Фред Саберхаген
Машина-убиец (11)

В храма на Марс

Вълни на объркване заливаха мозъка му, така че той не знаеше нито кой е, нито къде се намира. Не бе в състояние и да предположи откога е започнало това или какво е станало преди него. Нито пък можеше да се противопостави на случващото се или дори да реши, че иска да се противопостави.

В ушите му отекваше монотонно пеене — гърлено ръмжене на варварски гласове:

Зографът непристъпен лес изписал,

във който ни човек, ни звяр не влизал —

с дървета стари, изкривени, кухи…^[1]

Виждаше около себе си гора. Дали дърветата и пеещите гласове бяха истински или не — това бе въпрос, който не можеше дори да формулира при объркващите образи, които измъчваха ума му.

… с ужасни дънери и храсти сухи.

Отвътре се разнасял смъртен стон,

като че буря чупи клон след клон.

Във урвата под този мрачен рид

на кървавия бог домът бил скрит…

И той видя храма. Беше направен от стомана, в ужасяващата форма на берсеркерски кораб, и бе полузаровен в тъмната земя. Стоманените порти на входа скърцаха и тръпнеха под напора на студения вятър, който се извиваше от храма, извиваше безкрай, за да се втурне яростно в потрошената гора. Цялата сцена бе сивкава и осветена отгоре от мержелеещата зора.

Под тях струила бледа светлина

от север. Нито на една стена

прозорец взорът людски не намирал.

Той комай минаваше с големите крачки на завоевател между приличните на хищни лапи порти и през входа на храма.

Пред портата елмазна всеки спирал.

Била тя обкована с желязо

най-кораво. За да бъде всичко здраво,

във този дом най-тъничкият стълб

бил по-дебел и от столетен дъб.

Вътрешността на храма представляваше калейдоскоп от насилие, някаква трескава кланица. Призрачни армии се съкрушаваха една друга, жени биваха убивани от машини, деца — разкъсвани от животни. Той, завоевателят, приемаше тези сцени дълбоко в себе си и се екзалтираше от тях, дори и когато започна да осъзнава, че умът му изгражда всичко това от думите на песента под въздействието на някаква външна принуда.

Не можеше да каже колко продължи тази халюцинация. Краят й настъпи рязко — натискът върху ума му отслабна, пеенето спря. Изпита такова облекчение, че се просна на пода със затворени очи, чувствайки меката повърхност под себе си. Като се изключи собственото му дишане, наоколо бе съвсем тихо.

Някакво тупване го накара да отвори очи. Къс метален меч бе изпуснат или подхвърлен отнякъде, за да падне до него. Той се намираше в позната, меко осветена овална стая. Извитата стена бе покрита с непрекъснати фрески, показващи хиляди варианти на темата за кървавото насилие. От едната страна зад нисък олтар имаше статуя на въоръжен мъж, хванал поводи на колесница и бойна брадва, мъж, чийто ръст бе по-едър от този на обикновен човек, а бронзовото му лице бе разкривено в маска на необуздана ярост.

Всичко това вече го бе виждал. То не го заинтересува особено, като се изключи мечът. Мечът го привличаше така, както магнитът привлича стоманена частица, защото силата на последното му видение все още бе прясна и неустоима, а тя бе силата на унищожението. Забеляза, че бе облечен като статуята на бога — в дълга ризница. Пропълзя до меча и го вдигна. Щом оръжието се озова в дланта му, в него се вля енергия, която го изправи на крака. Той се огледа очаквателно. Част от непрекъснатия стенопис се отвори като врата и една мъжка фигура влезе в храма. Мъжът бе облечен в изрядна проста униформа, а лицето му бе мършаво и сурово. Приличаше на човек, ала не беше, защото когато мечът се впи в него, не се появи никаква кръв.

Радостно и без да му мисли много, той насече пластмасовата фигура на парчета. Сетне се надвеси, олюлявайки се над нея, изцеден от изтощение. Металната дръжка на меча изведнъж се нажежи в ръката му, така че се наложи да го пусне. Всичко това се бе случвало и преди, то се повтаряше отново и отново.

Изписаната врата се отвори още веднъж. Този път влезе истински човек, облечен в черно мъж с хипнотизиращи, скрити под рунтави вежди очи.

— Кажи ми името си — заповяда човекът в черната униформа. Гласът го застави да се подчини.

— Името ми е Джор.

— А моето?

— Ти си Кацулос — безизразно отвърна Джор. — От естийлската тайна полиция.

— Правилно. И къде сме сега?

— В космоса, на борда на „Нирвана-И“. Ще закараме новия летящ през космоса замък на Върховния лорд Ногара при него, чак в покрайнините на Галактиката. И когато той стъпи на борда, аз ще трябва да го развличам, като убия някого с меч. Или пък друг гладиатор ще го забавлява, убивайки мен.

— Дежурната заядливост — отбеляза един от хората на Кацулос, който се появи на вратата зад него.

— Да, този винаги се зъби — рече Кацулос. — Иначе е добър екземпляр. Видя ли мозъчните му ритми? — и подаде на другия откъсната от някакво записващо устройство лента.

Те обсъждаха Джор като опитно животинче, а той стоеше и слушаше. Бяха го обучили как да се държи. Въобразяваха си, че са го навикнали за постоянно, но Джор скоро щеше да им даде да се разберат. Важното е да успее, преди да е станало твърде късно. Той настръхна в хладнатата си ризница.

— Върни го обратно в килията му — заповяда накрая Кацулос. — Аз ще дойда след малко.

Когато го изведоха от храма и го поведоха по някакви стълби, Джор се огледа объркано. Спомените му за манипулацията, на която бе подложен, бяха още несигурни, а онова, което помнеше, бе тъй неприятно, че той не направи усилие да си припомни повече неща. Мрачната му решимост да отвърне на натиска обаче си оставаше все тъй силна. Трябваше да отвърне някакси и то скоро.

Останал сам в храма, Кацулос подритна парчетата от пластмасовия манекен и ги събра на купчина, която щеше да отиде за преработка. Стъпи тежко върху податливото лице и го направи неузнаваемо — за всеки случай, да не би да го види някой друг освен собствените му хора.

Сетне застина, загледан в маниакалното бронзово лице на Марс. И очите на Кацулос, които бяха студени като оръжия щом ги насочеше към други хора, сега се оживиха.

* * *

В помещението, което бе предвидено за каюта на Върховния лорд Ногара, когато той влезеше във владение на „Нирвана-II“, иззвъня вътрешен телефон. На адмирал Хемфил, който бе сам в каютата, му трябваше един миг, за да открие необходимия превключвател върху огромното непознато бюро.

— Какво има?

— Сър, срещата ни с куриерския кораб от Слънчевата система е приключена; готови сме да потеглим отново, освен ако вие нямате някакви други нареждания.

— Нямам. Качи ли се на борда новият ни пасажер?

— Да, сър. Както ни го представиха, това е Майкъл Спейн от Слънчевата система.

— Познавам го, капитане. Би ли го помолил да дойде в тази каюта колкото може по-скоро? Бих желал веднага да поговоря с него.

— Да, сър.

— Полицаите още ли слухтят около капитанския мостик?

— В момента не, адмирале.

Хемфил изключи вътрешния телефон и се облегна назад в троноподобното кресло, от което в близко бъдеще Фелипе Ногара щеше да надзирава естийлската си империя. Скоро обаче обичайното сурово изражение на мършавото лице на Хемфил стана още по-строго и той се изправи. Луксът на каютата не му беше приятен.

На ризата от Хемфиловата изрядна, проста униформа имаше седем лентички в алено и черно, като всяка означаваше битка, в която е бил унищожен поне един берсеркер. Той не носеше никакви други украшения, освен означението на ранга, даден му от Обединените планети, антиберсеркерския съюз, на който всички светове бяха ако не друго, то поне номинални членове.

След по-малко от минута вратата се отвори. Облеченият в цивилни дрехи мъж, който влезе, бе нисък, мускулест и направо грозен. Той веднага се усмихна и тръгна към Хемфил с думите:

— Значи сега си Върховен адмирал Хемфил. Моите поздравления. Отдавна не сме се срещали.

— Благодаря. Да, от Камънаците — ъглите на устните на Хемфил леко се извиха нагоре и той заобиколи бюрото, за да си стиснат ръцете. — Доколкото си спомням, ти тогава беше капитан на пехотинците.

Докато се ръкуваха, и двамата си помислиха за онзи победен ден, но споменът не ги зарадва особено, тъй като войната пак бе тръгнала на зле.

— Да, вече минаха девет години оттогава — рече Майкъл Спейн. — Сега съм кореспондент на „Солар нюз сървис“. Пратиха ме да интервюирам Ногара.

— Чух, че си си създал репутация на добър писател. — Хемфил посочи едно кресло на Мич. — Опасявам се, че не ми остава никакво време за литература или за други маловажни неща.

Мич седна и извади лулата си. Познаваше достатъчно Хемфил и бе сигурен, че подмятането му за литературата не е някакво дребнаво заяждане. За Хемфил всичко бе незначително освен унищожаването на берсеркерите, а в днешно време подобна гледна точка несъмнено бе съвсем логична за един върховен адмирал.

Мич имаше усещането, че Хемфил иска да поговорят за нещо сериозно, но не е сигурен как да зачекне темата. За да наруши неувереното мълчание, Мич отбеляза:

— Чудя се дали Върховният лорд Ногара ще бъде доволен от новия си кораб — и посочи каютата с мундщука на лулата си.

Всичко наоколо бе тъй спокойно и стабилно, като че бе пуснало корени върху повърхността на някоя планета. Нищо не издаваше, че най-мощните двигатели, построени някога от потомците на Земята, зафучват в момента кораба към края на Галактиката със скорост, надвишаваща многократно скоростта на светлината.

Хемфил прие тази забележка като намек. Наведе се леко напред в неудобното си наглед кресло и каза:

— Не ме е грижа дали ще го хареса. Това, което ме интересува, е как ще го използва.

След Камънаците по-голямата част от лявата ръка на Мич бе изградена от съединителна тъкан и протези. Сега той използва единия от пластмасовите си пръсти, за да натъпче разпаления въглен в лулата си.

— Имаш предвид схващанията на Ногара за естеството на корабните забавления? Преди малко мернах гладиаторската арена на борда. Никога не съм го срещал лично, но се говори, че е станал лош, наистина лош от смъртта на Карлсен насам.

— Нямах предвид така наречените му развлечения. Това, което всъщност искам да ти кажа, е, че Йохан Карлсен може би е все още жив.

Невъзмутимото фантастично изявление на Хемфил увисна в спокойния въздух на каютата. За момент на Мич му се стори, че би могъл да долови движението на свръхсветлинния кораб, който се носеше из неразбираемо за хората пространство, където времето вероятно не означаваше нищо и където мъртъвците от всички епохи може би все още се разхождаха насам-натам.

Мич поклати глава.

— За един и същ Йохан Карлсен ли говорим?

— Разбира се.

— Преди две години той се е впуснал към едно хипермасивно слънце, а по петите му се е движел контролиран от берсеркер кораб. Освен ако тази история не е вярна.

— Тя е абсолютно вярна, но сега ние считаме, че неговият катер вместо да падне в хипермасата е влязъл в орбита около нея. Видя ли онова момиче, дето е на борда?

— Разминах се с едно момиче близо до твоята каюта. Помислих си, че…

— Не, нямам време за такива работи. Тя се казва Люсинда. На нейната планета обичаят е да се използва само едно име, без фамилия. Била е свидетел на изчезването на Карлсен.

— О, да, сега си спомних случая. Само че за какво влизане на орбита става дума?

Хемфил се изправи и сякаш се почувства по-удобно, както друг човек би се усетил, ако седне.

— Обикновено хипермасата и всичко близо до нея са невидими поради изключителното червено отместване, причинено от нейната гравитация. Само че през последната година учените ни извършиха експедиция и положиха всички усилия да я изучат. Техният кораб не може да се сравнява с този — Хемфил извърна глава за миг, сякаш се заслуша в работата на мощните двигатели, — но те приближили толкова близо, колкото се осмелили, с новите си прибори, дълговълновите телескопи. Самата звезда си останала невидима за тях, но те са донесли това.

Хемфил взе един плик и изтръска от него няколко снимки, а Мич ги разпръсна по бюрото. На повечето се виждаха леко извити успоредни криви, които тъмнееха на убито червения фон.

Хемфил застана до него.

— Така изглежда пространството близо до хипермасата. Спомни си, че тя е около един милиард пъти по-голяма от масата на Слънцето, а има приблизително същия обем. Такава гравитация прави неща, които ние още не разбираме.

— Интересно. От какво са тези тъмни линии?

— От падащ прах, който се движи по линиите на гравитационната сила, също както стружките около някой магнит. Или поне така ми обясниха.

— И къде се предполага, че се намира Карлсен?

Пръстът на Хемфил се спусна към една фотография и посочи мъничко като дъждовна капка петънце с кристална закръгленост сред увеличена линия прах.

— Смятаме, че това е неговият кораб. Обикаля на стотина милиона мили от центъра на хипермасата. А контролираният от берсеркера кораб, който го е преследвал, е тук, зад него, в същата прашна линия. Сега и двата са заседнали. Никой от стандартните двигатели, известни нам, не могат да поместят един кораб там долу.

Мич се взря в снимките, и старите спомени нахлуха отново в главата му.

— И ти мислиш, че той е жив?

— Той имаше оборудване, което би му позволило да се самозамрази. Освен това за него времето може би тече съвсем бавно. Той е в тричасова орбита.

— Почакай малко! Тричасова орбита при сто милиона мили…

Хемфил почти се усмихна.

— Казах ти, има неща, дето още не разбираме.

— Добре — Мич кимна бавно. — Значи твърдиш, че има шанс? Той не е човек, който би се предал. Ще се бори толкова дълго, колкото може, а сетне ще измисли начин да се бори още.

— Да, мисля, че шанс има — лицето на Хемфил пак бе станало желязно. — Сам видя какви усилия положиха берсеркерите да го убият. Карантиите в железните им стомаси се свиват от страх, щом се сетят за него. Макар и да не ми е съвсем ясно защо… Така че ако можем да го спасим, трябва, да го сторим, без да отлагаме. Съгласен ли си?

— Разбира се, но как?

— С този кораб. Той има най-мощните двигатели, които са били създавани някога — можеш да си сигурен, че Ногара се е погрижил доста за собствената си безопасност.

Мич подсвирна тихо.

— Достатъчно мощни, за да влязат в орбитата на Карлсен и да го извадят оттам?

— Математически пресметнато — да.

— И ти възнамеряваш да опиташ, преди този кораб да бъде предаден на Ногара?

— После може и да е твърде късно; знаеш, че той искаше да премахне Карлсен от пътя си. На борда има естийлски полицаи и затова държах спасителния си план в тайна.

Мич кимна. Усещаше нарастваща възбуда.

— Ногара ще побеснее, ако отървем Карлсен, но нищо няма да може да ни направи. А как е екипажът, искат ли да участват?

— Вече преслушах капитана; той е с мен. А доколкото адмиралският чин ми е даден от Обединените планети, мога да издавам законни заповеди на всеки кораб, под предлог, че действам срещу берсеркерите — Хемфил закрачи напред-назад. — Единственото, което ме безпокои, е този отряд от полицаите на Ногара, дето са на борда; те положително ще се противопоставят на операцията.

— Колко са?

— Две дузини. Не знам защо са толкова много, но са два пъти повече от нас. Като не броим затворниците им, които, естествено, са безполезни.

— Затворници?

— Доколкото разбрах, около четиридесет млади мъже. Мечово месо за арената.

* * *

Люсинда прекарваше голяма част от времето си в неспокойно бродене — непрекъснато сновеше сама из коридорите на огромния кораб. Така се случи, че днес се озова в един проход недалеч от централния мостик и флагманските помещения, когато една врата се открехна непосредствено пред нея и се появиха трима мъже. Двамата, които носеха черни униформи, водеха помежду си облечен в ризница от стоманени пръстени затворник.

Щом видя черните униформи, Люсинда вирна брадичка. Зачака, застанала на пътя им.

— Заобиколете ме, лешояди — рече с леден глас тя, когато я наближиха. Не погледна затворника — горчивият опит я бе научил, че ако показва симпатия към жертвите на Ногара, може да им донесе допълнителни страдания.

Черните униформи спряха пред нея.

— Аз съм Кацулос — рече онзи с рунтавите вежди. — Ти коя си?

— Някога моята планета беше Фламланд — каза тя и с крайчеца на окото си забеляза, че лицето на затворника се обърна към нея. — Един ден тя пак ще бъде мой дом — когато се освободи от лешоядите на Ногара.

Втората черна униформа отвори уста да й отвърне, ала не успя да издаде и дума, защото точно тогава лакътят на затворника се заби в стомаха му. Сетне затворникът, който дотогава бе стоял кротко като агне, събори Кацулос и изчезна в извивката на коридора, преди да се съвземат полицаите.

Кацулос бързо скочи на крака и с изваден пистолет се шмугна покрай Люсинда в сгъвката на коридора. Там спря и раменете му се отпуснаха.

Доволният й смях като че ли ни най-малко не уязви Кацулос.

— Няма къде да иде — рече той. Изражението на очите му бе такова, че смехът заседна в гърлото й.

* * *

Кацулос постави полицейски постове на капитанския мостик и в машинното отделение. Сложи охрана и на всички спасителни лодки.

— Тоя Джор е отчаян и опасен — обясни на Хемфил и Майкъл Спейн той. — Половината ми хора го търсят без прекъсване, но вие знаете колко голям е този кораб. Моля ви да не се отдалечавате от каютите си, докато го заловим.

Мина един ден, но Джор не бе открит. Мич се възползва от разпръсването на полицаите, за да огледа арената — в „Солар нюз“ щяха много да се заинтересуват от нея.

Изкачи се по една къса стълба и застана, примижавайки от имитацията на слънчева светлина, под Висок купол, син като небето на Земята. Озова се до най-горния ред на близо двестата места, които опасваха арената зад наклонената кристална стена. Овалната бойна арена бе на дъното на стъклената купа и бе около тридесет ярда в диаметър. Беше покрита с нещо, приличащо на пясък, но несъмнено по-компактно. Нещо, което не би се разлетяло като облак, ако се случеше изкуствената гравитация да откаже.

В това цирково съоръжение, което бе тъй лъскаво и модерно като лазерен пистолет, зрителите можеха да се отдават на най-лошите пороци на древния Рим. Всеки зрител бе в състояние да проследи разиграващата се долу драма до последната капка кръв. Имаше само една нелепа особеност: по горния ръб на арената на равни разстояния между седалките се издигаха три постройки с големината на малка къща. Архитектурата им напомняше строителния стил на древната Земя; за какво бяха предназначени те не се разбираше веднага.

Мич извади фотоапарата си и направи няколко снимки от мястото, където се намираше. Сетне тръгна зад редовете към най-близката постройка. Вратата бе отворена и той влезе вътре.

Отначало си помисли, че е открил входа към личния харем на Ногара, но след миг установи, че не всички и дори не повечето от хората на рисунките, покриващи стените, са заети със сексуални прегръдки. Имаше мъже, жени и богоподобни същества, представени в най-различни взаимоотношения и облечени в дрехи от древната Земя, или изобщо без дрехи. След като щракна още няколко снимки, Мич постепенно стигна до извода, че всяка от нарисуваните сцени показваше отделен аспект от човешката любов. Объркващо. Не бе очаквал да направи подобно открие в предпочитаната от Фелипе Ногара обстановка.

Излизайки от храма през другата врата, той мина покрай една усмихната статуя, очевидно на богинята-покровителка. Беше бронзова и горната част на прекрасното й тяло се появяваше голо от блестящите морско зелени вълни. Фотографира я и продължи нататък.

Рисунките във втората постройка показваха ловни сцени и раждащи жени. Богинята на този храм бе скромно облечена в ярко зелено и въоръжена с лък и колчан със стрели. В нозете й се зъбеха бронзови хрътки, нетърпеливи да се впуснат в преследване.

Когато се запъти към последния храм, Мич усети, че крачките му леко се ускориха. Имаше чувството, че нещо го тегли натам.

Каквото и да го привличаше, то се смени с отвращение, още щом стъпи вътре. Ако първата постройка бе храм, издигнат в чест на любовта, тази очевидно прославяше омразата.

На покритата с фрески стена срещу входа някакъв приличащ на свиня звяр бе мушнал грозната си глава в една люлка и разкъсваше пищящо дете. До него мъже в тоги с блеснали от ненавист лица убиваха с ножове един от своите. Навсякъде по стените мъже, жени и деца страдаха безпричинно и умираха от ужасна смърт без никаква надежда за избавление. В това помещение духът на унищожението почти се бе материализирал. Беше като някакъв берсеркерски…

Мич отстъпи крачка назад и затвори очи. Да, можеше да го почувства съвсем осезаемо. Враждебното въздействие тук не се ограничаваше само с рисунките и осветлението, имаше и нещо друго, което за Мич не бе съвсем непознато.

Преди години при една космическа битка той бе изпитал атаката на ментален берсеркерски лъч. Хората се бяха научили как да защищават корабите си от умствените лъчи… Нима някой нарочно бе вкарал оръжието на врага вътре?

Той отвори очи. Излъчването, което усещаше сега, бе много слабо, ала то носеше нещо по-лошо от просто объркване, защото стимулираше човешката омраза.

Мич започна да влиза и излиза през входа. Извън стените на храма, които бяха по-дебели от тези на другите храмове, ефектът практически изчезваше. Вътре този ефект определено се чувстваше като проява на енергия, която възбуждаше центровете на яростта в мозъка. Бавно, бавно, тя комай отслабваше като остатъчен заряд от машина, която е била изключена. Щом можеше да я усети сега, какво ли представляваше този храм при включен на пълна мощност излъчвател?

И най-важното, защо въобще тук има подобно съоръжение? Само за да прилъже шепа гладиатори да се изколят взаимно? Кой знае. Мич хвърли поглед към извисяващия се бронзов бог на храма, които управляваше своята колесница над целия свят, и потръпна. Подозираше нещо по-лошо от примитивната бруталност на римските игри.

Направи още няколко снимки и изведнъж се сети, че близо до първия храм, в който бе влязъл, беше видял пункт за вътрешна връзка. Върна се там и набра на клавиатурата номера на корабните архиви.

Щом автоматичният глас му се обади, той нареди:

— Трябва ми информация за конструкцията на тази арена и особено за трите структури, които са издигнати около горния ръб.

Гласът го запита дали иска диаграми.

— Не. Поне засега. Просто ми кажи каквото можеш за основния план на проектанта.

Няколкосекундно забавяне. После гласът каза:

— Главният проектант е бил човек на име Оливър Майкъл, вече покойник. В конструкторската програма често се правят отправки към описателни пасажи от една литературна творба на някой си Джефри Чосър от древната Земя. Въпросната творба е озаглавена „Разказът на рицаря“^[2].

Името на Чосър смътно напомняше нещо на Мич. Той обаче си спомни ясно, че Оливър Майкъл беше не само най-опитния експерт на Ногара по промиване на мозъци, а също и известен специалист по въпросите на литературната класика.

— Какви психоелектронни устройства са вградени в тези три структури?

— Няма записи за каквато и да е подобна инсталация.

Мич бе сигурен в съществуването на менталния излъчвател. Ако най-лошите му подозрения бяха верни, излъчвателят положително е бил вграден тайно.

Той нареди:

— Прочети ми някои от използваните литературни фрагменти.

— Трите храма са посветени на Марс, Диана и Венера — съобщи интеркомът. — Ще цитирам на оригиналния език пасажа, който се отнася за храма на Марс:^[3]

Там тилилейски лес изографисан бил,

где не припарвал нивга человек ил’ звяр,

с чепати, криви, сухи, стари дървеса,

със коренища щърбесто-ужасни.

Мич разбираше от древните езици точно толкова, колкото да долови по някоя и друга позната дума тук-там, но в момента той всъщност не слушаше. Умът му се бе спрял на фразата „храма на Марс“. Беше я чувал и по-рано; напоследък тя се споменаваше във Връзка с новопоявилия се таен култ на поклонниците на берсеркерите.

А ниско доле, зад завоя малък

възправен храмът бил на всемогъщий Марс,

изклепан целият от разжарен челик,

с вход дълъг, прав и грозен за окото.

Зад гърба на Мич се разнесе тих звук и той бързо се извърна. Беше Кацулос, който се усмихваше, но очите му напомняха на Мич за статуята на Марс.

— Разбираш ли древния език, Спейн? Не? Тогава ще ти превеждам — и той поде стиха с напевен глас:

Тълпели се във Марсовото царство

Измяната и низкото Коварство,

Гневът жесток и като жар червен,

Грабежите, до тях — Страхът смразен,

Ласкателят, стаил кама под плаща,

кошарата, със черен дим горяща,

Убийството в леглото с подъл план и

откритата Война с кървящи рани…^[4]

— Кой си ти всъщност? — настойчиво попита Мич. Искаше да извади всичко наяве. А и да спечели време, защото Кацулос носеше пистолет на пояса си. — Какво означава това за теб? Някаква религия?

— Не някаква! — тръсна глава Кацулос, докато очите му не преставаха да святкат към Мич. — Не митове за забравени нявгашни богове, нито безцветна етическа система за прашасали философи. Не! — той пристъпи крачка напред. — Спейн, сега нямам време да те обръщам с красноречие в правата вяра. Ще ти кажа само това — храмът на Марс е отворен за теб. Новият бог на всички създания ще приеме твоята жертва и твоята любов.

— Ти се молиш на тази бронзова статуя? — Мич леко измести центъра на тежестта си върху единия крак и се приготви.

— Не! — фанатичните думи ливнаха още по-бързо и по-гръмко. — Фигурата с шлема и меча е само наш символ и нищо повече. Нашият бог е нов, реален и достоен. Той владее смъртоносния лъч и ракетите, и славата му е като нова звезда. Той е потомък на Живота и се храни с Живота, защото това му се полага по право. А ние, които сами се принасяме жертви нему, добиваме безсмъртие, макар плътта ни да изчезва при докосването му, защото ставаме част от него!

— Бях чувал, че има хора, които се молят на берсеркерите — рече Мич, — но някакси не очаквах да се срещна с такъв човек — той чу как някъде далеч извика мъж и по коридорите отекнаха стъпки. Зачуди се кой ще получи подкрепление той или Кацулос.

— Скоро ние ще бъдем навсякъде — заяви високо Кацулос. — Сега сме тук и поставяме под свой контрол този кораб. Ще го използваме, за да спасим единицата на нашия бог, която е в орбита около хипермасата. И ще дадем зложивия Карлсен на Марс, и ще дадем самите себе си. И чрез Марс ще живеем вечно!

Видя изражението на Мич и понечи да извади пистолета си в същия миг, в който Мич се хвърли напред.

Кацулос се опита да се извърти, а Мич не успя да го хване здраво; двамата загубиха равновесие и рухнаха на пода. Мич видя мерника на пистолета да се насочва към него и с отчаян плонж потърси прикритие зад една редица кресла. Оръжието гръмна и около него се разхвърчаха трески. Той мигом се втурна приведен, влетя през едната врата в храма на Венера и излетя през другата. Преди Кацулос да успее да го улови на мушката за втори изстрел, Мич вече се бе юрнал надолу по стълбата, която водеше навън от арената.

Щом се озова в коридора, чу изстрели откъм помещенията на екипажа. Тръгна в обратната посока, към каютата на Хемфил. От един завой излезе черна униформа, която прегради пътя му и насочи към него пистолет. Мич нападна без колебание и изненада полицая. Пистолетът изгърмя в мига, в който го изрита настрани, а набегът му прекатури черната униформа. Мич възседна мъжа и започна да го млати с юмруци и лакти, докато онзи престана да шава.

Сетне с чуждия пистолет в ръка забърза към вратата на Хемфил. Тя се отвори, преди да успее да почука, и се затвори веднага, щом влетя вътре.

На стената се бе подпрял мъртвец в черна униформа. Невиждащите очи се целеха в Мич, гърдите му бяха украсени с дупки от куршуми.

— Добре дошъл — рече сухо Хемфил. Той стоеше, положил лявата си длан върху един сложен пулт за управление, който се бе появил от тайника на огромното бюро. В дясната си ръка Хемфил небрежно държеше картечен пистолет. — Струва ми се, че ще имаме по-големи трудности, отколкото предполагахме.

* * *

Люсинда седеше в затъмнената каюта, в която се криеше Джор, и го гледаше как яде. Веднага след бягството му бе започнала да обхожда корабните коридори и да го търси, като шепнеше името му, докато най-после той не й бе отговорил. Оттогава тайно му носеше храна и напитки.

Той бе по-възрастен, отколкото й се бе видял на пръв поглед — мъж горе-долу на нейните години, с малки бръчици в ъглите на подозрителните очи. Парадоксално, но колкото повече му помагаше, толкова по-подозрителни ставаха очите му.

Той прекъсна яденето, за да попита:

— Какво смяташ да правиш, когато стигнем до Ногара и на борда се качат стотина човека да ме търсят? Тогава набързо ще ме открият.

Искаше й се да разкаже на Джор за Хемфиловия план за спасяването на Карлсен. Стъпеше ли веднъж Йохан Карлсен на борда, никой на този кораб не би имал причини да се бои от Ногара или поне така й се струваше. Ала тъй като Джор изглежда все още я подозираше, тя се колебаеше да му довери тайната.

— Ти си наясно, че най-накрая ще те хванат — контрира. — Тогава защо избяга?

— Не знаеш какво е да си техен затворник.

— Знам и още как.

Той не обърна внимание на възражението й.

— Те ме тренираха да се бия с другите на арената. А сетне ме избраха и започнаха да ме обучават за нещо още по-лошо. Щракват неизвестно къде някакво ключе и аз започвам да убивам като берсеркер.

— Какво искаш да кажеш?

Той затвори очи, забравил за храната.

— Мисля, че има някакъв мъж, когото държат да убия. Всеки ден или почти всеки ден ме оставяха в храма на Марс и ме довеждаха до лудост, а после изпращаха при мен образа на този човек. Винаги едно и също лице, една и съща униформа. И аз трябваше да унищожавам образа с меч, пистолет или с голи ръце. Щракнеха ли това ключе, нямах никакъв избор, никакъв контрол над себе си. Изпразваха ме отвътре и ме пълнеха със собственото си безумие. Те са безумци. Мисля, че те самите влизат често в храма, където включват оная гадна лудост, и й се отдават пред идола си.

Никога не й бе говорил толкова много. Тя не бе сигурна колко от казаното е истина, но усети, че вярва на всичко. Пресегна се да хване дланта му.

— Джор, аз наистина знам що за хора са. Затова ти помогнах. Виждала съм немалко мъже с промити мозъци и изтрито съзнание. Те не са те унищожили истински, някой ден пак ще бъдеш съвсем нормален.

— Те искат да изглеждам нормален. — Отвори очи; в тях още се криеше подозрение. — Между другото, защо ти си на този кораб?

— Защото… — тя се върна към спомена. — Преди две години срещнах един човек на име Йохан Карлсен. Да, същия, за когото всички приказват. Прекарах десетина минути с него… ако все още е жив, сигурно ме е забравил, но аз се влюбих в него.

— Влюбила се! — изпръхтя Джор и си зачовърка зъбите.

Или си помислих, че съм се влюбила, каза си тя. Докато гледаше сега Джор, разбирайки и прощавайки му враждебното недоверие, тя откри, че вече не може да си представи ясно лицето на Карлсен.

Нещо задейства опънатите нерви на Джор и той скочи да надзърне от каютата в коридора.

— Какъв е тоя шум? Чуваш ли? Прилича ми на стрелба.

* * *

— Така — гласът на Хемфил бе по-мрачен от обикновено. — Оцелелите членове от екипажа са се барикадирали в помещенията си. Обградени са и ги атакуват. Проклетите берсеркерски поклонници са завладели мостика и двигателното отделение. Фактически целият кораб е в техни ръце, като се изключи това — и той потупа пулта, който бе извадил от тайника в невинно изглеждащото бюро на Ногара. — Добре познавам Фелипе Ногара и си помислих, че не може да не си е монтирал допълнително управление в собствената каюта, а когато видях всички тия полицаи, си рекох, че сигурно ще ми потрябва. Именно затова се настаних в неговата каюта.

— Какво контролира този пулт? — запита Мич, докато си бършеше ръцете. Току-що бе завлякъл мъртвеца в едно малко стайче. Кацулос би трябвало да прояви повече благоразумие, а не да изпраща само един човек срещу Върховния адмирал.

— Сигурен съм, че може да анулира всички команди от капитанския мостик и машинното отделение. С негова помощ мога да отварям и да затварям повечето врати и люкове на кораба. А към този малък монитор изглежда са включени стотици скрити скенери. Обожателите на берсеркерите няма да стигнат доникъде с този кораб, докато не прокарат сума ти нови инсталации или не ни измъкнат от тази каюта.

— Боя се, че и ние няма да стигнем далеч — въздъхна Мич. — Имаш ли някаква представа как е Люсинда?

— Не. Тя и онзи Джор може би са на свобода и биха могли да ни свършат някоя и друга работа, обаче засега не бива да разчитаме на това. Спейн, виж — Хемфил посочи малкия екран. — Това е картина от караулното помещение и затвора под седалките на арената. Ако всички единични килии са заети, там трябва да има около четиридесет души.

— Добра идея. Те са обучени бойци и положително не изпитват особена любов към черните униформи.

— Оттук бих могъл да им говоря — размишляваше Хемфил. — Само че как да ги освободим и да ги въоръжим? Не съм в състояние да контролирам вратите на килиите им, макар че поне за малко мога да задържа противника отрязан от тази зона. Кажи ми как започна боят? Какво го предизвика?

Мич разказа на Хемфил онова, което му бе известно по въпроса.

— Каква ирония, почитателите на култа са имали същата идея като теб — да завладеят този кораб и да стигнат с него до хипермасата, за да открият Карлсен. Само че, разбира се, после са щели да го предадат на берсеркерите — той поклати глава. — Предполагам, че Кацулос лично е подбрал за тая мисия полицаи, които са привърженици на култа. Трябва да са доста по-многобройни, отколкото си мислехме в началото.

Хемфил само сви рамене. Може би той най-добре разбираше тия фанатици отвън, чиято полярност на възгледите бе пълна противоположност на собствената му маниакалност.

* * *

Сега Люсинда вече не би изоставила Джор, нито пък би му позволила той да я зареже. Двамата се прокрадваха като преследвани животни по коридорите, които тя бе изучила при непрекъснатото си обикаляне. Поведе го към мястото, където той искаше да отиде, като заобикаляха звуците на боя.

Той надзърна иззад последния ъгъл, до който бяха застанали и сведе към нея глава, за да прошепне:

— Пред караулното няма никой.

— Да, но как ще влезеш? Пък и някои от лешоядите може да са вътре, а ти не си въоръжен.

Той се изсмя беззвучно.

— Какво толкова имам да губя? Живота си ли? — и закрачи напред.

* * *

Пръстите на Мич се впиха изведнъж в ръката на Хемфил.

— Виж! Джор е там, хрумнала му е същата идея като твоята. Бързо му отвори вратата!

* * *

Повечето от изографисаните панели вече бяха демонтирани от вътрешните степи на храма на Марс. Двама души в черни униформи работеха над отворения таен механизъм, докато Кацулос седеше до олтара и наблюдаваше придвижването на Джор чрез собствените си миниекрани. Щом Джор и Люсинда се намъкнаха в караулното помещение, той хищно се приведе напред.

— Бързо, насочи лъча и го фокусирай върху мъжа. Той ще избеснее и ще избие всички вътре, а сетне ние ще се разправим с останалите.

Двамата помощници на Кацулос мигом се подчиниха, намествайки кабелите и мощната насочена антена. Единият попита:

— Това да не е онзи, дето го тренираше да убие Хемфил?

— Да. Картата на мозъчните му ритми е в машината. Бързо фокусирай лъча върху него!

* * *

— Освободи ги и ги въоръжи! — нареди образът на Хемфил от екрана на караулното. — Вие, мъже! Бийте се с нас и аз обещавам да ви отведа на свобода, когато завладеем този кораба, и ви обещавам, че ще вземем с нас Йохан Карлсен, ако е жив.

При предложението за освобождаване от клетките се разнесе рев, а при споменаването на името на Карлсен — втори.

— С него ще идем и на самия Естийл! — викна един затворник.

Когато лъчът от храма на Марс удари, никой освен Джор не го почувства. Останалите в караулното не бяха обучавани чрез повторни манипулации, а емоциите им и без друго вече бяха разгорещени. Лъчът застигна Джор тъкмо в мига, когато вземаше в ръка ключовете, за да отвори килиите. Той знаеше какво го бе сполетяло, но беше безсилен да му противостои. В пристъп на ярост запокити ключовете и сграбчи един автоматичен пистолет от стойката.

Стреля мигновено и пръсна образа на Хемфил на екрана.

С една част от ума си, която все още му принадлежеше, той изпита отчаянието на давещ се човек. Знаеше, че няма да може да се противопостави на онова, което се задаваше.

Щом видя Джор да стреля по екрана, Люсинда разбра в какво състояние се намираше.

— Джор, не! — тя падна на колене пред него. Оживялото лице на Джор, превърнало се вече в лице на бога на войната, я гледаше отвисоко — по-страшно от всичко, което бе виждала. Тя обаче викна в бясното лице на Марс:

— Джор, престани! Аз те обичам!

Марс се изсмя на любовта и или се опита да се изсмее. Ала някак все не съумяваше да насочи оръжието право към нея. Джор се опитваше отново да влезе в собствения си лик и с ужасна борба се бе върнал наполовина.

— И ти ме обичаш, Джор. Знам го. Даже и да те насилят да ме убиеш, помни, че го знам!

Вкопчен в остатъка от разума си, Джор почувства как го обля целителна сила, която се противопостави на мощта на Марс. В ума му танцуваха картините, които веднъж бе съзрял в храма на Венера. Разбира се! Там би трябвало да е вграден контраизлъчвател и някой сега бе съумял да го включи.

Той се съсредоточи и направи най-финото усилие, което можеше да си представи. А сетне, с Люсинда до него, се напрегна още веднъж.

Джор изскочи над заслепяващата го кървава ярост както плувецът изскача с пръскащи се от изтощение дробове над влачещото го надолу море. Погледна към ръцете си и към пистолета, който държаха. Насили пръстите си да започнат да се отварят. Марс продължаваше да му крещи все по-високо и по-високо, ала мощта на Венера също укрепваше. Пръстите му се разтвориха и оръжието падна.

* * *

Щом гладиаторите бяха освободени и въоръжени, битката приключи бързо, макар никой от поклонниците на култа да не направи и опит да се предаде. Заключени в храма на Марс, Кацулос и двамината с него се биха до последно с включен на максимална мощност излъчвател на омраза, а записаните монотонни гласове ревяха изотвътре своята песен. Може би Кацулос все още се надяваше да подтикне враговете си към саморазрушителна ярост, а може би бе включил излъчвателя като акт на преклонение пред бога.

Каквито и да бяха съображенията му, тримата сектанти в храма изпитаха пълния ефект върху самите себе си. Мич и по-рано бе виждал всякакви гадости, ала когато най-подир разби вратата на храма, се принуди да отвърне лице от разкрилата се пред него гледка.

Единствено Хемфил показа нескрито задоволство, като видя каква е била кулминацията на обожествяването на Марс на борда на „Нирвана-II“

— Дай първо да огледаме мостика и машинното — каза той. — После ще наредя да почистят тази каша и потегляме.

Мич с радост побърза да напусне храма, ала по пътя Джор го спря за момент.

— Ти ли успя да включиш контраизлъчвателя? Ако е тъй, аз съм ти длъжник… Ти спаси не само собствения ми живот.

Мич го изгледа безизразно.

— Контраизлъчвател? За какво говориш?

— Но трябва да е имало…

Когато всички се отдалечиха, Джор остана на арената, загледан с благоговение в тънките стени на храма на Венера, където не можеше да се скрие никакъв излъчвател. Сетне го повика един девичи глас и Джор също бързо-бързо излезе.

На арената за половин минута се възцари тишина.

— Аварийната ситуация приключена — заяви гласът от интеркома на редиците празни седалки. — Корабният протокол се връща към нормалния режим на действие. Последният зададен въпрос към нашите архиви засягаше същността на храмовите проекти. Следват стиховете на Чосър, които се отнасят за храма на Венера, изпълнени на оригиналния авторов език:

Не ме интересува другото — дали

победата ще бъде моя, тяхна ли,

с ръце сал да прегърна моита дама.

Макар на Марс мощта да е голяма,

в небото вишно силата ти е такваз,

та щом решиш, любимата ще имам аз…

Излязла наполовина от кипналите вълни, Венера се усмихваше.

 

 

Чувствата и убежденията на хората винаги са зависели от виждането им за обкръжаващия ги свят. Машините могат да бъдат направени така, че да виждат в по-широк спектър, да долавят всяка дължина на вълната точно такава, каквато е — неизопачена от любов, омраза или благоговение.

И все пак очите на хората виждат повече от лещите.