо, след като хапнем от него, а вие искате да попречите да го метнем да се пече, така ли?… Не, не, ще се опече! Ако си имаме някакви угризенийца, те ще изчезнат с храносмилането. А докато кротко си спим, полковник граф Франшесини с върха на шпагата си ще освободи наследството от Мишел Тайфер. След като наследи брат си, Викторин ще има петнадесет хилядарки рента. Събрал съм сведения и знам, че наследството на майката възлиза на повече от триста хиляди…

Йожен следеше тези думи, без да може да отговори; езикът му сякаш се бе залепил за небцето, оборваше го непреодолима дрямка; масата, лицата на сътрапезниците му се мержелееха като през светла мъгла. Скоро шумът стихна, пансионерите един по един се разотидоха. После, когато останаха само госпожа Воке, госпожа Кутюр, госпожица Викторин, Вотрен и дядо Горио, Растиняк забеляза като насън как госпожа Воке преливаше остатъците от бутилките в една.

— Ех, луди, ех, млади! — нареждаше вдовицата.

Това бяха последните думи, които Йожен успя да разбере.

— Само господин Вотрен е способен да прави такива шеги — рече Силви. — Хайде, сега пък Кристоф заруча като пумпал.

— Сбогом, мамо — каза Вотрен. — Отивам на булеварда да гледам господин Марти в „Дивият връх“, голяма пиеса, направена по „Самотникът“… Ако искате да ви водя, също и госпожите?

— Много ви благодаря, но… — отвърна госпожа Кутюр.

— Как, съседке — възкликна госпожа Воке, — отказвате да гледате пиеса по „Самотникът“, тая творба, създадена от Атала дьо Шатобриан, която толкова обичахме да четем, която е толкова хубава, че плачехме като елодийски Магдалини под липите това лято, такава нравствена творба, която само може да поучи вашата племенница!

— Забранено ни е да ходим на театър — отвърна Викторин.

— Тия пък се натряскаха — рече Вотрен, като разтърсваше комично главите на дядо Горио и на Йожен.

После положи главата на студента на гърба на стола, за да може удобно да спи, целуна го по челото и запя:

Спете вий, любими мой,

а аз ще бдя над вашия покой.

— Боя се да не му е нещо лошо — каза Викторин.

— Тогава стойте тук и се погрижете за него — посъветва я Вотрен. — Това е вашият дълг на покорна жена — пошепна й той на ухото. — Това момче просто ви обожава и вие ще станете негова женичка, уверявам ви. Както и да е — добави той високо; — „Те бяха на почит, живяха щастливо и народиха много деца.“ Така свършват всички любовни романи. Хайде, мамо — рече той на госпожа Воке и я прегърна, — сложете си шапката, хубавата рокля на цветя, княжеския шал. Отивам да ви доведа кола… лично.

Тръгна и запя:

Слънце, слънце, божествено слънце,

ти, което караш тиквите да зреят…

— Господи, госпожа Кутюр, с този човек бих живяла щастливо и на покрива, нали? Хайде — продължи тя, като гледаше макаронаджията, — тоя пък дядо Горио се натряска. На него да останеше, никога и на ум не би му дошло да ме заведе някъде. Господи! Ами че той ще падне! Прилично ли е за стар човек толкова да си загуби ума, че да не си знае мярката! Ще кажете, че човек не може да загуби това, което няма… Силви, я го отнесете в стаята му.

Силви хвана стареца под ръка, избута го и го стовари, сякаш беше вързоп, както си беше с дрехите, напреко на кревата.

— Горкият младеж — говореше госпожа Кутюр, като махаше от челото на Йожен косите, паднали в очите му, — като девойка е, не умее да пие.

— Ах, съгласна съм — рече госпожа Воке, — аз тридесет и една година държа този пансион, много младежи са ми минали през ръцете, както се казва, но никога не съм виждала такова мило, такова възпитано момче като господин Йожен. Ама е красив, когато спи! Сложете му главата на рамото си, госпожа Кутюр. Ах! Той я отпуска на рамото на госпожица Викторин: има бог за децата. За малко не си разби главата в топката на стола. От двамата би излязла много хубава двойка.

— Мълчете, съседке! — възкликна госпожа Кутюр. — Такива неща говорите, че просто…

— Е, нищо — рече госпожа Воке. — Той не чува. Хайде, Силви, ела да ме облечеш. Ще сложа дългия корсет.

— Дългия корсет ли! След като сте се наобядвали, госпожо? — запита Силви. — Дума да не става. Търсете си някой друг да ви стегне. Аз не ща да ви убивам. Такава непредпазливост може да ви струва животът.

— Все ми е едно, трябва да правя чест на господин Вотрен.

— Толкова ли обичате наследниците си?

— Хайде, Силви, няма какво да разсъждаваш — рече вдовицата и тръгна.

— На нейните години — възмути се готвачката, като посочи господарката си на Викторин.

Госпожа Кутюр и храненицата й, на чието рамо Йожен спеше, останаха сами в трапезарията. Хъркането на Кристоф кънтеше в тихата къща и подчертаваше спокойния сън на Йожен, който спеше красиво като дете. Викторин се чувстваше щастлива, че може да си разреши едно от онези милосърдни действия, в които, жената влага цялата си душа, и без да се чувства виновна, да усеща туптящото сърце на младежа до своето сърце. Лицето й бе придобило майчински покровителствено изражение, което й придаваше благородство. Сред хилядите мисли, които се надигаха в душата й, си пробиваше път бурното вълнение, породено от досега с тази млада и чиста топлина.

— Горкото ми момиче! — каза госпожа Кутюр и стисна ръката й.

Старата жена гледаше с възхищение нейното чисто и изстрадало лице, върху което се бе спуснал ореолът на щастието. Викторин напомняше наивна средновековна картина, в която, пренебрегвайки всички подробности, художникът е запазил магията на спокойната си и горда четка за златистото лице, което сякаш отразява сиянието на небесните тонове.

— Та той не изпи и две чаши, мамо — рече Викторин, като прокарваше пръсти в косите на Йожен.

— Ако беше развратник, дъще, щеше да носи пиенето като всички други. Самото му напиване говори в негова полза.

На улицата изтрополи кола.

— Мамо — каза младото момиче, — ето господин Вотрен. Поемете господин Йожен. Не бих искала този човек да ме види; той говори неща, които мърсят душата, и понякога гледа така, че просто се стесняваш, сякаш ти съблича роклята.

— Не — каза госпожа Кутюр, — лъжеш се! Вотрен е добър човек, малко като покойния господин Кутюр, рязък, но добър, грубиян, но постъпва добре.

В този миг Вотрен влезе тихо и погледна картината, която образуваха двете деца, които светлината на лампата сякаш галеше.

— Виж ти — рече той и скръсти ръце, — ей такива сцени трябва да са вдъхновили добрия Бернарден дьо Сен-Пиер, автора на „Павел и Виргиния“, да напише толкова хубави страници. Чудно нещо е младостта, госпожа Кутюр. Спи, клето момче — каза той, като наблюдаваше Йожен, — доброто понякога идва, докато човек спи. Госпожо — обърна се той към вдовицата, — да ви кажа ли какво ме привлича у този младеж, какво ме трогва — красотата на душата му е в хармония с красотата на лицето му. Вижте, не прилича ли на същински херувим, облегнат на рамо на ангел? Той заслужава да бъде обичан! Ако бях жена, бих пожелал да умра за него (не, това е глупаво), да живея за него. Възхищавам им се, госпожо — рече тихо той, наведен над ухото на вдовицата, — и без да искам си мисля, че Бог ги е създал един за друг. Неведоми са пътищата на провидението, то познава сърцето и душата — добави той високо. — Като ви гледам съединени, деца мои, съединени чрез вашата чистота, казвам си, че не е възможно някога, в бъдеще, да бъдете разделени. Бог е справедлив. Но на мен ми се струва — обърна се той към девойката, — че виждам у вас линии на благоденствие. Дайте ми ръката си, госпожица Викторин, разбирам нещичко от хиромантия, често съм гадал. Хайде, не се страхувайте. О, какво забелязвам? Честна дума, в най-скоро време вие ще бъдете една от най-богатите наследници в Париж. Ще донесете много щастие на този, който ви обича. Баща ви ви вика при себе си. Ще се ожените за човек с титла, млад, красив, който ви обожава.

В този миг тежките стъпки на суетната вдовица, която слизаше, прекъснаха предсказанията на Вотрен.

— Ето и мама Воке, красива като звезда, стегната като салам. Не се ли задушаваме малко нещо — рече той, като докосна с ръка шията й. — Сърдечните преддверия са попритеснени, мамичко! Ако се разплачем, ще експлодираме. Но аз ще събера парчетата грижливо като антиквар.

— Този човек познава речника на френската галантност! — рече вдовицата, като се наведе към ухото на госпожа Кутюр.

— Довиждане, деца! — продължи Вотрен на Йожен и Викторин. И като сложи ръце над главите им, добави: — Благославям ви. Вярвайте, госпожице, пожеланията на един честен човек не са без значение, те трябва да носят щастие, Бог ги чува.

— Довиждане, мила приятелко — рече госпожа Воке на квартирантката си. — Мислите ли — добави, тихо тя, — че господин Вотрен има сериозни намерения по отношение на мене?

— Хм! Хм!

— Ах, мила мамо — каза Викторин с въздишка и погледна ръцете си, когато двете жени останаха сами, — ако пък наистина господин Вотрен е познал!…

— Но за това е необходимо само едно — отвърна възрастната госпожа, — това чудовище брат ти да падне от кон…

— Ах, мамо!

— Господи, може да е грешно да искаме злото на врага си — продължи вдовицата. — Нищо, ще се покая. Всъщност на драго сърце бих носила цветя на гроба му. Сърцето му е зло! Той няма смелост да каже една добра дума за майка си, а с разни машинации държи наследството й и те ограбва. Братовчедка ми имаше доста добро състояние. За твое нещастие в брачния им договор никъде не се споменава за него.

— Щастието често би ми дотежавало, ако би струвало нечий живот — каза Викторин. — И ако брат ми трябва да изчезне, за да бъда щастлива, бих предпочела завинаги да си остана тук.

— Боже мой, както казва този добър господин Вотрен, който, нали виждаш, е пълен с благочестие — продължи госпожа Кутюр, — драго ми стана, като разбрах, че той не е невярващ като другите, дето говорят за Господа с по-малко уважение, отколкото за дявола. Та знае ли човек по какви пътища провидението благоволява да ни води?

С помощта на Силви двете жени най-сетне пренесоха Йожен в стаята му, сложиха го на леглото и готвачката му разкопча дрехите, за да му е по-удобно. Преди да си тръгне, когато покровителката й беше вече гърбом, Викторин целуна Йожен по челото и се почувства изпълнена с щастие от тази престъпна постъпка. Тя огледа стаята му, събра, така да се каже, в една-единствена мисъл хилядите радости, които й бе донесъл този ден, състави си картина, която дълго съзерцава, и когато заспа, беше най-щастливото същество в Париж. Пирът, благодарение на който Вотрен успя да даде на Йожен и на дядо Горио да пият вино с приспивателно, реши съдбата на този човек. Полупиян, Бианшон забрави да подметне на госпожица Мишоно за Измамѝ смърт. Ако той бе произнесъл това име, положително щеше да събуди вниманието на Вотрен, или, за да му върнем истинското име на Жак Колен, един от най-знаменитите каторжници. После подигравателните му думи „Венера на Пер-Лашез“ накара госпожица Мишоно окончателно да реши да предаде каторжника в мига, когато, уверена в щедростта на Колен, тя пресмяташе дали няма да е по-изгодно да го предупреди и да го накара да избяга през нощта. И придружена от Поаре, тя отиде при известния началник на полицията, на малката улица Сент-Ан, като все още мислеше, че има работа с някакъв висш чиновник на име Гондюро. Директорът на криминалната полиция я прие любезно. После, след един разговор, през време на който всички подробности бяха уточнени, госпожица Мишоно поиска питието, с помощта на което трябваше да провери жигосания. При радостната забързаност, с която големият човек от малката улица Сент-Ан започна да търси шишенцето в чекмеджетата на бюрото си, госпожица Мишоно отгатна, че става въпрос за нещо много по-важно от арестуването на обикновен каторжник. След като поразмисли, тя се сети, че полицията се надява въз основа на признания, направени от предателите в каторгата, да успее навреме да сложи ръка на значителни суми. Когато съобщи заключенията си на хитреца, той започна да се усмихва и се помъчи да отклони подозренията на старата мома.

— Лъжете се — отвърна той. — Колен е най-опасната „Сорбона“, която някога се е срещала сред крадците. Това е всичко. И мошениците го знаят. Той е тяхното знаме, тяхната опора, с две думи, техният Бонапарт. Този мошеник никога няма да остави тиквата си на площад Грев^[7].

Госпожица Мишоно не разбираше и Гондюро й обясни двете жаргонни думи, които бе употребил. „Сорбона“ и „тиква“ са думи от речника на крадците, първи почувствали нужда да погледнат на човешката глава от две различни страни. „Сорбона“ е главата на жив човек, неговият съветник, неговата мисъл. „Тиквата“ е презрителна дума, която изразява колко незначително нещо става главата, когато е отрязана.

— Колен ни разиграва — продължи той. — Когато действаме срещу такъв човек, твърд като английска стомана, ние имаме възможността да го убием, ако по време на арестуването се реши и на най-малка съпротива. Разчитаме на някое необуздано движение на Колен утре сутрин, за да го убием. Така се избягва процесът, разноските по издръжката му в затвора, стражата и освен това ще отървем обществото от него. Процедурите, разпитът на свидетели, обезщетяването им, екзекуцията — всичко, което трябва да ни освободи от такива типове, струва над три хиляди франка. Точно колкото ще получите вие. И време се пести. Като забием здраво щика в корема на Измамѝ смърт, ще предотвратим стотина престъпления и ще сплашим петдесет нехранимайковци, които се намират в близост с изправителната полиция. Така се поддържа добрият ред. Според истинските филантропи по този начин се предотвратяват престъпленията.

— И се служи на родината — рече Поаре.

— Е, тая вечер вие говорите разумно. Да, разбира се, ние служим на родината. Но хората са много несправедливи към нас. Ние правим на обществото много големи услуги, за които никой не знае. Но няма що, издигнатият човек умее да се поставя над предразсъдъците, а християнинът — да приема нещастията, които доброто влече след себе си, когато не се върши по общоприетите пътища. Нали разбирате? Париж си е Париж. Тази дума обяснява животът ми. Имам чест да ви поздравя, госпожице. Утре ще бъда с хората си в Кралската градина. Пратете Кристоф на улица Бюфон при господин Гондюро в къщата, където ме видяхте. Ваш покорен слуга, господине. Ако някога ви откраднат нещо, прибегнете до моите услуги и аз ще наредя да се намери: на ваше разположение съм.

— Ех — рече Поаре на госпожица Мишоно, — а има глупци, които се плашат от думата „полиция“. Този господин е много любезен, а това, което иска от вас, е просто като фасул.

Съдено бе следващият ден да се причисли към най-необикновените дати в историята на „Дома Воке“. Дотогава най-значителното събитие в неговия спокоен живот беше появяването на мнимата графиня Дьо л’Амберменил, която бе минала като метеор. Но всичко това щеше да избледнее пред перипетиите на този необикновен ден, който щеше да стане главната тема на разговорите у госпожа Воке. Най-напред Горио и Йожен дьо Растиняк спаха до единадесет часа. Госпожа Воке, която се бе прибрала в полунощ от театър „Гете“, остана до десет и половина в леглото. Поради дългия сън на Кристоф, който бе допил бутилката, подарена му от Вотрен, целият ред в пансиона се наруши. Поаре и госпожица Мишоно не се оплакаха от закъснението на закуската. Викторин и госпожа Кутюр си поспаха до късно сутринта. Вотрен излезе преди осем и се върна точно когато трапезата беше сложена. Така че никой не се оплака, когато към единадесет часа Силви и Кристоф похлопаха на вратите и съобщиха, че закуската е готова. Докато Силви и прислужникът не бяха в трапезарията, госпожица Мишоно, слязла първа, наля течността в сребърното канче на Вотрен, в което сметаната за неговото кафе се топлеше във водна баня, между другите чаши. Старата мома бе разчитала на този обичай в пансиона, за да изпълни задачата си. Седмината пансионери се събраха не особено бързо. В момента, когато Йожен, слязъл последен, още се протягаше, един пратеник му предаде писмо от госпожа Дьо Нюсенжан със следното съдържание:

„Не мога да проявявам към вас нито фалшива гордост, нито гняв, приятелю. Чаках ви до два часа след полунощ. Да чакаш човека, когото обичаш! Който е познал тази мъка, никога не я причинява другиму. Ясно ми е, че вие обичате за пръв път. Какво се е случило? Разтревожих се. Ако не се боях да издам тайната на сърцето си, щях да дойда да разбера какво щастливо или нещастно събитие ги е задържало. Но нима да изляза по това време, пеш или с кола, не би означавало да се погубя? Почувствах какво нещастие е да си омъжена жена. Успокойте ме, обяснете ми защо не дойдохте след всичко, което баща ми ви е казал. Аз ще ви се разсърдя, но ще ви простя. Болен ли сте? Защо трябва да живеете толкова далеч? Моля ви за една дума. До скоро виждане, нали? Достатъчно ще ми бъде едно писъмце, за да ме успокои. Пишете: «Пристигам или болен съм.» Но ако не сте добре, баща ми щеше да дойде да ми съобщи! Какво се е случило?…“

— Да, какво ли се случи? — възкликна Йожен и се спусна към трапезарията, като смачка писмото, без да го довърши. — Колко е часът?

— Единадесет и половина — каза Вотрен, който слагаше захар в кафето си.

Беглецът-каторжник хвърли на Йожен студен, властен поглед; така умеят да гледат само някои личности с огромна магнетична сила и както казват, те са способни да успокоят буйно луди. Йожен потръпна от главата до петите. От улицата се чу шум на кола и един лакей, облечен в ливреята на господин Тайфер, която госпожа Кутюр веднага позна, се втурна уплашен.

— Госпожице — извика той, — господин баща ви иска да дойдете… Случи се голямо нещастие. Господин Фредерик се бил на дуел, ранен е с шпага в челото, лекарите не вярват, че ще оживее; едва ще успеете да се простите с него, вече е в безсъзнание.

— Горкото момче! — възкликна Вотрен. — Как може човек с тридесет хиляди франка рента да се кара с някого? Младежта решително не знае какво прави.

— Господине! — извика Йожен.

— Е, какво има, голямо дете? — рече Вотрен и спокойно допи кафето си, докато госпожица Мишоно го гледаше толкова внимателно, че необикновеното събитие, което смая всички, сякаш не й направи впечатление. — Нима в Париж не стават всяка сутрин дуели?

— Ще дойда с вас, Викторин — каза госпожа Кутюр.

Двете жени просто изхвърчаха — без шалове, без шапки. Преди да тръгне, Викторин погледна Йожен с разплакани очи, сякаш искаше да му каже: „Не мислех, че нашето щастие ще ми струва сълзи!“

— Та вие, значи, сте пророк, господин Вотрен? — рече госпожа Воке.

— Аз съм всичко — отвърна Жак Колен.

— Странно! — продължи госпожа Воке и започна да реди изтъркани думи във връзка със събитието. — Смъртта ни отнася, без да пита. Често младите си отиват преди старите. Щастливи сме ние, жените, че не се бием на дуели, но пък си имаме други болки, които мъжете нямат. Раждаме деца, а майчината болка дълго трае! Ама какъв късмет за тази Викторин! Баща й ще бъде принуден да я приеме.

— Ето — каза Вотрен, като погледна Йожен. — Вчера тя нямаше пукната пара, тази сутрин притежава милиони.

— Ама и вие, господин Йожен — възкликна госпожа Воке, — здравата я пипнахте!

Като чу тези думи, дядо Горио погледна студента и видя в ръката му смачканото писмо.

— Не сте го дочели! Какво значи това?! И вие ли сте като другите? — запита той.

— Госпожо, аз никога няма да се оженя за госпожица Викторин — обърна се Йожен към госпожа Воке. По лицето му се четеше ужас и отвращение, което изненада присъстващите.

Дядо Горио хвана ръката на студента и я стисна. Искаше му се да я целуне.

— Охо! — възкликна Вотрен. — Италианците казват „col tempo“^[8]!

— Чакам отговора — каза пратеникът на госпожа Дьо Нюсенжан на Растиняк.

— Съобщете, че ще отида.

Човекът си тръгна. Йожен беше изпаднал в остра възбуда и бе забравил всяка предпазливост.

— Какво да правя? — каза той високо. — Нямам никакви доказателства!

Вотрен се усмихна. В този миг питието, което вече бе стигнало в стомаха му, започна да действа. Но каторжникът беше толкова як, че успя да стане, погледна Йожен, глухо каза:

— Младежо, доброто идва, докато спим.

И падна на място като мъртъв.

— Значи, има висша справедливост! — рече Йожен.

— Но какво му става на горкия мил господин Вотрен?

— Апоплектичен удар! — извика госпожица Мишоно.

— Силви, върви, дъще, да повикаш лекаря! — нареди вдовицата. — Ах, господин Растиняк, бързо изтичайте до господин Бианшон, Силви може да не намери нашия лекар господин Гремпрел.

Доволен, че има повод да напусне тази отвратителна бърлога, Йожен се втурна навън.

— Хайде, Кристоф, отскочи до аптеката и поискай нещо против апоплектичен удар.

Кристоф излезе.

— Но, дядо Горио, помогнете ни да го пренесем горе в стаята му де.

Хванаха Вотрен, потътриха го по стълбите и го положиха върху леглото му.

— Нищо не мога да ви помогна — каза Горио. — Отивам да видя дъщеря си.

— Върви, стар егоист! — викна госпожа Воке. — Върви! Пожелавам ти да умреш като куче!

— Проверете дали нямате етер — каза госпожица Мишоно на госпожа Воке. С помощта на Поаре тя бе разкопчала дрехата на Вотрен.

Госпожа Воке слезе в стаята си и остави бойното поле във властта на госпожица Мишоно.

— Бързо, съблечете му ризата и го обърнете! Та свършете и вие някаква работа де, спестете ми гледката на голотиите му! — каза тя на Поаре. — Какво стоите като истукан?

След като обърнаха Вотрен, госпожица Мишоно силно го плесна по рамото и двете фатални букви се появиха — бели върху зачервената кожа.

— Я, колко лесно си спечелихте вие трите хиляди франка награда! — възкликна Поаре, като придържаше Вотрен, докато госпожица Мишоно му обличаше ризата. — Ух, че е тежък! — продължи той и го сложи да легне.

— Мълчете. Дали няма някаква каса? — бързо каза старата мома, чиито очи толкова алчно оглеждаха и най-малките вещи в стаята, че сякаш щяха да пробият стените. — Не можем ли да отворим това бюро под някакъв предлог? — продължи тя.

— Може би не бива — отвърна Поаре.

— Ами! — сопна му се тя. — Парите му са крадени от толкова хора, че сега вече не са на никого. Но няма време. Чувам стъпките на госпожа Воке.

— Ето етер — каза госпожа Воке. — Ей, какъв бурен ден. Господи! Този човек не може да е чак толкова зле. Бял е като пиле.

— Като пиле^[9] ли? — повтори Поаре.

— Сърцето му бие равномерно — каза вдовицата, като постави ръка на сърцето му.

— Равномерно ли? — изненада се Поаре.

— Той е съвсем добре.

— Така ли мислите? — попита Поаре.

— Господи! Та той сякаш спи. Силви отиде да повика лекар. Я вижте, госпожица Мишоно, той вдишва етера. Ще да е било просто спазма. Пулсът му е добър. Този човек е як като турчин. Гледайте, гледайте, госпожица Мишоно, какво руно има на стомаха си. Той ще живее сто години! Все пак перуката му добре се крепи. Я, тя била залепена. Носи изкуствена коса, щото е червенокос. Казват, че червенокосите били или много добри, или много лоши! Той ще да е от добрите, нали?

— Добър за обесване! — рече Поаре.

— Искате да кажете добър да му се обеси някоя хубавица на шията — рязко се намеси госпожица Мишоно. — Я вие си вървете, Поаре. Наша работа е да ви гледаме, когато сте болни. Пък и без това какво ли помагате, по-добре вървете да се поразходите. Ние с госпожа Воке ще се погрижим за милия господин Вотрен.

Поаре тихо се измъкна, без да каже нищо, като куче, което господарят ритва.

Растиняк беше излязъл да походи на въздух, задушаваше се. Предния ден той искаше да осуети престъплението, извършено в определения час. Но какво се бе случило? И какво трябваше да прави сега? Изтръпваше при мисълта, че е станал съучастник. Освен това го ужасяваше хладнокръвието на Вотрен.

„Но ако Вотрен умре, без да проговори?“ — казваше си Растиняк.

Той вървеше по алеите на Люксембургската градина, сякаш го гонеше хайка кучета, струваше му се, че почти чува техния лай.

— Ей — сепна го Бианшон, — чете ли „Льо Пилот“?

„Льо Пилот“ беше радикален вестник, издаван от господин Тисо и предназначен за провинцията, който поместваше няколко часа след сутрешната преса новините на деня, а пристигаше в департаментите едно денонощие преди другите вестници.

— Днес в него има една знаменита история — продължи студентът по медицина. — Синът на Тайфер се бил на дуел с граф Франшесини от старата гвардия, който му забил шпагата си два пръста в челото. Та сега Викторин става една от най-богатите парижки партии. Де да бяхме знаели! Какъв дюшеш, а? Вярно ли е, че Викторин ти била хвърлила око?

— Мълчи, Бианшон, никога няма да се оженя за нея. Аз обичам една прелестна жена, а и тя ме обича…

— Казваш това, сякаш с мъка се сдържаш да не й изневериш. Я ми покажи някоя жена, заради която си струва да пожертва човек богатство като Тайферовото!

— Господи, всички дяволи ли са се настървили срещу мене? — извика Растиняк.

— Ти на кого се сърдиш? Да не си полудял? Я ми дай ръката си да ти премеря пулса — рече Бианшон. — Имаш температура.

— Слушай, върви у майка Воке — каза Йожен. — Тоя мошеник Вотрен ей сега припадна. Като мъртъв се просна.

— Аха! — възкликна Бианшон. — Ти потвърждаваш едно мое подозрение. Ще отида да проверя.

И той остави Растиняк сам.

Дългата разходка на студента по право беше, така да се каже, изпълнена с тържественост. Той направи обстойна проверка на съвестта си. Задаваше си въпроси, изпитваше се, колебаеше се и от този остър и ужасен спор честността му излезе закалена като желязо, устояло на всички изпитания. Припомни си онова, което миналия ден дядо Горио му бе доверил, сети се за апартамента, нает за него от Делфин на улица Артоа. Взе писмото й, препречете го, целуна го.

„Тази любов е спасителната ми котва — каза си Йожен. — Нещастният старец, колко е изстрадал. Той нищо не казва за скърбите си, но кой не би ги отгатнал? Добре, аз ще се грижа за него като за баща, ще му доставя хиляди радости. Ако ме обича, тя често ще идва да прекарва деня с него. Тая преблагородна графиня Дьо Ресто е долна жена, готова е да направи баща си вратар. А милата Делфин! Колко добре се отнася със стареца, как заслужава да бъде обичана! Ах, значи, тази вечер ще бъда щастлив!“

Извади часовника си и възторжено го погледна:

„Наистина имам щастие! Когато хората се обичат завинаги, могат да си помагат и аз имам право да приема този подарък. Впрочем аз положително ще се издигна и ще бъда в състояние стократно да й го върна. В тази връзка няма нищо престъпно, нищо, което би могло да накара и най-добродетелните да свъсят вежди. Колко порядъчни хора имат подобни връзки! Ние никого не мамим. А измамата е, която ни мърси. Та нали да лъжеш, значи, да се отречеш от себе си? Тя отдавна се е разделила с мъжа си. Аз ще му кажа на този елзасец да ми отстъпи жена си, която той не е в състояние да направи щастлива.“

Борбата на Йожен трая дълго. И макар че победи доброто, към четири и половина часа, когато започна да се стъмнява, непобедимо любопитство го подтикна да се върне в „Дома Воке“, който той се бе заклел да напусне завинаги. Искаше да узнае дали Вотрен е мъртъв. Бианшон се бе сетил да даде на болния лекарство за повръщане и бе изпратил в болницата, където стажуваше, да направят химически анализ на приетата от Вотрен храна. Като видя колко настойчиво госпожица Мишоно иска да хвърли повърнатото, съмненията му се засилиха. Впрочем Вотрен толкова бързо се съвзе, че Бианшон не можеше да не подозре някакъв заговор против веселяка на пансиона. Когато Растиняк се прибра, Вотрен стоеше прав до печката в трапезарията. Привлечени от новината за дуела на сина Тайфер, пансионерите, с изключение на дядо Горио, се бяха събрали по-рано от обикновено, за да узнаят подробности около събитието и значението му за съдбата на Викторин, и разговаряха. Щом влезе, Йожен срещна погледа на невъзмутимия Вотрен, който проникна дълбоко в сърцето му и раздвижи някои недобри струни в него. Младежът потръпна.

— Е, мило момче — рече беглецът каторжник. — Безносата още дълго ще има да ме дебне. Както тези дами разправят, издържал съм удар, който можел да убие и вол.

— Кажете по-добре бик — провикна се вдовицата Воке.

— Да не би да сте нещо недоволен, че ме виждате жив и здрав? — тихо каза Вотрен на Растиняк, сякаш четеше мислите му. — Това би означавало, че вие сте ужасно силен човек!

— Хе, сещам се нещо — рече Бианшон. — Оня ден госпожица Мишоно говореше за някакъв човек, наричан Измамѝ смърт; ето този прякор би ви подхождал.

Тези думи подействаха на Вотрен като мълния: той пребледня, политна, магнетичният му поглед спря като слънчев лъч върху госпожица Мишоно, краката й се подкосиха и старата мома се строполи на един стол. Поаре се спусна и застана между нея и Вотрен, понеже разбра, че тя е в опасност; добродушната маска, под която се криеше истинската природа на каторжника, бе паднала и лицето му бе придобило неизказано заплашителен израз. Без нищо да разбират от драмата, която се разиграваше пред очите им, пансионерите стояха като втрещени. В този миг се чуха стъпки на много хора и чаткане на пушки по улицата. Докато Колен инстинктивно се озърташе към прозорците и стените и търсеше откъде да избяга, на вратата на салона се появиха четирима души в униформа. Първият беше началникът на тайната полиция, останалите трима бяха полицаи.

— В името на закона и на краля! — изрече един от полицаите, но гласът му бе заглушен от викове на изненада.

В трапезарията настъпи тишина, пансионерите се отдръпнаха, за да направят път на тримата полицаи, които стискаха в джобовете си заредени пистолети. Пристигнаха още двама полицаи и застанаха на входа за салона, а други двама изникнаха на вратата към стълбището. Откъм фасадата прозвучаха стъпки и чаткане на много пушки по чакъла. За Измамѝ смърт не оставаше никаква надежда за бягство. Всички погледи бяха устремени към него. Началникът отиде право при Колен и толкова силно го халоса по главата, че перуката му отскочи и черепът му се появи в цялата си ужасяваща грозота. Керемиденочервените къси коси придаваха на главата и лицето му някаква страхотна сила, примесена с коварство. Сега, осветени и подчертани сякаш от адски пламъци, те вече съответстваха на могъщото тяло. Всички разбраха същността на Вотрен — миналото, настоящето, бъдещето му, безогледността на идеите му, теориите му за свободата на силния да прави каквото ще, господството, което му придаваха цинизмът на мислите и действията му и силата на една организация, готова на всичко. Кръвта нахлу в лицето му, очите му заблестяха като очи на дива котка. Той се обърна с толкова силен скок и така изрева, че всички пансионери извикаха ужасени. При това лъвско движение полицаите се възползваха от общата изненада и извадиха пистолетите. Когато забеляза блясъка на оръжието, Колен разбра опасността и внезапно прояви най-голямата човешка сила. Ужасна и величествена гледка! Обратът, който мигновено се извърши в него и се отрази върху лицето му, би могъл да се сравни само с промяната, която настъпва в котел, пълен с димяща пара, способна да взриви планини под въздействието на капка студена вода. Капката вода, която укроти яростта на каторжника, беше една бърза като светкавица мисъл. Той се усмихна и погледна перуката си.

— Днес не си особено учтив — каза той на началника на тайната полиция, кимна с глава към полицаите и подаде двете си ръце. — Господа полицаи, сложете ми белезници или ме вържете. Тук присъстващите са свидетели, че не се съпротивявам.

Бързината, с която лавата и огънят в този човешки вулкан избликнаха и се отдръпнаха, изуми всички, шепот на възхищение изпълни салона.

— Поставих те в мат, нали, уважаеми? А на тебе ти се щеше да разбиваш отворена врата, а? — продължи каторжникът и погледна прочутия директор на тайната полиция.

— Хайде, събличай се! — рече презрително човекът от уличка Сент-Ан^[10].

— Защо? — попита Колен. — Тук има дами. Нищо не отричам и се предавам. — Той спря за малко, огледа насъбраните хора като оратор, който ще направи смайващи разкрития, обърна се към едно дребно белокосо старче, което се бе настанило до масата и бе извадило от чантата си заповедта за арестуване, и продължи: — Пишете, дядо Лашапел. Признавам, че съм Жак Колен, наричан Измамѝ смърт, осъден на двадесет години каторга, и току-що доказах, че съм си заслужил прякора. Ако само бях вдигнал ръка — обърна се той към пансионерите, — тези три ченгета щяха да разлеят петмеза ми по цялата покъщнина на мама Воке. На такива дяволи това им е работата, клопки да устройват!

При тези думи госпожа Воке едва не припадна.

— Господи, просто да се побъркаш. Пък аз вчера ходих с него в „Гете“! — каза тя на Силви.

— По-философски гледайте на живота, мамо — продължи Колен. — Толкова ли е страшно, че снощи бяхте в ложата ми в „Гете“? — викна той. — Да не сте по-добра от нас? Клеймото на нашите рамена не е толкова позорно, колкото безчестието във вашите сърца: и най-добрите между вас не намериха сили да ми устоят. — Погледна Растиняк и му отправи мила усмивка, която странно противоречеше с грубото изражение на лицето му. — Нашето договорче си остава в сила, ангеле мой, разбира се, в случай че е прието! Знаете за какво става дума, нали? — И затананика:

Моята Фаншет е чудна

с душевната си простота…

После продължи:

— Бъдете спокоен, аз умея да си вземам своето. Страх лозе пази! Мене никой не смее да ме „мине“!

Последните думи на този човек, който сякаш вече не беше отделна личност, а представител на цяла изродена порода, на цяло диво и логично, брутално и ловко племе, разкри нравите на каторгата, нейния език, внезапните й преходи от шеговитост към заплаха, страшното й величие, нейната безцеремонност, низост. В миг Колен се превърна в пъклена поема, в която се съдържаха всички човешки чувства освен едно — разкаянието. Погледът му беше като на вечно войнстващ паднал ангел. Растиняк наведе очи и прие намека за позорящата го връзка с престъпника като изкупление за лошите си помисли.

— Кой ме предаде? — запита Колен, като оглеждаше заплашително присъстващите.

Очите му се спряха на госпожица Мишоно!

— Ти, нали? — рече той. — Стара кучко! Ти ми устрои този номер с удара. От любопитство, а?… Само две думи да кажа и ще ти изпилят врата до една седмица. Нищо, прощавам ти, аз съм християнин. Впрочем не ти си ме предала. Но кой ли? Вие горе тършувате — провикна се той, като чу как служителите от тайната полиция отварят шкафовете и прибират вещите му. Птичките отлетяха, вчера отлетяха. И вие нищо няма да разберете. Моите търговски книги са тук — рече той, като се чукна по челото. — Сега знам кой ме е предал. Само Копринения конец може да бъде. Нали, господин ловецо? — обърна се той към началника на полицията. — Напълно пасва с пребиваването на банкнотите горе. Само че там вече нищо няма, мили мои ченгета. Колкото до Копринения конец, до две седмици ще му видим сметката, ако ще и цялата ваша жандармерия да го пази. Колко ли сте дали на тази Мишоно? — обърна се той към полицаите. — Три хиляди? Повече струвах, разплута Нинон, дрипава Помпадур, Венера за Пер-Лашез! Ако ме беше предупредила, щеше да получиш шест хиляди! Но не си се досетила, стара продавачко на човешко месо, иначе щеше мене да предпочетеш. Да, щях да ти дам тези шест хиляди, за да избягна едно пътуване, което ми е неприятно и ме кара да губя пари — добави той, докато му слагаха белезниците. — Тия хора само ще гледат как да ме разкарват, за да ми писне. Ако веднага ме изпратят в каторгата, скоро ще мога пак да се заема с работата си въпреки зяпльовците от кея Орфевр. Там всички ще дадат мило и драго, за да помогнат на своя генерал, на добрия Измамѝ смърт да избяга! Има ли сред вас човек с такова богатство като мене — повече от десет хиляди братя, готови да дадат душата си за мене? — запита гордо той. — Тук има нещо добро — продължи Колен, като се удари по сърцето. — Никога никого не съм предал! Виждаш ли ги, кучко? — обърна се той към старата мома. — Мене ме гледат с ужас, но от тебе им се повдига. Прибери си наградата! — Той спря за миг и огледа пансионерите. — Ама и вие сте едни глупци! Какво, никога ли не сте виждали каторжник? Каторжник от ранга на тук присъстващия Колен е човек по-малко подъл от останалите, той протестира против дълбоките нарушения на обществения договор, както се изразява Жан-Жак, на когото имам чест да съм ученик. С една дума, аз съм против правителството с всички негови съдилища, стражи, бюджети. И гледам как да ги изиграя.

— Дявол да го вземе! — рече художникът. — Чуден е за рисуване!

— Я кажи ти, подгласнико на господин управителя на Вдовицата^[11] — добави той, като се обърна към полицейския началник, — бъди добро момче, кажи, Копринения конец ли ме предаде. Не бих искал той да плати заради някой друг, няма да е справедливо.

В този момент полицаите, които бяха претършували всичко в стаята му, се върнаха и заговориха тихо на началника си.

Протоколът беше завършен.

— Господа — рече Колен, обръщайки се към пансионерите, — ще ме отведат. Всички бяхте много любезни към мене по време на пребиваването ми тук. Ще ви помня с добро. Сбогом. Ако ми разрешите, ще ви пращам провансалски фурми.

После направи няколко крачки и се обърна да погледне Растиняк.

— Сбогом, Йожен — каза той с тих, печален глас, който странно контрастираше с резкия тон на речта му. — Ако някога се намериш в беда, оставил съм ти един предан приятел. — И въпреки белезниците си поздрави, подскочи като учител по фехтовка и извика: — Едно, две! В случай на нещастие отнеси се към него. Можеш да разполагаш и с него, и с парите му, с всичко.

И странният мъж придружи последните си думи с палячовски жест, за да не ги разбере никой освен Растиняк. След като войниците и полицаите напуснаха къщата, Силви, която разтриваше с оцет слепоочията на господарката си, погледна стреснатите пансионери.

— Е, какво, все пак той беше мъж — каза тя.

Нейните думи прекъснаха захласа, в който всеки от присъстващите бе изпаднал под влияние на различни чувства, предизвикани от тази сцена. Пансионерите се спогледаха и едновременно погледнаха дребната, мършава и хладна като мумия госпожица Мишоно, свита до печката, с наведени очи, сякаш се боеше, че сянката на козирката й не е достатъчна, за да прикрие израза им. Същността на тази жена, която отдавна им беше противна, изведнъж им стана ясна. Надигна се глух шепот, който с пълното си единство издаваше всеобщо отвращение. Госпожица Мишоно го чу, но не помръдна. Пръв Бианшон се наведе към съседа си и полугласно каза:

— Ще се разкарам, ако тая жена продължава да обядва с нас.

И в миг всички с изключение на Поаре се присъединиха към мнението на студента по медицина, който, усещайки всеобщото одобрение, се приближи до стареца и му каза:

— Вие сте близък с госпожица Мишоно; поговорете й, накарайте я да разбере, че тя трябва веднага да си отиде.

— Веднага ли? — повтори учудено Поаре. После се надвеси над старата жена и й пошепна на ухото.

— Но аз съм си предплатила и аз като всички живея тук с парите си — отвърна тя и хвърли змийски поглед към пансионерите.

— Голяма работа! Ние ще съберем пари помежду си и ще ви ги върнем — възрази Растиняк.

— Не е трудно да се отгатне защо господинът поддържа Колен — отвърна тя и го изгледа изпитателно и злобно.

При тези думи Йожен скочи, сякаш искаше да се спусне и да удуши старата мома. Нейният поглед, чието вероломство той разбра, бе хвърлил страшна светлина в душата му.

— Оставете я — завикаха пансионерите.

Растиняк скръсти ръце и замълча.

— Да приключим с госпожица Юда — обърна се художникът към госпожа Воке. — Госпожо, ако не изхвърлите тази Мишоно, всички ще напуснем дома ви и навсякъде ще разправяме, че тук живеят само шпиони и каторжници. Ако тя напусне, ние ще мълчим по станалото, което в края на краищата може да се случи и в най-доброто общество, докато не започнат да жигосват каторжниците по челото и не им забранят да се предрешват като мирни парижки граждани и да се правят на тъпи шегобийци, каквито всъщност те са до един.

При тази реч госпожа Воке като по чудо оздравя, изправи се, скръсти ръце, отвори светлите си очи, в които вече нямаше ни следа от сълзи, и каза:

— А вие какво, любезни господине, да не искате да съсипете пансиона ми? Ето, господин Вотрен… О, боже — спря се тя, — не мога да свикна да не го наричам с порядъчното му име! Ето — продължи тя — един празен апартамент, а вие искате да ми останат още два за даване под наем по това време, когато всички хора вече са си намерили квартири…

— Господа, да си вземем шапките и да отидем да обядваме на площад Сорбона у Фликото — рече Бианшон.

Госпожа Воке в миг пресметна най-изгодното разрешение и заситни към госпожица Мишоно.

— Хайде, миличка моя хубавице, нали не искате да ми съсипете пансиона? Виждате, че господата ме принуждават… Идете за тази вечер в стаята си.

— Нищо подобно — развикаха се пансионерите, — ние искаме тя веднага да напусне.

— Но горката госпожица не е обядвала — жално каза Поаре.

— Да върви да обядва, където ще — обадиха се няколко гласа.

— Вън, доносницата!

— Вън, доносниците!

— Господа — извика Поаре, който изведнъж се издигна до смелостта, която любовта придава на овните, — имайте поне малко уважение към едно лице от слабия пол.

— Доносчиците нямат пол — рече художникът.

— Ама полорама!

— Вънорама!

— Господа, това е неприлично. Дори когато пъдят човека, трябва да се спазва известно приличие. Ние сме си платили и ще останем — заяви Поаре, наложи каскета си и седна на един стол до госпожица Мишоно, която госпожа Воке увещаваше.

— Лошо, лошо момче! — закани му се с пръст художникът.

— Хайде — каза Бианшон, — защото, ако вие не си отидете, ще си отидем ние.

И всички пансионери понечиха да тръгнат към салона.

— Какво още искате, госпожице? — извика госпожа Воке. — Аз съм разорена. Не може да останете, те ще стигнат до насилие.

Госпожица Мишоно стана.

— Ще си отиде!

— Няма да си отиде!

— Ще си отиде!

— Няма да си отиде!

Тези думи, както и враждебните коментари, които пансионерите започнаха да правят върху нейното поведение, заставиха госпожица Мишоно да си тръгне, след като още миг поговори с хазайката.

— Отивам у госпожа Бюно — заплаши тя.

— Вървете, където щете, госпожице — отвърна госпожа Воке, жестоко засегната от факта, че госпожицата избира пансион, който й правеше конкуренция и следователно й беше ненавистен. — Вървете у оная Бюно. От нейното вино само козите скачат, а яденето си го купува на вехто.

Сред гробно мълчание пансионерите застанаха в две редици. Поаре толкова нежно погледна госпожица Мишоно, толкова простодушно се поколеба дали да я последва, или да остане, че зарадвани от заминаването на госпожица Мишоно, пансионерите се спогледаха и се разсмяха.

— Кът, кът, кът! Поаре! Хайде хоп! — викна му художникът.

Чиновникът от музея смешно запя началото на известния романс.

За Сирия потегля

красавецът Дюноа…

— Хайде, вървете, умирате от желание да тръгнете с нея; trahit sua quemque voluptas^[12]! — рече Бианшон.

— Всеки се мъкне след изгората си, както е казал Вергилий в свободен превод — допълни училищният надзирател.

И когато госпожица Мишоно понечи да хване Поаре под ръка, той не можа да устои на нейния зов и предложи подкрепата си на старицата. Избухнаха ръкопляскания, смехове.

— Браво, Поаре!

— Да му се не види тоя Поаре!

— Аполон-Поаре!

— Марс-Поаре!

— Тоя славен Поаре!

В същия миг пристигна човек и връчи някакво писмо на госпожа Воке. Тя го прочете и се отпусна на стола.

— Остава само да подпаля тоя пансион! Сега пък нов гръм! Синът Тайфер умрял в три часа. Хубаво ме наказва Господ, дето исках доброто на онези дами за сметка на момчето. Госпожа Кутюр и Викторин пращат да им приберат вещите. Щели да останат да живеят у баща й. Господин Тайфер позволил на дъщеря си да задържи вдовицата Кутюр като компаньонка. Четири стаи без наематели, петима пансионери по-малко! Нещастието влезе в дома ми! — проплака тя и седна.

От улицата долетя тропот на кола, която спря.

— Пак някоя беля! — рече Силви.

На прага се появи Горио със светнало и зачервено от щастие лице, цял преобразен.

— Горио с кола! — рекоха пансионерите. — Това вече е краят на света!

Старецът отиде право при Йожен, който седеше замислен в един ъгъл, и весело го хвана за ръка:

— Елате!

— Нима не знаете какво се случи? — рече му Йожен. — Вотрен бил каторжник. Току-що го заловиха. А синът Тайфер умрял.

— Добре де, нас какво ни интересува? Аз ще вечерям с дъщеря си у вас, чувате ли? Тя ви чака, елате! — отвърна Горио.

И той настойчиво задърпа Растиняк, сякаш отвличаше любовница, и го накара да тръгне.

— Хайде да обядваме! — извика художникът. Пансионерите си взеха столове и седнаха на трапезата.

— Я гледай ти — рече дебелата Силви, — днес всичко върви наопаки. И фасулът с овнешко ми загоря. Нищо, ще го ядете загорял!

Като гледаше десет вместо осемнадесет пансионери около масата си, госпожа Воке от мъка нема̀ сили да й каже нито дума. Всички се мъчеха да я утешат и разведрят. Отначало приходящите разискваха за Вотрен и за събитията на деня, но скоро се отплеснаха по криволиците на разговора и минаха към дуелите, каторгите, затворите, правосъдието, законите, които трябвало да бъдат променени. Така че скоро се намериха на хиляди километри от Колен, от Викторин и нейния брат. Макар да бяха само десет души, крещяха за двадесет и изглеждаха по-многобройни от обикновено. Това беше единствената разлика между тази вечер и предната. Привичното безгрижие на тези егоисти, които на другия ден щяха да разкъсват някоя нова жертва на парижкото всекидневие, надделя. Дори госпожа Воке се подаде на гласа на надеждата, който заговори чрез устата на дебелата Силви.

За Йожен този ден до вечерта беше същинска фантасмагория. Въпреки силата на характера си и здравия си разум, след всички преживени вълнения, дори когато вече седеше във файтона до Горио, който му говореше необикновено радостно, той не успяваше да подреди мислите си и думите на стареца долитаха до ушите му като насън.

— Завършихме всичко още сутринта. Тримата ще обядваме заедно! Заедно! Разбирате ли? Цели четири години, откакто не съм обядвал с моята Делфин, моята малка Делфин. Ще прекарам с нея цяла вечер. Ние сме у вас от сутринта, хвърлих сакото и работих като хамалин. Помагах при пренасянето на мебелите. Аха! Вие не знаете колко е мила тя на трапезата. Ще се грижи за мене: „Ето, татко, хапнете това, много е хубаво.“ И тогава, не мога да не ям. Ох, колко отдавна не съм сядал спокойно с нея, както ще бъдем днес!

— Но днес светът сякаш е обърнат с главата надолу! — рече Йожен.

— Обърнат ли? — запита Горио. — Та светът никога не е бил по-хубав от днес. По улиците виждам само весели лица, хора, които се ръкуват, прегръщат, такива щастливи хора, сякаш и те ще обядват у дъщерите си, ще ядат чудесни ястия, каквито тя поръча пред мене на главния готвач в Английското кафене. Но няма значение. С нея и сух комат ще бъде сладък като мед.

— Струва ми се, че пак се връщам към живота — каза Йожен.

Дядо Горио отвори предното прозорче на колата и извика:

— Хей, файтонджия, по-бързо карайте! По-бързо, ще ви дам пет франка бакшиш, ако ме закарате за десет минути, където ви казах.

При това обещание файтонджията прекоси Париж като мълния.

— Тоя файтон сякаш не се движи — говореше в това време дядо Горио.

— Но къде ме водите? — запита Растиняк.

— У вас — отвърна Горио.

Колата спря на улица Артоа. Старецът пръв слезе и хвърли десет франка на файтонджията с щедростта на вдовец, който, увлечен от удоволствия, не държи на парите.

— Хайде да се качваме — рече той на Растиняк и го поведе през някакъв двор до вратата на един апартамент на третия етаж в задната част на хубава нова къща.

Дядо Горио дори не позвъни. Терез, прислужницата на госпожа Дьо Нюсенжан, им отвори вратата. Йожен се озова в прелестен малък апартамент, който се състоеше от антре, неголям салон, спалня и кабинет, с прозорци към някаква градина. В малкия салон, мебелиран и подреден извънредно изящно, при светлината на свещите той видя Делфин. Тя стана от едно малко канапе край огъня, остави ветрилото си върху камината и нежно каза:

— Трябваше, значи, насила да ви довеждаме, господине, та вие нищо не разбирате!

Терез излезе. Студентът прегърна Делфин, силно я притисна и заплака от радост. Нервите му не издържаха пред контраста между това, което виждаше, и онова, на което бе станал свидетел; толкова силни преживявания за един ден бяха изтощили сърцето и ума му.

— Аз си знаех, че те обича — тихичко каза Горио на дъщеря си.

Съсипан, Йожен се отпусна на канапето — не можеше да произнесе нито дума, не можеше да разбере как бе станало това последно чудо.

— Елате да видите — каза му госпожа Дьо Нюсенжан, хвана го за ръката и го заведе в спалнята, чиито килими, мебели, най-малките подробности напомняха в намалени размери стаята на Делфин.

— Липсва легло — каза Растиняк.

— Да, господине — отвърна тя, изчерви се и му стисна ръката.

Йожен я погледна и разбра, понеже беше още млад, колко свян може да се таи в сърцето на една любеща жена.

— Същество като вас трябва винаги да бъде обожавано — прошепна му тя на ухото. — Да, ще ви кажа, понеже се разбираме тъй добре — колкото по-силна и искрена е любовта, толкова по-забулена и скрита трябва да бъде тя. Да не издаваме пред никого нашата тайна!

— О, мене все едно че ме няма — измърмори Горио.

— Нали знаете, за нас вие сте едно с нас…

— Ех, това исках и аз. Вие няма да ми обръщате внимание, нали? Аз ще ходя насам-натам из къщи като добър дух, който е навсякъде, знаят, че съществува, но не го виждат. Е, Делфинет, Нинет, Дедел, нали бях прав, като ти казвах: „Има един хубав апартамент на улица Артоа, хайде да го подредим за него!“ Ти не искаше. Ах! Аз ти създадох тази радост, както съм създал и живота ти. Бащите трябва винаги да дават, за да бъдат щастливи. Винаги да даваш, това те прави истински баща…

— Какво казахте? — попита Йожен.

— Да, тя не искаше, страх я беше хората да не вземат да говорят разни глупости, сякаш те заслужават да им пожертва щастието си! Но всички жени мечтаят да постъпят като нея…

Дядо Горио продължи да приказва сам — госпожа Дьо Нюсенжан бе отвела Растиняк в кабинета, откъдето се чу звук на целувка. С изяществото си тази стая съответстваше на апартамента, в който впрочем нищо не липсваше.

— Правилно ли сме отгатнали вашите желания? — запита тя, когато се връщаха в салона, за да седнат на трапезата.

— Да — отвърна той. — Прекалено правилно. Уви! И до такава степен съм развълнуван от този съвършен лукс, от този осъществен младежки поетичен блян за изящен живот, че положително го заслужавам. Но не мога да го приема от вас, а съм още толкова беден, че…

— Ах! Ето, вие вече започвате да ми се противопоставяте — каза тя с шеговито-властен тон и сви очарователно устни, както правят жените, когато искат с подигравка по-лесно да разсеят някакво угризение на съвестта.

Но Йожен наистина страдаше. Този ден той бе излязъл победител от тежката борба на съвестта си, а арестуването на Вотрен му бе показало дълбоката бездна, в която за малко не падна, и здраво бе затвърдило благородните чувства и деликатността му и не можеше да отстъпи пред гальовния опит на Делфин да го накара да се отрече от благородните си убеждения.

— Как! — възкликна госпожа Дьо Нюсенжан. — Нима ще ми откажете? Знаете ли какво означава подобен отказ? Вие се съмнявате в бъдещето, не смеете да се свържете с мене. Да не би да се страхувате, че ще измамите моето чувство към вас? Ако ме обичате, ако аз… ви обичам, защо да не приемете тази толкова незначителна услуга? Ако знаете с каква радост съм подреждала за вас този ергенски дом, не бихте се колебали и бихте ме помолили за прошка. У мен имаше ваши пари, аз просто ги използвах разумно, и толкова. Вие се мислите за голям, а всъщност сте малко момче. Вие искате много повече (Ах — въздъхна тя, като долови един страстен поглед на Йожен…), а правите истории за глупости. О! Ако не ме обичате, тогава, да, не приемайте. Съдбата ми зависи от една ваша дума. Говорете! Татко, кажете му и вие нещо, за да го убедите — обърна се тя след кратко мълчание към баща си. — Нима той мисли, че аз съм по-малко чувствителна от него, ако става въпрос за нашата чест?

Дядо Горио гледаше и слушаше тази прелестна кавга със замръзналата усмивка на наркоман.

— Дете! Вие сте пред прага на живота — продължи тя и хвана ръката на Йожен. — Срещате преграда, непреодолима за повечето хора, и една женска ръка я вдига пред вас, а вие се колебаете! Та вие ще се издигнете, ще си създадете блестящо положение, успехът е изписан на красивото ви чело. Нима тогава няма да можете да ми върнете това, което днес ви давам в заем? Нима някога дамите не са давали на своите рицари ризници, саби, каски, доспехи, коне, за да се сражават в тяхно име на турнирите? Е добре, Йожен, нещата, които ви подарявам, са оръжието на нашето време, сечивата, необходими на онзи, който иска да стане нещо. Чудесен трябва да е таванът, където сте сега, ако прилича на татковата стая, няма що! Но хайде, няма ли да обядваме? Нима искате да ме натъжите? Отговорете ми нещо! — разтърси тя ръката му. — Господи, татко, убедете го или ще си отида и никога вече няма да го видя.

— Аз ще ви накарам да се решите — рече дядо Горио, като излезе от своята прехласнатост. — Мили господин Йожен, нали вземате пари назаем от евреи?

— Принуден съм — отвърна Йожен.

— Добре! Сега ви хванах — продължи старецът и извади един стар, протрит кожен портфейл. — И аз станах евреин, изплатих всичките ви фактури, ето ги! Вие не дължите нито стотинка за всичко, което се намира тук. Не е кой знае каква сума, най-много пет хиляди франка. И ето, давам ви ги назаем! На мене няма да откажете, аз не съм жена. Ще ми напишете полица на парче хартия и някой ден ще ми ги върнете.

Просълзени, Йожен и Делфин изненадано се спогледаха. Растиняк стисна ръката на стареца.

— Е какво! Та нали сте мои деца! — рече Горио.

— Мили татко — запита госпожа Дьо Нюсенжан, — как направихте това?

— Аха! Сети се най-сетне — отвърна той. — След като те накарах да се решиш да се събереш с него и те видях как купуваш разни неща като за младоженка, казах си: „Ще се позатрудни!“ Адвокатът твърди, че ако се заведе дело срещу мъжа ти, за да ти върне богатството, то ще трае повече от половин година. И тогава си продадох постоянната рента от хиляда триста и петдесет франка, за петнадесет хиляди франка си осигурих добре ипотекирана пожизнена рента и с останалата част от капитала, мои деца, платих на търговците. Горе имам стая за сто и петдесет франка годишно, царски мога да живея с два франка дневно, даже ще ми е много. Аз дрехи не хабя, почти нищо не ми трябва. От две седмици се усмихвам под мустак и все си повтарям: „Колко ще са щастливи!“ Е, не сте ли щастливи?

— О, татко, татко! — възкликна госпожа Дьо Нюсенжан и се спусна към баща си, който я взе на коленете си, а тя го обсипваше с целувки, галеше страните му с русите си коси и обливаше със сълзи старото му, разцъфнало от щастие лице.

— Мили татко, вие сте истински баща! Не, няма на земята друг баща като вас. Йожен и без това ви обичаше, а какво ще бъде сега…

— Ах, дечица мои — каза дядо Горио, който от десет години не бе чувствал сърцето на дъщеря си до своето сърце. — Ах, Делфинет, ти май искаш да ме умориш от радост! Клетото ми сърце ще се пръсне. Ето, господин Йожен, ние вече сме квит!

И старецът притисна дъщеря си толкова силно, безумно, че тя извика:

— Ах! Заболя ме.

— Заболя ли те! — каза той пребледнял и я погледна с нечовешка мъка.

Ако някой би искал да опише този Христос на бащината любов, би трябвало да потърси сравнения в картините, които князете на палитрата са създали, за да изобразят кръстните мъки, изстрадани от Спасителя на човечеството за благото на всемира. Дядо Горио лекичко целуна кръста, който пръстите му бяха притиснали по-силно, и усмихнат продължи да я разпитва:

— Не, не, не те боли, нали? Мене ме заболя от твоя вик. — После пошепна на ухото на дъщеря си, като внимателно я целуна: — По-скъпо струва, но трябваше да го поизлъжем, нали? Иначе щеше да се разсърди.

Смаян от неизчерпаемата нежност на този човек, Йожен го погледна и каза с оня чистосърдечен възторг, който у младите хора е израз на обожание:

— Достоен ли съм за всичко това!

— О, Йожен, мили, колко красиво е това, което казвате! — И госпожа Дьо Нюсенжан целуна Йожен по челото.

— Заради тебе той се отказа от госпожица Тайфер и от нейните милиони — рече дядо Горио. — Да, малката беше влюбена във вас, а сега, след като брат й умря, тя е богата като Крез.

— О, защо казвате това? — извика Йожен.

— Йожен — пошепна Делфин на ухото му, — сега ще ми бъде тъжно цялата вечер. О, аз ще ви обичам много! Вечно.

— Това е най-хубавият ми ден, откакто сте се омъжили! — извика дядо Горио. — Господ може вече да ми прати каквито си ще страдания, само да не са свързани с вас, аз ще си казвам: „През февруари тази година за един миг аз получих повече щастие, отколкото хората получават за целия си живот.“. — Погледни ме, Фифин! — помоли той дъщеря си. — Много е красива, нали? Я ми кажете, срещали ли сте други жени с такъв хубав цвят на лицето, с такава трапчинка? Не, нали? Е, а кой е създал тази чудесна женичка? Аз! И тя ще стане хиляди пъти по-красива, като я направите щастлива. Съседе, ако ви е нужна моята част от рая, подарявам ви я, а аз мога и в пъкъла да отида. Но хайде да ядем — продължи той; вече просто не знаеше какво говори, — тук всичко е наше.

— Горкичкият мил татко!

— Ако знаеше, чедо, колко евтино съм заплатил за това щастие! — каза той, стана, отиде при нея и я целуна там, дето се разделяха плитките й. — Идвай понякога при мене горе, аз ще си седя в стаичката; само една крачка и ще бъдеш горе. Нали ми обещаваш?

— Да, татенце, миличък.

— Повтори още веднъж.

— Да, татенце.

— Мълчи, мене, ако речеш да слушаш, ще го повториш хиляда пъти. Хайде да обядваме.

Цялата вечер премина в такива детинщини и Горио не беше най-малко лудият от тримата. Той лягаше при нозете на дъщеря си и ги целуваше, дълго я гледаше в очите, галеше глава о роклята й, въобще правеше такива безразсъдни неща, на каквито е способен само съвсем млад и най-нежен влюбен.

— Нали разбирате — каза Делфин на Йожен, — когато баща ми е с нас, цялото ми внимание трябва да бъде посветено на него. Но това понякога ще ни бъде малко досадно.

Йожен, в сърцето на когото неведнъж вече се бе обаждала ревността, не можа да не одобри последните думи, които съдържаха корена на всяка неблагодарност.

— А кога ще бъде окончателно подреден апартаментът? — попита той, като оглеждаше спалнята. — Ще трябва ли тази вечер да се разделим?

— Да, но утре ще дойдете да обядвате с мен — лукаво отвърна Делфин. — Утре италианците имат представление.

— А пък аз ще отида в партера — обади се дядо Горио.

Беше вече полунощ. Колата на госпожа Дьо Нюсенжан чакаше. Дядо Горио и студентът потеглиха за „Дома Воке“. По целия път говориха за Делфин с растящ възторг и скоро беседата им се превърна в странен словесен двубой между техните две силни страсти. Йожен не можеше да не си даде сметка, че със своето постоянство и дълбочина бащината любов, ненакърнена от никакъв личен интерес, смазваше неговата. За бащата кумирът беше винаги чист и красив, а обожанието му се подхранваше както от миналото, така и от бъдещето.

Завариха госпожа Воке седнала до печката със Силви и Кристоф. Старата хазайка приличаше на Марий сред развалините на Картаген. Тя очакваше единствените двама пансионери, които й бяха останали, и споделяше отчаянието си със Силви. Лорд Байрон влага в устата на Тасо извънредно красиви жалби, но по правдивост те далеч не могат да се сравнят с думите, които редеше госпожа Воке.

— Значи, Силви, утре сутрин ще направите само три чаши кафе. Ето, пансионът ми е празен, просто да ти се скъса сърцето! Какво е моят живот без пансионерите? Домът ми остана без хора. Заедно с тях и животът го напусна. Какво съм сторила, о боже, та ми изпрати толкова беди? А се бяхме запасили с фасул и картофи за двадесет души. Полицията в моя дом! Няма как, ще ядем само картофи. И ще уволня Кристоф!

Савоецът, който бе задрямал, изведнъж се събуди и каза:

— Госпожо!

— Клетото момче! Като куче е вярно — обади се Силви.

— Мъртъв сезон, всеки си е намерил квартира. Откъде ще ми паднат пансионери? Просто ще полудея. А тази проклета Мишоно и Поаре ми отмъкна! Какво ли му е направила, та го е накарала така да се привърже към нея и да я следва като кученце?

— Ех, те, старите моми, много ги умеят тия работи — поклати глава Силви.

— И взеха, че изкараха каторжник горкия господин Вотрен — продължи вдовицата, — това, Силви, каквото и да правя, не мога да го повярвам. Такъв весел човек, пиеше кафе с коняк за петнайсет франка месечно и винаги си плащаше веднага!

— И беше щедър! — рече Кристоф.

— Сигурно има грешка — добави Силви.

— Не, не, той сам си призна — продължи госпожа Воке. — И само като помисля, че всичко това стана в дома ми, в квартал, където и котка не минава! Честна дума, сякаш сънувам. Защото, разбираш ли, ние видяхме злополуката с Луи XVI, видяхме падането на императора, видяхме връщането му и новото му падане, всичко това е в рамките на допустимите неща; обаче какво толкова може да стане в един семеен пансион. Без крал може, ама нали не може хората да не ядат? А когато една порядъчна жена, по баща Дьо Конфлан, дава обеди с различни най-хубави неща, само светът трябва да се свърши, за да… Но няма що, това е, дошъл е краят на света!

— Като си помисля, че цялата тази поразия госпожица Мишоно ви я направи! И щяла да получи три хиляди франка рента! — възмути се Силви.

— Не ми говорете за тая престъпница! — рече госпожа Воке. — И отгоре на всичко, щяла да отиде у онази Бюно! Но тя е способна на всичко, кой знае какви ужасии е вършила на времето, сигурно е убивала, крала. Тя трябваше да отиде в каторгата, а не клетият мил човек:

В този миг Йожен и Горио позвъниха.

— Ах, ето ги моите двама верни пансионери — въздъхна вдовицата.

Двамата верни пансионери, които вече едва си спомняха за бедите на „Дома Воке“, без заобикалки съобщиха на хазайката си, че отиват да живеят към Шосе д’Антен.

— Ах, Силви — каза вдовицата, — това беше последният ми коз. Вие ме убивате, господа! Просто през стомаха ме прерязахте. Тук ме пресече. Тоя ден ме състари с десет години. Честна дума, ще полудея! Какво ще правя фасула? Е, щом оставам сама, ти още утре ще си вървиш, Кристоф. Сбогом, господа, лека ви нощ.

— Какво й стана? — обърна се Йожен към Силви.

— Божичко! Всички си отидоха след днешната история. Главата й се размъти. Нищо, чувам я, че плаче. Ще й олекне, като си пореве. За пръв път, откакто съм тук на служба, плаче.

На другата сутрин госпожа Воке се бе вразумила, както сама се изрази. Макар да й беше тежко като на хазайка, изгубила всичките си пансионери и чийто живот поради това се е обърнал с главата надолу, нейната глава си беше на място; само изпитваше нещо, което беше истинска дълбока мъка, мъка, причинена от накърнения интерес, от нарушените навици. Разбира се, тя изгледа празната си маса по-тъжно от влюбен, който се прощава с мястото, където е живяла любимата му. Йожен я поутеши, като й каза, че след няколко дена Бианшон свършва болничния си стаж и вероятно ще се настани в неговата стая; че чиновникът от музея често е изразявал желанието да заеме апартамента на госпожа Кутюр и сигурно след няколко дена пансионът й ще се напълни с наематели.

— Чул ви Господ, драги господине! Но нещастието вече влезе в моя дом. До десет дена ще довтаса и смъртта, ще видите — отвърна му тя, изгледа мрачно трапезарията и добави: — Кого ли ще отнесе?

— Добре, че се местим — тихо каза Йожен на Горио.

— Госпожо — върна се Силви уплашено, — от три дена не съм видяла Мистигри.

— Ах, ако котката ми е умряла! Ако й се е случило нещо, аз…

Горката вдовица не довърши, скръсти ръце и съсипана при мисълта за подобна възможност, се отпусна назад в креслото.

Към дванадесет часа, когато пощаджиите пристигат в квартала около Пантеона, Йожен получи писмо в изящен плик с печата на Босеанови. В него имаше покана за господин и госпожа Дьо Нюсенжан за големия бал у виконтесата, за който се говореше от месец. Към тази покана бе приключено писъмце за Йожен:

„Мисля, господине, че с удоволствие ще се съгласите да предадете най-добрите ми чувства на госпожа Дьо Нюсенжан. Изпращам ви поканата, която ми бяхте поискали. Ще бъда очарована да се запозная със сестрата на госпожа Дьо Ресто. Така че доведете ми тази красива особа и се постарайте тя да не заема цялата ви обич, защото вие ми дължите част от нея в замяна на топлото чувство, което изпитвам към вас.

Виконтеса Дьо Босеан“

„Но Госпожа Дьо Босеан доста ясно ми казва, че не желае барон Дьо Нюсенжан да я посети“ — помисли си Йожен.

Щастлив, че може да й създаде радост, за която вероятно щеше да получи награда, той побърза да отиде у Делфин. Госпожа Дьо Нюсенжан беше в банята. Обзет от нетърпение, естествено за пламенен младеж, горящ от желание да притежава жената, която цяла година е била предмет на въжделенията му, Растиняк седна да я почака в будоара. Такива вълнения младежите преживяват веднъж в живота си. Първата истинска жена, по която мъжът се увлече, тоест тази, която се представи пред него в целия блясък на парижкото висше общество, никога не ще има съперница. Любовта в Париж по нищо не прилича на провинциалната любов. Тук нито мъжете, нито жените вярват на показността, украсена с банални думи, в която всеки от приличие облича своите уж безкористни чувства. Тук ролята на жената не се ограничава с това да задоволи само сърцето и страстта; тя прекрасно знае, че има да изпълни много по-големи задължения по отношение на хилядите изисквания на суетата, от която е съставен животът. Тук любовта по същество е по-самохвална, по-разпиляна, по-шарлатанска и по-пищна. Щом всички жени от двора на Луи XIV са завиждали на госпожица Дьо Ла Валиер заради страстта, която накарала този голям владетел да забрави, че маншетите му струват по три хиляди франка едната, когато ги разкъсал и позволил на херцог Дьо Вермандоа да се появи на сцената на света, какво може да се очаква от останалата част на човечеството? Бъдете млади, богати, с благороднически титли, бъдете дори нещо повече, ако можете — колкото повече зърна тамян горите под своя кумир, толкова по-благосклонен ще бъде той към вас, разбира се, ако имате кумир. Любовта е религия и нейният култ трябва да струва по-скъпо от всеки друг. Тя бързо отминава и отминава като хлапе, държи да отбележи пътя си с опустошения. Чувствата са лукс, който е поезията на мансардите; какво би станала там любовта без това богатство? Ако съществуват изключения от този драконовски закон на парижкия кодекс, то те се срещат в усамотение, в души, които не са се увлекли по обществения правилник, живеят край бързоструен бистър непресъхващ извор, остават верни на своя зелен сенчест покой, щастливи са, че слушат езика на безкрайността, който те разчитат във всяко нещо, както и в себе си. И търпеливо чакат своя полет, съжалявайки хората, приковани към земята. Но като повечето младежи, предварително вкусили почестите, Растиняк искаше да се представи в пълно въоръжение на прага на висшето общество; той се бе заразил от неговата треска и може би усещаше в себе си достатъчно сили да властва над него, но без да знае нито целта на тази амбиция, нито средствата за осъществяването й. При липсата на чиста и свята любов, която да осмисли живота, жаждата за власт може да стане красива: достатъчно е човек да се очисти от всякакъв личен интерес и да си постави за цел величието на дадена страна. Но студентът още не бе стигнал до върха, от който човек може да наблюдава течението на живота и да го преценява. До този миг той още не се бе напълно освободил дори от очарованието на свежите сладостни мисли, които обгръщат като листак младежите, отраснали в провинцията. Още се колебаеше пред парижкия Рубикон. Въпреки пламенното му любопитство у него все още се бяха запазили мечти за щастлив живот на истински благородник в своя замък. Но последните му колебания бяха изчезнали предния ден, когато се бе озовал в своя апартамент. Сега, когато вече се ползваше от материалните преимущества на богатството, както от рождение се ползваше от моралните привилегии, той свали кожата си на провинциалист и полека се намести в положение, от което пред него се откриваше прекрасно бъдеще. Затова, докато чакаше Делфин, седнал отпуснато в красивия будоар, който беше станал до известна степен негов, той се виждаше толкова далеч от оня Растиняк, дошъл миналата година в Париж, че като го наблюдаваше вътрешно, се питаше дали още прилича на себе си. Стресна го гласът на Терез, която влезе и му каза:

— Госпожата е в стаята си.

Завари Делфин изтегната на канапето край огъня. Беше свежа, отпочинала. Като я видеше така отпусната върху вълни от муселин, човек неминуемо се сещаше за онези красиви индийски растения, чийто плод узрява още в цвета.

— Ето че дойдохте — развълнувано промълви тя.

— Отгатнете какво ви нося — каза Йожен, седна до нея и целуна ръката й.

Като прочете поканата, госпожа Нюсенжан трепна от радост. Обърна към Йожен влажните си очи, обви с ръце шията му и се притисна към него в порив на удовлетворено тщеславие.

— Нали на вас (на тебе — прошепна тя на ухото му, — но Терез е в тоалетната и трябва да внимаваме), на вас дължа това щастие! Осмелявам се да го нарека щастие. Щом е получено благодарение на вас, нима то не е нещо повече от победа на честолюбието? Никой досега не се съгласи да ме представи в това общество. Може в този миг да ви се струвам дребнава, вятърничава, лекомислена като парижанка; но, приятелю, знайте, че съм готова всичко да пожертвам заради вас и че ако сега желая по-горещо от когато и да било да ме приемат в предградието Сен-Жермен, то е, защото вие ходите там.

— Не ви ли се струва — запита Йожен, — че госпожа Дьо Босеан сякаш ни казва, че не разчита да види барон Дьо Нюсенжан на своя бал?

— Точно така — отвърна баронесата и подаде писмото на Йожен. — Тези жени са гениални, когато става въпрос за нахалство. Но няма значение, аз все пак ще отида. Сестра ми сигурно ще бъде там, знам, че си прави някакъв приказен тоалет. Йожен — продължи тихо тя, — сестра ми ще отиде, за да разсее едно ужасно подозрение. Не знаете ли какви слухове се носят за нея? Тази сутрин Нюсенжан дойде да ми каже, че вчера съвсем открито говорели за това в клуба. Господи, от какви неща зависи честта на жената, на семейството! Аз се почувствах пряко засегната, наранена поради нещастната си сестра. Според някои хора господин Дьо Трай бил подписал полици за сто хиляди франка, почти всички били вече просрочени и той щял да бъде даден под съд. За да го спаси, сестра ми продала диамантите си на някакъв евреин, сещате ли се, онези красиви диаманти, сигурно сте ги виждали; получи ги от госпожа Дьо Ресто, майката на графа. Както и да е, от два дена само това се говорело. Разбирам защо Анастази си прави рокля от ламе и иска на бала у госпожа Дьо Босеан да привлече всички погледи, като се появи в пълен блясък и с диамантите си. Но аз не желая да остана по-долу от нея. Тя винаги се е стремила да ме смачка, никога не е била добра към мене. А аз винаги съм й услужвала, винаги съм й намирала пари, когато е била в затруднено положение… Но да оставим хората; днес искам да бъда напълно щастлива.

В един часа през нощта Растиняк още беше у госпожа Дьо Нюсенжан. Докато го обсипваше с целувки за сбогом — сбогуване на влюбени, пълно с обещания за бъдещи наслади, тя му каза с глас, в който се долавяше печал:

— Толкова съм страхлива, суеверна, както щете наречете предчувствията ми, но треперя от страх, все ми се струва, че ще заплатя щастието си с някаква ужасна катастрофа.

— Дете! — рече Йожен.

— Ах, значи, аз съм детето тази вечер — засмя се тя.

Докато се прибираше в „Дома Воке“, сигурен, че ще го напусне на другия ден, Йожен се отдаде на онези прекрасни мечти, които всички младежи лелеят, когато на устните си още усещат вкуса на щастието. Когато минаваше пред стаята на дядо Горио, той се обади:

— Е, какво стана?

— Утре ще ви разкажа — отвърна Йожен.

— Всичко, нали? — извика Горио. — Легнете си. Утре започва нашият щастлив живот.