Памела Травърз
Мери Попинз отваря вратата (4)

Четвърта глава
Мраморното момче

— И не забравяйте да ми купите вечерния вестник! — каза мисис Банкс, подаде две пени на Джейн и я целуна за довиждане.

Майкъл погледна майка си въпросително.

— Това ли е всичко, което ще ни дадеш? — попита той. — А ако срещнем Сладоледаджията?

— Добре, де — каза мисис Банкс с неудоволствие, — ето ви още шест пени. Но аз мисля, че вие сте прекалено глезени деца. Когато аз бях малко момиче, не ядях сладолед всеки ден.

Майкъл я погледна с любопитство. Той не можеше да повярва, че тя някога е била малко момиченце. Мисис Банкс с къса поличка и коса, стегната с панделки? Невъзможно!

— Предполагам — каза той навъсено, — че не си го заслужавала!

Той мушна монетата от шест пенса в джобчето на моряшкото си костюмче.

— Четири пенса за сладоледите — каза Джейн, — а с останалите ще си купим „Големите приключения“.

— Госпожице, направете ми път, ако обичате! — каза високомерен глас зад нея.

По стълбите, с Анабел в ръце, прилежна и кокетна като моден манекен, слизаше Мери Попинз. Тя сложи Анабел в количката и тръгна след децата.

— А сега, ходом марш — в парка! — изкомандва тя. — И без никакви отклонявания!

Надолу по алеята, боричкайки се, тичаха Джейн и Майкъл, а по петите им ги следваха Джон и Барбара. Слънцето се беше разпънало над улица „Черешова“ като огромен светъл чадър. Дроздове и косове пееха горе на дърветата. Долу, в края на улицата, адмирал Бум деловито косеше тревата пред къщата си.

В далечината се чуваше маршова музика. Оркестърът свиреше в края на парка. По алеите се разхождаха клюкарстващи госпожици под шарени чадъри, разменящи си последни новини.

Пазачът на парка в летния си костюм — син, с червена ивица на ръкава — наглеждаше всички, като прекосяваше моравите.

— Спазвайте правилата! Не газете тревата! Хвърляйте боклуците в кошчетата! — викаше той.

Джейн се наслаждаваше на сънената слънчева гледка.

— Това е също като в музикалната кутия на мистър Туигли — каза тя с щастлива въздишка.

Майкъл допря ухото си до стъблото на един дъб.

— Струва ми се, че го чувам как расте! — извика той. — То издава тих, мек, скърцащ звук…

— Гледай да не заскърцаш след малко към къщи, ако не побързаш! — предупреди го Мери Попинз.

— Забранено е правенето на боклук в парка! — викаше Пазача, минавайки по алеята с липите.

— Ти си боклук! — отвърна троснато Мери Попинз, и високомерно си вирна главата.

Пазачът си свали шапката, а лицето му се издължи, като гледаше отдалечаващия се гръб на Мери Попинз. По начина, по който тя се усмихваше, личеше, че не се съмнява, че той продължава да я гледа. И как би могъл да не гледа, мислеше си тя, та нали е облечена с новото си бяло сако, с розова якичка и розово коланче, с четири розови копчета отпред.

— Накъде сме днес? — попита Майкъл.

— Това ще разберете по-късно! — отговори тя превзето.

— Аз само питах… — започна Майкъл.

— Тогава не питай! — посъветва го тя и предупредително изсумтя.

— Тя никога не ме оставя да кажа нещо! — мърмореше той под шапката на Джейн. — Някой ден ще онемея и тогава тя ще съжалява!

Те се тътреха след нея, без да кажат и дума, а слънцето меко приличаше. Мери Попинз буташе детската количка пред себе си, сякаш беше на някакво опасно рали.

— Насам, моля! — изкомандва тя внезапно и завъртя количката надясно.

Сега вече те знаеха къде отиват. Защото малката пътечка, по която свиха от Алеята на липите, водеше към езерото.

Там, зад сенчестите тунели, беше разположено огледалното късче вода. То блещукаше и танцуваше в мрежата от слънчеви лъчи, и сърцата на децата затупкаха по-бързо, когато те тичаха към него по пътечката.

— Аз ще си направя лодка и ще отплавам за Африка! — извика Майкъл и веднага забрави, че е сърдит.

— Аз отивам за риба! — извика Джейн и се впусна в галоп след него.

Със смях и радостни викове, размахвайки шапките си, те стигнаха до блестящата на слънцето вода. Около езерото бяха наредени прашни зелени пейки, които търпеливо чакаха някой да седне на тях. Патиците с крякане се разхождаха по брега и старателно търсеха корички хляб.

До самата вода на езерото стоеше мраморна статуя на Момчето с Делфина. Тя искреше яркобяла между езерото и небето. Едно малко парченце от носа на Момчето беше отчупено, а около глезена му имаше една черна и тънка като конец ивица. Един от пръстите на лявата му ръка беше счупен на сгъвката. Всичките пръсти на краката му бяха натрошени.

Така то стоеше на своя висок пиедестал, леко прегърнало с ръка Делфина. Главата на Момчето, с начупени мраморни къдрици, беше наведена към водата. То се вглеждаше в нея замислено с големите си мраморни очи.

В основата на пиедестала с избледнели златни букви беше издълбано името „НЕЛЕУС“.

— Колко бял е той днес — дълбоко въздъхна Джейн, мижейки от светещия мрамор.

И в този момент тя забеляза Възрастния Господин.

Той седеше в краката на статуята и четеше книга с помощта на голяма лупа. Плешивата му глава беше прикрита от слънцето с една копринена носна кърпичка с възелчета в ъглите. На пейката до него беше оставена черната му шапка.

Децата зяпнаха странната фигура с учудени очи.

— Но това е любимото място на Мери Попинз! Тя ще се ядоса — възкликна Майкъл.

— Така ли? Че кога съм се ядосвала? — чу се нейният глас зад гърба му.

Тази забележка направо го шокира.

— Но ти често си ядосана, Мери Попинз — каза той. — Най-малкото по петдесет пъти на ден!

— Никога! — отсече тя сърдито. — Имам търпението на боа! Просто си казвам мнението!

Тя се врътна и седна на пейката, която беше точно срещу статуята. След това погледна към Възрастния Господин. Това беше поглед, който би могъл да убие всеки друг. Но на Възрастния Господин нищо му нямаше. Той беше потънал в книгата си и не обръщаше внимание на никого. Мери Попинз изсумтя раздразнено, извади от количката работната си чанта и започна да кърпи чорапи.

Децата играеха около искрящата вода.

— Това е моята лодка! — изрева от възторг Майкъл и грабна една шарена хартия от кошчето за боклук.

— Аз ловя риба — каза Джейн. Тя лежеше по корем, опънала ръката си над водата. Представяше си, че има въдица в ръката си и корда с кукичка и червей. Тя знаеше, че след малко някоя риба ще доплува мързеливо до кукичката и ще глътне червея. Тогава с рязко движение ще я издърпа и ще я занесе вкъщи в шапката си. Във въображението си тя вече чуваше, как мисис Брил казва: „О, не може да бъде! Та това е точно това, което ни трябва за вечеря!“

Близнаците щастливо си пълзяха наоколо. Майкъл управляваше кораба си, попаднал в ужасна буря. Мери Попинз седеше изправена на своята пейка и поклащаше с единия крак количката. Сребърната й игла проблясваше на слънцето. В парка всичко беше спокойно, сънливо, неподвижно.

Тряс!

Възрастния Господин затвори своята книга и трясъкът разтърси тишината.

— О — запротестира тънък глас, — можехте да ме оставите да си довърша!

Джейн и Майкъл се огледаха учудено. Те зяпнаха. Примигнаха. И зяпнаха отново. На тревата пред тях стоеше малката мраморна статуя. Момчето държеше в ръцете си мраморния Делфин и пиедесталът беше съвсем празен.

Възрастния Господин отвори широко уста. После я затвори и я отвори отново.

— Ъ-ъ-ъ! Казахте ли нещо? — промълви той най-накрая, а веждите му се качиха чак до върха на главата му.

— Да, разбира се, че казах — отвърна Момчето. — Аз четях през рамото ви оттам… — той посочи празния пиедестал. — Но вие затворихте книгата твърде бързо. Аз исках да довърша приказката за Слона и да разбера, как му пораства хобот.

— О, моля за извинение — каза Възрастният Господин, — нямах представа, ъ-ъ-ъ, за това. Разбирате ли, винаги спирам да чета в четири. Трябва да се прибера вкъщи за чая.

Той стана, сгъна носната си кърпа и взе черната си шапка.

— Е, тогава, щом като вече няма да четете — каза Момчето невъзмутимо, — можете да дадете книгата на мен.

Възрастния Господин се дръпна назад, притискайки книгата до гърдите си.

— О, боя се, че не бих могъл да направя това! — каза той. — Разбирате ли, аз току-що я купих. Много исках да я прочета, когато бях малък, но големите винаги я изкупуваха първи. Сега, когато се сдобих със своя собствена, не ми се ще да се разделям с нея.

Възрастния Господин гледаше статуята с безпокойство, сякаш се страхуваше, че във всеки един момент тя може да му грабне книгата.

— Бих могла да ви разкажа за детето на Слона… — Джейн промърмори срамежливо на Момчето.

Той се обърна към нея с Делфина в ръце.

— О, Джейн, ще го направиш ли наистина? — възкликна изненадано Момчето. Мраморното му лице светеше от удоволствие.

— А аз ще ти разкажа за „Жълтото куче Динго“ — каза Майкъл, — и за „Пеперудата, която тропала с крак“.

— Не — изведнъж възрази Възрастния Господин. — Ето ме мен, с костюм, шапка и обувки. А той е чисто гол. Аз ще му дам книгата! Изглежда — добави той с тъжна въздишка, — не ми е писано да я имам.

Възрастния Господин погледна книгата за последен път и, след като я даде на Момчето, веднага се обърна с явно желание да си тръгне. Но Делфинът се беше размърдал и привлякъл вниманието му, затова той отново се обърна към Момчето.

— Между другото, чудя се, как сте хванали това морско животно? Какво сте използвали, въдица или мрежа? — попита той с любопитство.

— Нито едното, нито другото — отвърна Момчето с усмивка. — Той ми е даден по рождение.

— О, разбирам — закима Възрастния Господин, въпреки че все още изглеждаше доста объркан. — Е, аз трябва да си тръгвам. Приятен ден!

Той приповдигна черната си шапка и забърза надолу по пътечката.

— Благодаря ви! — викна след него Мраморното Момче и с нетърпение отвори книгата. На свободната страница отпред беше написано с разкрачен почерк:

— Ще задраскам неговото име и ще напиша моето вместо него — щастливо се усмихна Момчето на Джейн и Майкъл.

— Но какво е твоето име? И как можеш да четеш? — възкликна Майкъл изумено.

— Името ми е Нелеус — със смях отвърна Момчето, — а чета с очите си, разбира се.

— Но ти си само една статуя — възрази Джейн, — а статуите обикновено не се разхождат и не говорят. Интересно, как слезе от пиедестала.

— Ами, скочих — отговори Нелеус и отново се усмихна, докосвайки мраморните си къдрици. — Толкова съжалявах, че не мога да довърша тази приказка, че нещо се случи с краката ми. Първо те се свиха, после подскочиха и в следващия момент усетих, че съм на тревата — той сви пръстчетата на малките си крака и зашляпа по земята. — О, колко щастливи сте вие, човешките същества, че можете да правите това всеки ден! Толкова пъти съм ви наблюдавал, Джейн и Майкъл, и толкова пъти съм искал да сляза и поиграя с вас. А сега най-сетне моето желание се изпълни. О, кажете ми, че ми се радвате!

Той докосна с мраморните си пръсти бузите им и затанцува около тях. Сетне, преди да му кажат и дума, се втурна към езерото и потопи ръката си във водата.

— Значи, такава била водата! — възкликна той. — Толкова дълбока и синя, и толкова лека, като въздуха! — Мраморното Момче се наведе над искрящото езеро, а Делфинът махна с опашка, изплъзна се от ръцете му и се пльосна във водата.

— Хванете го! Той ще потъне! — уплаши се Майкъл.

Но Делфина нямаше намерение да потъва. Той плуваше из цялото езеро, порейки водата. Гмуркаше се, хващаше опашката си с уста, скачаше във въздуха и се гмуркаше отново. Представлението беше точно като номер в цирка. Когато Делфинът се върна мокър в ръцете на стопанина си, децата не се сдържаха и му заръкопляскаха.

— Хубаво ли беше? — попита Нелеус завистливо. Делфинът се усмихна и кимна.

— Хубаво! — извика добре познат глас зад тях. — Аз наричам това изключително беладжийство!

Мери Попинз стоеше на брега на езерото, а погледът й беше остър като иглата й за кърпене. Нелеус подскочи на краката си с уплашен вид и сведе глава пред нея. Той изглеждаше твърде малък и срамежлив.

— Мога ли да попитам, кой ти позволи да слезеш долу? — лицето й беше придобило обичайния й ядосан вид.

Нелеус виновно поклати глава.

— Никой — замрънка той. — Краката ми подскочиха от само себе си, Мери Попинз!

— Добре би било да скочат отново на мястото си. Нямаш право да слизаш от пиедестала си.

Нелеус вдигна отново мраморната си глава и слънцето освети малкия му очукан нос.

— О, Мери Попинз, не може ли да остана долу — замоли се той. — Позволи ми да остана и поне малко да поиграя с Джейн и Майкъл! Ти не знаеш колко ми е самотно там горе, където мога да говоря само с птиците! — искрените мраморни очи я разчувстваха. — Моля те, Мери Попинз! — прошепна той меко и събра умоляващо мраморните си ръце.

Тя се загледа надолу замислено, сякаш взимаше решение. Погледът й омекна. Лека усмивка се прокрадна на лицето й и повдигна крайчетата на устните й.

— Добре, но само за този следобед! — каза тя. — Само този път, Нелеус! И никога повече!

— Никога, обещавам, Мери Попинз — той се усмихна дяволито.

— Познаваш ли Мери Попинз? — учуди се Майкъл. — Откъде я познаваш? — искаше да знае той, защото изпитваше известна ревност.

— Разбира се, че я познавам! — с усмивка възкликна Нелеус. — Тя е много стара приятелка на баща ми.

— А как се казва баща ти? Къде е той? — Джейн щеше да се пръсне от любопитство.

— Много далече. На гръцките острови. Той се казва Краля на Морето — очите на Нелеус се изпълниха с мъка.

— Какво прави той? — попита Майкъл. — Ходи ли на работа в Сити, като татко?

— О, не! Той никога никъде не ходи. Само стои на една скала над морето, държи тризъбец и надува рог. До него седи майка ми и реши косата си. Пелиас — моят по-малък брат, свири в краката им с мраморна раковина. По цял ден чайките летят над тях, хвърляйки черни сенки на мраморните им тела, и им съобщават новините от пристанището. През деня те наблюдават корабите, които пристават на кея и пак тръгват в морето. През нощта слушат как тъмните като вино води се блъскат в брега под тях.

— Колко хубаво! — възкликна Джейн. — Но защо си ги напуснал?

Тя си мислеше, че никога не би могла да остави мистър и мисис Банкс и Майкъл сами на скалите в Гърция.

— Аз не исках да тръгвам — каза Мраморното Момче. — Но как може една статуя да се противопостави на хората? Те винаги идваха да ни гледат — изучаваха, любопитстваха, докосваха ръцете ни. Те обясняваха, че сме били направени преди много време от знаменит скулптор. И веднъж един човек каза: „Аз ще взема него!“ и посочи мен. Така че, наложи се да тръгна.

За секунда Нелеус скри очите си зад перката на Делфина.

— Какво стана по-нататък? — попита Джейн. — Как се озова в парка?

— В колет — каза Нелеус равнодушно и се изсмя, като видя колко се учуди тя. — О, не знаеш ли, ние, статуите, винаги пътуваме по този начин. Моето семейство много се търси. Хората ни искат за паркове, музеи и градини. Така че ни купуват и ни пращат по пощата. Изглежда, никога не им хрумва, че някои от нас се чувстват… самотни — той се поколеба за малко каква дума да избере. След това си вдигна гордо главата. — Но нека не мислим за това! — възкликна. — Сега е много по-добре, откакто вие двамата дойдохте. О, Джейн и Майкъл, аз ви познавам толкова добре, сякаш сте част от моето семейство. Знам всичко за хвърчилото на Майкъл и за неговия компас, за долтънската купа и Робъртсън Ай, и даже знам какво вечеряте обикновено. Никога ли не сте забелязвали, че ви слушам? Или пък, че чета приказки през раменете ви?

Джейн и Майкъл поклатиха глави.

— Знам „Алиса в страната на чудесата“ наизуст — продължи той. — И по-голямата част от „Робинзон Крузо“. А също и „Всичко, което една дама трябва да знае“, която е любимата книга на Мери Попинз. Но най-хубави са разноцветните комикси, особено онези, които се наричат „Големите приключения“. Какво става с Тигърчето Тим в новия брой? Дали ще се освободи от Чичо Мопси?

— Новият брой излиза днес — каза Джейн. — Ще го прочетем заедно!

— О, Боже! Колко съм щастлив! — извика Нелеус. — Имам „Детето на Слона“ и новия брой на „Големите приключения“, а и краката ми са толкова гъвкави! Не зная кога е рожденият ми ден, но мисля, че трябва да е днес — той прегърна Делфина и книгата и заподскача весело в тревата.

— Хей! Дзън-дзън-дзън! Внимавайте къде ходите! — предупредително се провикна Сладоледаджията. Той буташе количката си покрай езерото. На количката пишеше с големи букви:

— Спри, спри, спри, спри! — завикаха децата бясно и се затичаха след количката.

— Шоколадов! — извика Майкъл.

— Лимонов! — извика Джейн.

А малките дебели близнаци протегнаха ръце и с радост взеха това, което им дадоха.

— А ти какво ще искаш? — попита Сладоледаджията, когато Нелеус приближи и застана срамежливо до него.

— Аз не знам какво да си избера — каза Нелеус. — Никога до сега не съм опитвал.

— Какво? Никога не си ял сладолед? Какво ти е, болен стомах? Момче с твоите размери би трябвало да знае всичко за сладоледите! Ето! — Сладоледаджията бръкна в количката и извади оттам ягодов на пръчка. — Вземи този и виж дали ще ти хареса!

Нелеус счупи надве сладоледа с мраморните си пръсти. Пъхна едната половина в устата на Делфина и започна да ближе другата.

— Много вкусно! — каза той. — Много по-хубаво от морски водорасли.

— От морски водорасли ли? И аз така мисля! Какво общо имат морските водорасли със сладоледа? Но щом се заговорихме за морски водорасли, каква е тази прекрасна огромна риба? — Сладоледаджията посочи Делфина. — Ако я занесеш в рибарницата, ще ти платят за нея чудесна цена.

Делфинът махна с опашка, придавайки си безразличен вид.

— Но аз не искам да го продавам — каза Нелеус бързо. — Той не е просто риба, той е приятел!

— Доста рибешки вид има твоят приятел! — каза продавачът. — Защо не ти каже да си облечеш дрехи. Ще умреш от студ, ако продължаваш да ходиш чисто гол! Е, не исках да те обидя! Дзън-дзън, дзън-дзън! — Сладоледаджията потегли, свирукайки и дзънкайки със звънеца си.

Нелеус погледна децата с крайчето на окото си и те тримата избухнаха в смях.

— О, Боже! — възкликна Нелеус, който едва успяваше да си поеме дъх. — Струва ми се, че той ме помисли за човек! Трябва ли да го настигна и да му обясня, че е сбъркал? Че не съм носил дрехи две хиляди години и досега не съм хващал дори и хрема?

Момчето тъкмо щеше да хукне след количката, когато Майкъл извика:

— Внимавай! Желания идва! — и глътна остатъка от сладоледа наведнъж.

Защото Желания, който принадлежеше на мис Ларк, имаше навика да скача върху децата и да отнема храната от ръцете им. Той имаше груби, невъзпитани, вулгарни маниери и никого не уважаваше. Но какво друго може да се очаква от огромен пес, полуовчарски-полуловджийски, съчетал най-лошите черти и на двете породи.

Той тичаше тромаво по тревата, подскачайки и усмихвайки се с изплезен език. Андрю, който беше възпитан толкова добре, колкото Желания зле, грациозно тичаше в тръс след него. Самата мис Ларк, останала съвсем без дъх, ги следваше.

— Излязохме за една малка разходка преди чая! — зачурулика тя. — Денят е толкова хубав и кучетата настояваха. Боже Господи, какво виждам!

Тя спря рязко и, задъхвайки се, се втренчи в Нелеус. Лицето й, което и без това беше зачервено, стана още по-червено. Тя изглеждаше крайно възмутена.

— О ти, непослушно, проклето момче! — развика се тя. — Какво правиш на горката риба! Не знаеш ли, че ще умре, ако стои на сухо!

Нелеус повдигна мраморни вежди. Делфинът изви опашка към устата си, за да скрие мраморната си усмивка.

— Виж — каза мис Ларк. — Тя се гърчи в агония! Трябва веднага да я пуснеш обратно във водата!

— О, не бих могъл да направя това — каза Нелеус бързо, — боя се, че ще е самотен без мен — той се опитваше да бъде учтив с мис Ларк. Но Делфина пляскаше с опашка, правеше й гримаси и се хилеше неуважително.

— Я да не ми отговаряш! Рибите никога не са самотни! Просто си измисляш глупави извинения.

Мис Ларк сърдито се обърна към зелената пейка.

— Мери Попинз, наистина смятам — каза тя, — че трябва повече да наглеждате децата! Това непослушно дете, което и да е то, трябва да пусне рибата обратно, откъдето я е взело!

Мери Попинз удостои мис Ларк с дълъг поглед.

— Страхувам се, че е абсолютно невъзможно, госпожо. Ще му се наложи да ходи твърде далеч.

— Близо или далече, няма значение. Трябва да я върне незабавно. Това е жестокост спрямо животните, която не бива да бъде допускана. Андрю и Желания, тръгвайте с мен! Веднага отивам да разкажа всичко на кмета на Лондон!

Ядосана, тя бързо тръгна, а кучетата я последваха по петите й. Желания злобно присви очи, минавайки покрай Делфина.

— И му кажете да си облече дрехи! Ще изгори на слънцето, ако продължава да се разхожда така! — продължаваше да пищи мис Ларк в далечината.

Нелеус със смях се хвърли на тревата.

— Да изгоря на слънцето! — давеше се той от смях. — О, Мери Попинз, наистина ли никой не разбира, че съм от мрамор?

— Хм — отговори Мери Попинз и изсумтя.

Нелеус й се усмихна дяволито:

— Същото казват и тюлените. Седят на скалите и казват „Хм!“ на залеза!

— Сериозно? — в гласа й прозвуча ирония. Джейн и Майкъл трепетно очакваха това, което със сигурност щеше да последва. Но нищо не се случи. Напротив, най-неочаквано Мери Попинз също се усмихна дяволито. Сините очи и мраморните очи се срещнаха и нежно се усмихнаха.

— Нелеус — каза тя кротко, — имаш още десет минути. Можеш да дойдеш с нас до сергията за книги и обратно.

— А после? — попита той, а ръцете му прегърнаха по-силно Делфина.

Тя не отговори. Погледна към искрящото езеро и кимна към пиедестала.

— О, Мери Попинз, не може ли да остане още малко?… — замолиха се децата, но въпросът застина на устните им, щом Мери Попинз ги погледна.

— Казах, десет минути — отбеляза тя. — Значи, имам предвид десет минути. Няма какво да ме гледате така. Не съм ви Горилата Гризли.

— О, не започвайте да спорите! — възкликна Нелеус. — Не трябва да губим и секунда! — скочи на краката си и сграбчи ръката на Джейн. — Покажи ми къде е сергията за книги! — каза той и я задърпа през полянките.

Мери Попинз качи близнаците на количката и забърза след тях заедно с Майкъл.

Джейн и Мраморното Момче леко тичаха по лятната трева. Къдриците им се развяваха на вятъра. Нейното горещо дихание докосваше мраморните му бузи. В меките й, живи пръсти мраморната му ръка ставаше по-топла.

— Насам! — извика тя и завиха по алеята с липите.

В края на алеята, до големия портал, беше пъстрата сергия за книги. Над нея беше закован ярък надпис:

Над сергията висеше ветрило от разноцветни списания. Когато децата се приближиха, мистър Фоли показа главата си през една дупка във ветрилото. Той имаше кръгло, спокойно, мързеливо лице, което изглеждаше така, сякаш нищо не може да го обезпокои.

— И ако това не е Джейн Банкс и някой неин приятел… — забеляза той. — Мисля, че мога да отгатна за какво сте дошли!

— „Вечерни новини“ и „Големите приключения“! — задъхвайки се, Джейн му подаде монетите.

Нелеус сграбчи шареното списание с комикси и започна да прелиства бързо страниците.

— Тигърчето Тим успява ли да се измъкне? — извика Майкъл веднага, щом като дотича, останал без дъх.

— Да, успява! — радостно извика Нелеус. — Слушай:

Тигърчето Тим избягва от ноктите на Чичо Мопси. Неговите нови приключения със Старата Муцуна. Очаквайте следващата история на Тигърчето Тим следващата седмица!

— Ура-а-а! — викаше Майкъл, надничайки зад рамото на Делфина да види картинките.

Мистър Фоли разглеждаше Нелеус с интерес.

— Страхотен кит имаш, синко! Изглежда съвсем човешки. Къде го хвана?

— Не съм го хващал — погледна нагоре Нелеус. — Той ми е подарък.

— Я виж ти! Е, май става за домашен любимец! А ти откъде идваш? Къде е майка ти?

— Тя е много далеч — отвърна Нелеус тъжно.

— Много лошо! — мистър Фоли поклати глава. — И татко ти ли го няма?

Нелеус се усмихна и кимна.

— О, не казвай това! Божичко, сигурно си много самотен! — мистър Фоли погледна мраморното тяло. — А сигурно ти е и студено! Нищо чудно, без нищо на гърба си! — мистър Фоли бръкна в джоба си, чу се подрънкване и той протегна ръката си към Нелеус.

— Ето! Вземи си някаква дрешка с това! Не можеш да се разхождаш без нищо. Пневмония, нали знаеш! Разни измръзвания!

Нелеус зяпна сребърното нещо в ръката си.

— Какво е това? — попита той с любопитство.

— Това е половин крона — каза мистър Фоли. — Само не ми казвай, че никога не си виждал!

— Не, никога, не съм — усмихна се Нелеус. Делфинът също гледаше монетата с интерес.

— Горкото малко момче! Чисто гол и не е виждал половин крона! Някой трябва да се грижи за теб! — мистър Фоли погледна въпросително Мери Попинз. Тя го изгледа настръхнала.

— Някой вече се грижи за него, благодаря ви! — каза Мери Попинз.

Докато говореше, тя разкопча новото си бяло сако и го наметна на раменете на Нелеус.

— Ето — каза припряно, — сега няма да ти е студено. И никакви благодарности за вас, мистър Фоли!

Нелеус гледаше ту сакото, ту Мери Попинз, а мраморните му очи се отваряха все по-широко.

— Искаш да кажеш… че мога да го задържа завинаги? — попита той. — О, скъпо мое тюленче! Благодаря ти! — викаше той и я прегръщаше през кръста с мраморните си ръце. — Виж, Джейн, новото ми бяло сако! Виж, Майкъл, какви прекрасни копчета! — той възбудено тичаше от единия към другия, показвайки новата си придобивка.

— Много добре! — каза мистър Фоли с усмивка. — Така е много по-добре! А с половин кроната ще си купиш едни хубави панталони…

— Но не днес — прекъсна ги Мери Попинз. — И без това сме закъснели. А сега с бърза крачка тръгваме към къщи и ще ви бъда благодарна, ако не се размотавате.

Слънцето бавно се придвижваше на запад, когато тя буташе количката надолу по алеята с липите. Оркестърът в края на парка беше замлъкнал. Шарените чадъри бяха прибрани. Дърветата си стояха неподвижни в сенките. Пазачът никъде не се виждаше.

Джейн и Майкъл вървяха от двете страни на Нелеус, като го бяха хванали за мраморните му ръце. Мълчание беше надвиснало над децата. Тяхното приключение свършваше, също като летния ден. И те се чувстваха едновременно тъжни и щастливи.

— Обичам те, Нелеус — каза Джейн нежно. — Бих искала да останеш с нас завинаги.

— Аз също те обичам — отговори той с усмивка. — Но трябва да се връщам. Обещах.

— Предполагам, че не можеш да оставиш Делфина — каза Майкъл, почуквайки мраморната перка.

Джейн го погледна с укор.

— О, Майкъл, как можеш да бъдеш такъв егоист! Какво би казал ти, ако трябваше да прекараш целия си живот сам-самичък на онзи пиедестал!

— Би ми харесало… ако можеше Делфина да е с мен и да наричам Мери Попинз „тюленче“!

— Ще ти кажа нещо, Майкъл! — каза бързо Нелеус. — Не мога да ти дам Делфина — той е част от мен. Но тази половин крона — не е. Ще ти я дам — бутна монетата в ръката на Майкъл, — а Джейн ще вземе книгата — добави той. — Но обещай ми, Джейн, закълни се, че ще ми даваш да я чета през рамото ти. И всяка седмица трябва да идваш на пейката и да ми четеш „Големите приключения“.

Нелеус погледна книгата за последен път и я мушна под мишницата на Джейн.

— О, обещавам — каза тя убедено и сложи ръка на сърцето си.

— Ще те чакам — каза Нелеус нежно. — Никога, никога няма да те забравя.

— Хайде, вървете, стига сте приказвали! — изсъска Мери Попинз и сви към езерото.

Количката скърцаше и плачеше по пътечката. Но много по-високо от скърцането на колелата се чуваше един добре познат глас. Те вървяха на пръсти след Мери Попинз към сенчестата вода.

— Не съм аз! — протестираше гласът. — И не бих го направил, дори да ми платите!

На брега на езерото, до празния пиедестал, стояха Кметът на Лондон и двамата му съветника. Пред тях, размахвайки ръце и крещейки, стоеше Пазачът на парка.

— Това не е мое дело, Ваша Чест! — уверяваше той. — Мога да се закълна, ако искате!

— Глупости, Смит! — казваше Кметът на Лондон строго. — Ти си човекът, който отговаря за статуите в парка. И ти си този, който би могъл да го направи.

— По-добре да си признаеш! — посъветва го Първия Съветник.

— Това няма да те спаси, разбира се — добави Втория Съветник. — Но ти ще се чувстваш много по-добре.

— Но не съм го направил аз, казвам ви! — Пазачът на парка трескаво размахваше ръце.

— Стига си го увъртал, Смит! Губиш ми времето! — Кметът на Лондон нетърпеливо поклати глава. — Първо, карат ме да дойда тук да гледам някакво голо момче, което, чувам, че малтретирало някаква проклета риба. Сьомга ли каза мис Ларк, или калкан, де да знам! А сега, за капак, откривам, че най-ценната статуя липсва! Аз съм шокиран и отвратен! Аз ви вярвах, Смит! И вижте с какво ми се отплащате!

— Аз виждам! Искам да кажа, че няма нужда да гледам! О, не знам, какво казвам, Ваша Чест! Но аз наистина знам, че никога не съм докосвал статуята! — Пазачът се огледа отчаяно за помощ и погледът му се натъкна на Мери Попинз. Той издаде възторжен вик на триумф и протегна ръка обвиняващо. — Ваше Височество, ето я виновната групичка! Ще си изям шапката, ако не са го направили те!

Кметът на Лондон погледна Мери Попинз, а после пак Пазача.

— Срамувам се от теб, Смит! — той съкрушено поклати глава. — Да обвиняваш уважавана от всички млада жена, че има нещо общо със следобедната случка! Как можа!

Той се поклони почтително на Мери Попинз, която отвърна на поклона с усмивката на лейди.

— Не била виновна, а?! — крещеше Пазача. — Не знаете какво говорите, Ваша Милост! Веднага щом тази госпожица дойде в парка, той се обръща надолу с главата. Весели човечета подскачат в небето, хора слизат от него с хвърчила и ракети, Премиер-министъра подскача с балони и всичко това е твое дело! Ти, пакостнице! — той ядосано размаха пръст срещу Мери Попинз.

— Горкият човек! Горкият човек! Съзнанието му се е замъглило — тъжно каза Първия Съветник.

— Може би ще е по-добре да му сложим белезници? — нервно прошепна Втория Съветник.

— Правете каквото искате с мен! Защо направо не ме обесите? Но не съм го направил аз! — сломен от нещастието, Пазачът се хвърли на пиедестала и горчиво се разрида.

Мери Попинз се обърна и повика с пръст Нелеус. Той дотича на мраморните си крака и се притисна нежно към нея.

— Време ли е? — прошепна и погледна нагоре.

Тя бързо кимна. След това Мери Попинз се наведе, прегърна го и целуна мраморното му чело. За момент Нелеус се притисна към нея, сякаш никога нямаше да я пусне. После се откъсна, потискайки риданията си.

— Довиждане, Джейн и Майкъл! Не ме забравяйте — притисна студените си бузи към техните. И преди да кажат и дума, той вече тичаше под сенките на дърветата към своя пиедестал.

— Никога не съм имал късмет! — виеше Пазача. — Никога, още от малък!

— Нито пък ще имаш, мой човек, поне докато не върнеш статуята — Кметът на Лондон го фиксира със зъл поглед.

Но Джейн и Майкъл не гледаха нито Пазачът на парка, нито Кметът на Лондон. Те гледаха как къдравата главица достигна пиедестала.

Нелеус се покатери, дърпайки Делфина след себе си. Бялото мраморно тяло искреше под лъчите на залязващото слънце. Той стъпи на върха на пиедестала и направи последните няколко несигурни стъпки. После с полувесел-полутъжен жест вдигна малката си мраморна ръка и махна за сбогом. Когато децата също му махнаха, той сякаш трепна. Но може би им се стори така заради сълзите в очите им. Те видяха как Нелеус притисна Делфина към себе си толкова близко, че мраморът се сля между тях. След това той поправи къдриците си с мраморната си ръка, наведе глава и остана неподвижен. Дори розово-бялото сако на Мери Попинз изглежда се беше превърнало в безжизнен мрамор.

— Не мога да я върна, след като никога не съм я взимал! — Пазачът продължаваше да се дави от рев.

— Сега, вижте какво, Смит… — започна Кметът на Лондон. После ахна от учудване и, хващайки се за главата, се дръпна назад. — Дявол да го вземе! Тя се е върнала… — изрева той. — Но… има нещо различно в нея!

Вгледа се по-внимателно в статуята и избухна в доволен смях. После си свали шапката, размаха я бясно и тупна Пазачът на парка по гърба.

— Смит, разбойнико! Значи такава била твоята тайна! Защо не ни каза от самото начало, мой човек? Това наистина е чудесна изненада! Е, сега няма нужда да се преструваш…

Пазачът на парка, онемял от изумление, се беше втренчил в Нелеус.

— Господа! — Кметът на Лондон се обърна към съветниците. — За съжаление ние подценихме горкия човек. Той се доказа не само като чудесен слуга на обществото, но също така и като художник. Виждате ли какво е направил със статуята? Добавил е едно малко мраморно сако с розова яка и розови маншети. Страхотно подобрение, ако питате мен, Смит! Аз никога не съм одобрявал разголени статуи!

— Нито пък аз! — поклати глава Първия Съветник.

— Разбира се, че не — добави Втория Съветник.

— Не се безпокойте, скъпи мой Смит! Ще си получите наградата. От днес надницата ви ще се вдигне с един шилинг и още една лента ще бъде зашита на ръкава ви. Освен това ще говоря за теб с Негово Величество, когато му представям следващия си рапорт.

И Кметът на Лондон, след като още веднъж церемонно се поклони на Мери Попинз, величествено се оттегли, скромно последван от двамата съветника.

Пазачът на парка, който изглеждаше така, сякаш не е сигурен дали е стъпил на главата или на краката си, ги изпрати с дълъг поглед. После обърна опулените си очи към статуята и отново се загледа в нея. Мраморното Момче и Мраморната му Риба се бяха загледали замислено в езерото. Дори да са чули нещо, те не се издаваха. Бяха спокойни, неподвижни и безмълвни, такива, каквито са били винаги.

— А сега, хайде вкъщи, хайде вкъщи, стига дрънканици! — Мери Попинз повика децата с пръст, и те тръгнаха от първата й дума. Половината крона в ръката на Майкъл беше изгаряща и тежка. Студена като мраморната ръка на Нелеус беше книгата под мишницата на Джейн.

Те вървяха по алеята безмълвно, всеки с мислите си. Изведнъж по тревата зад тях се чуха тежки стъпки. Обърнаха се и видяха, че Пазачът на парка тежко тича към тях. Беше си свалил сакото и го размахваше като синьо-червен флаг, закачен на върха на бастуна му. Той спря задъхвайки се до количката и подаде сакото на Мери Попинз.

— Вземи го — каза, едва поемайки си въздух. — Досега разглеждах онова момче там. То носи твоето, с четирите розови копчета. И на теб ще ти трябва, когато захладнее.

Мери Попинз невъзмутимо пое сакото и го наметна върху раменете си. Нейното собствено отражение й се усмихна заговорнически от полираните месингови копчета.

— Благодаря ти — каза тя кокетно на Пазача. Той стоеше пред нея по риза с къси ръкави и клатеше главата си като объркано куче.

— Предполагам, че разбираш какво означава това? — попита той унесено.

— Предполагам, че разбирам — отвърна тя тържествуващо.

И без да каже повече и дума, тя подбутна леко количката и подмина Пазача. Той продължаваше да гледа след нея, почесвайки главата си, докато тя не излезе през портала на парка.

 

 

Мистър Банкс на връщане от офиса видя Мери Попинз с децата и им подсвирна, точно когато те пресичаха алеята.

— Е, Мери Попинз — поздрави я той, — изглеждаш много елегантно с това синьо-червено сако! Да не би да си се присъединила към Армията на спасението?

— Не, сър — отговори тя. От погледа й му стана абсолютно ясно, че тя няма никакво намерение да му обяснява каквото и да било.

— Това е сакото на Пазачът на парка — нетърпеливо каза Джейн.

— Той току-що й го даде — добави Майкъл.

— Какво, Смит? Дал й е сакото от униформата си? Защо? — изуми се мистър Банкс.

Но Джейн и Майкъл внезапно млъкнаха. Те почувстваха как пронизващите очи на Мери Попинз буквално пробиват дупки отзад на главите им. И не посмяха да продължат историята.

— Е, добре, няма значение! — каза мистър Банкс примирително. — Предполагам, че е направила нещо, за да го заслужи!

Децата кимнаха. Но те знаеха, че той никога няма да разбере каква е истината, дори да доживее и до петдесет години. Вървяха по пътечката на градината и стискаха монетата и книгата.

Те си мислеха за детето, което беше им дало тези подаръци, Мраморното Момче, което само един кратък час можа да потича и да поиграе в парка. Мислеха си как той стои сега сам на пиедестала си, любовно прегърнал Делфина — завинаги безмълвен, завинаги неподвижен. Сега меката светлина бе изчезнала от лицето му. Тъмнината щеше да се спусне върху него и звездите и нощта щяха да го прегърнат. Горд и самотен, той стои там и гледа надолу към водата на малкото езеро, унесен в мечти за огромното море и за своя толкова далечен дом…