Оноре дьо Балзак
Дядо Горио ^[0] (1)

Първа глава
Един семеен пансион

Госпожа Воке, по баща Дьо Конфлан, е възрастна жена, която от четиридесет години държи пансион в Париж на улица Ньов-Сент-Жьонвиев, между Латинския квартал и предградието Сен-Марсо. Известен под името „Дома Воке“, пансионът приема мъже и жени, младежи и старци, без нравите в това порядъчно заведение да са били някога предмет на злословие. Вярно е, че тридесет години в него не се е виждало момиче, а щом някой младеж живее тук, значи, получава незначителна издръжка от семейството си. Все пак през 1819 година по времето, когато започва тази драма, в пансиона имаше една бедна девойка. Колкото и думата „драма“ да е загубила смисъла си, понеже в нашето време на страдалческа литература тя се употребява за щяло и не щяло, в случая е необходимо да си послужим с нея не защото тази история е драматична в истинския смисъл на думата, а защото, който прочете настоящата творба докрай, intra muros et extra^[2], може би ще пролее някоя сълза. Дали тя ще бъде разбрана вън от Париж? Позволено е да се съмняваме. Особеностите на тази „сцена“, пълна с наблюдения и живописни подробности, могат да бъдат оценени само между хълмовете Монмартр и Монруж^[3], в тази знаменита долина с порутини, които всеки миг могат да се съборят, и с черни от кал вади; долина, изпълнена с истински страдания, с често измамни радости и с толкова кипеж, че само нещо наистина необикновено може да произведе що-годе трайно впечатление. Все пак тук-там се срещат мъки, на които струпването на толкова пороци и добродетели придава истинско величие и тържественост: пред тях себелюбието и користта отстъпват на съчувствието; но това впечатление е като бързо изяден сочен плод. Като колесницата с идола на Джагернат^[4] и колесницата на цивилизацията едва се позабавя от някое сърце, което трудно се прегазва и затлачва колелата й, но скоро го смачква и продължава славния си път. Така и вие, които, потънали в меко кресло, държите тази книга с бялата си ръка и си казвате: „Може да ме поразвлече.“, след като прочетете разказа за спотаените бащински мъки на дядо Горио, ще вечеряте с охота и ще прехвърлите безчувствието си за сметка на автора, като го обвините в преувеличаване и в поетизиране. Но знайте: тази драма не е нито измислица, нито роман. All Is true^[5], и то до такава степен истина, че всеки може да открие подобни елементи около себе си, дори и в собственото си сърце.

Зданието, в което се помещава пансионът, принадлежи на госпожа Воке. Намира се в долния край на улица Ньов-Сент-Жьонвиев, където тя се спуска към улица Арбалет толкова стръмно, че тук рядко се качват или слизат коне. Това обстоятелство допринася за тишината, царяща в улиците, образуващи гъста мрежа между куполите на Вал-дьо-Грас и Пантеона, два паметника, които изменят атмосферата в този край, придават й жълтеникави оттенъци и помрачават всичко със суровите цветове на кубетата си. Тук паважът е сух, във вадите няма нито кал, нито вода, а покрай стените расте трева. И най-безгрижният човек тук става тъжен, както впрочем и останалите минувачи, шумът на колите се превръща в събитие, къщите са печални, стените напомнят затвор. Случайно залуталият се по тези места парижанин би видял само семейни пансиони и учебни заведения, мизерия и отегчение, умираща старост и весела младеж, принудена да се труди. В Париж няма по-ужасен квартал, нито, право казано, по-неизвестна улица. Ньов-Сент-Жьонвиев е като бронзова рамка в този разказ, единствената, която му подхожда, и никакви тъмни тонове и мрачни мисли не ще бъдат достатъчни, за да подготвят читателя за него. Той ще се чувства като пътник, който се спуска в катакомба, където с всяка стъпка дневната светлина намалява, а припевът на водача звучи все по-глухо. Точно сравнение! Кой ще реши кое е по-ужасно — пресъхналите сърца или празните черепи?

Пред фасадата на пансиона има градинка, така че той образува прав ъгъл с улица Ньов-Сент-Жьонвиев, откъдето се вижда тясната му страна. Покрай фасадата, между сградата и градинката, се простира малка, изпълнена с камънак хлътнатина, широка към два метра, пред която минава посипана с пясък алея, оградена с молохи, закуми и нарови дръвчета в големи бели и сини фаянсови саксии. В алеята се влиза през порта, която служи и за коли, и за пешеходци; над нея се чете надпис „Дом Воке“ и отдолу — „Семеен пансион за лица от двата пола и прочие“. Денем през решетестата врата, снабдена с гръмък звънец, върху стената срещу улицата, до която води пътека с дребен калдъръм, се вижда изрисувана аркада, имитираща зелен мрамор — дело на квартален художник-бояджия. Под аркадата се издига статуя на Амур. Ако някой любител на символи види олющения лак на статуята, може би ще открие в нея мита за парижката любов, която се лекува на няколко крачки оттук^[6]. Полуизтрит надпис върху цокъла припомня времето, когато тази украса е била създадена — възторженото посрещане на Волтер при неговото завръщане в Париж през 1777 година:

Човече, който и да си,

познай тук своя господар —

той бил е, е или ще бъде.

Щом се стъмни, масивна врата замества решетестата. Градинката, широка колкото фасадата, е оградена със стената към улицата и стената на съседната къща, върху която се спуска наметка от бръшлян; тя напълно я скрива и привлича погледите на минувачите като необичайна за Париж гледка. По стените пълзят лозници и са подпрени дръвчета, чиито дребни прашни плодове всяка година са предмет на страховете и разговорите на госпожа Воке с пансионерите й. Покрай всяка стена има тясна алея, която води до свод от липи, дума, която госпожа Воке, макар да е по баща Дьо Конфлан, упорито произнася неправилно въпреки граматическите забележки на пансионерите си. Между двете странични алеи се намира леха с ангинари, край които растат вретеновидно подкастрени плодни дървета, а под тях — киселец, марули и магданоз. Под липите е забита в земята боядисана със зелена блажна боя кръгла маса, заобиколена със столове. През летните горещини, когато от жега и яйце би могло да се измъти, там пият кафето си онези, които са достатъчно богати, за да си позволят подобен лукс. Къщата е четириетажна, с мансарда; построена е от песъчлив варовик и боядисана в онзи жълт цвят, който придава толкова отвратителен вид на повечето парижки къщи. Всеки етаж има по пет прозореца с малки стъкла и жалузи, вдигнати на различна височина — така че образуват разкривени линии. В дълбочина всеки етаж има по два прозореца, които на партера са защитени от железни решетки на квадратчета. Зад сградата се намира двор, широк около двадесет стъпки, където задружно живеят прасета, кокошки и зайци, а в дъното се издига барака за дърва. Между бараката и кухненския прозорец окачват кафез за продукти, под него изтича помията от умивалника. Този двор има тясна врата към улица Ньов-Сент-Жьонвиев. През нея готвачката изхвърля сметта, като я полива обилно с вода, за да не се въвони къщата.

Естествено партерът е предопределен за общите помещения на пансиона. Тук е салонът, осветен от два прозореца към улицата, в който се влиза през остъклена врата. Той е свързан с трапезарията, отделена от кухнята с площадката на стълбището, чиито дървени стъпала са боядисани на квадратчета и лъснати с паркетин. Нищо по-тъжно от салона, мебелиран с кресла и столове, тапицирани с плат на матови и лъскави черти, подсилен с конски косми. По средата се намира кръгла маса с плоча от сентански мрамор, украсена с една от онези таблички от бял порцелан, нашарен с избледнели златни черти, каквито днес се срещат навсякъде. Подът е неравен, а и стените са облицовани с дървена ламперия на височина почти колкото човешки бой. Нагоре те са облепени с лакирани тапети, представящи главните сцени от „Телемах“, в които образите на класическите герои са оцветени. Стената между двата решетести прозореца представя на пансионерите картината на пира, който Калипсо дава в чест на сина на Одисей. От четиридесет години тази картина е предмет на шеги за младите пансионери — те се подиграват на обяда на който ги осъжда мизерията им, за да си докажат, че не се трогват от положението си. Каменната камина, чието чисто огнище свидетелства, че в нея се пали огън само при тържествени случаи, е украсена с две вази, пълни със стари изкуствени цветя под стъклен похлупак, и в допълнение — най-безвкусен мраморен часовник. Тази първа стая издава миризма, за която не бихме могли да намерим думи. Би трябвало да я наречем „миризма на пансион“. Тя представлява смесица от спарен въздух, мухъл, граниво, от нея те побиват студени тръпки, в нея има нещо лепкаво, което дразни носа и прониква в дрехите; това е като воня на трапезария след ядене, на стая за прислуга, на умивалня и старчески дом. Тя би могла евентуално да се опише, ако бъде измислен някакъв способ да се определят вонящите специфични дихания на всеки отделен пансионер, млад или стар. И все пак въпреки този ужас, ако сравните салона със съседната трапезария, той ще ви се стори елегантен и уханен като будоар. Цяла облицована в ламперии, трапезарията някога си е била боядисана в цвят, който днес е невъзможно да се отгатне, защото образува само фон, върху който мръсотията се е наслоила така, че е нарисувала странни фигури. До стените са изправени мазни бюфети, върху които са наредени ощърбени и потъмнели шишета за вода, метални подставки с шарки, преливащи се като моаре, купища чинии от дебел порцелан със син бордюр, произвеждан в Турне. В един ъгъл е поставена кутия с номерирани клетки, в които пансионерите си държат кърпите за ядене, нацапани с вино или сос. Тук ще видите от онези неразрушими мебели, предмети, изхвърлени отвсякъде, но прибрани в тази трапезария, както в болниците за неизлечими прибират отрепките на цивилизацията. Ще видите барометър, от който при дъжд излиза капуцин, отвратителни гравюри, убиващи апетита, лакирани в черно рамки на златни черти; рогов стенен часовник с медни инкрустации; зелена печка, аргански лампи-кинкети, върху които прахът се смесва с газта; дълга маса, покрита с толкова мазна мушама, че някакъв шегаджия от полупансионерите е написал върху нея името си с пръст като с калем; разкривени столове, вечните жалки рогозки от испанска тръстика, за които няма изтъркване, грейки с ощърбени дупки, изметнати панти и обгорени до черно дръжки. За да разкажем доколко всичко това е старо, напукано, прогнило, разклатено, проядено от червеи, разкривено, нездраво, излиняло, трябва да се впуснем в толкова широко описание, че нашият разказ ще продължи прекалено много и онези, които бързат, не биха ни простили това. От търкане и боядисване червените плочки са цели в хлътнатини. С една дума, тук цари съвсем не поетична, а сгъстена, оръфана оскъдица. Тя все още не се е превърнала в кал, но е пълна с петна; все още няма дупки, нито дрипи, но всеки миг заплашва да се разкапе.

Тази стая е в пълния си блясък към седем часа сутрин, когато котката на госпожа Воке се появява преди господарката си, качва се по бюфетите, души наредените канчета с мляко, захлупени с чинии, и мърка след нощния сън. Скоро пристига и вдовицата, влачейки разкривените си чехли, натруфена с тюлена шапчица, под която висят надве-натри закрепени изкуствени къдри. Повехналото й тлъстичко лице, на което стърчи нос като папагалска човка, дебеличките й ръце, цялата й закръглена фигура като на черковен плъх, прекалено изпънатият й корсаж, който се тресе, са в унисон с тази стая, където се процежда дъх на нещастие и се таи алчност. Но госпожа Воке диша този топъл и зловонен въздух без отвращение. Свежото й като първа есенна слана лице, заобиколените й с бръчки очи, чието изражение минава от изкуствената усмивка на балерина до горчивата навъсеност на лихваря, цялата й личност обясняват пансиона, както и пансионът разкрива собственицата си. Каторгата не може без жандарми, едното без другото просто не върви. Бледата подпухналост на тази дребна жена се дължи на живота тук, както тифусът е следствие на заразните болнични изпарения. Достатъчно е да видите плетената й вълнена фуста, която се подава под халата, преправен от стара рокля, чиято вата изскача през цепките на пропукания плат, за да разберете салона, трапезарията, градинката, за да предвидите каква ще е кухнята, да си представите пансионерите. С нейното появяване картината е пълна. На петдесетина години, госпожа Воке прилича на всички жени, „преживели нещастия“. Тя има стъклен поглед, невинен вид на сводница, готова да се скара за по-голям бакшиш, пък и тя наистина е готова на всичко, за да облекчи съдбата си — да предаде Жорж или Пишгрю^[7], ако още можеха да бъдат предадени. Но все пак „всъщност е добра жена“, както казват пансионерите й, които я смятат за бедна, понеже я чуват да покашлюва и да се оплаква като тях. Какъв е бил господин Воке? Тя никога не говори за покойния. Как е загубил богатството си? „Нещастия“ — отговаря госпожа Воке. Отнесъл се зле с нея, оставил й само очите, за да плаче, тази къща, за да преживява, и правото никому да не съчувства, защото, както казва госпожа Воке, вече била изстрадала всичко, което човек изобщо може да изстрада. Като чуваше господарката си да ситни, дебелата готвачка Силви бързаше да поднесе закуската на пансионерите от дома.

Приходящите обикновено се абонираха само за обед срещу тридесет франка месечно. По времето, когато започва тази история, в пансиона живееха седем наематели. На втория етаж се намираха двата най-хубави апартамента. Госпожа Воке бе запазила за себе си по-малкия, а другия заемаше госпожа Кутюр, вдовица на военен интендант от времето на Френската република. При нея живееше съвсем млада девойка, на име Викторин Тайфер, която й беше като дъщеря. За пълен пансион двете плащаха хиляда и осемстотин франка годишно. Двата апартамента на третия етаж бяха наети от един старец на име Поаре и от един около четиридесетгодишен мъж с черна перука и боядисани бакенбарди, който се представяше за бивш търговец и се наричаше Вотрен. Четвъртият етаж се състоеше от четири стаи, две от които бяха заети — едната от някаква стара мома на име госпожица Мишоно, а другата от бивш фабрикант на фиде, макарони и нишесте, който нямаше нищо против да го наричат дядо Горио. Останалите две стаи бяха за прелетни птици, за нещастни студенти, които като дядо Горио и госпожица Мишоно не можеха да плащат повече от четиридесет и пет франка на месец за храна и квартира; но госпожа Воке не желаеше кой знае колко тяхното присъствие и ги приемаше само когато не можеше да намери по-свестни пансионери, защото обикновено те ядат много хляб. В момента една от двете стаи бе заета от някакъв младеж, дошъл в Париж от околностите на Ангулем, да следва право, като многобройното му семейство се подлагаше на сурови лишения, за да му изпраща по хиляда и двеста франка годишно. Йожен дьо Растиняк, така се наричаше младежът, беше от онези момчета, които нуждата приучава на труд, защото от малки започват да разбират какви надежди възлагат на тях родителите им и си подготвят добро положение, като отрано пресмятат докъде ще ги доведе учението и се приспособяват към бъдещото развитие на обществото, за да са измежду първите, които го доят. Без неговите странни наблюдения и похватността, с която той съумя да се вмъкне в парижките салони, този разказ не би бил вярно обагрен, което ще се дължи вероятно на проницателния ум на Растиняк и на желанието му да проникне в тайната на една трагедия, еднакво старателно прикривана както от виновниците, така и от самата жертва.

Над този четвърти етаж имаше таван за простиране на пране и две мансардни стаички, където спяха слугата за черна работа Кристоф и дебелата готвачка Силви. Освен тези седем пансионери тук редовно се абонираха само за обед осем студенти по право или медицина и двама-трима клиенти от същия квартал, така че на обед в трапезарията се събираха по осемнадесет-двадесет души. Но сутрин тук пристигаха само седемте пълни пансионери и в този състав те приличаха на семейство, събрано около масата. Всеки влизаше по чехли, позволяваше си да прави с поверителен тон забележки върху облеклото или вида на приходящите и върху събитията от предната вечер, както се говори между близки хора. Тези пансионери бяха галените деца на госпожа Воке и тя измерваше с точност на астроном грижите и вниманията спрямо тях според сумата, която плащаха. Една обща причина събираше тези хора, свързани от случайността. Евтината храна, която може да се намери само в предградието Сен-Марсо (между Ла Бурб^[8] и Ла Салпетриер^[9] единствена госпожа Воке правеше изключение), говори, че тукашните пансионери трябва да бяха притиснати от повече или по-малко скрити неволи. И жалката обстановка в дома съответстваше на изтърканите дрехи на обитателите му. Мъжете носеха рединготи, чийто цвят вече трудно можеше да се отгатне, обуща, каквито в елегантните квартали хвърлят на улицата, протрито бельо, въобще дрехи, на които са извадили душата от носене. Роклите на жените бяха излинели, пребоядисвани, избелели, старите им дантели бяха изкърпени, ръкавиците излъскани, якичките винаги попрежълтели, шевовете нацепени. И въпреки това почти всички тези хора имаха яки тела, здраве, което бе устояло на житейските бури, а лицата им бяха студени, сурови, обезличени като образите по изхвърлените от употреба монети. Повехналите устни криеха алчни зъби. От вида на тези пансионери човек можеше да се досети, че те са преживели или преживяват някаква драма: не драмите, представяни при светлината на рампата, между боядисани платна, а пълни с живот или безмълвни, ледени драми, които жигосват сърцето, драми, на които краят не се вижда.

Над уморените си очи старата госпожица Мишоно носеше обрамчена с тънка медна жица малка зелена тафтена козирка, която би могла да отблъсне дори ангела на милосърдието. Шалът й с изтънели и отпуснати ресни сякаш покриваше скелет — дотолкова формите, очертани под него, бяха ъглести. Каква ли киселина бе лишила това същество от женственост (защото тя трябва да е била красива, добре сложена) — порок, мъка, алчност? Дали бе обичала прекалено много? Сводница ли е била или само куртизанка? Дали със старостта, пред която минувачите бягаха, не изкупваше победите на дръзка младост, когато удоволствията са се изливали от всички страни? Пустият й поглед караше човек да потръпва, сбърченото й лице вдъхваше страх. Гласът й беше остър като на щурец, който свири в храстите при приближаването на зимата. Тя разправяше, че се била грижила за някакъв възрастен господин, който страдал от възпаление на пикочния мехур, а децата му, мислейки, че е без средства, го изоставили. Този старец й завещал хиляда франка пожизнена годишна рента, която наследниците му периодично оспорвали, като си служели с клевети срещу нея. Макар страстите да бяха опустошили лицето й, следи от някога бяла и тънка кожа подсказваха, че тялото й може би все още е запазило останки от красота.

Господин Поаре беше същински автомат. Когато го зърнеха из някоя алея на Ботаническата градина — сив силует със стара смачкана фуражка, едва държащ бастуна с дръжка от пожълтяла слонова кост, с възкъс редингот над увисналите панталони, със сини чорапи на треперещите като на пияница крака, с мръсна бяла жилетка и нагърчено жабо от евтин муселин, отделящо се от врата му като на пуйка, усукана вратовръзка на връв, хората често се питаха дали тази китайска сянка не спада към смелата раса на синовете на Яфет^[10], които се лутат по Италианския булевард. Какъв ли труд го бе така изсушил? Каква ли страст бе изпила закръгленото лице, което сега изглеждаше по-невероятно и от карикатура? Какъв ли е бил? Може би чиновник в министерството на правосъдието, в отдела, където палачите изпращат списъците на разходите си — сметката за доставка на черен плат за отцеубийците, за трици за коша под гилотината, за острието и за въже. Или пък акцизен при вратите на някоя кланица, или мошеник-инспектор по хигиената. По всичко личеше, че този човек е бил едно от магаретата на нашата голяма социална мелница, един от парижките ратоновци^[11], които дори не познават своите бертрановци, ос, около която нещастията и обществените гадости са се въртели, с една дума, от онези хора, за които обикновено казваме от пръв поглед: „Ех, и без такива не може.“ Отбраното парижко общество не познава подобни лица, избледнели от душевни или физически страдания. Но Париж е истински океан. И с лот не ще узнаете глъбините му. Наемате ли се да го обиколите, да го опишете, колкото и внимателно да го обикаляте, колкото и грижливо да го описвате, колкото и многобройни и любознателни да са изследователите на това море, винаги ще откриете някакво неотбелязано, някое неизвестно още място, отделни цветчета, бисери, чудовища, нещо нечувано, пропуснато от литературните водолази. „Домът Воке“ е едно от тези странни неща.

Тук двама души представляваха очебиен контраст с останалите пансионери и полупансионери. Макар госпожица Викторин Тайфер да беше болнаво бледа като малокръвните момичета и да не правеше изключение от общото страдание, което е фон на тази картина, макар обикновено да беше печална, да се държеше стеснително и в целия й вид да имаше нещо крехко, все пак лицето й не беше старо, движенията й бяха пъргави, а гласът й кръшен. Тази млада нещастница приличаше на храст с пожълтели листа, отскоро присаден в неблагоприятна почва. Жълтеникавото й лице, червеникаворусата коса, прекалено тънкият кръст й придаваха онази прелест, която съвременните поети намирали в средновековните статуйки. Сивите й очи, напръскани с черно, изразяваха кротост и християнско смирение. Под простите й евтини дрехи се очертаваха млади форми. Сравнена с останалите пансионери, тя изглеждаше красива. Ако беше щастлива, щеше да е очарователна — щастието е поезията на жената, както тоалетите са нейният грим. Ако радостта на някой бал отразеше розовите си отблясъци върху това бледо лице, ако сладостите на охолен живот закръгляха, зачервяха вече хлътналите й бузи, ако любовта оживеше печалните й очи, Викторин би могла да съперничи с най-красивите девойки. Липсваше й онова, което за втори път създава жената — дрехи и любовни писъмца. Нейната история би могла да бъде сюжет за цяла книга. Баща й сметнал, че има причини да не я признава за своя дъщеря, отказал да я остави при себе си, отпуснал й само шестстотин франка годишна издръжка и превърнал имуществото си в ценности, които да остави изцяло на сина си. Майката на Викторин избягала при своята далечна сродница госпожа Кутюр и там умряла от отчаяние. Тази жена сега се грижеше за сирачето като за свое дете. За нещастие вдовицата на интенданта от републиканските войски имаше само приписания й от нейния мъж за лично ползване имот и пенсията си и някой ден можеше да остави клетото момиче без опит и без средства на произвола на съдбата. Добрата жена всяка неделя водеше Викторин на църква и всеки две седмици на изповед, за да я направи набожна, за всеки случай. И беше права. Благочестивите чувства откриваха все пак някакво бъдеще пред това отхвърлено от бащата дете, което въпреки всичко го обичаше и веднъж в годината отиваше при него, за да му занесе майчината си прошка, но редовно намираше бащината си врата неумолимо затворена. Брат й, единственият посредник помежду им, нито веднъж не бе дошъл да я види през тези четири години и не й пращаше никаква помощ. Викторин молеше Бога да отвори очите на баща й, да умилостиви сърцето на брат й, при това се молеше за тях, без да ги обвинява. Госпожа Кутюр и госпожа Воке не намираха достатъчно думи в речника на оскърбленията, за да окачествят тяхното варварско поведение. Но докато проклинаха безчестния милионер, Викторин редеше нежни думи като ранен гълъб, в чийто вик на болка още звучи любов.

Йожен дьо Растиняк имаше напълно южняшко лице — бяла кожа, черни коси, сини очи. Държането, обноските, привичната му стойка показваха, че е израснал в благородно семейство, отгледан от детство в здрави, добри традиции. Макар че пазеше дрехите си и в делник износваше старите си костюми, той все пак понякога излизаше, облечен като истинско конте. Обикновено носеше стар редингот, изтъркана жилетка, извехтяла, небрежно вързана по студентски вратовръзка, излъскани панталони и закърпени ботуши.

Преходното звено между тези двама и останалите беше Вотрен, четиридесетгодишен мъж с боядисани бакенбарди. Той спадаше към хората, за които народът казва: „Славен човек!“ Имаше широки, добре развити гърди, с изпъкнали мускули, груби четвъртити ръце с гъсти червени косми при ставите на пръстите. Набразденото му от преждевременни бръчки лице издаваше суровост и противоречеше на гъвкавите му движения и любезни обноски. Плътният му глас, съответстващ на грубоватата му веселост, беше приятен. Вотрен беше услужлив, шегобиец. Ако някоя ключалка не работеше, той сръчно я развинтваше, поправяше я, смазваше я, изпиляваше я, монтираше я отново и казваше: „Познава си майстора!“ Впрочем той за всичко говореше осведомено — за кораби, за море, за Франция, за чужди страни, за сделки, хора, събития, за закони, хотели и затвори. Ако някой се оплачеше по-настойчиво, веднага му предлагаше услугите си. Неведнъж бе давал заеми на госпожа Воке и на някои пансионери. Но длъжниците му по-скоро биха умрели, отколкото да не му върнат парите — до такава степен, въпреки добряшкия си вид, той внушаваше страх с особения си дълбок и решителен поглед. По начина, по който плюеше, личеше, че е несмутимо хладнокръвен и че не би се спрял дори пред престъпление, за да се измъкне от някое опасно положение. Погледът му като на строг съдия сякаш стигаше до дъното на нещата, на съвестите, на чувствата. Обикновено Вотрен излизаше след закуска и се връщаше за обед, след това изчезваше и се прибираше чак към полунощ, като си отваряше с шперц, поверен му от госпожа Воке. Той единствен се ползваше от тази привилегия. Вярно е, че поддържаше най-добри отношения с вдовицата, наричаше я „мамо“ и я хващаше през кръста — недооценено от нея ласкателство. Добрата жена си мислеше, че да я прегърнат, е нещо лесно, докато всъщност само Вотрен имаше достатъчно дълги ръце, за да обхване подобна окръжност. Един от обичаите му беше след ядене да пие кафе с коняк, за което щедро плащаше по петнадесет франка на месец. Някои по-малко повърхностни хора от тези младежи, увлечени във вихъра на парижкия живот, или старци, безразлични към всичко, което не се отнасяше пряко до тях, не биха се задоволили с двусмисленото впечатление, което правеше Вотрен. Той знаеше или отгатваше работите на хората, които го заобикаляха, докато никой не можеше да проникне нито в неговите мисли, нито в заниманията му. Макар винаги да поставяше като преграда между себе си и другите привидното си добродушие, постоянната си услужливост и веселост, Вотрен нерядко издаваше ужасните дълбочини на своя характер. Често някоя шега, достойна за Ювенал^[12], чрез която той със задоволство правеше за присмех законите и бичуваше висшето общество или го обвиняваше в непоследователност, би трябвало да подскаже, че той таи озлобление срещу обществото и че в живота му навярно се крие грижливо пазена тайна.

Привлечена може би, без сама да си дава сметка, от силата на единия и от красотата на другия, госпожица Тайфер делеше плахите си погледи и тайните си мисли между четиридесетгодишния мъж и младия студент. Нито единият, нито другият, изглежда, мислеха за нея, макар че случайността можеше от днес до утре да преобрази положението й и да я превърне в богата партия. Никой впрочем от тези хора не си правеше труда да провери до каква степен споменаваните от един или друг нещастия са верни. Всеки изпитваше към другия безразличие, примесено с недоверие, произтичащо от собственото му положение. Съзнаваха, че никой не е в състояние да облекчи мъките им и че разказвайки ги, са изчерпили чашата на чуждото съчувствие. Подобно на стари съпрузи, те вече нямаха какво да си кажат. Така че между тях се бяха установили отношения като в стар механизъм, движен от несмазани колелца. Всеки бе длъжен да отминава слепците по улиците, да слуша без вълнение за чуждите нещастия и в хорската смърт да вижда уреждането на някой жалък проблем. Затова оставаха безразлични дори пред най-страшната агония. Най-щастлива от тези отчаяни души беше госпожа Воке, която властваше над своя частен приют. Само за нея малката градина, която тишината и студът, сушата и дъждът превръщаха в пустош, бе весела горичка. Само за нея бе уютна жълтата печална къща, воняща на меден окис като кръчмарски тезгях. Тази порутина й принадлежеше. Тя хранеше своите осъдени на вечни мъки каторжници и те признаваха нейната власт. Та къде другаде в Париж, горките, можеха да намерят на тази цена здрава и обилна храна, жилище, което им беше позволено да направят ако не елегантно и удобно, то поне чисто и хигиенично. Дори госпожа Воке да проявеше крещяща несправедливост, жертвата й би я понесла безропотно.

Подобна група хора трябваше да представя и действително представяше в умален вид обществото с всички негови съставки. Между осемнадесетте сътрапезници се намираше както в колежите и изобщо във всяко общество едно нещастно отхвърлено създание, върху което се изливаха цялата злоба, подигравките. В началото на втората година за Йожен дьо Растиняк това създание мина на пръв план измежду всички онези, сред които той бе осъден да живее още две годни. Този клетник беше бившият производител на макарони дядо Горио, когото всеки художник или повествовател би избрал за централна фигура в нашия разказ. По каква случайност полузлобното презрение, примесено със съжаление, преследването и безогледността към нещастието се бяха насочили тъкмо към най-стария пансионер? Сам той ли го бе предизвикал с някоя своя смешна или странна черта, която хората прощават по-малко и от пороците? Този въпрос е тясно свързан с много обществени неправди. Може би човек по природа е склонен да подлага на изпитание търпението на онези, които всичко понасят от истинско смирение, от слабост или безразличие. Нима всички ние не обичаме да доказваме силата си за сметка на някого или на нещо? Най-слабото създание — момченцето — звъни на всички врати, когато скове мраз, или се повдига на пръсти, за да напише името си върху някой чист паметник.

Дядо Горио беше старец на около шестдесет и девет години. Той се настани у госпожа Воке през 1813 година, след като бе ликвидирал предприятието си. Отначало нае апартамента, в който после влезе госпожа Кутюр, и тогава плащаше по хиляда и двеста франка годишно, като човек, за когото пет луидора повече или по-малко нямат никакво значение. Госпожа Воке подтегна трите стаи на апартамента срещу предварително заплащане и както казват, с парите купила съвсем скромна мебелировка — жълти хасени пердета, дървени лакирани кресла, тапицирани с утрехтско кадифе, няколко лепени картини и тапети, каквито не слагат дори в кръчмите из предградията. Може би нехайната щедрост, с която дядо Горио се бе оставил да го мамят — по това време почтително го наричаха господин Горио, — бе причина да го сметнат за глупак, неразбиращ нищо от сделки. Горио пристигна с богат гардероб, с великолепно бельо на човек, оттеглил се от търговията, който вече от нищо не желае да се лишава. Госпожа Воке остана във възторг от осемнадесетте му ризи от полухоландско платно с жабо, което подчертаваше техния разкош, още повече че производителят на фиде забождаше върху него две свързани с верижка скъпоценни игли с едри диаманти. Обикновено той носеше редингот с цвят на метличина и дори в делник — бяла пикена жилетка, под която се подрусваше крушовидният му корем, украсен с тежка златна верижка с висулки. В златната му табакера имаше медальон с коси, които привидно го изобличаваха в съмнителни похождения. Когато хазайката му го обвини, че е „по женската част“, той цъфна във весела усмивка като еснаф, на когото са открили слабостта. „Долапите“ му — той произнасяше тази дума като простолюдието — бяха пълни със сребърни съдове. Очите на вдовицата заблестяха, докато любезно му помагаше да разопакова и подреди лъжиците за сипване на супа, на ястия, приборите, шишенцата за зехтин и оцет, сосиерите, блюдата, позлатените сервизи за закуска, всичките повече или по-малко красиви предмети, тежащи доста унции, с които той не желаеше да се раздели. Всички тези подаръци му напомняха тържествените събития през семейния му живот.

— Това — казваше той на госпожа Воке, като прибираше едно блюдо и една сребърна паничка с капак във форма на два гълъба, които се целуват — е първият подарък на жена ми за годишнината от нашата сватба. Горкичката, беше дала всичките си пари, които бе спестявала като момиче. Нали разбирате, госпожо, готов съм да ровя земята с нокти, но да не се разделям с него. Слава богу, ще мога да си пия в тази паничка сутрин кафето, колкото дни ми остават да поживея. Не съм за окайване, изпекъл съм си хляб за дълго време.

Най-сетне със сврачия си поглед госпожа Воке успя да зърне няколко държавни облигации и след като ги оцени на око, разбра, че прекрасният Горио сигурно има годишно към осем-десет хиляди франка доход. От този ден госпожа Воке, по баща Дьо Коналан, която по онова бреме беше на четиридесет и осем години, но се представяше за тридесет и девет годишна, си науми нещо. Макар очните кладенчета на Горио да бяха обърнати, подпухнали, провиснали, което го заставяше честичко да ги бърше, тя намери, че той има приятен и приличен вид. Впрочем месестите му изпъкнали прасци, както и дългият му тъп нос говореха за нравствени качества, на които вдовицата, изглежда, държеше; те се потвърждаваха и от кръглото като луна простовато лице на стареца. Той положително беше едро, здраво животно, способно да си даде и сърцето, и душата. Подстриганите му като криле на гълъб коси, които всяка сутрин един фризьор от Екол политекник идваше да пудри, очертаваха пет върха на ниското му чело и отваряха лицето му. Макар и малко грубоват, той беше толкова стегнато облечен, толкова щедро смъркаше емфие с вид на човек, уверен, че табакерата му винаги ще е пълна с първокачествен тютюн, че още първата вечер, след като Горио се настани у госпожа Воке, тя си легна и започна да се пече като яребица в собствената си мазнина на огъня на желанието да изостави савана на Воке, за да се възроди като госпожа Горио. Да се омъжи, да продаде пансиона, да хване под ръка този чудесен представител на буржоазията, да стане видна жена в квартала, да събира помощи за нуждаещите се, да прави в неделя малки излети до Шоази, Соази, Жантийи, да ходи, когато й се ще, на театър, в ложа, без да чака гратиси, каквито й даваха някои от пансионерите през юли. С една дума, мечтаеше за цялото Елдорадо на обикновените парижки семейства. Никому не бе признала, че има четиридесет хиляди франка, събирани стотинка по стотинка. И, разбира се, що се отнася до зестрата, смяташе, че е прилична партия.

„А колкото до останалото и аз не съм по-лоша от него!“ — казваше си тя, като се въртеше в леглото, сякаш за да си докаже, че притежава прелести, чиито отпечатъци дебелата Силви намираше сутрин върху дюшека.

От този ден в продължение на почти три месеца вдовицата Воке използваше фризьора на господин Горио, направи и известни разноски за тоалети под предлог, че е необходимо да придаде на своя пансион известно достолепие, подобаващо на почтените личности, които живееха в него. Разви голяма дейност, за да промени състава на пансионерите си, като обяви намерението си за в бъдеще да приема само най-изискани във всяко отношение хора. Щом някой непознат се явеше, тя изтъкваше предпочитанието, с което господин Горио, един от най-видните и почтени парижки търговци, бе удостоил нейния дом.

Разпространи рекламни листовки, в които най-отгоре се четеше: „ДОМ ВОКЕ“. А по-нататък, че той бил един от най-старите и най-уважавани пансиони в Латинския квартал. От него се откривала особено приятна гледка към долината Гоблен (виждаше се от четвъртия етаж) и разполагал с „красива“ градина, в дъното на която се „извивала“ липова алея. Споменаваше се за хубав въздух и спокойствие. Тази реклама й доведе госпожа графиня Дьо л’Амберменил, тридесет и шест годишна жена; тя очаквала уреждането на някакво наследство и пенсия, която трябвало да получи като вдовица на генерал, паднал на бойното поле. Госпожа Воке положи особени грижи за храната, почти шест месеца пали огън в общите помещения и така добросъвестно удържа обещанието в рекламата, че както твърдеше, била на чиста загуба. Затова пък графинята я наричаше „скъпа приятелко“ и обещаваше да й доведе баронеса Дьо Вомерлан и вдовицата на полковник граф Пикоазо, които й били приятелки и трябвало само да изчакат да им свърши предплатеното време в някакъв по-скъп пансион в квартал Маре. Впрочем двете щели значително да се замогнат, щом от военното министерство уредели делата им.

— Но канцелариите все протакат — казваше тя.

След вечеря двете вдовици се качваха в стаята на госпожа Воке, разговаряха, пиеха касис и ядяха лакомства, обикновено запазени само за стопанката. Госпожа Дьо л’Амберменил горещо одобри намеренията на хазайката по отношение на Горио. Чудесни намерения, казваше тя, за които впрочем още от първия ден се била досетила, а Горио бил просто съвършен.

— Ах, скъпа госпожо, той е мъж, здрав като камък — казваше вдовицата, — съвсем запазен. Още може да достави радости на една жена.

Графинята направи редица забележки върху облеклото на госпожа Воке, което не съответствало на стремежите й.

— Трябва да ви поставим на бойна нога — каза тя.

След като дълго пресмятаха, двете вдовици отидоха на Пале-Роял и купиха от „Галери дьо Боа“ шапка с пера и боне. Графинята настоя да заведе приятелката си в „Ла птит Жанет“ и там избраха рокля и шал. Когато всички тези боеприпаси бяха сложени в действие и вдовицата се появи в пълно снаряжение, тя досущ приличаше на фирмата на гостилница „Бьоф а ла Мод“^[13]. Тя обаче се намери толкова разхубавена, че се почувства задължена на графинята и макар да нямаше особено широка ръка, я помоли да приеме за благодарност една шапка за двадесет франка. Всъщност имаше намерение да поиска от графинята една услуга: да разбере мнението на Горио и да му поговори в нейна полза. Госпожа Дьо л’Амберменил най-приятелски се нагърби с поръчката, започна да обгражда с внимание стария макаронаджия и накрая успя да си уреди с него един разговор насаме. Но след като разбра, че той е стеснителен, за да не кажем неподатлив на опитите, които тя направи да го съблазни за собствена сметка, графинята си излезе възмутена от простащината му.

— Душице — каза тя на скъпата си приятелка, — от тоя човек нищо не може да се измъкне! Той е просто смешно недоверчив, глупав и тъп. Само неприятности ще си имате с него.

Такива неща се били случили между господин Горио и госпожа Дьо л’Амберменил, че графинята вече не искала дори да остане под един покрив с него. На другия ден тя си отиде, като забрави да плати пансиона си за шест месеца и остави една износена дреха, чиято стойност възлизаше на пет франка. Колкото и упорито да я търси из Париж, госпожа Воке не успя да се добере до никакво сведение за графиня Дьо л’Амберменил. Тя често разказваше за тази печална история и се оплакваше от прекалената си доверчивост, макар да беше по-подозрителна и от котка; както често се случва, госпожа Воке се пазеше от близките си, а се доверяваше на първия срещнат. Странно, но все пак установено психическо явление, чиито корени лесно могат да се открият в човешкото сърце. Може би някои хора няма какво повече да спечелят от онези, с които живеят — след като са показали душевната си пустота, те се чувстват тайно и заслужено строго осъдени. Но понеже имат непобедима нужда от ласкателство, което им липсва, или пък, разкъсвани от желанието да покажат, че притежават качества, каквито нямат, те се надяват с измама да спечелят уважението или сърцето на чуждите хора, с риск някой ден да го загубят. Най-сетне има хора, продажни по природа — те никога не правят добро на приятели или близки, защото това е техен дълг, а ако помогнат на непознат, задоволяват самолюбието си: колкото по-близък им е човек, толкова по-малко го обичат, колкото е по-чужд, толкова по-услужливи са към него. Госпожа Воке вероятно имаше по нещо и от двата типа, по същество дребнави, фалшиви, отвратителни.

— Аз да бях тук — казваше Вотрен, — това нещастие нямаше да се случи! Щях добре да я наредя тази комедиантка. Познати ми са тоя сорт персони.

Като всички ограничени хора, госпожа Воке беше свикнала да не излиза от кръга на събитията и да не дири причините им. Обичаше да обвинява другите за собствените си грешки. Когато й се случи тази история, тя реши, че честният макаронаджия всъщност е виновен за злополуката й и както казваше, „очите й се отворили“. Щом разбра, че ухажванията и представителните й разходки са безполезни, веднага се зае да открие причината за това. Едва тогава забелязала, както тя се изразяваше, че пансионерът й имал похождения. И най-сетне й станало ясно, че толкова лелеяната й надежда е празна работа и че никога нищо нямало да измъкне от този човек според силния израз на графинята, която, изглежда, разбирала от тези работи. И естествено във враждата си госпожа Воке отиде по-далеч, отколкото в приятелските си чувства. Омразата й не бе по мярката на обичта й, а на измамените й надежди. Защото, ако в любовта човешкото сърце понякога се спира, за да си отпочине, преди да стигне до върха, то рядко се задържа по стръмното нанадолнище на ненавистта. Господин Горио обаче беше неин пансионер и вдовицата бе длъжна да сдържа изблиците на нараненото си честолюбие, да не издава разочарованието си с въздишки и да преглъща желанието си за отмъщение като монах, уязвен от игумен. Низките души изразяват чувствата си, били те добри или лоши, чрез непрестанни низки постъпки. Вдовицата впрегна женското си коварство, изобретателността си, за да тормози жертвата си. Започна с това, че съкрати всички излишества в пансиона.

— Никакви краставички, никаква аншоа. Това са празни работи! — каза тя на Силви сутринта, когато реши да се върне към стария си ред.

Господин Горио беше непридирчив. У него пестеливостта, свойствена на хора, спечелили сами богатството си, се бе превърнала в навик. Свикнал беше да обядва със супа, варено месо, зеленчук. Ето защо госпожа Воке трудно можеше по този начин да засегне пансионера си. Отчаяна, че се сблъсква с такъв неуязвим човек, тя се зае да накърни доброто му име и накара пансионерите си да споделят омразата й, те пък за развлечение й помагаха да си отмъсти. Към края на първата година вдовицата стигна в недоверието си дотам, че започна да се пита защо този богат търговец с осем хиляди франка рента, собственик на такива великолепни сребърни съдове и скъпоценности като на куртизанка, живее у нея и отделя нищожни средства за пансион в сравнение с доходите си. През по-голямата част от тази първа година Горио често обядваше вън от пансиона — един-два пъти седмично. После постепенно сведе обедите си в града до два пъти месечно. „Гуляйчетата“ на господин Горио бяха в интерес на госпожа Воке, та тя не можеше да не остане недоволна от растящата точност, с която той се явяваше на нейните обеди. Тази промяна бе отдадена както на постепенното намаляване на богатството му, така и на желанието му да дразни хазайката си.

Една от най-отвратителните привички на дребните души е, че подозират своите низости и у другите. За нещастие в края на втората година господин Горио оправда клюките по свой адрес, като помоли госпожа Воке да го премести на третия етаж и да намали пансиона му на деветстотин франка. Толкова трябваше да пести, че престана да пали през зимата. Вдовицата Воке пожела той да й предплаща и господин Горио, когото оттогава тя започна да нарича дядо Горио, се съгласи. Всеки се мъчеше да открие причините за това падение. Трудна работа! Както бе казала и мнимата графиня, дядо Горио беше прикрит, мълчалив. Според логиката на празноглавците, които до един са и празнодумци, защото нямат какво да кажат освен дреболии, щом някой не говори за личните си работи, значи, върши нещо лошо. Така че изисканият търговец се превърна в измамник, кавалерът — в стар мошеник. Излизаше, че дядо Горио ту играе на борсата, както казваше Вотрен, и ако трябвало да си послужим със силните изрази на финансовия свят „подяждал рентата си“, след като се бил разорил, ту че играе хазарт на дребно като онези, които всяка вечер ходят да залагат по десетина франка, ту че е агент на тайната полиция; Вотрен твърдеше, че старецът не бил достатъчно хитър, за да е „от тях“. Освен това Горио стана и скъперник, който заема пари с голяма лихва, редовен играч на лотария, който залага на постоянни цифри. Измисляха за него всичко най-тайнствено, което може да съчини порокът, срамът, безсилието, гадостта. Но колкото и отвратителни да бяха поведението или пороците му, отвращението, което вдъхваше, не стигаше дотам да го изгонят: той плащаше пансиона си. Освен това беше полезен — всеки изливаше върху него доброто или лошото си настроение чрез шеги или грубости. По-правдоподобно беше мнението на вдовицата Воке, което всички възприеха. Според нея този толкова добре запазен мъж, здрав като камък, от когото можело да се очакват още доста радости, бил развратник със странни вкусове. Ето с какви факти вдовицата Воке обосноваваше клеветите си. Няколко месеца след заминаването на злополучната графиня, която бе съумяла да живее половин година за нейна сметка, една сутрин, преди да стане от леглото, тя чула по стълбата шумолене на копринена рокля и леки стъпки на пъргава млада жена, която бързала към стаята на Горио, чиято врата била уж случайно отворена. Дебелата Силви веднага дошла да съобщи на господарката си, че някаква лека жена, защото била прекалено красива, за да е честна, „облечена, като богиня“, обута с ботинки от най-фин вълнен плат, и то съвсем неокаляни, се била промъкнала като змиорка от улицата до кухнята и я запитала къде е апартаментът на господин Горио. Госпожа Воке и готвачката й отишли да подслушват и доловили много нежно изречени думи по време на доста дългото посещение. Щом господин Горио тръгнал да изпроводи „дамата си“, дебелата Силви веднага грабнала кошницата си и се престорила, че отива на пазар, за да проследи влюбената двойка.

— Госпожо — казала тя на господарката си, като се върнала, — все пак господин Горио трябва да е страшно богат, за да издържа така любовниците си. Представете си, на ъгъла на улица Естрапад. Имаше чудна карета, в която „тя“ се качи.

По време на вечерята госпожа Воке стана да дръпне пердето, понеже един лъч светеше точно в очите на Горио.

— Красавиците ви обичат, господин Горио, и слънцето ви търси — каза тя, намеквайки за посещението. — Ей богу, вие имате вкус, много е хубава.

— Това беше дъщеря ми — обясни той с нотка на гордост, която пансионерите изтълкуваха като самохвалство на старец, пазещ благоприличие.

Месец след това посещение дъщерята на господин Горио, която първия път бе дошла с утринен тоалет, пристигна след обеда, облечена като за гости. Седнали на разговор в салона, пансионерите видяха красива руса жена, тънка, изящна и толкова изискана, че очевидно не можеше да е дъщеря на човек като дядо Горио.

— Стават две! — каза дебелата Силви, която не я позна.

Няколко дни по-късно още една жена, висока, добре сложена, смугла, с черни коси и жив поглед, потърси господин Горио.

— Стават три! — рече Силви.

Тази втора дъщеря, която първия път също дойде при баща си сутрин, пристигна няколко дни след това вечерта, облечена за бал и с кола.

— Стават четири! — казаха госпожа Воке и дебелата Силви, понеже не откриха в тази великолепна жена никаква прилика с просто облеченото момиче, което първия път бе дошло сутринта.

Горио още плащаше хиляда и двеста франка за пансион. Госпожа Воке намери за съвсем естествено един богат мъж да има четири-пет любовници и дори й се стори много ловко от негова страна, че ги представя за свои дъщери. И съвсем не се засегна, че той ги приема в „Дома Воке“. Но понеже тези посещения й обясниха безразличието на пансионера й по отношение на нея, в началото на втората година тя си позволи да го нарича „стар котарак“. Веднъж обаче, когато вече пансионерът й бе слязъл на деветстотин франка и тя видя да пристига една от тези жени, доста нахално го запита в какво смята да превърне къщата й. Дядо Горио й отговори, че тази жена е по-голямата му дъщеря.

— Че вие деветдесет и девет дъщери ли имате? — запита кисело госпожа Воке.

— Само две — отвърна пансионерът с кротостта на разорен човек, когото мизерията е довела до пълно смирение.

Към края на третата година той още намали разходите си, като се качи на четвъртия етаж, за да плаща по четиридесет и пет франка на месец. Отказа се от емфието, престана да вика фризьора и да си пудри косата. Когато дядо Горио се появи за пръв път без пудра и хазайката видя цвета на косите му, тя извика от изненада — бяха мръсно сиво-зеленикави. Измъчван от всекидневни тайни скърби, той изглеждаше най-окаян сред насядалите около трапезата. Тогава вече не остана никакво съмнение: дядо Горио беше стар развратник и очите му бяха пощадени от пагубното въздействие на лекарствата, които болестите му налагаха да взема, само благодарение на някой добър лекар. Отвратителният цвят на косите му се дължеше на неговите пороци и на лекарствата, които взема, за да продължи по този път. Физическото и душевно състояние на клетника сякаш оправдаваше тези нелепости. Когато хубавото му бельо се износи, за да го подмени, той купи хасе по седемдесет сантима метърът. Диамантите, златната табакера, верижката, скъпоценностите му изчезнаха едно след друго. Изоставил бе метличиносиния си фрак, целия си богаташки костюм и вече и зиме, и лете носеше редингот от грубо кафяво сукно, жилетка от козя вълна и сиви шаячни панталони. Постепенно отслабна; прасците му се отпуснаха; пълното му, светнало от еснафско благополучие лице се състари прекомерно; челото му се набръчка, челюстите му изхвръкнаха. През четвъртата година от заселването му на улица Ньов-Сент-Жьонвиев той вече не приличаше на себе си. Добрият шестдесет и две годишен макаронаджия, на когото не можеха да дадат и четиридесет, дебелият, тлъст еснаф, глуповат и свеж, с жизнерадостен вид, който развеселяваше минувачите с нещо младежко в усмивката, сега приличаше на изумял, залитащ, зловещо блед седемдесетгодишен старец. Сините му очи, толкова живи преди, придобиха мътножелезен цвят, избледняха, вече не сълзяха, ръбовете на клепачите му просто сякаш кървяха. Някои се ужасяваха от него, други го съжаляваха. Млади студенти-медици, забелязали отпускането на долната му устна, измериха лицевия му ъгъл и след като дълго го тормозиха, без нищо да изкопчат от него, заявиха, че страда от кретенизъм. Един ден след обяда госпожа Воке му каза с присмех:

— Ех, вашите дъщери, изглежда, вече не идват, а?

По този начин поставяше под съмнение бащинството му.

Дядо Горио трепна като ужилен.

— Идват понякога — отвърна той развълнувано.

— Аха! Значи, понякога все още се срещате с тях — развикаха се студентите. — Браво, дядо Горио!

Но старецът не чу шегите, предизвикани от неговия отговор: той пак бе потънал в мислите си — състояние, което повърхностните наблюдатели считаха за разсеяност, тъпота, дължаща се на старческа изкуфялост. Ако го познаваха по-добре, те може би щяха живо да се заинтересуват от проблема, който поставяше неговото физическо и душевно състояние, но това беше нещо извънредно трудно. Макар че беше лесно да се разбере дали наистина Горио е бил производител на макарони и на каква сума възлиза състоянието му, старците, които се занимаваха с него, не излизаха от квартала и живееха в пансиона като миди на скала. Що се отнася до останалите, особената динамика на парижкия живот ги караше, щом излязат от улица Ньов-Сент-Жьонвиев, да забравят клетия старец, над когото се присмиваха. За тези ограничени създания, както и за безгрижните младежи жестоката нищета на дядо Горио и тъпото му държане бяха несъвместими с каквото и да било богатство или способност. За жените пък, които той наричаше свои дъщери, всички споделяха мнението на госпожа Воке. Със строгата логика на възрастните жени, които по цели вечери бъбрят за щяло и не щяло и свикват да правят най-невероятни предположения, тя казваше:

— Ако дядо Горио имаше чак толкова богати дъщери, колкото изглеждаха всички тия жени, които идваха при него, той нямаше да е в моя дом на четвъртия етаж, да плаща по четиридесет и пет франка месечно и да се облича като просяк.

Нищо не можеше да опровергае тези заключения. Така че към края на месец ноември 1819 година, по времето, когато тази трагедия се разрази, всички в пансиона вече имаха определено мнение за нещастния старец: той никога не е имал нито дъщери, нито жена; злоупотребата с удоволствия го е превърнала в охлюв, в човекоподобно мекотело, което може да се причисли към „шапконосците“, както казваше един от полупансионерите, чиновник в музея по естествена история. „Поаре е орел, джентълмен в сравнение с Горио. Поаре говори, разсъждава, отговаря, вярно е, че когато говори, нищо не казва, защото само повтаря с различни думи онова, което другите казват; но участва в разговора, жив човек е, изглежда смислен; докато дядо Горио, добавяше чиновникът от музея, е постоянно на нула градуса по Реомюр.“

От ваканцията Йожен дьо Растиняк се завърна в настроение, навярно познато на много способните младежи или на онези, на които препятствията временно придават качества на изключителни хора. През първата година от пребиваването му в Париж изпитите във факултета изискваха малко труд и му оставяха достатъчно свободно време, за да вкуси приказните прелести на Париж. Никога не стига времето на студентите, ако искат да изгледат репертоарите на всички театри, да изучат входовете и изходите на парижкия лабиринт, да се приспособят към обичаите, да усвоят езика и да свикнат със специфичните удоволствия на столицата, да изследват добрите и лошите заведения, да посещават лекциите, които ги интересуват, да проучат музейните богатства. Това е времето, когато студентът се пристрастява към глупости и им придава необикновено значение. Той си има свой велик човек, най-често някой професор от Колеж дьо Франс, комуто плащат, за да се държи на висотата на аудиторията си. Оправя вратовръзката си и позира, за да привлече вниманието на някоя жена от първи балкон на Опера-Комик. При тези последователни посвещения той се отраква, кръгозорът му се разширява и накрая той разбира, че обществото се състои от различни слоеве. Ако отначало само се е възхищавал на върволица коли по Шанз-Елизе през слънчевите дни, скоро започва да завижда на собствениците им. Когато замина във ваканция след изпитите по литература и право, Йожен неусетно бе вече преминал това въведение. Детските илюзии, провинциалният начин на мислене бяха изчезнали. Промененото му съзнание, порасналата му амбиция го накараха правилно да прецени положението в бащиния замък, в семейния кръг. Баща му, майка му, двамата му братя, двете му сестри и една леля, която имаше само пенсия, се издържаха от неголямата земя на семейство Растиняк. Имението даваше към три хиляди франка годишно, но и този доход беше несигурен, понеже зависеше от непостоянната гроздова реколта, а от тях трябваше да се отделят хиляда и двеста франка за Йожен. Видът на постоянните лишения, великодушно прикривани от студента, сравнението, което направи неволно между сестрите си, тъй хубави за него в детските му години, и парижките жени, в чието лице бе видял въплъщение на мечтания идеал за красота, несигурното бъдеще на многобройното семейство, което възлагаше всичките си надежди на него, пестеливото внимание, с което се прибираха и най-нищожните продукти — виното за дома се правеше от джибри, и редица други подробности, които е излишно да отбелязваме тук, удесеториха желанието му да се издигне, вдъхнаха му жажда за успехи. И като всички великодушни хора той реши, че ще трябва да постигне всичко това със собствени сили. Но понеже по душа беше типичен южняк, когато дойдеше ред да изпълни решенията си, се разколебаваше както младок, попаднал в открито море, не знае нито накъде да се насочи, нито под какъв ъгъл да опъне платната. Отначало Йожен си каза, че изцяло ще се отдаде на работа, но скоро се увлече от мисълта, че главното е да си създаде връзки, откри какво голямо влияние имат жените в обществото и изведнъж намисли да се впусне във висшето общество и там да си намери покровителки. Та нима това щеше да е трудно за един пламенен и остроумен младеж, чиито пламенност и остроумие се допълват от стройна фигура и своеобразна неспокойна красота, по каквато жените лесно се увличат? Тези мисли го налетяха сред полето; преди той весело се разхождаше по тези места със сестрите си, които сега го намираха много променен. Сети се, че леля му, госпожа Дьо Марсийак, навремето е била представена в двореца и оттам се познава с най-видните аристократи. И изведнъж в спомените, с които тя често го бе забавлявала, амбициозният младеж откри възможността за не една победа във висшето общество, които щяха да бъдат толкова важни, колкото и победите, които смяташе да завоюва в юридическия факултет. Започна да я разпитва за роднинските връзки, които още можеха да се подновят. След като разтърси клоните на генеалогичното дърво, старата дама прецени, че сред егоистичното племе на богатите роднини, от всички, които можеха да бъдат полезни на племенника й, най-незакоравяла сигурно е виконтеса Дьо Босеан. Тя писа на младата жена едно малко старомодно писмо, даде го на Йожен и му каза, че ако спечели виконтесата на своя страна, тя ще му помогне да се свърже с останалите роднини. Няколко дни след пристигането си в Париж Растиняк изпрати лелиното си писмо на госпожа Дьо Босеан. Виконтесата отговори с една покана за бал на следващия ден.

Такова бе в общи черти положението в пансиона към края на ноември 1819 година. Няколко дни по-късно Йожен се прибра към два часа през нощта от бала у госпожа Дьо Босеан. Още докато танцуваше, студентът смело реши, че ще работи до сутринта, за да навакса загубеното време. При вида на блестящото висше общество бе изпаднал под въздействието на измамлива енергия и сега за пръв път му се случваше да бодърства в този тих квартал. Не бе вечерял у госпожа Воке и пансионерите помислиха, че се е върнал от бала призори, както понякога се прибираше от празненствата в Прадо или от танци в „Одеон“ с разкривени обувки и окаляни копринени чорапи. Преди да бутне резетата на вратата, Кристоф бе отворил, за да погледне на улицата. Растиняк се появи точно в този миг и успя да се качи в стаята си безшумно, следван от слугата, който силно тропаше. Йожен толкова пъргаво се съблече, обу чехлите си, намъкна един стар редингот, запали огън от торфени брикети и седна да работи, че и сега Кристоф заглуши с грубите си обувки не дотам шумните приготовления на младежа. Йожен поседя няколко минути замислен, преди да се задълбочи в учебниците си по право. В лицето на госпожа Дьо Босеан той бе видял една от цариците на парижката мода, чийто дом минаваше за най-приятния в предградието Сен-Жермен. Впрочем и по име, и по богатство тя беше една от най-видните личности сред аристокрацията. Благодарение на леля си Дьо Марсийак бедният студент бе добре приет в нейната къща, но не си даваше сметка за значението на оказаната му благосклонност. Достъпът в нейните позлатени салони бе равносилен на най-високо благородническо звание. След като бе влязъл в това толкова затворено общество, щяха да го приемат вече навсякъде. Заслепен от блясъка на приема, Йожен едва бе разменил няколко думи с виконтесата, стигаше му и това, че сред тълпата парижки богаташи, които се бяха стекли на бала, откри жена, в която всеки младеж би трябвало да се влюби от пръв поглед. Високата добре сложена графиня Анастази дьо Ресто минаваше за жената с най-хубавото тяло в Париж. Представете си големи черни очи, великолепни ръце, добре оформени нозе, пламенни движения, въобще една от онези жени, за които маркиз Дьо Ронкьорол казваше „истински чистокръвен кон“. Тънките стави не намаляваха нейната женственост: тя имаше закръглени форми, без да може да се нарече пълна. Изразите „чистокръвен кон“, „расова жена“ започваха да заместват цялата стара любовна митология от рода на „небесни ангели“, „осиановски лица“^[14], които съвременните денди презираха. Но за Растиняк госпожа Анастази дьо Ресто беше жената, желаната жена. Той успя да се запише за два танца в списъка на кавалерите, който тя си водеше върху ветрилото, и да й заговори по време на първия кадрил.

— Къде ще мога отново да ви видя, госпожо? — запита направо Йожен с онази необуздана страст, която толкова допада на жените.

— Къде… — отговори тя — навсякъде! В Булонската гора, в „Буфон“, у дома, където искате.

И предприемчивият южняк побърза да се сближи с очарователната графиня дотолкова, доколкото това може да стане за един кадрил и един валс. След като й каза, че е братовчед на госпожа Дьо Босеан, тази жена, която той бе сметнал за знатна дама, го покани на гости и въобще му разреши да посещава дома й. Последната усмивка, която тя му отправи, го накара да помисли, че непременно ще трябва да се отзове на поканата й. Растиняк има щастието да срещне и един мъж, който не се надсмя над невежеството му, равносилно на смъртен грях за бележитите тогавашни нахалници — разните Моленур, Ронкьорол, Максим дьо Трай, Дьо Марсе, Ажуда-Пинто, Ванденес, които блестяха с предвзетостта си в средите на най-елегантните жени като лейди Брандън, херцогиня Дьо Ланже, графиня Кергаруе, госпожа Дьо Серизи, херцогиня Дьо Кариляно, графиня Феро, госпожа Дьо Ланти, маркиза Д’Егльомон, госпожа Фирмиани, маркиза Дьо Листомер и маркиза Д’Еспар, херцогиня Дьо Мофриньоз и госпожите Гранлийо. Така че наивният студент за щастие попадна на маркиз Дьо Монриво, любовника на херцогиня Дьо Ланже, простодушен като дете генерал, който му съобщи, че графиня Дьо Ресто живее на улица Елде. Да си млад, да мечтаеш за висшето общество, да жадуваш за жена и изведнъж пред тебе да се отворят две врати! С един крак да стъпиш в предградието Сен-Жермен у виконтеса Босеан, а с другия да коленичиш в предградието Шосе д’Антен у графиня Дьо Ресто! С един мислен поглед да обхванеш парижките салони от първия до последния и да се смяташ достатъчно красив, за да намериш в тях едно женско сърце, което ще ти даде помощ и закрила! Да се чувстваш достатъчно самоуверен, за да жонглираш върху опънатото въже, по което трябва да се движиш със сигурността на акробат, защото в лицето на една жена си намерил най-добрия прът за равновесие! Кой при такива мисли и пред такава великолепна жена, застанал край огъня от торфени брикети между сборника от закони и оскъдицата, не би се замислил за бъдещето и не би го видял изпълнено с успехи? Зареяната мисъл на Йожен упорито изреждаше радостите, които го очакваха, и той вече си представяше, че е с госпожа Дьо Ресто, когато някаква въздишка, прилична на свети Йосифово пъшкане^[15], наруши нощната тишина, отекна в сърцето на младежа и той помисли, че чува предсмъртен стон. Отвори тихо вратата на стаята си, излезе на коридора и забеляза светлина под вратата на дядо Горио. Йожен се изплаши да не би на съседа му да е прилошало, приближи се, надзърна през ключалката и видя стареца зает с работа, която му се стори толкова съмнителна, че в интерес на обществото реши да разбере докрай какво прави в този нощен час човекът, който се представяше за бивш производител на макарони и фиде. Дядо Горио трябва да бе вързал за пръчката на преобърнатата си маса един поднос и един супник от позлатено сребро и около тези пищно украсени предмети навиваше дебело въже и стягаше с такава сила, че вероятно ги сплескваше, за да ги превърне в кюлчета.

„Брей, какъв човек! — изправяйки се, си рече Растиняк, като видя жилестите ръце на стареца, който с помощта на въжето безшумно обработваше позлатеното сребро, сякаш месеше тесто. — Дали не е крадец или укривател на крадени вещи, а за да може да действа необезпокояван, се прави на глупак, на немощен и живее като просяк?“

После отново залепи око на ключалката. Горио разви въжето, взе кюлчето сребро, сложи го на масата, след като постла покривката, и с удивителна лекота започва да го източва, за да го превърне в пръчка.

„Та той е силен като полския крал Август!“ — каза си Йожен, когато кръглата пръчка беше почти оформена.

Дядо Горио тъжно огледа работата си и се просълзи. После угаси свещта, на чиято светлина бе извил позлатеното сребро, и Йожен го чу как въздиша, докато си ляга.

„Луд е“ — помисли студентът.

— Клетото дете! — въздъхна дядо Горио.

При тези думи Растиняк реши, че е по-разумно да премълчи за случката и да не съди необмислено съседа си. Тъкмо щеше да се прибере, когато неочаквано дочу някакъв трудно определим шум, нещо като стъпки на хора по пантофи, които се качваха по стълбата. Йожен се ослуша и наистина долови дишането на двама души. Не бе чул нито скърцане на врата, нито определено стъпки на мъже, когато изведнъж видя на третия етаж слаба светлина у господин Вотрен.

„Доста тайнствени неща за тих семеен пансион!“ — рече си той.

Слезе няколко стъпала, ослуша се и до ушите му достигна звук от броене на жълтици. Скоро светлината угасна и веднага след това се чуха двете дишания, без вратата да скръцне. После двамата мъже слязоха и шумът заглъхна.

— Кой е? — извика госпожа Воке, като отвори прозореца си.

— Аз съм, мамо Воке, прибирам се — чу се дебелият глас на Вотрен.

„Странно! Че нали Кристоф бе сложил резетата? — запита се Йожен, като влизаше в стаята си. — В Париж човек трябва да бодърства, за да разбере какво става около него.“

Тези дребни събития бяха разсеяли честолюбиво любовните му мечти и той се залови за работа. Но подозренията, които се зараждаха в ума му във връзка с дядо Горио, и още повече образът на госпожа Дьо Ресто, който всеки миг се явяваше пред него като вестител на блестящо бъдеще, отвличаха вниманието му и накрая той си легна и заспа дълбоко. От десет нощи, които младежите обещават да прекарат в работа, те проспиват седем. Човек трябва да е надхвърлил двадесетте години, за да работи нощем, без да заспи.

На другата сутрин над Париж тегнеше гъста мъгла от онези мъгли, които го обгръщат и затъмняват до такава степен, че и най-точните хора объркват часа, пропускат делови срещи. Мислиш, че е осем, когато бие дванадесет. Беше девет и половина, а госпожа Воке още не бе станала, Кристоф и дебелата Силви също се бяха успали и сега спокойно пиеха кафето си, приготвено с горните слоеве от определеното за пансионерите мляко, което Силви вареше дълго, за да не забележи госпожа Воке този незаконно взет десятък.

— Силви — рече Кристоф, като натопи първата си препечена филия в кафето, — господин Вотрен, той си е добър човек де, ама тази нощ пак идваха двама при него. Ако госпожата вземе нещо да пита, не бива да й казваме.

— Той даде ли ви бакшиш?

— Даде ми пет франка за месеца. Все едно че ми каза: „Да си мълчиш!“

— Само той и госпожа Кутюр не са стиснати, другите са готови да ти измъкнат с лявата ръка онова, което ти дават с дясната за Нова година — рече Силви.

— То пък колко ли дават! — добави Кристоф. — Нищо и никакви пет франка. Ето вече две години дядо Горио сам си лъска обущата. А оная скръндза Поаре кара без боя. Пък студентчето ми дава два франка. Че два франка и четките ми не плащат. Отгоре на всичко си продава старите дрехи. Ама че къща!

— Нищо — рече Силви, като отпиваше от кафето на малки глътки, — пак нашите места са най-добрите в квартала; хубаво си живеем. Пак се сетих за дядката Вотрен, чували ли сте нещо за него, Кристоф?

— Да. Преди няколко дни срещнах един господин на улицата. Попита ме: „Нали у вас живее един едър господин с боядисани бакенбарди?“ Аз казах: „Не, господине, не са боядисани. Той е весел човек и няма време за такива работи.“ Разправих на господин Вотрен, а той ми отвърна: „Добре си постъпил, момчето ми! Винаги така да отговаряш. Много е неприятно да ти знаят недостатъците. Цял куп булки можеш да изпуснеш.“

— А пък мен на пазара взеха да ме подпитват дали съм го виждала, като си облича ризата. Дивотии!… Я — прекъсна думите си тя, — на Вал-дьо-Грас бие десет без четвърт, а още никой не е станал!

— Ами! Никой няма вкъщи. Госпожа Кутюр и нейната госпожица още в осем отидоха да се причестяват в „Сент-Етиен“. Дядо Горио излезе с някакъв пакет. Студентът ще се върне в девет, като свършат лекциите. Видях ги, като тръгваха. Чистех стълбището. Дядо Горио ме удари с това, дето носеше, нещо твърдо като желязо. Кой го знае какво прави този човек. Другите го въртят като пумпал. Нищо, той си е добър човек, струва повече от тях. Малко дава, ама госпожите, при които понякога ме изпраща, пускат добър бакшиш и си ги бива, как са облечени само!

— Ония, дето вика, че му били дъщери ли? Те са поне една дузина.

— Само у две съм ходил, същите, дето идат тука.

— Ето, госпожата се размърда. Сега ще почне олелия. Трябва да вървя. Наглеждайте млякото, Кристоф, заради котката де.

Силви се качи при господарката си.

— Как може, Силви, вече било десет без четвърт, а вие сте ме оставили да спя като заклана! Никога не ми се е случвало такова нещо.

— То е от мъглата. С нож да я реже човек.

— Ами закуската?

— Голяма работа! Вашите пансионери днес нещо не ги свърта. Още от тъмно са се завлачили навън.

— Говори човешки, Силви — поправи я госпожа Воке, — какво е това „завлачили“?

— Е, госпожо, ще говоря, както ми кажете. Все едно, в десет часа можете да закусите. Ония, Мишоно де и Поаре, не са шавнали. Само те са вкъщи. Спят като пънове. Те са си и без това пънове.

— Слушай, Силви, говориш за двамата заедно, сякаш…

— Какво сякаш? — изсмя се тъпо Силви. — Двамата са си чифт.

— Чудесно, Силви! А, как ли се е прибрал господин Вотрен тази нощ, нали уж Кристоф беше сложил резетата?

— Нищо подобно, госпожа. Той чул, че господин Вотрен си идва и слязъл да му отвори. А пък вие какво сте си помислили…

— Дай ми камизолата и върви бързо да приготвиш закуската. На вчерашното овнешко сложи картофи, свари круши от онези, дето са по два сантима и половина едната.

След няколко минути госпожа Воке слезе тъкмо когато котката й бе съборила с лапа чинийката, с която бе похлупена една паничка с мляко, и бързо лочеше.

— Пст, Мацо! — кресна тя.

Котката побягна, после се върна и се заумилква в краката й.

— Да, да, умилквай ми се, разбойнице! — каза й тя, после викна: — Силви! Силви!

— Какво, госпожо?

— Вижте какво е направила котката.

— Кристоф е виновен, говедото му с говедо. Хем му казах да слага масата. Къде ли се е дянал? Не се безпокойте, госпожа. В онази паничка ще сипем кафето на дядо Горио. Ще долея вода. Той на нищо не обръща внимание, не гледа дори какво яде.

— Къде ли е отишъл този чудак? — каза госпожа Воке, като нареждаше чиниите.

— Кой го знае! Мота се някъде, дяволът.

— Успах се — каза госпожа Воке.

— Да, ама сега сте свежа като роза…

В този миг някой иззвъни и Вотрен влезе в салона, като пееше с дебелия си глас:

Дълго скитах по света

и къде не ме видяха…

— Охо! Добър ден, мамо Воке — каза той на хазайката си и галантно я прегърна.

— Я ме оставете…

— Кажете „нахалнико“ — продължи той. — Кажете де! Ще кажете ли? Ето, ще ви помогна да наредите масата. Не съм ли мил?

… Красавици и руси, и чернооки,

да любя, да въздишам…

— Ей сега видях нещо доста странно…

… все случайно.

— Какво? — запита вдовицата.

— В осем и половина дядо Горио беше на улица Дофин у златаря, който купува стари прибори и галони. Продаде за добри пари някакъв позлатен съд. Майсторски го бе сплескал за човек, който не е от занаята.

— Така ли?

— Да. Изпращах един приятел, който се изселва, та замина с кралските пътнически коли, и тъкмо се връщах. Изчаках да видя какво ще прави дядо Горио, та после да се посмея. Той се върна в нашия квартал, отиде на улица Гре и там влезе в къщата на един известен лихвар, казва се Гобсек — голям дявол, способен е от бащините си кости да направи домино, евреин ли, арабин ли, грък или циганин, кой го знае, важното е, че него не могат го ограби — внася си парите в банката.

— Та какво правеше дядо Горио?

— Той нищо не прави — каза Вотрен, — а разваля. Този идиот е толкова глупав, че се разорява заради жени, които…

— Ето го! — съобщи Силви.

— Кристоф — викна дядо Горио, — ела горе с мен.

Кристоф последва дядо Горио и слезе след малко.

— Къде отиваш? — запита госпожа Воке слугата си.

— Праща ме господин Горио.

— Какво е това — намеси се Вотрен и дръпна от ръцете на Кристоф едно писмо, върху което прочете: — „До госпожа графиня Анастази дьо Ресто“. А къде отиваш?… — продължи той, като подаваше плика на Кристоф.

— На улица Елде. Наредено ми е това да го дам само лично на госпожа графинята.

— Какво ли има вътре? — каза Вотрен, като разглеждаше писмото срещу светлината. — Банкнота? Не — после поотвори плика и извика: — Погасена полица! Хей, дявол да го вземе, дядката е щедър. Карай, тарикат! — И Вотрен натисна с голямата си ръка главата на Кристоф и го завъртя като зар. — Добър бакшиш ще получиш!

Масата беше сложена, Силви претопляше млякото. Госпожа Воке палеше печката, а Вотрен й помагаше и продължаваше да си тананика:

Дълго скитах по света

и къде не ме видяха…

Когато всичко беше готово, госпожа Кутюр и госпожица Тайфер се прибраха.

— Къде сте били толкова рано, мила госпожо? — запита госпожа Воке.

— Отидохме да се помолим в „Сент-Етиен-дю-Мон“. Нали днес трябва да ходим у господин Тайфер? Горкото дете, като лист трепери — продължи госпожа Кутюр, седна до печката и протегна крака пред отворената вратичка; от обувките й започна да се издига пара.

— Стоплете се и вие, Викторин — рече госпожа Воке.

— Добре е, госпожице, че молите Бога да смили сърцето на баща ви — каза Вотрен и подаде стол на сирачето. — Но това не е достатъчно. Трябва ви един приятел, който да каже на тоя гад две думи направо. Дивак, имал три милиона, а не иска да ви даде зестра. В наше време едно хубаво момиче не може без зестра.

— Горкото дете! — добави госпожа Воке. — Нищо, гълъбче, това чудовище, баща ви, сам си търси белята.

При тези думи очите на Викторин се насълзиха. Доловила знака, който й правеше госпожа Кутюр, вдовицата млъкна.

— Да можехме само да ги видим, да можех да му поговоря, да му предам последното писмо на жена му — каза вдовицата на интенданта. — Не смея да му го пратя по пощата, той познава почерка ми…

— О, невинни, нещастни и преследвани жени! — прекъсна я Вотрен. — Значи, дотам сте стигнали? След някой и друг ден аз ще се заема с тази работа и всичко ще се уреди.

— О, господине — каза Викторин, като хвърли влажен, топъл поглед към Вотрен, но той не се развълнува, — ако знаете някакъв начин да стигнете до баща ми, кажете му, че неговата обич и честта на майка ми за мене са по-скъпи от всички земни богатства. Ако успеете да смекчите суровостта му, аз ще се моля за вас. Бъдете уверен, че признателността ми…

— „Дълго скитах по света…“ — запя Вотрен шеговито.

В този миг слязоха Горио, госпожица Мишоно и Поаре, привлечени може би от миризмата на запръжката, която Силви правеше за останките от вчерашното овнешко. Тъкмо когато седемте сътрапезници сядаха на масата, като се поздравяваха с добър ден, изби десет часът и от улицата се дочуха стъпките на студента.

— Е, господин Йожен — каза Силви, — днес ще закусите с другите.

Студентът поздрави пансионерите и седна до дядо Горио.

— Случи ми се много странно приключение — каза той и след като си сипа обилно от овнешкото, отряза си парче хляб, към който госпожа Воке непрекъснато хвърляше по едно око.

— Приключение ли? — запита Поаре.

— А вие какво толкова се изненадвате, стара шапко? — запита Вотрен. — Приключенията са тъкмо за такива като господина.

Госпожица Тайфер стеснително погледна младежа.

— Разкажете ни приключението си — намеси се госпожа Воке.

— Вчера бях на бал у госпожа виконтеса Дьо Босеан, една моя братовчедка, която има разкошна къща с копринени тапети и така нататък. Празненството беше великолепно и аз се забавлявах като цар…

— Че — прекъсна го рязко Вотрен.

— Какво искате да кажете, господине? — запита нервно Йожен.

— Казвам „че“, защото царчетата се забавляват много повече, отколкото царете.

— Вярно. Бих предпочел да съм такава птица вместо цар, защото… — каза „вечно съгласяващият се“ Поаре.

— Както и да е — продължи студентът, без да го остави да се доизкаже. — Танцувам с една от най-красивите жени на бала, прелестна графиня, най-очарователното създание, което съм виждал. На главата си беше сложила прасковени цветчета, а отстрани — чуден букет цветя, истински цветя, които ухаеха. Какво да ви разправям! Би трябвало да я видите, няма как да се опише жена, оживена от танца. Както и да е. Тази сутрин срещам божествената графиня към девет часа, пеш, по улица Гре. Господи! Сърцето ми се разтуптя, помислих…

— Че идва тук — каза Вотрен и хвърли проницателен поглед на студента. — Сигурно е отивала у дядката Гобсек, лихваря. Ако се поровите в сърцата на парижанките, ще намерите лихваря преди любовника. Вашата графиня се нарича Анастази дьо Ресто и живее на улица Елде.

При това име студентът се втренчи във Вотрен. Дядо Горио изведнъж вдигна глава и загледа двамата събеседници със светнали и изпълнени с тревога очи, което изненада пансионерите.

— Кристоф ще закъснее. Значи, тя вече е ходила там! — възкликна той с болка.

— Правилно съм отгатнал — каза Вотрен, като се наклони към ухото на госпожа Воке.

Горио се хранеше машинално, без да вижда какво яде. Никога не бе изглеждал по-тъп, по-погълнат от мислите си.

— Господи, кой е могъл да ви каже името й, господин Вотрен? — запита Йожен.

— Аха! Това е то — отвърна Вотрен. — Щом дядо Горио го знае, защо да не го знам и аз?

— Господин Горио! — извика студентът.

— Какво? — запита нещастният старец. — Значи тя беше много красива вчера, а?

— Кой?

— Госпожа Дьо Ресто.

— Виждате ли го стария шушумига — каза госпожа Воке на Вотрен, — как му светнаха очите?

— Значи, той я издържа? — пошепна госпожица Мишоно на студента.

— О, да! Беше страшно хубава — отвърна Йожен, когото дядо Горио гледаше жадно. — Ако не беше госпожа Дьо Босеан, моята божествена графиня щеше да е царицата на бала; младежите само нея гледаха, аз бях двадесети в списъка й, не пропусна нито един кадрил. Другите жени бяха побеснели от яд. Ако вчера е имало щастливо създание, това е била тя. Прави са хората, като казват, че няма нищо по-красиво от фрегата с издути платна, кон в галоп и жена, която танцува.

— Вчера на върха на стълбата у една херцогиня — каза Вотрен, — тази сутрин на последното стъпало у лихваря; това са то парижанките. Ако съпрузите им не могат да поддържат безумния им лукс, те се продават. Ако не умеят да се продават, готови са да изтърбушат корема на майка си, само и само да намерят средства, за да блестят. Пред нищо не се спират. Известни истории!

При тази жестока забележка на Вотрен лицето на дядо Горио, което бе светнало като слънце в ясен ден, докато слушаше студента, помръкна.

— Добре де — каза госпожа Воке, — не чухме приключението ви. Вие заговорихте ли я? Попитахте ли я дали не иска да учи право?

— Тя не ме видя — отвърна Йожен. — Но да срещнеш една от най-красивите парижанки на улица Гре в девет часа, жена, която трябва да се е прибрала в два часа през нощта, това не е ли странно? Само в Париж може да се случи такова нещо.

— Е, има и по-странни неща — рече Вотрен.

Госпожица Тайфер толкова бе погълната от мисълта за опита, който се готвеше да направи, че едва слушаше разговора. Госпожа Кутюр й даде знак да стане, за да отидат да се облекат. Когато двете жени излязоха, дядо Горио също си тръгна.

— Видяхте ли го — каза госпожа Воке на Вотрен и на останалите пансионери. — Ясно е, че заради такива жени се е разорил.

— Никога няма да ме накарате да повярвам — извика студентът, — че красивата графиня Дьо Ресто има нещо общо с дядо Горио.

— Ние и не държим да ви накараме да повярвате — прекъсна го Вотрен. — Още сте твърде млад, за да познавате Париж. По-късно ще разберете, че тук се срещат така наречените „хора на страстите“…

При тези думи госпожица Мишоно погледна Вотрен многозначително, като полкови кон, дочул тръбата.

— Аха! — каза Вотрен след кратко мълчание и я изгледа проницателно. — Та кой ли не е имал своя мъничка страст?

Старата мома сведе очи като монахиня пред голи статуи.

— Искам да кажа — продължи той, — че тези хора си набиват нещо в главата. Жадни са за определена вода от определена чешма, а това често са застояли води, и за да пият от тях, са готови да продадат жените и депата си, да продадат дори душата си на дявола. За един това е хазартът, за други — борсата, колекция картини или насекоми, музиката; за трети — някоя жена, която им знае слабото място. На такива, ако щеш, всички жени на земята предложи, все им е едно. Искат само онази, която задоволява страстта им. Често тази жена съвсем не ги обича, нагрубява ги, кара ги скъпо да плащат някакво нищожно удоволствие. Нищо, палячовците не се отказват, готови са да заложат последната си дрипа, да й занесат последния си сантим. Дядо Горио е от тези хора. Графинята го използва, защото той знае да мълчи. Това е то вашето прекрасно общество! Горкият човек, само за нея мисли. Вън от страстта му, нали виждате, в главата му нищо няма, истинско добиче. Заговорете му за нея, лицето му светва като диамант. Не е трудно да се разгадае такава тайна. Днес сутринта той занесе позлатено сребро за претопяване, видях го, като влизаше у Гобсек на улица Гре. Слушайте какво стана после! Като се върна, той изпрати при графиня Дьо Ресто оня глупак Кристоф, който ни показа писмото. В него имаше погасена полица. Ясно е, че щом и графинята е отишла у стария лихвар, налагало се е да бърза. Дядо Горио кавалерски е заплатил вместо нея. Не е кой знае каква философия да се разбере цялата работа. А това ви доказва, млади мой студенте, че докато вашата графиня се е смяла, танцувала е и се е предвземала, докато е поклащала прасковените цветчета и си е подхващала полата, обувките са й стискали, както се казва, защото е мислела за протестираната полица, която впрочем може да е била и на любовника й.

— Като ви слушам, ужасно ми се прииска да узная истината. Утре ще отида у госпожа Дьо Ресто! — извика Йожен.

— Да — съгласи се Поаре. — Утре трябва да отидете у госпожа Дьо Ресто.

— Може да срещнете при нея и дядо ви Горио, ако е отишъл да получи наградата за щедростта си.

— Вашият Париж, значи, е блато — каза Йожен с отвращение.

— И то какво блато! — поде Вотрен. — Онези, които се калят с кола, са порядъчни хора, а които се калят пеша, са мошеници. Недай боже да задигнете нещо дребно: ще ви изложат на показ на площада пред Съдебната палата. Откраднете един милион, по приемите ще ви сочат като доблестен човек. И плащаме тридесет милиона на полицията и на правосъдието, за да крепят този морал… Прекрасно, нали?

— Какво? — извика госпожа Воке. — Значи, дядо Горио е претопил позлатения си сервиз за закуска?

— Имаше ли в него капак с две гургулици? — запита Вотрен.

— Точно така.

— Сигурно много е държал на тези съдове. Заплака, докато сплескваше паницата и подноса. Случайно го видях — каза Йожен.

— Държеше на него като на живота си — отвърна вдовицата.

— Виж го ти, старчето, колко трябва да е увлечено! — възкликна Вотрен. — Тази жена му е налучкала слабото място.

Студентът се прибра в стаята си. Вотрен излезе. Няколко минути по-късно госпожа Кутюр и Викторин се качиха в един файтон, който Силви бе повикала. Госпожица Мишоно хвана Поаре под ръка и заедно отидоха да се разходят в Ботаническата градина през двата слънчеви часа на деня.

— Е, тези, речи го, че са вече женени — каза дебелата Силви. — Днес за пръв път излизат заедно. Такива са сухи, че ако се чукнат един от друг, ще излязат искри като от огниво.

— Да внимават да не се подпали шалът на госпожица Мишоно — засмя се госпожа Воке. — Ще пламне като прахан.

Горио се прибра в четири часа следобед и при светлината на двете мъждиви лампи видя Викторин със зачервени очи. Госпожа Воке слушаше разказа за безплодното им отиване у господин Тайфер тази сутрин. Тайфер ги приел, за да се обясни с тях, защото посещенията на дъщеря му и на старата жена му били омръзнали.

— Представете си, мила госпожо — разказваше госпожа Кутюр на госпожа Воке, — той дори не покани Викторин да седне и тя през цялото време стоя права. На мене ми каза, без да се горещи, съвсем хладно, да си спестим ходенето при него; госпожицата, не каза „дъщеря ми“, си навреждала в неговите очи, като му досаждала (веднъж в годината, какво чудовище!), тъй като майка й се омъжила без зестра и Викторин не можела да има никакви претенции. С една дума, каза толкова жестоки неща, че клетото момиче не можа да се сдържи и заплака. Падна на колене пред баща си и му каза, че настоява толкова само заради майка си, че ще се покори на волята му, без да възразява, но го умолява да прочете последното писмо на нещастната покойница. После му подаде писмото, като му говореше такива хубави думи, толкова прочувствено, просто не зная откъде й идеха на ума, сигурно Бог й ги подшушваше, друго не мога да си представя, защото горкото дете беше толкова вдъхновено, че като го слушах, аз се разплаках като добиче. А знаете ли какво правеше в това време онзи ужасен човек? Режеше си ноктите! Взе писмото, което клетата госпожа Тайфер бе обливала със сълзи, и го хвърли в камината. Каза само: „Добре!“ Направи се, че иска да вдигне дъщеря си, когато тя хвана ръцете му, за да ги целуне, а той ги дръпна. Не е ли престъпник? Оня дангалак, синът му, влезе и дори не поздрави сестра си.

— Та това са чудовища! — каза дядо Горио.

— После — продължи госпожа Кутюр, без да обърне внимание на възклицанието му — бащата и синът си излязоха, като се сбогуваха с мене и ме помолиха да ги извиня. Имали бърза работа. Това беше нашето посещение. Поне видя дъщеря си. Не зная как може да се отказва от нея, като тя просто му е одрала кожата.

Пансионерите — тези, които живееха в дома, и приходящите, започнаха да пристигат един след друг, поздравяваха се и си подхвърляха по някоя от онези думи, които в известни парижки среди минават за духовитости, а всъщност главният им съставен елемент е глупостта, придружена от някой по-особен жест или странно произношение. Този жаргон непрекъснато се мени. Шегата, която е в основата му, остарява за не повече от месец. Политическо събитие, съдебен процес, улична песен, смешките на някой актьор — всичко може да послужи за тази игра, която се състои в това, да се препращат думите като топки. Новоизобретената диорама, която даваше по-силна оптическа илюзия в сравнение с панорамата, бе породила в известни ателиета шегата да се говори на „рама“ и този своего рода шарж бе пренесен в „Дома Воке“ от един млад художник.

— Е, господин Поаре — рече чиновникът от музея, — как е ценното ви здраверама?

После, без да чака отговор, се обърна към госпожа Кутюр и Викторин:

— Виждам, че сте нещо опечалени.

— Ще фечераме ли? — провикна се Орас Бианшон, студент по медицина и приятел на Растиняк. — Че стомахчето ми е слязло usque ad talones^[16].

— Днес студурамата си я бива! — рече Вотрен. — Та поизместете се де, дядо Горио! Може ли така! Кракът ви заема цялото място пред отвора на печката.

— Благородни господин Вотрен — намеси се Бианшон, — защо казвате студурама? Не е студурама, а студорама.

— Не — каза чиновникът от музея, — студурама е, защото се казва студувам.

— Ха, ха!

— Ето и негово превъзходителство маркиз Дьо Растиняк, доктор по криво-право — викна Бианшон, като хвана Йожен за врата и го стисна до задушаване. — Хей, къде са останалите?

Госпожица Мишоно влезе тихо. Мълчаливо поздрави сътрапезниците и седна при трите жени.

— Тръпки ме побиват, щом видя тоя стар прилеп — каза шепнешком Бианшон на Вотрен, като посочи госпожица Мишоно. — Сега изучавам системата на Гал^[17] и намирам, че има нещо на Юда във формата на черепа й.

— Познавате ли се с него? — попита Вотрен.

— Кой ли не го е срещал! — отвърна Бианшон. — Честна дума, тази бяла стара мома ми прилича на онези дълги червеи, които успяват да проядат и греда.

— Такъв е животът, млади момко — каза четиридесетгодишният, като си сресваше бакенбардите.

И роза, като всички рози, тя живя

една само утрин.^[18]

— Аха! Ето и чудесната супорама — каза Поаре, когато Кристоф влезе, носейки внимателно супника.

— Извинявайте, господине — каза госпожа Воке, — но това не е супа от рама, а супа от зеле.

Всички младежи се разсмяха.

— Губите, Поаре!

— Поаре загуби!

— Да се отбележат две точки за мама Воке — каза Вотрен.

— Забелязахте ли мъглата тази сутрин? — запита чиновникът.

— Беше бясна и безпримерна мъгла — рече Бианшон, — мрачна, печална, зелена, задушваща, с една дума, мъгла Горио.

— Гориорама — каза художникът. — Защото нищо не се виждаше.

— Хей, милорд Горио, за вас говорим.

Седналият в края на масата откъм вратата за кухнята дядо Горио вдигна глава. По стар навик, останал му от времето, когато се бе занимавал с търговия, който и сега не бе напълно загубил, той бе взел филията хляб, сложена под салфетката му, и я душеше.

— Какво има — остро му подвикна госпожа Воке и гласът й надви шума от тракането на лъжиците, чиниите и разговорите, — да не би хлябът ми да не ви харесва?

— Напротив, госпожо — отвърна Горио, — той е от етампско брашно и е първо качество.

— По какво познахте? — намеси се Йожен.

— По белотата, по вкуса.

— По вкуса на носа ви сигурно, защото го миришете — каза госпожа Воке. — Станали сте толкова пестелив, че ще започнете да се храните с кухненските изпарения.

— Тогава си вземете патент за изобретението — провикна се чиновникът от музея, — пари ще натрупате.

— Я го оставете. Той прави това, за да ни убеди, че е бил макаронаджия — рече художникът.

— Да не би носът ви да е реторта? — обади се пак чиновникът от музея.

— Каква торта? — запита Бианшон.

— Ре-торта.

— Ре-колта.

— Ре-корд.

— Ре-зен.

— Ре-пей.

— Ре-ка.

— Ре-квизит.

— Ре-торторама.

Осемте отговора екнаха от всички страни на стаята със скоростта на редова стрелба и предизвикаха още по-бурен смях поради това, че дядо Горио гледаше сътрапезниците си глуповато като човек, който се мъчи да разберете непознат език.

— Ре?… Какво ре? — обърна се той към седналия до него Вотрен.

— Резен от торта, старче — каза Вотрен и с един удар нахлупи шапката на Горио до очите.

Смаян от това неочаквано нападение, бедният старец за миг остана неподвижен. Кристоф взе чинията му, понеже си помисли, че си е изял супата, и когато Горио оправи шапката си и хвана лъжицата, тя чукна по масата. Всички се разсмяха.

— Господине — каза старецът, — това не са хубави шеги и ако още веднъж си позволите да ме ударите така…

— Какво ще стане, татенце? — прекъсна го Вотрен.

— Някой ден скъпо ще заплатите…

— В ада, нали? — рече художникът. — В онова тъмно ъгълче, където слагат лошите деца.

— Защо не се храните, госпожице? — обърна се Вотрен към Викторин. — Значи, таткото се инати, а?

— Ужас! — отвърна госпожа Кутюр.

— Ще трябва да се вразуми — каза Вотрен.

— Но госпожицата може да го осъди да я храни — намеси се Растиняк, който седеше до Бианшон, — щом тя не се храни. Ехе, я вижте как дядо Горио гледа госпожица Викторин.

Старецът бе престанал да яде и наблюдаваше нещастното момиче, по чието лице се четеше неподправена скръб, скръбта на отхвърлено дете, което обича баща си.

— Слушай, драги — тихо каза Йожен, — ние се мамим по отношение на дядо Горио. Той не е нито тъп, нито безчувствен. Приложи към него своята система Гал и после ще говорим. Тази нощ го видях как извива един позлатен поднос, сякаш беше от восък, и изразът на лицето му издаваше необикновени чувства. Мисля, че животът му е доста тайнствен и заслужава да се проучи. Да, Бианшон, не се смей, не се шегувам.

— Този човек е медицински случай — рече Бианшон. — С това съм съгласен. Ако иска, мога да му направя дисекция.

— Не, опипай главата му.

— Да, ами ако глупостта му е заразителна?

На другия ден Растиняк се облече много изискано и към три часа отиде у госпожа Дьо Ресто. По пътя се отдаде на онези безумни мечти, които правят живота на младежите толкова вълнуващо красив: тогава те не мислят нито за пречките, нито за опасностите, навсякъде виждат успех, поетизират живота си, давайки свобода на въображението, и се чувстват нещастни или огорчени при провалянето на проекти, живели само в необузданата им фантазия. Добре, че са неопитни и стеснителни, иначе никакъв ред в обществото не би бил възможен. Йожен стъпваше много предпазливо, за да не се изкаля. Но докато вървеше, мислеше за това, което щеше да каже на госпожа Дьо Ресто, подготвяше си остроумия, измисляше някакъв въображаем разговор, съчиняваше си красиви изрази, фрази като на Талейран, смяташе, че неминуемо ще се представят благоприятни обстоятелства за признанието, върху което градеше бъдещето си. Но студентът все пак се изкаля и бе принуден да отиде на Пале-Роял да си лъсне обувките и да си изчисти панталона.

„Ако бях богат — каза си Йожен, докато му разваляха една петфранкова монета, която бе взел за в краен случай, — щях да отида с кола, за да мога спокойно да си размисля.“

Най-сетне стигна на улица Елде и каза, че иска да види графиня Дьо Ресто. С хладната ярост на човек, уверен, че един ден ще победи, срещна презрителния поглед на прислугата, която го бе видяла как пресича двора пеша, без да бе чула спирането на кола пред вратата. Този поглед му беше още по-обиден, защото почувства унизителното си положение, щом влезе в двора и видя един красив буен кон, впрегнат в елегантен кабриолет, който говореше за разточителство и разкош и издаваше навик към всички парижки наслаждения. Така че Йожен изпадаше във все по-лошо настроение. Отворените чекмеджета на мозъка му, които разчиташе да намери пълни с остроумие, се затвориха, той просто оглупя. Докато чакаше отговора на графинята, на която един лакей съобщаваше имената на посетителите, Йожен отиде до най-близкия прозорец в преддверието, застана на един крак, облакъти се на дръжката и несъзнателно загледа към двора. Струваше му се, че чака отдавна и щеше да си тръгне, ако не бе надарен с онази чисто южняшка упоритост, която прави чудеса, ако се прилага неотклонно.

— Господине — каза лакеят, — госпожата е в будоара си и е много заета. Не ми отговори. Но ако можете да влезете в салона, там вече има един гост.

Докато с възхищение преценяваше страшната власт тези хора, които умеят с една дума да обвинят или осъдят господарите си, Растиняк решително отвори вратата, през която бе дошъл лакеят вероятно за да покаже на нахалната прислуга, че обстановката му е позната. Но съвсем глупаво попадна в една стая, където имаше лампи, бюфети, апарат за затопляне на хавлии; от нея се отиваше в тъмен коридор и към вътрешна стълба. Приглушените смехове, които чу в преддверието, окончателно го смутиха.

— Салонът е насам, господине — каза лакеят с онази престорена почтителност, която е по-лоша и от присмех.

Йожен се обърна толкова бързо, че се блъсна в някаква вана, но за щастие успя да задържи шапката си, която за малко не падна в нея. Тъкмо в този миг в дъното на коридора, осветен от слаба лампа, се отвори една врата и Растиняк чу едновременно гласовете на госпожа Дьо Ресто и на дядо Горио и звук от целувка. Той се върна, последва слугата, прекоси трапезарията, влезе в един пръв салон и застана до прозореца, понеже откри, че той гледа към двора. Искаше да види дали този дядо Горио наистина е неговият дядо Горио. Сърцето му странно биеше, той си припомни ужасните разсъждения на Вотрен. Лакеят още чакаше Йожен на вратата, когато в салона се втурна някакъв елегантен младеж и нетърпеливо подхвърли:

— Отивам си, Морис. Кажете на госпожа графинята, че съм я чакал повече от половин час.

Дръзкият младеж — тук той очевидно имаше особени права — затананика някаква италианска ария и се отправи към прозореца, до който стоеше Йожен, колкото за да огледа лицето на студента, толкова и за да надзърне в двора.

— Но господин графът ще стори по-добре, ако почака още миг, госпожата свърши — рече Морис и се върна в преддверието.

Точно тогава дядо Горио се показа на портата за коли — бе минал по тясната вътрешна стълба. Старецът извади чадъра от калъфа и се готвеше да го отвори, без да забележи, че портата се бе разтворила, за да даде път на някакъв млад мъж с ордени, който караше елегантна двуколка. Дядо Горио едва успя да отскочи назад, за да не го премажат. Тафтата на чадъра бе подплашила коня и колата се занесе встрани, преди да спре пред главния вход на къщата. Младият мъж ядосано извърна глава, изгледа дядо Горио и преди старецът да излезе, му кимна с пресилена почтителност, както хората поздравяват лихвар, от когото имат нужда, или опетнен човек, защото им е неудобно да го отминат, а после се червят. Дядо Горио отвърна добродушно с лек приятелски поклон. Всичко това стана светкавично бързо, но погълна цялото внимание на Йожен и той не забеляза, че не е сам. Изведнъж чу гласа на графинята:

— Ах, Максим! Отивате ли си? — Думите й звучаха укорително и донякъде гневно.

Току-що пристигналата двуколка не й бе направила никакво впечатление. Растиняк рязко се обърна и видя графинята. Беше облечена в изящен бял кашмирен пеньоар с розови панделки и сресана небрежно, както всички парижанки преди обед. Цяла ухаеше — навярно вече се бе окъпала. Красотата й изглеждаше някак по-мека, по-сладостна; черните й очи бяха влажни. Очите на младежа виждат всичко, съзнанието му поглъща излъчванията на жената, както растението поема от въздуха веществата, които са му необходими. За Йожен не беше необходимо да докосне ръцете на графинята, за да усети тяхната разцъфнала свежест. Погледът му бе привлечен от гръдта, която свободно спускащия се пеньоар за миг разкриваше, той сякаш виждаше под кашмира розовата плът. Графинята нямаше нужда от корсет — само коланът очертаваше гъвкавия й кръст, шията й приканваше към любов, краката й изглеждаха още по-красиви в чехлите. Едва когато Максим улови ръката й, за да я целуне, Йожен го забеляза, а графинята забеляза Йожен.

— Ах, вие ли сте, господин Дьо Растиняк? Много се радвам, че ви виждам — каза тя с израз, чието значение не можеше да остане скрито за по-досетлив човек.

Максим многозначително поглеждаше ту Йожен, ту графинята — очевидно искаше да застави нахалника да си отиде.

„Хайде, мила, надявам се, че ще прогониш този нахалник!“

Тези думи бяха ясно разбираем превод на погледите на високомерния млад мъж, когото графиня Анастази бе нарекла Максим и в чието лице се бе загледала с онова покорно внимание, с което жените неволно издават тайните си чувства. У Растиняк се надигна остра омраза към младия мъж. На първо място русите накъдрени и подредени коси на Максим му подсказаха колко неговите са ужасни; освен това ботушите на Максим бяха изящни, чисти, докато неговите, макар да бе внимавал къде стъпва, бяха придобили отгоре до долу някакъв кален оттенък; и най-сетне Максим носеше редингот, елегантно пристегнат, който му придаваше вид на красива жена, докато в три и половина часа Йожен бе облечен с черен фрак. С живия си ум детето на Юга почувства превъзходството, което облеклото придаваше на този тънък и висок денди със светли очи и бледо лице човек, способен да разори дори сираци. Без да дочака отговора на Йожен, госпожа Дьо Ресто полетя към другия салон, полите на пеньоара й се развяха и й придадоха вид на пеперуда. Максим тръгна след нея. Побеснял, Йожен го последва. Тримата застанаха в средата на големия салон срещу камината. Студентът прекрасно разбираше, че пречи на омразния Максим, но с риск да настрои госпожа Дьо Ресто против себе си, реши да му досажда. Изведнъж се сети, че го бе видял на бала на госпожа Дьо Босеан и отгатна какво е Максим за госпожа Дьо Ресто. И със свойствената на младежите дързост, която води до големи глупости или до големи успехи, той си каза:

„Ето моя съперник. Ще му дам да разбере.“

Безумец! Той не знаеше, че граф Максим дьо Трай оставяше да го обидят, после стреляше пръв и убиваше виновника. Йожен беше добър ловец, но още не бе му се случвало да свали двадесет от двадесет и двете кукли-мишени по панаирните стрелбища. Младият граф се отпусна в едно кресло до камината, взе машата и започна толкова ядосано, толкова начумерено да рови огъня, че красивото лице на Анастази изведнъж помръкна. Младата жена се обърна към Йожен и му отправи хладно въпросителен поглед, който ясно казваше: „Защо не си вървите?“ В такъв случай възпитаните хора съчиняват набързо някоя от онези фрази, които би трябвало да се нарекат „фрази за сбогуване“.

Но Йожен си придаде най-приятно изражение и каза:

— Час по-скоро исках да ви видя, госпожо, за да…

И внезапно спря. Една врата се отвори и неочаквано се появи господинът, който караше двуколката. Беше без шапка, не поздрави графинята, угрижено погледна Йожен, подаде ръка на Максим и му каза добър ден с някакъв своего рода братски тон, което много удиви Йожен. Провинциалните младежи не знаят колко приятни са съпружеските триъгълници.

— Господин Дьо Ресто — представи графинята мъжа си на студента.

Йожен дълбоко се поклони.

— Това е — продължи тя, като представяше Йожен на граф Дьо Ресто — господин Дьо Растиняк, сродник на госпожа виконтесата Дьо Босеан откъм Марсийак. Имах удоволствието да се запозная с него на нейния последен бал.

„Сродник на госпожа виконтесата Дьо Босеан откъм Марсийак!“ Тези думи графинята произнесе леко натъртено, с гордостта, която изпитва всяка домакиня, когато доказва, че я посещават само изтъкнати личности, и те произведоха магическо въздействие. Графът изостави студено-официалния си вид и се ръкува със студента.

— Щастлив съм да се запозная с вас, господине — каза той.

Дори граф Максим дьо Трай погледна тревожно Йожен и нахалното му изражение изчезна. Магическата промяна, която се дължеше на намесата на едно знатно име, отвори сто чекмеджета в мозъка на южняка и му възвърна остроумията, които си бе подготвил. Внезапна светлина разбули пред него атмосферата във висшето парижко общество, която дотогава му бе неясна. Пансионът „Воке“ и дядо Горио останаха далеч от него.

— Мислех, че родът Марсийак е изгаснал — каза Дьо граф Ресто на Йожен.

— Да, господине — отвърна той. — Рицарят Растиняк, чичо на баща ми, се оженил за последната представителка на рода Марсийак. Имал само една дъщеря, която се омъжила за маршал Дьо Кларенбо, дядо по майка на госпожа Дьо Босеан. Ние сме от по-младия, при това обеднял клон на Растинякови, понеже чичото на баща ми като вицеадмирал загубил всичко в служба на краля. Революционното правителство не пожелало да признае нашата част, когато ликвидирало „Индийската компания“.

— Чичото на баща ви не е ли командвал „Ванжьор“ преди 1789 година?

— Точно така.

— В такъв случай той се е познавал с моя дядо, който е командвал „Варвик“.

Максим сви рамене и погледна госпожа Дьо Ресто, сякаш искаше да й каже: „Ако тоя се разприказва за флотата, загубени сме.“ Анастази разбра смисъла на погледа му и с удивителното самообладание жените се усмихна и каза:

— Елате, Максим, имам да ви питам нещо. Господа, ще ви оставим да плувате с „Варвик“ и „Ванжьор“.

После тя стана и лукаво направи знак на Максим. Двамата се отправиха към будоара. Едва морганатичната двойка (хубав немски израз, който няма съответствие на френски) стигна до вратата и графът прекъсна разговора си с Йожен.

— Анастази! Останете при нас, мила — извика той сърдито, — нали знаете, че…

— Ей сега, ей сега — пресече го тя. — Само за минутка. Искам да поръчам нещо на Максим.

Графинята скоро се върна. Понеже всички жени, принудени да се съобразяват с характера на мъжете си, за да правят каквото си искат, умеят да разбират докъде могат да стигнат, без да загубят ценното им доверие, и никога не ги дразнят за дреболии, графинята отгатна по някои нотки в гласа на графа, че няма да има мира, ако стои в будоара. Виновник за това неприятно положение беше Йожен. Затова тя с раздразнен жест и поглед посочи студента на Максим, който доста многозначително каза на графа, на жена му и на Йожен:

— Вие, изглежда, сте заета и аз не искам да ви преча. Сбогом.

И бързо си тръгна.

— Не си отивайте, Максим! — извика графът.

— Елате за вечеря — каза графинята, пак остави Йожен и графа сами и последва Максим в първия салон, където двамата се позабавиха доста, за да има време господин Дьо Ресто да отпрати Йожен.

Растиняк дочуваше как те се смеят, разговарят, замлъкват, но лукаво сипеше духовитости, ласкаеше господин Дьо Ресто, увличаше го в спорове, за да дочака графинята и да разбере какви са връзките й с дядо Горио. В ума му не се побираше как тази жена, която очевидно беше влюбена в Максим и въртеше мъжа си, може да е любовница и на макаронаджията. Той искаше да разкрие нейната тайна, надяваше се, че тогава ще успее изцяло да завладее тази жена, олицетворение на парижанката.

— Анастази! — извика отново графът.

— Хайде, Максим, горкичкият ми! — каза тя на младия мъж. — Трябва да се примирим. Ще се видим довечера.

— Надявам се, Нази — пошепна й той на ухото, — че ще отпратите веднъж завинаги това момче. Очите му пламват като въглени, щом пеньоарът ви се поразтвори. Иначе той ще ви се обясни в любов, ще ви изложи и аз ще трябва да го застрелям.

— Да не сте луд, Максим — отвърна тя, — та нали такива студентчета са чудесни гръмоотводи? По-скоро ще накарам Ресто да го намрази.

Максим се засмя и излезе, последван от графинята, която застана на прозореца и го гледа, докато той се качваше в колата, разиграваше коня си и въртеше камшика. Върна се при другите едва след като портата се затвори.

— Знаете ли, мила — провикна се графът, когато тя влезе, — имението, където живее семейството на господина, е недалеч от Вертьой, на Шарант. Чичото на бащата на господина и моят дядо са се познавали.

— Много ми е драго, че сте намерили общи познати — каза разсеяно графинята.

— Повече, отколкото предполагате — пошепна й Йожен.

— Как така? — бързо запита тя.

— Преди малко — продължи студентът, — видях да излиза от вашия дом един господин, с когото живея врата до врата в пансиона, дядо Горио.

При това име, украсено с думичката „дядо“, графът, който разравяше огъня, хвърли машата в камината, сякаш му бе опарила ръката, и стана.

— Господине, можехте да кажете поне господин Горио! — извика той.

Като вадя как мъжът й избухна, графинята пребледня, после се изчерви. Очевидно й беше станало неудобно. Тя се помъчи да говори естествено и каза с престорено спокойствие:

— Не бихте могли да познавате човек, на когото ние повече да държим… — После млъкна, погледна пианото, нещо сякаш й хрумна и тя добави: — Обичате ли музиката, господине?

— Много — отговори Йожен, изчервен и объркан при мисълта, че е направил някаква голяма грешка.

— Пеете ли? — високо попита тя, седна пред пианото и бързо удари по клавишите от долното до горното фа — рррра!

— Не, госпожо.

Граф Дьо Ресто крачеше из салона.

— Жалко, лишавате се от едно мощно средство за успех — и тя запя.

Произнасянето на името на дядо Горио бе имало магическо въздействие, но обратното на онова, което бяха произвели думите „сродник на госпожа Дьо Босеан“. Йожен бе изпаднал в положението на човек, който, приет по благоволение в дома на любител на антики, по невнимание докосва шкаф, пълен със скулптурни фигури и събаря три-четири недобре залепени глави. Искаше му се да потъне в земята. Лицето на госпожа Дьо Ресто беше сурово, хладно, очите й бяха безизразни и избягваха погледа на нещастния студент.

— Госпожо — каза той, — вие имате да говорите с господин Дьо Ресто, приемете моите почитания и ми разрешете и друг път…

— Заповядайте, когато обичате — бързо каза графинята, като прекъсна Йожен с едно движение. — Бъдете сигурен, че господин Дьо Ресто и аз ще ви приемем с най-голямо удоволствие.

Йожен се поклони дълбоко на двамата и излезе, последван от господин Дьо Ресто, който, въпреки протестите му, го придружи до преддверието.

— Ако този господин дойде пак — каза графът на Морис, — нито госпожата, нито аз сме вкъщи.

На вратата Йожен забеляза, че вали.

„Ясно — каза си той, — направих някаква глупост, чиято причина и значение не ми са известни, а на това отгоре ще си разваля фрака и шапката. Защо не си седях в стаята, да си зубря правото и да мисля само как да стана свестен съдия. За мене ли е да ходя във висшето общество, щом, за да може човек правилно да маневрира в него, трябват двуколки, блестящи ботуши, златни верижки, изобщо всички необходими принадлежности — още от сутринта бели чортови ръкавици по десет франка чифта, и непременно жълти ръкавици вечер? Отде се взе и тоя дъртак Горио!…“

Когато застана пред пътната порта, един файтонджия, който вероятно току-що бе карал младоженци и явно гледаше да направи още някой контрабанден курс, тайно от собственика на колата, видя Йожен в черен фрак, с бяла жилетка, жълти ръкавици и лъснати ботуши, но без чадър и му направи знак да се качи. Студентът се намираше под въздействието на глух гняв, който обикновено тласка младежите все по-дълбоко в пропастта, щом веднъж са се озовали в нея, сякаш се надяват да намерят изход на дъното. Той кимна на файтонджията в знак на съгласие и се качи в колата, макар че имаше само някоя и друга монета в джоба. Няколко пъпчици от портокалов цвят и сърмени нишки свидетелстваха, че тук действително бяха седели младоженци.

— Къде отива господинът? — попита файтонджията, който вече си бе свалил белите ръкавици.

„Дявол да го вземе — рече си Йожен, — щом ще затъвам, поне да имам полза!“

— Карайте в дома Босеан — добави той високо.

— У кой Босеан по-точно? — рече файтонджията.

Сложен въпрос, който смути Йожен. Този новоизпечен светски мъж не знаеше, че има два дома Босеан, не бе проумял колко е богат откъм роднини, които пет пари не даваха за него.

— У виконт Дьо Босеан на улица…

— Грьонел — прекъсна го файтонджията и кимна с глава. — Нали знаете, има още един дом Босеан, на маркиз Дьо Босеан, на улица Сен-Доминик — прибави той и вдигна стълбичката на колата.

— Разбира се, че знам — отвърна сухо Йожен, хвърли шапката си на предната седалка и си каза: „Днес, изглежда, всички са решили да се гаврят с мене! Това приключение ще ми излезе скъпо. Но поне ще направя посещение на моята така наречена братовчедка, наистина аристократично. Тоя стар разбойник Горио вече ми струва най-малко десет франка. Ей богу, ще разкажа всичко на госпожа Дьо Босеан. Може да я разсмея. Тя сигурно знае тайната на престъпните връзки между този стар плъх без опашка с хубавицата. По-добре да се харесам на братовчедка си, отколкото да си блъскам главата с тази развратница, която ми се струва доста скъпичка. Щом името на красивата виконтеса притежава такава сила, колко ли повече тежест ще има самата тя? Най-добре да се обърнем към висшите сфери. Като си решил да се изкатериш на небето, обърни се направо към самия Господ Бог!“

Тези думи са краткото обобщение на хилядите мисли, които се блъскаха в главата на Йожен. Загледан в дъжда, той се поуспокои и донякъде си възвърна самочувствието. Каза си, че ако изхарчи две от скъпоценните си петфранкови монети, които му оставаха, поне ще ги изхарчи разумно, за да пощади фрака, шапката и ботушите си. Не без усмивка чу, когато файтонджията извика: „Моля, вратата!“ Облечен в червено и златно вратар, разтвори портата на дома, чиито панти изскърцаха и Растиняк видя с приятно чувство на задоволство как файтонът мина под свода, зави в двора и спря пред навеса на входа. Облечен в дълга синя шуба, поръбена с червено, файтонджията услужливо спусна стълбичката. Когато слезе от колата, Йожен дочу приглушени смехове откъм колонадата. Трима-четирима лакеи си правеха шеги с файтона за младоженци. Студентът още по-ясно разбра смеха им, когато сравни своя файтон с една от най-елегантните парижки карети, впрегната в два буйни коня с рози на ушите, които хапеха юздите си, докато кочияш с напудрени коси и красива връзка дърпаше поводите, сякаш животните щяха да побегнат. В двора на Шосе д’Антен пред вратата на госпожа Дьо Ресто чакаше кабриолетът на оня двадесет и шест годишен мъж. В предградието Сен-Жермен чакаше луксозната кола на голям аристократ, която навярно струваше над тридесет хиляди франка.

„Кого ли ще заваря — каза си Йожен, разбрал, малко късно, че в Париж не се намират лесно незаети жени и че завладяването на тези кралици изисква не само буйна кръв. — Дявол да го вземе! Сигурно и братовчедка ми си има някой Максим.“

Изкачи се по стъпалата по-мрачен от смъртта. Щом застана пред вратата, тя се отвори. Лакеите му се сториха по-сериозни от магарета, когато ги чешат. Празникът, на който бе присъствал, се бе състоял в тържествените приемни салони на партера. Понеже не бе имал време да направи посещение на братовчедка си между поканата и бала, той още не бе влизал в стаите й и сега за пръв път щеше да види онази самобитна изисканост, която носи отпечатъка на душата и характера на една аристократка. Сега това проучване щеше да е още по-интересно за него, понеже вече познаваше салона на госпожа Дьо Ресто и можеше да направи сравнение. Виконтесата не приемаше преди четири и половина. Пет минути по-рано не би допуснала братовчеда си. Йожен, който съвсем не познаваше парижкия етикет, бе отведен по отрупана с цветя широка бяла стълба със златни перила и червена пътека до стаите на госпожа Дьо Босеан, чиято клюкарски разнасяна биография му беше неизвестна, с други думи, не бе в течение на всички онези вечно подменящи се историйки, които вечер се разправят от ухо на ухо из парижките салони.

От три години виконтесата имаше връзка с един от най-видните и най-богати португалски благородници, маркиз Д’Ажуда-Пинто. Това беше една от онези невинни връзки, тъй увлекателни за двете действащи лица, че те не могат да понасят присъствието на трети помежду им. Затова и виконт Дьо Босеан, ще, не ще даваше личен пример, като зачиташе този морганатичен брак. Хората, които през първите дни на това приятелство идваха в два часа на посещение у виконтесата, намираха при нея маркиз Д’Ажуда-Пинто. Неспособна да затвори вратата си за гостите, понеже щеше да е неприлично, госпожа Дьо Босеан толкова хладно приемаше хората и толкова внимателно изучаваше тавана, че всеки разбираше до каква степен й пречи. Когато из Париж се разчу, че посещенията между два и четири часа досаждат на госпожа Дьо Босеан, тя се озова в пълно усамотение. Виконтесата ходеше в театър „Буфон“ или на опера, придружена от господин Дьо Босеан и от господин Д’Ажуда-Пинто. Но като възпитан човек, господин Дьо Босеан винаги напускаше жена си и португалеца веднага след като ги настанеше. Сега господин Д’Ажуда щеше да се жени. Негова избраница беше една от госпожиците Дьо Рошфид. В цялото висше общество само едно лице не знаеше за този брак и това лице беше госпожа Дьо Босеан. Вярно, че някои нейни приятелки й бяха загатнали за това. Тя се бе усмихнала, понеже смяташе, че приятелките й искат да смутят щастието й от завист. Но предстоеше да се оповести бракът. Макар че беше дошъл да предупреди виконтесата, красивият португалец още не смееше да й спомене нито дума. Защо? Разбира се, няма нищо по-трудно от това да дадеш на една жена подобен „ултиматум“. Някои мъже се чувстват по-добре на дуел пред мъж, готов да прониже сърцето им с шпага, отколкото пред жена, която най-напред два часа реди жалби, а после примира и иска етер, за да се свести. Така че в този миг господин Д’Ажуда-Пинто седеше като на тръни и искаше да си върви, казваше, че госпожа Дьо Босеан все някак ще научи новината, че той ще й пише, че ще е по-удобно да нанесе убийствения удар с писмо, отколкото лично. Когато лакеят на виконтесата съобщи за господин Йожен дьо Растиняк, маркиз Д’Ажуда-Пинто трепна от радост. Имайте предвид, че влюбената жена е много по-изобретателна, когато става въпрос да си създава тревоги, отколкото в изкуството да разнообразява удоволствията. В момента, когато мъжът я изоставя, тя отгатва смисъла на всяко движение по-бързо, отколкото жребецът, за който Вергилий казва, че подушвал далечните миризми, предвещаващи любов. Затова бъдете уверени, че госпожа Дьо Босеан долови неволното леко, но ужасно поради своята непосредственост трепване. Йожен не знаеше, че в Париж никога не бива да отидеш на гости, преди да си разпитал приятелите на дома, за да узнаеш историите на съпруга, на съпругата и дори на децата. Иначе рискуваш да направиш някоя от онези грешки, за които в Полша казват много изразително: „Впрягай пет вола в колата си!“, вероятно за да те измъкнат от затруднението. Ако във Франция за подобни грешки в разговора все още няма специален израз, вероятно причината е, че тук те се смятат невъзможни — нали всички знаят клюките. След като се изложи по този начин у госпожа Дьо Ресто, която дори не му остави време да впрегне петте вола в колата си, само Йожен бе способен да рискува пак да опре до воловете и да отиде на гости у госпожа Дьо Босеан. Но в първия случай той ужасно притесни госпожа Дьо Ресто и господин Дьо Трай, а сега избави от затруднение господин Д’Ажуда.

— Сбогом — каза португалецът, ставайки бързо, докато Йожен влизаше в един кокетен малък салон в сиво и розово, където луксът бе доведен до изящество.

— До довечера — отвърна госпожа Дьо Босеан, като обърна глава и погледна маркиза. — Нали отиваме в „Буфон“.

— Няма да мога — отвърна той и улови дръжката на вратата.

Госпожа Дьо Босеан стана и го повика да се върне, без да обръща внимание на Йожен. Замаян от блясъка на вълшебното великолепие, той стоеше прав, струваше му се, че е попаднал сред арабска приказка и не знаеше къде да се дене в присъствието на тази жена, която не го забелязваше. Вдигнала показалеца на дясната си ръка, виконтесата с красиво движение посочи на маркиза един стол пред себе си. В това движение се чувстваше толкова страстна заповед, че маркизът пусна дръжката на вратата и се върна. Йожен го изгледа не без завист.

„Ето — каза си той — собственика на каретата! Значи, за да привлечеш погледа на някоя парижанка, трябва да имаш буйни коне, слуги в ливрея и купища злато?“

Демонът на разкоша впи зъби в сърцето му, обзе го трескаво желание да забогатее, от жажда за злато гърлото му пресъхна. Имаше сто и тридесет франка до края на тримесечието. Баща му, майка му, братята му, сестрите му общо не харчеха и двеста франка на месец. Сравнението, което набързо направи между сегашното си положение и целта, която трябваше да постигне, още повече го обърка.

— А защо — запита засмяно виконтесата португалеца — „не можете“ да дойдете на театър?

— Зает съм. Канен съм на вечеря у английския посланик.

— Ще си тръгнете по-рано.

Когато един мъж изневерява, той е принуден да трупа лъжа след лъжа. Господин Д’Ажуда се усмихна:

— Толкова ли държите?

— Разбира се.

— Ето, това исках да чуя — отвърна той и й хвърли нежен поглед, който би могъл да успокои всяка друга жена.

После й целуна ръка и си отиде.

Йожен прокара ръка в косите си и понечи да се поклони, като мислеше, че сега вече госпожа Дьо Босеан ще се сети за него. Но тя изведнъж стана, спусна се към коридора, изтича до един от прозорците и загледа господин Д’Ажуда, който се качваше в колата. Наддаде ухо и чу как слугата повтаря на кочияша нареждането му: „У господин Дьо Рошфид.“

Тези думи, както и бързината, с която Д’Ажуда се качи в каретата, бяха като гръм и мълния за виконтесата; тя се върна разкъсвана от смъртни предчувствия. Така стават най-ужасните катастрофи във висшето общество. Госпожа Дьо Босеан се прибра в спалнята си, седна пред една маса, взе лист изящна хартия и написа:

„Щом ще вечеряте у Рошфид, а не в английското посолство, дължите ми обяснение. Чакам ви.“

След като поправи някои букви, изкривени от разтрепераната й ръка, тя се подписа „К“, което означаваше „Клер дьо Бургон“, и позвъни.

— Жак — каза тя на появилия се веднага слуга, — в седем и половина часа ще отидете у господин Дьо Рошфид и ще попитате за маркиз Д’Ажуда. Ако господин маркизът е там, ще му предадете това писмо, без да чакате отговор; ако не е, ще се върнете и ще ми донесете писмото.

— Едно лице чака в салона госпожа виконтесата.

— А, вярно — рече тя и бутна вратата.

Йожен започваше да се чувства много неудобно; най-сетне виконтесата влезе и му каза с глас, който го развълнува до дъното на сърцето:

— Простете, господине, трябваше да напиша едно писмо. Сега съм на ваше разположение.

Тя сама не знаеше какво говори, защото в същото време си мислеше: „Ах, той иска да се ожени за госпожица Дьо Рошфид! Но нима е свободен? Или бракът ще бъде осуетен тази вечер, или аз… Така или иначе, утре въпросът ще бъде приключен.“

— Братовчедке… — започна Йожен.

— Моля — каза виконтесата и толкова надменно изгледа студента, че той се смрази.

Йожен разбра смисъла на това „моля“. От три часа бе научил толкова много, че вече беше нащрек.

— Госпожо… — поправи се той, като се изчерви. После след малко колебание продължи: — Простете ми, но аз толкова се нуждая от закрила, че дори един намек за родство е в състояние да ме окуражи.

Госпожа Дьо Босеан се усмихна, но тъжно — около нея вече тътнеше грохотът на нещастието.

— Ако знаете в какво положение се намира семейството ми — продължи той, — сигурно ще пожелаете да бъдете като онези феи-закрилници, които отстраняват всички пречки.

— Добре, братовчеде — усмихна се тя, — с какво мога да ви бъда полезна?

— Зная ли? Самият факт, че съм свързан с вас чрез някакво родство, което се губи в мрака на времето, за мен е вече цяло богатство. Но вие ме смутихте, забравих какво бях дошъл да ви кажа. Вие сте единственият човек, когото познавам в Париж. Ах, да! Исках да ви помоля да ме приемете като нещастно дете, което желае да се прилепи за вашата дреха и което е готово да умре за вас…

— Можете ли да убиете човек заради мене?

— И двама съм готов да убия — каза Йожен.

— Дете! Да, вие сте дете — рече тя, като преглътна сълзите си. — Вие сигурно ще обичате искрено!

— О, да! — кимна той.

Със самоуверения си отговор студентът живо заинтересува виконтесата. Южнякът за пръв път действаше пресметливо. По пътя между синия будоар на госпожа Дьо Ресто и розовия салон на госпожа Дьо Босеан Йожен бе успял да премине тригодишен курс по „Парижко право“. За него не се говори, макар то да е върховната юриспруденция в тукашното общество, ако добре го познаваш и го прилагаш правилно, можеш всичко да постигнеш.

— Ах, да, сетих се — каза Йожен. — На вашия бал ми направи впечатление госпожа Дьо Ресто. Тази сутрин й отидох на гости.

— Навярно много сте й досадили — усмихна се госпожа Дьо Босеан.

— Е, да! Аз съм невежа и ще настроя всички срещу себе си, ако откажете да ми помогнете. Мисля, че в Париж е много трудно да се намери млада, красива, богата и елегантна жена, която да не е заета, а тъкмо такъв водач ми е необходим, за да ме посвети в онова, което вие, жените, толкова добре умеете да разяснявате — живота. Навсякъде ще срещна някой господин Дьо Трай. Така че дойдох да ви помоля да ми разгадаете една тайна, да ми кажете каква глупост съм направил. Заговорих за един човек…

— Госпожа херцогиня Дьо Ланже — съобщи Жан, прекъсвайки студента, който с рязко замахване изрази досадата си.

— Ако искате да имате успех — тихо каза виконтесата, — бъдете преди всичко по-въздържан. — О, добър ден, мила — додаде тя, стана да посрещне херцогинята и с нежно вълнение стисна ръцете й, сякаш бе нейна сестра, на което херцогинята отвърна с най-голяма гальовност.

„Трябва да са добри приятелки — каза си Растиняк. — Ще имам две покровителки. Двете жени вероятно имат еднакви вкусове и в такъв случай и херцогинята ще прояви интерес към мен.“

— На какво щастливо хрумване дължа щастието да ви видя, мила Антоанет? — запита госпожа Дьо Босеан.

— Просто видях господин Д’Ажуда-Пинто, като влизаше у господин Дьо Рошфид, и си помислих, че сте сама.

Докато херцогинята произнасяше тези злокобни думи, госпожа Дьо Босеан не сви устни, не се изчерви, очите й не трепнаха, челото й дори сякаш се проясни.

— Ако знаех, че сте заета… — продължи херцогинята и се обърна към Йожен.

— Това е господин Йожен дьо Растиняк, мой братовчед — каза виконтесата. — Имате ли известия от генерал Дьо Монриво? — запита тя. — Вчера Серизи ми каза, че хората вече просто не го виждали. Идвал ли е днес у вас?

Говореше се, че херцогинята била изоставена от господин Дьо Монриво, в когото била безумно влюбена. Въпросът я засегна право в сърцето. Тя се изчерви и отвърна:

— Вчера той беше в Елисейския дворец.

— Дежурен ли? — запита госпожа Дьо Босеан.

— Клара, вие навярно знаете — поде херцогинята със святкащи от злоба очи. — Утре ще бъде известен бракът на господин Д’Ажуда-Пинто с госпожица Дьо Рошфид.

Ударът беше толкова силен, че виконтесата пребледня, но отвърна със смях:

— Това са слухове, които забавляват глупците. Защо човек като Д’Ажуда-Пинто ще подари на Рошфид едно от най-знатните имена на Португалия? Рошфид са благородници едва от вчера.

— Но Берт ще има, както разправят, двеста хиляди франка рента.

— Господин Д’Ажуда е достатъчно богат, за да прави подобни сделки.

— Но, мила, госпожица Дьо Рошфид е очарователна.

— Ах!

— Както и да е. Днес той е на вечеря у тях, условията са уговорени. Много ме изненадва, че сте толкова зле осведомена.

— Та каква глупост сте направили, господине? — обърна се госпожа Дьо Босеан към Йожен. — Това бедно дете толкова отскоро е попаднало в обществото, че нищо не разбира от нашия разговор, мила Антоанет. Бъдете добра към него. А ние утре ще продължим. Нали знаете, утре всичко вече ще се знае официално и тогава ще можете да говорите с положителност като официоз.

Херцогинята се обърна към Йожен и надменно го изгледа от главата до петите, сякаш искаше да го смаже, да го унищожи.

— Госпожо, без да зная как, аз забих нож в сърцето на госпожа Дьо Ресто. Неволно, там е грешката ми — каза студентът. Находчивостта му бе помогнала и той бе отгатнал хапливия подтекст в любезните думи, които си размениха двете жени. — Макар може би да се боите от хората, за които е ясно каква болка ви нанасят, вие продължавате да се срещате с тях, докато онзи, който наранява, без да знае дълбочината на нанесената рана, смятате за глупав, недодялан, за човек, който не умее нищо да използва, и всички го презират.

Госпожа Дьо Босеан отправи към студента един от ония топли погледи, в които големите души умеят да вложат и благодарност, и достойнство. Този поглед беше като балсам и успокои раната, нанесена на студента от херцогинята, която го бе изгледала като бирник, дошъл да му прави оценка.

— Представете си — продължи Йожен, — тъкмо бях успял да спечеля благоволението на граф Дьо Ресто, защото — обърна се той към херцогинята едновременно скромно и лукаво — трябва да ви кажа, госпожо, че аз още съм само студент, самотен, беден…

— Не говорете така, господин Дьо Растиняк. Ние, жените, никога не пожелаваме онова, което никой не желае.

— Нищо — рече Йожен, — аз съм само на двадесет и две години. Човек трябва да изживее нещастията, свойствени на възрастта му. Впрочем сега се изповядвам, а никой не би могъл да коленичи в по-прелестна изповедня: в нея се извършват греховете, за които се обвиняваме в другите изповедни.

При тези антирелигиозни думи лицето на херцогинята стана хладно и за да подчертае простащината им, тя каза на виконтесата:

— Господинът е отскоро…

Госпожа Дьо Босеан откровено се изсмя — и на братовчед си, и на херцогинята.

— Съвсем отскоро, мила, и си търси преподавателка, която да го научи на добър вкус.

— Госпожо херцогиньо — продължи Йожен, — нима не е естествено да желаем да проникнем в тайните на онова, което ни очарова? — „Хайде, рече си той на ум, сигурен съм, че им говоря като бръснар.“

— Струва ми се обаче, че госпожа Дьо Ресто е ученичка на господин Дьо Трай — забеляза херцогинята.

— Аз не знаех, госпожо — отвърна студентът. — И съвсем необмислено се намесих между двамата. Както и да е. Доста добре се бях разбрал със съпруга, известно време графинята ме понасяше и ето че изведнъж се сетих да им кажа, че познавам един човек, когото малко преди това бях видял как излиза по черната стълба, след като бе целунал графинята в дъното на коридора.

— Кой беше той? — запитаха двете жени.

— Един старец, който плаща четиридесет франка като мене, бедния студент, в същия пансион в края на предградието Сен-Марсо; истински нещастник, с когото всички се подиграваме. Наричаме го дядо Горио!

— Какво дете сте вие! — възкликна виконтесата. — Та госпожа Дьо Ресто като госпожица се казваше Горио!

— Дъщеря на производител на фиде — намеси се херцогинята. — Просто момиче. В двореца беше представена едновременно с дъщерята на някакъв сладкар. Не си ли спомняш, Клара? Кралят се разсмя и пусна една шега на латински във връзка с брашното. Хора… как беше… хора…

— Ejusdem farinae^[20] — каза Йожен.

— Точно така — потвърди херцогинята.

— Ах, той бил баща й! — възкликна ужасен студентът.

— Точно така. Човекът има две дъщери, които безумно обича, макар и едната, и другата почти да са отказали от него.

— Втората не беше ли женена за един банкер с немско име… някой си барон Дьо Нюсенжан? — запита виконтесата, като погледна към госпожа Дьо Ламже. — Не се ли казваше Делфин? Руса жена, има странична ложа в операта, идва и в „Буфон“ и се смее високо, за да привлича вниманието на хората, нали?

Херцогинята каза с усмивка:

— Просто ви се възхищавам, мила. Как можете толкова да се занимавате с подобни хора? Само лудо влюбен мъж като Ресто можеше да се ожени за брашнената госпожица Анастази. Но тя не беше за него. Сега е в ръцете на господин Дьо Трай, който ще я погуби.

— Те, значи, са се отрекли от баща си — повтори Йожен.

— Точно така, от баща си — каза виконтесата. — От собствения си баща, който, както разправят хората, дал на всяка по пет-шестстотин хиляди франка, за да бъдат щастливи и да ги ожени добре, а си оставил само осемстотин-хиляда франка рента, понеже мислил, че дъщерите му ще си останат негови дъщери, че си е създал два дома, където ще го обичат, ще го гледат. След две години зетьовете му го прогонили от своята среда като последен бедняк…

Още под свежото влияние на чистата и свята семейна атмосфера, още под очарованието на младежкия идеализъм, Йожен, който прекарваше първия си ден на бойното поле на парижката цивилизация, се просълзи. Неподправеното вълнение е толкова заразително, че тримата се спогледаха мълчаливо.

— Ех, боже мой — каза госпожа Дьо Ланже, — да, това изглежда много ужасно, но подобни случаи се срещат всеки ден. Сигурно има някаква причина. Слушайте, мила, мислили ли сте си някога какво е зетят? Зетят е оня, за когото ние, искам да кажа вие или аз, ще отгледаме едно мило създание, с което ще сме свързани чрез хиляди връзки, което в продължение на седемнадесет години ще бъде радостта на семейството, неговата чиста душа, както би казал Ламартин, за да стане по-късно негова отрова. Когато съпругът ни я отнеме, той най-напред ще грабне любовта й и с нея като с брадва ще отсече в сърцето и в душата на този ангел чувства, които са я свързвали със семейството й. До вчера дъщеря ни е била всичко за нас, ние сме били всичко за нея. Утре тя ще стане наша неприятелка. Нима всеки ден не виждаме подобни трагедии? Тук снахата е донемайкъде нахална със свекъра си, който всичко е пожертвал за сина си. Там зетят изхвърля тъща си. Мнозина питат какво трагично има днес в обществото; малка ли е трагедията със зетьовете, без да говорим за нашите бракове, които вече са пълна глупост. Представям си какво се е случило със стария производител на фиде. Доколкото си спомням, този Форио…

— Горио, госпожо.

— Да, този Морио е бил председател на своята секция по време на революцията; осведомили го за настъпващия глад и отначало забогатял, като продавал брашното десет пъти по-скъпо, отколкото му струвало. Доставял си каквито количества искал. Управителят на имението на баба ми разправял, че му продал брашно за огромна сума. Като всички хора от този род на времето, този Норио сигурно е делил с комитета за обществено спасение. Спомням си, че управителят казвал на баба ми, че тя спокойно може да стои в Гранвилие, защото житото й било прекрасна лична карта. Както и да е, този Лорио, който продавал жито на главорезите, имал само една страст — обожавал дъщерите си. Настанил нависоко голямата в дома Ресто и присадил другата у барон Дьо Нюсенжан, богат банкер, който се представя за роялист. Нали разбирате, по време на Империята двамата зетьове не придиряли особено за това, че старецът със заслуги от деветдесет и трета година ходи у тях; при Бонапарт още вървяло. Но когато се върнаха Бурбоните, клетникът започнал да пречи на господин Дьо Ресто и още повече на банкера. Дъщерите, които може би все още обичат баща си, искали и вълкът да е сит, и агнето цяло — да угодят и на баща си, и на съпрузите си; приемали го, когато нямали гости; измисляли предлози, уж проявявали нежност: „Елате, татко, ще ни бъде по-добре, понеже ще бъдем сами!“ и други подобни. Аз мисля, мила, че истинските чувства правят човека прозорлив и умен; сърцето на горкия деец от деветдесет и трета година започнало да кърви. Разбрал, че дъщерите му се срамуват от него, че те държат на съпрузите си, а той вреди на зетьовете си. Така че трябвало да се пожертва. И той се пожертвал, защото бил баща: самоизгонил се. Като видял, че дъщерите му са доволни, разбрал, че е постъпил добре. Бащата и децата били съучастници в това малко престъпление. С всекиго може да се случи. Нима този дядо Дорио не бил като петно от смазка в салоните на дъщерите си? Пък там и той се притеснявал, отегчавал се. Това, което станало с този баща, би могло да се случи между най-хубавата жена и човека, когото тя най-много обича: ако му досажда с любовта си, той си отива, прави подлости. Така е с всички чувства. Сърцето е като съкровищница. Изсипете ли я изведнъж, вие сте разорен. Ние не прощаваме на чувство, изявено изцяло, както не прощаваме на мъж, останал без стотинка. Този баща дал всичко, което имал. Двадесет години раздавал сърцето и душата си; дал цялото си богатство наведнъж. След като лимонът бил изцеден до капка, дъщерите хвърлили кората на пътя.

— Хората са подли — каза виконтесата, като дърпаше ресните на шала си.

Тя седеше с наведени очи, защото бе дълбоко засегната. Думите на госпожа Дьо Ланже всъщност целяха нея.

— Подли ли? Нищо подобно — поде херцогинята, — те чисто и просто вървят по своя път. Казвам ви това, защото не съм толкова глупава да не разбирам хората. Но и аз мисля като вас — добави тя и стисна ръката на виконтесата. — Светът е тресавище и ние трябва да се стараем да не затъваме в него.

Тя стана, целуна госпожа Дьо Босеан по челото и каза:

— Днес сте много красиви, моя мила. Лицето ви е необикновено свежо.

После погледна братовчеда, кимна му леко и излезе.

— А Горио е толкова благороден! — каза Йожен.

Той си припомни как старецът извиваше позлатените съдове през нощта.

Госпожа Дьо Босеан не го чу; беше се замислила. Няколко минути седяха мълчаливо; вцепенен от стеснение, бедният студент не смееше нито да си отиде, нито да остане, нито да говори.

— Хората са подли и зли — най-сетне рече виконтесата. — Щом ни се случи нещастие, все се намира някой приятел, готов да ни съобщи и да човърка сърцето ни с кама, а в същото време ни кара да се възхищаваме от дръжката й. Започват сарказмите, започва присмехът! Ах! Но аз ще се браня!

Тя вдигна глава със свойственото си благородство и в гордите и очи блеснаха светкавици.

— Ах — добави тя, като забеляза Йожен, — вие сте тук!

— Все още — каза той печално.

— Така да бъде, господин Дьо Растиняк, отнасяйте се с хората, както заслужават. Вие искате да се издигнете, добре, ще ви помогна. Ще разберете колко е дълбока покварата на жените, ще измерите жалката суета на мъжете. Макар че доста съм чела книгата на живота, все пак се намериха страници, които ми бяха неизвестни. Сега знам всичко. Колкото сте по-хладно пресметлив, толкова по-далеч ще стигнете. Удряйте безмилостно — ще се боят от вас. Гледайте и на мъжете, и на жените като на пощенски коне, оставяйте ги да мрат, щом стигнете до сменна станция — така ще се изкачите до желания връх. Разбирате ли, тук вие ще бъдете нищожество, ако не намерите жена, която да се заинтересува за вас. Тя трябва да е млада, богата, елегантна. Но ако изпитвате истинско чувство, крийте го, крийте го като съкровище; никога не го издавайте — иначе сте загубен: няма да бъдете палач, а жертва. Ако се влюбите, добре пазете тайната си. Разкрийте я само след като разберете кому доверявате сърцето си. За да опазите отсега тази любов, която още не съществува, научете се да не вярвате на хората. Слушайте, Мигел… — виконтесата сбърка неволно, но не забеляза грешката си — има нещо по-ужасно от съдбата на този баща, изоставен от дъщерите си, които биха желали той да е мъртъв: това е съперничеството между двете сестри. Ресто е от благороден род и висшето общество е приело жена му, тя е била представена в двора; но сестра й, богатата й сестра, красивата госпожа Делфин дьо Нюсенжан, съпруга на човек, пълен с пари, умира от мъка; ревността я съсипва, защото е на сто мили от сестра си; сестра й вече не й е сестра; двете жени се отказват една от друга, както се отричат от баща си. Затова госпожа Дьо Нюсенжан би излочила цялата кал между улица Сен-Лазар и улица Грьонел, за да влезе в моя салон. Тя мислеше, че Дьо Марсе ще й помогне да постигне целта си, затова стана робиня на Дьо Марсе, безумно досажда на Дьо Марсе. Но Дьо Марсе пет пари не дава за нея. Ако ми я представите, ще станете нейният Вениамин^[21], тя ще ви обожава. След това, ако можете, обичайте я, ако не — послужете си с нея. Ще я допусна един-два пъти на големи приеми, когато имам тълпа гости; но никога няма да я приема през деня. Ще я поздравя. Това е достатъчно. Графинята ви е затворила вратата си, задето сте произнесли името на Горио. Да, драги, и двадесет пъти да отидете у госпожа Дьо Ресто, тя винаги ще отсъства. Вие сте отвергнат. Добре, нека Горио ви представи на госпожа Делфин дьо Нюсенжан. Красивата госпожа Дьо Нюсенжан ще ви бъде нещо като фирма. Станете неин избраник и жените ще лудеят по вас. Нейните съперници, нейните приятелки, най-добрите й приятелки ще пожелаят да ви отнемат от нея. Има жени, които се влюбват само в мъж, когото друга е избрала, както има жалки еснафки, които копират нашите шапки и се надяват, че с това ще придобият и нашите обноски. Вие ще имате успехи. В Париж успехът е всичко, той е ключът на могъществото. Ако жените решат, че сте остроумен и талантлив, и мъжете ще го повярват, стига сам да не ги опровергаете. Тогава ще можете да пожелаете каквото ви хрумне, ще имате достъп навсякъде. Тогава ще разберете какво е висшето общество — сбирщина от измамени и измамници. Не бъдете нито от едните, нито от другите. Давам ви името си като нишката на Ариадна^[22], за да навлезете в този лабиринт. Не го излагайте — рече тя, като наведе глава и хвърли царствен поглед на студента, — върнете ми го чисто. Сега ме оставете. И ние, жените, си имаме свои битки.

— Ако ви трябва човек, готов заради вас да възпламени мина… — прекъсна я Йожен.

— Е, и какво? — запита тя.

Младежът се удари в гърдите, усмихна се в отговор на усмивката на братовчедка си и излезе. Беше пет часът. Йожен беше гладен и се уплаши да не би да закъснее за вечеря. Този страх го накара да се зарадва, че толкова бързо ще прекоси Париж. Чисто механичното удоволствие от возенето му позволи да се отдаде на нахлулите в главата му мисли. Когато младеж на неговата възраст се чувства засегнат, той се разгневява, беснее, заплашва с юмрук цялото общество, иска да си отмъсти и същевременно не се чувства сигурен. В този миг Растиняк беше като смазан от думите: „Графинята ви е затворила вратата си.“

„Ще отида — рече си той. — И ако госпожа Дьо Босеан излезе права, ако достъпът в този дом ми е запретен… аз ще… Госпожа Дьо Ресто ще ме среща във всички салони, където ходи. Ще науча фехтовка, ще науча да стрелям с пистолет и ще убия нейния Максим!“

„Ами пари! — крещеше разсъдъкът му. — Къде ще намериш пари?“

Изведнъж показният разкош у графиня Дьо Ресто изникна пред очите му. Там бе видял лукс, в който една госпожица Горио не можеше да не е влюбена, позлати, предмети, чиято стойност личеше прекалено явно, глупавия лукс на забогателия простак, прахосничество на издържана жена. Тази картина, от която той сякаш не можеше да отвърне поглед, изведнъж бе пометена от спомена за величествения дом на семейство Босеан. Пренесено във висшите сфери на парижкото общество, въображението на студента разшири ума и съзнанието му и му вдъхна хиляди злокобни за сърцето мисли. Той видя света такъв, какъвто е: за богатите няма закони, няма морал. В парите видя „Ultima ratio mundi“^[23].

„Вотрен е прав — каза си той. — Богатството е добродетел!“

Когато стигна на улица Ньов-Сент-Жьонвиев, той бързо се качи в стаята си, слезе, за да даде десет франка на файтонджията, после отиде във вонящата трапезария. Осемнадесетте сътрапезници му се сториха като животни, които се тъпчат. Видът на тези жалки хора, на тази стая го ужаси. Преходът беше толкова рязък, контрастът толкова пълен, че не можеше да не събуди необикновено силна амбиция у Йожен. От една страна, свежите и прелестни образи от най-елегантната обществена среда, млади, оживени лица, обградени с чудни предмети на изкуството и разкоша, страстни, пълни с поезия черти, от друга — зловещи образи, заобиколени със смрад лица, в които страстите бяха оставили само свръзките и машинарията. Поуките, които гневът на изоставена жена бе изтръгнал от госпожа Дьо Босеан, нейните замайващи предложения се връщаха в паметта му; мизерията идваше да ги изтълкува. Растиняк реши да си проправи два успоредни пътя към богатство — да се отдаде на науката и на любовта, да стане учен доктор по право и светски мъж. Беше още дете! Тези две линии са несъвместими, те никога не се пресичат.

— Много сте мрачен, господин маркизе — рече му Вотрен и го изгледа така, сякаш проникваше до най-скритите тайни на сърцето му.

— Не съм разположен да понасям шегите на хора, които ме наричат „господин маркиз“ — отвърна Йожен. — Тук, за да си наистина маркиз, трябва да имаш сто хиляди франка рента, а щом живееш в пансиона „Воке“, не можеш да се наречеш любимец на съдбата.

Вотрен изгледа Растиняк с бащинско презрение, сякаш казваше: „Хлапе! На един залък ще те глътна!“ После отвърна:

— Вие сте в лошо настроение, защото не сте има ли успех пред графиня Дьо Ресто.

— Тя ми затвори вратата си, защото й казах, че баща й се храни на нашата маса — извика Растиняк.

Пансионерите се спогледаха. Горио сведе поглед, извърна се и си избърса очите.

— Пръснахте ми емфие в окото — каза той на съседа си.

— От сега нататък всеки, който засегне дядо Горио — намеси се Йожен и изгледа съседа на някогашния макаронаджия, — ще има работа с мене. Той струва повече от всички нас. Не говоря за дамите — допълни той, като се обърна към госпожица Тайфер.

С тези думи разговорът приключи. Йожен ги произнесе така, че накара сътрапезниците си да млъкнат. Само Вотрен му рече насмешливо:

— Щом смятате да се нагърбите с покровителството на дядо Горио и да се пишете негов отговорен редактор, ще трябва добре да умеете да държите шпага и да стреляте с пистолет.

— Имам това предвид — каза Йожен.

— Значи, от днес влизате в бой, а?

— Може би — отвърна Растиняк. — Но на никого няма да давам сметка за работите си, тъй като и аз не се мъча да отгатна какво правят другите, например нощем.

Вотрен изгледа Растиняк накриво:

— Моето момче, когато човек не иска марионетките да го правят на глупак, трябва направо да влезе в бараката, а не само да надзърта през дупките на пердето. — Но като видя, че Йожен пак кипва, добави: — Стига приказки. С вас ще си поговорим, когато поискате.

Обедът продължи мрачно, натегнато. Покрусен от думите на студента, дядо Горио не разбра, че настроението към него се е променило и че сега той има млад защитник, който е в състояние да прекрати тормоза срещу него.

— Значи — тихо каза госпожа Воке, — излиза, че господин Горио има дъщеря графиня?

— И баронеса — отвърна й Растиняк.

— Само за това го бива — каза Бианшон на Растиняк. — Изследвах му главата: има само една изпъкналост — тази на бащинството. Излиза, че е „вечен баща“.

Йожен беше в такова тежко настроение, че шегата на Бианшон не можа да го разсмее. Искаше да се възползва от съветите на госпожа Дьо Босеан и се питаше откъде и как да намери пари. Пред очите му се разгръщаха светските простори, едновременно пусти и пълни. След като вечерята свърши, остана сам в трапезарията.

— Та, значи, вие сте видели дъщеря ми? — запита Горио развълнуван.

Сепнат от унеса си, Йожен хвана ръката на стареца и го погледна с особена нежност.

— Вие сте добър и достоен човек — каза той. — После ще говорим за вашите дъщери.

Без да слуша повече дядо Горио, той отиде в стаята си и написа на майка си следното писмо:

„Мила майко,

Виж дали не ще намериш за мене трета гръд. Сега съм в такова положение, че мога бързо да забогатея. Необходими са ми хиляда и двеста франка, и то на всяка цена. Не казвай нищо за моята молба на баща ми, защото той може да се противопостави, а ако сега не получа тези пари, от отчаяние ще се застрелям. Ще ти обясня доводите си, когато се видим, иначе би трябвало да ти напиша цели томове, за да разбереш в какво положение се намирам. Не съм играл комар, скъпа мамо, нямам дългове. Но ако държиш да запазиш живота, който си ми дала, трябва да ми намериш тези пари. Както и да е, сега ходя у виконтеса Дьо Босеан, която ме взе под свое покровителство. Трябва да се движа във висшето общество, а нямам пари дори за свестни ръкавици. Мога да ям само хляб, да пия само вода, ако трябва, ще гладувам, но не мога без сечивата, с които тук се копае лозето. Или ще си пробия път, или ще остана в калта. Знам колко надежди възлагате на мене и искаш бързо да ги оправдая. Скъпа мамо, продай някои стари скъпоценности, скоро ще получиш от мен други в замяна. Добре ми е известно положението, в което се намира нашето семейство и мога да преценя колко ще ти струва подобна жертва. Бъди уверена, че ненапразно те моля да я направиш, иначе, значи, съм чудовище. Трябва да разбереш, че в случая говори само гласът на една наложителна необходимост. Цялото наше бъдеще зависи от тази помощ, която ще ми позволи да започна борбата. Защото животът в Париж е непрекъсната борба. Ако няма друга възможност да се намери цялата сума, продайте лелините дантели, кажи й, че ще й изпратя по-хубави и пр.“

Писа и на двете си сестри — поотделно — с молба да му изпратят колкото имат спестени пари и за да им ги измъкне, без те да споменат пред другите за жертвата, която положително с радост щяха да направят за него, позова се на тяхната чувствителност, докосна струните на честта, толкова изопнати и отзивчиви в младите сърца. Но след като написа писмата, вместо да се успокои, почувства напрежение, което не можеше да овладее: трепереше, стряскаше се. Честолюбивият младеж познаваше чистотата и благородството на тези души, погребани в затънтения роден край, знаеше каква мъка ще причини на двете си сестри и същевременно колко голяма ще бъде радостта им, с каква наслада тайничко ще си говорят за любимия брат в дъното на градината. Съвестта му го озари и му ги показа как броят скришно своите нищожни богатства: той сякаш ги видя как пускат в ход цялата си момичешка хитрост, за да му изпратят парите „тайно“; първата лъжа в живота им щеше да бъде от великодушие.

„Сърцето на сестрата е чисто като диамант, а обичта й безгранична!“ — рече си Йожен.

Досрамя го, че им писа. Колко искрени щяха да бъдат техните пожелания за успех, колко чист щеше да е устремът на душите им към небето! С каква радост щяха да се пожертват! Каква болка щеше да изпита майка му, ако не успееше да му изпрати цялата сума! И всички тези прекрасни чувства, тези ужасни жертви щяха да му послужат като стъпало, за да стигне до Делфин дьо Нюсенжан. Няколко сълзи, последни зрънца тамян, хвърлени върху свещения семеен олтар, бликнаха от очите му. Обзет от отчаяние, той неспокойно закрачи из стаята. В този миг Горио го зърна през открехнатата врата, влезе и го запита:

— Какво ви е, господине?

— Ах, съседе, аз още съм син и брат така, както вие сте баща. Прав сте, че треперите за графиня Анастази: тя има връзка с някой си Максим дьо Трай, който ще я погуби.

Горио измърмори няколко думи, чийто смисъл Йожен не успя да долови, и си отиде. На другия ден Растиняк прати писмата по пощата. Той се колеба до последния миг, но ги пусна в кутията и каза: „Ще успея!“ — думи на комарджия или на голям пълководец, съдбоносни думи, които по-често водят до гибел, отколкото до спасение.

Няколко дни по-късно Йожен отиде у госпожа Дьо Ресто, но не бе приет. Потърси я и трети път, но и трите пъти вратата й се оказа затворена за него, макар че избра часове, когато граф Максим дьо Трай не беше там. Виконтесата излезе права. Студентът престана да учи. Ходеше на лекции колкото за проверката и веднага след това си тръгваше. Както повечето студенти и той имаше намерение да се стегне, когато наближат изпитите; беше решил да мине семестриално втората и третата година и накрая сериозно да се заеме да изучи цялото право. Така че му оставаха петнадесет свободни месеца, през които можеше да се впусне по парижкия океан, да търгува с жени или да лови богатства. Тази седмица той посети два пъти госпожа Дьо Босеан — отиваше при нея, когато колата на маркиз Д’Ажуда потегляше. Тази забележителна жена, най-поетичната личност в предградието Сен-Жермен, удържа победа и успя да отложи за известно време брака на госпожица Дьо Рошфид с маркиз Д’Ажуда-Пинто. Но през последните няколко дена страхът, че ще загуби щастието си, бе възпламенил цялата й страст и това ускори катастрофата. И маркиз Д’Ажуда, и Рошфид бяха погледнали на скарването и сдобряването като на благоприятно обстоятелство — надяваха се, че госпожа Дьо Босеан ще свикне с мисълта за този брак и ще пожертва утринните си срещи заради неизбежното бъдеще. Така че въпреки всички свещени клетви, които повтаряше всеки ден, господин Д’Ажуда разиграваше комедия, а виконтесата нямаше нищо против да я мамят. „Вместо благородно да скочи през прозореца — казваше най-добрата й приятелка херцогиня Дьо Ланже, — тя се оставя да я изблъскват по стълбата.“ Все пак този последен отблясък пред залеза доста дълго задържа виконтесата в Париж и й даде възможност да услужи на младия си сродник, към когото изпитваше суеверна привързаност. Йожен се отнасяше към нея предано и съчувствено при обстоятелства, когато обикновено жените в ничий поглед не срещат нито милост, нито истинска утеха. Най-често в такива случаи, ако някои мъж им заговори нежно, той прави това със задна цел.

В желанието си съвършено да разбере шахматната партия, която му предстоеше, преди да се опита да акостира в дома Нюсенжан, Растиняк се зае да проучи миналото на Горио и събра достоверни сведения, които могат да се предадат накратко както следва:

Преди Революцията Жан-Жоашен Горио бил прост работник в някаква фабрика за фиде. Сръчен, пестелив и предприемчив, той закупил предприятието на господаря си, който станал случайно жертва по време на първия бунт през 1789 година. Настанил се на улица Жюсиен при житния пазар и с грубоват, но верен усет за действителността поел председателството на своята секция, за да осигури на предприятието си покровителството на най-влиятелните хора през това опасно време. Тази благоразумна постъпка станала причина за неговото забогатяване, започнало по време на истинския или умишлено предизвикан глад, вследствие на който житото в Париж достигнало неимоверни цени. Народът се изтрепвал пред вратите на хлебарниците, докато някои хора спокойно си купували тестени произведения в бакалниците. Тази година гражданинът Горио натрупал капитал, който по-сетне му дал възможност да търгува със замах, какъвто човек може да си позволи само при наличността на много пари. Случило му се това, което се случва с хората, надарени с ограничени възможности: посредствеността му го спасила. Впрочем размерът на богатството му станал известен едва когато вече не било опасно и то не предизвикало завист у никого. Горио сякаш вложил целия си ум в търговията с жито. Станело ли въпрос за жито, за брашно, за зърно, за качествата и произхода им, за грижи за запазването им, за предвиждане на цените или каква ще бъде реколтата, за намиране на евтини житни храни, за доставки от Сицилия или Украйна, нямало равен на Горио. Само да го видел човек как търгува, как обяснява законите за вноса на зърно, как ги проучва, как долавя слабостите им, решавал, че е достоен за министър. Търпелив, деен, енергичен, упорит, бърз, акуратен в изпращането на стоката си, той имал орлов поглед, сещал се пръв, предвиждал всичко, криел всичко; бил дипломат в замислите, войник при изпълнението. Вън от специалността си, от простото си тъмно дюкянче, на прага на което прекарвал свободните си часове, облегнал рамо на рамката на вратата, той пак ставал тъп и груб работник, човек, неспособен да разбере една мисъл, безразличен към духовните радости, заспивал на представления, бил един от онези парижки долибановци^[24], чиято сила е в глупостта. Такива хора си приличат по едно — в сърцето на почти всички ще откриете някое възвишено чувство. Две чувства изпълвали цялото сърце на макаронаджията и поглъщали цялата му нежност така, както търговията с жито заемала цялото му съзнание. Жена му, единствена дъщеря на богат чифликчия от Бри, била за него предмет на обожание, на безгранична любов. Горио се възхищавал от това крехко и силно, чувствително и красиво същество, пълна противоположност на самия него. Ако може да се говори за вродено чувство у мъжа, нима то не е гордостта, че покровителства някое слабо създание? Прибавете и любовта, тази силна благодарност на всички откровени души към източника на техните удоволствия, и ще разберете някои доста странни душевни явления. След седем години безоблачен живот за свое нещастие Горио загубил жена си: тя била започнала да му влияе и извън областта на чувствата и може би щяла да облагороди неговата първобитна природа, може би щяла да посее в него стремеж към обществото, усет към живота. При това положение бащинското чувство у Горио се развило извън разумните граници. Той прехвърлил любовта от жена си, която смъртта му отнела, върху двете си дъщери и отначало те напълно оправдали голямото му чувство. Богати търговци и чифликчии се надпреварвали да му предлагат дъщерите си, но той решил да остане вдовец. Тъст му, единственият мъж, когото Горио обичал, казвал с положителност, че зет му решил да не изневерява на жена си дори и след смъртта й. Неспособни да разберат такова възвишено безумие, хората от пазара започнали да му се подиграват и му прикачили някакъв смешен прякор. Но върху рамото на първия, който, пийнал по случай някакъв пазарлък, си позволил да го произнесе пред макаронаджията, се стоварил такъв юмручен удар, че той полетял с главата напред към крайпътния камък на улица Облен. Безумната обич, боязливата и нежна привързаност на Горио към дъщерите му била толкова известна, че веднъж някакъв негов конкурент, за да може да определя свободно цените, решил да го отстрани от пазара и му казал, че кабриолет съборил Делфин. Макаронаджията пребледнял, позеленял и веднага напуснал тържището. След това няколко дена лежал болен вследствие уплахата, причинена му от тази мнима тревога. В случая не приложил смъртоносния си удар по рамото, но прогонил конкурента от пазара, като дочакал сгоден момент и го разорил. Естествено възпитал дъщерите си съвсем неразумно. При богатство, което му носело годишен доход над шест хиляди франка, Горио харчел за себе си не повече от хиляда и двеста франка и цялото му щастие се състояло в това да задоволява всички прищевки на момичетата. Той наел най-добрите учители, за да им дадат всички познания, необходими за едно добро възпитание, както и гувернантка. За щастие тя се оказала разумна жена с добър вкус. Момичетата учели да яздят кон, имали карета, живеели, както живеят любовниците на старите богати благородници. Достатъчно било да пожелаят нещо, и баща им бързал да им го достави независимо от цената. В замяна на даровете си той искал само милувки. Естествено за Горио дъщерите му стояли много над него, наравно с ангелите. Клетникът обичал дори болката, която те му причинявали. Когато дъщерите му станали на възраст за женене, те имали възможност да си изберат мъж по вкус, тъй като всяка щяла да получи в зестра половината от бащиното си състояние. Граф Дьо Ресто започнал да ухажва Анастази заради красотата й и понеже имала аристократически наклонности, тя приела да напусне бащиния си дом, за да влезе във висшето общество. Делфин обичала парите и се омъжила за барон Дьо Нюсенжан, банкер от немски произход, който получил баронската си титла по време на Свещената империя^[25]. Горио си останал макаронаджия. Но дъщерите му започнали да се дразнят, че продължава да се занимава с търговия, макар тя да била целият му живот. След като пет години настоявали, той се съгласил да ликвидира предприятието си, да живее с лихвите от капитала си и от печалбите натрупани през последните години. Този именно капитал госпожа Воке, у която той се бе настанил на пансион, оцени, че носи между осем и десет хиляди франка рента. Той примирено решил да отиде в нейния дом, след като с отчаяние разбрал, че зетьовете му не само не позволяват на дъщерите му да го вземат при себе си, но дори и да го приемат открито.

Тези сведения бяха единственото, което знаеше за Горио някой си господин Мюре, откупил предприятието му. Така че предположенията, които бе изразила в присъствие на Растиняк херцогиня Дьо Ланже, напълно се потвърждаваха. С това приключва изложението на тази тъмна, но страшна парижка трагедия.