Карел Чапек
Голяма докторска приказка (1)

Преди много, много години магьосникът Магиаш упражнявал магьосническия си занаят в планината Хейшовина. Както знаете, има добри магьосници, които се наричат вълшебници или чародеи, и лоши магьосници, които се занимават с черна магия. Магиаш бил някъде по средата — понякога бил толкова добър, че изобщо неомагьосвал, а друг път магическата му сила се проявявала с такава мощ, че гърмяло и трещяло. Понякога си наумявал, че трябва да валят камъни, а веднъж направил така, че завалели дори такива едни малки жабчета. С една дума — може да разправяте каквото щете, но да живееш в съседство с такъв магьосник не е много приятно и затова хората, колкото и да се клели, че не вярват в магьосници, гледали да са по-далеч от планината Хейшовина. Казвали, че там е много нанагорно, но то било само за оправдание — никой не искал да си признае, че се бои от Магиаш.

Седял си веднъж Магиаш пред своята пещера и ядял сини сливи от ония големите, синкавочерните, дето са покрити с белезникав прашец, а през това време помощникът му, луничавият Винцек или по-точно Винцек Никличек от Зличек, бъркал на огъня магьосническите церове от смола, сяра, валериан, мандрагора, змийско коренче, вълчи зъб, див пелин и дяволски език, от червен кантарион, мента, лютиче, адски камък, тинтява, морски лук, кози бубонки, жила от оси, плъхови мустаци, кокоши крак и занзибарско семе, както и от вълшебни корени, подправки и разни други чудотворни билки. Магиаш само наблюдавал как Винцек бърка с лъжицата и ядял сливи. Но Винцек, горкият, по едно време забравил да бърка ли, що ли, не знам, и билето засъхнало, спекло се, прегоряло, загоряло и се препържило, и от котела се разнесъл страшен смрад и страшна воня.

— Ей, ти, непохватни кьопчо! — понечил да извика Магиаш, но в бързината сбъркал тръбичката в гърлото или може би я сбъркала сливата, дето била в устата му, та с две думи, глътнал сливата ведно с кокичката, кокичката се препречила в кривото му гърло и заседнала там — ни навън, ни навътре. Ето защо Магиаш могъл да изреве само: „Ей, ти не-“ и нищо повече. Не можел дори глас да издаде. Само хриптял и съскал, както кога свисти пара в тенджера, и се изчервявал все повече в лицето, и махал с ръце, и се давел, но кокичката хич и не се помръдвала. Толкова здраво и солидно се заклещила в гръкляна му.

Като видял това, Винцек ужасно се уплашил, че бай Магиаш може да се удуши, и рекъл услужливо:

— Шефе, чакай тука, аз ще изтичам до Хронов за доктора.

И полетял от Хейшовина надолу — жалко, че нямало кой да му измери скоростта. Сигурно щял да постави нов рекорд по бягане на дълго разстояние. Когато стигнал у доктора в Хронов, не можел дори дъх да си поеме, но все пак го поел и рекъл на един дъх:

— Господин докторе, трябва веднага, ама веднага и тозчас трябва да дойдете при господин магьосника Магиаш, защото иначе ще се удуши! Оле, излезе ми душата от тичане!

— При Магиаш в Хейшовина?! — промърморил хроновският доктор. — Ох, дявол да го вземе, хич не ми се иска, ама какви ще ги дъвча, като има нужда от мен!

И тръгнал. Нали знаете — докторът не може да откаже помощ никому, па дори да го извикат при разбойника Вагабондо или даже при самия (боже пази!) Луцифер. Такава е тя тая професия — докторската.

И тъй, хроновският доктор взел докторската си чанта, в която имало докторски ножове, клещи за вадене на зъби, бинтове и прахчета, и разни мазила, и шини за счупено, и други подобни докторски инструменти, и тръгнал с Винцек за планината Хейшовина.

— Само да не закъснеем! — тревожел се постоянно луничавият Винцек и те вървели през долини, през полета и балкани и ей така направо през просото, докато луничавият Винцек най-после рекъл:

— Стигнахме, господин докторе.

— На ваште услуги, господин Магиаш — рекъл хроновският доктор. — Къде ни боли, какво ни боли?

Вместо да отговори, магьосникът Магиаш само изхриптял, изсъскал, изсумтял и показал гърлото си — с други думи, там става, каквото става.

— Аха, гърленцето ни боли! — рекъл хроновският доктор. — Я да го види чичо доктор! Господин Магиаш, отворете си хубаво устата и кажете а-а-а!

Магьосникът Магиаш разгърнал черните си мустаци и зинал, но не могъл да каже нито а-а-а, нито бе-е-е, защото от гърлото му не излизал никакъв глас.

— А-а-а — подканвал го докторът. — Хайде де! Не върви ли?

Магиаш само въртял глава — не върви значи.

— Леле! — извикал докторът, който бил стара лисица, шмекер, тарикат, изпечен хитрец и шегобиец, защото бил от стара коза яре и не бил вчерашен. — Леле, господин Магиаш, положението ни е много сериозно, щом не можете да кажете а-а-а! Не знам, не знам… — казал той и започнал да преглежда магьосника и да го преслушва, преброил му пулса, погледнал му езика, обърнал му клепачите, за да ги види от вътрешната страна, прегледал му с огледалце носа и ушите и през цялото време мърморел някакви латински думи.

Когато свършил прегледа, приел извънредно загрижен вид и рекъл:

— Господин Магиаш, това е много сериозна работа и само една неотложна и незабавна операция може да ви спаси. Само че аз не мога и нямам право да я извърша сам, без помощници. Ако сте съгласен да ви оперирам, няма как, налага се да повикаме колегите от Упице, Костелец и Хоржички. След като дойдат, ще направим с тях съвещание или консулт и едва след най-зряло и всестранно обсъждане ще можем да пристъпим към необходимата лекарска интервенция, тоест — операция операнди. Размислете добре, господин Магиаш, и ако приемете моето предложение, изпратете бързо някой човек да доведе високоуважаемите ми и учени колеги.

Какво можел да направи Магиаш? Дал знак с глава на луничавия Винцек, Винцек тупнал с крак три пъти да се разтъпче и хукнал с всички сили надолу към полето. Към Хоржички значи. И към Упице. И към Костелец. Но нека го оставим засега да тича.