Братя Грим
Сламка, Въгленче и Бобче

В едно село живеела една старица. Тя събрала веднъж паница боб и решила да го сготви. Запалила огън в огнището и за да се разгори огънят по-бързо, мушнала в него и шепа слама. Докато сипвала боба в тенджерата, не щеш ли, на пода се изтърколило едно бобче и се спряло до една сламка. Скоро след това от огнището изскочило едно горящо въгленче и се шмугнало до другите двама. Тогава сламката рекла:

— Откъде се взехте, мили приятели?

Въгленчето отвърнало:

— Имах късмет да избягам от огъня. Ако не бях побързал, чакаше ме сигурна смърт — щях да се превърна на пепел.

Бобчето рекло:

— И аз се отървах живо и здраво, но ако старицата ме бе сложила в тенджерата, щях да бъда сварено като другите ми братя.

— Дали и към мен съдбата не е била по-благосклонна? — рекла сламката. — Старицата изгори всичките ми сестри и ги превърна на дим и пепел. Грабна тридесет наведнъж и ги погуби. За късмет, аз успях да се изплъзна между пръстите й.

— А какво ще правим сега? — рекло въгленчето.

— Аз мисля — отвърнало бобчето, — тъй като по чудо успяхме да се изплъзнем от ръцете на смъртта, да станем добри другари и за да не ни сполети тук нова беда, да отидем заедно в някоя чужда страна.

Предложението се харесало на останалите и тримата се отправили на път. Скоро стигнали до малък поток и тъй като нямало нито мост, нито брод, не знаели как да го преминат. На сламката й хрумнала една добра идея и тя рекла на останалите:

— Аз ще легна напреко над потока, а вие ще минете като по мост през мен.

Протегнала се сламката от единия до другия бряг, а въгленчето, което било горещо по природа, заситнило пъргаво по новия мост. Но като стигнало до средата и чуло как бучи отдолу водата, се разтреперило от страх. Спряло се и не смеело да продължи по-нататък. Тогава сламката започнала да тлее, счупила се на две и паднала в потока. Въгленчето се плъзнало след нея, изсъскало, щом цамбурнало във водата, и предало богу дух. Бобчето, което предпазливо било останало на брега, прихнало да се смее. Кискало се толкова много, че накрая се спукало. С него щяло да бъде свършено, ако за късмет до потока не бил спрял да отдъхне един шивач, който бил тръгнал да странства по света. Той имал милостиво сърце, извадил игла и конец и зашил бобчето.

То му благодарило, ала тъй като шивачът го зашил с черен конец, оттогава, та до днес, всички бобчета имат по един черен шев.