Карел Чапек
Приказка за водния дух

Деца, ако мислите, че няма водни духове, трябва да ви кажа, че има, и то какви! Например в нашия край, дето сме се родили ние значи, един от тях живееше в реката Упа, под бента, един имаше и в Хавловице, при дървения мост, а пък третият се беше настанил в Радечския поток. Да, да, той дори веднъж идва при баща ми да му вади зъб и за тая услуга му беше донесъл пълна кошница сребристорозови пъстърви, покрити с листа от коприва, за да не се развалят. Щом стана, веднага пролича, че е бил воден дух, защото столът под него беше мокър. Друг един воден дух се навърташе около дядовата воденица в Хронов и беше скрил под бента шестнайсет коня. Ето защо инженерите разправяха, че на това място реката Метуйе имала шестнайсет конски сили. Тези шестнайсет бели коня теглеха ли теглеха и затова воденичният камък постоянно се въртеше. Когато една нощ дядо умря, водният дух разпрегна безшумно шестнайсетте коня и воденичният камък три дни не се помръдна. В големите реки живеят водни духове, които имат още повече коне, да речем, петдесет или сто, но някои пък са толкова бедни, че нямат дори дървено магаре.

Водният дух от Прага, който живее във Вълтава, е друго нещо — той е извънредно много богат. Господар и половина. Има си и моторница и през лятото ходи с нея чак до морето. Какво ще ви разправям за водния дух, когато в Прага и обикновените мошеници понякога имат толкова пари, че не знаят какво да ги правят и само се шматкат нагоре-надолу с автомобилите си, колкото да разплискват калта по улиците. Срещат се обаче и такива нищо и никакви водни духчета, който имат локва колкото длан, а в нея — една жаба, три комара и две водни кончета или пък се препитават в някоя струйка вода, дето не стига и на една мишка да си натопи корема. Някои от тях за цяла година не хващат нищо друго, освен три-четири книжни параходчета или някоя детска пелена, изтървана при прането. Тя не е за разправяне! От друга страна, рожъмбергският воден дух има примерно двеста и двайсет хиляди шарана, а на това отгоре — чиги, мрени и някоя друга зъбата щука. Не, на тоя свят няма справедливост и толкоз.

Водните духове са саможиви, но един-два пъти в годината, когато придойдат реките, се събират, както казват, на околийска конференция. В нашия край те винаги се събираха на лъките край Храдец Кралове, понеже там е равно и има хубави вирове, завои и слепи ръкави, измазани с най-фина тиня — четири нули. Тинята трябва да бъде жълта или кафеникава. Ако е червена или сива, не е така мекичка като мехлем. И сядаха и започваха да си приказват — какво ново у вас, какво у нас; в Суховършице например хората започнали да правят регулация, та щяло да се наложи тамошният воден дух Иречек да се пресели; гърнетата и панделките^[1] поскъпнали, страшна работа! — ако иска да хване някого, водният дух трябвало да купи панделки за трийсет крони, а гърнетата стрували най-малко три крони парчето, че на това отгоре били и боклук. То май щяло да е най-добре да се откажат от тоя занаят и да се хванат за нещо друго. Ето на, яромерският воден дух Фалтис Червенокосият станал търговец и започнал да продава минерална вода, а пък куцият Слепанек станал водопроводен монтьор, а някои други си избрали някои други занаяти. То се знае, деца, водните духове могат да упражняват само тоя занаят, в който има поне капка вода. Така например водният дух може да бъде водител или водолаз, или воденичар, може да се представя за собственик на завод, за войвода или пълководец, може да се занимава с водолечение, може да бъде водопроводчик или подводничар, а може да пише и уводни статии — с две думи, каквото и да прави, в него все трябва да има по малко вода.

Както виждате, водните духове имат голям избор от професии и затова от година на година броят им намалява все повече и повече. Те се преброяват на всяко свое годишно отчетно събрание и казват тъжно: „Пак останахме с пет по-малко. Както е тръгнало, колеги, нашата професия ще изчезне веднъж завинаги от лицето на земята.“

— Е да — казал старият Кройцман от Трутнов на една от последните конференции, — няма ги вече добрите стари времена. Как са си живеели само водните духове преди няколко хиляди години! Тогава цяла Чехия била под водата и човек — водният дух де… нали тогава още нямало човеци… то бил живот за чудо и приказ… ама за какво говорех аз, дявол да го вземе?!

— За това, че цяла Чехия била под водата — подсказал му Зелинка, водният дух от Скалице.

— Ъхъ, — продължил Кройцман. — Цяла Чехия значи била под водата — и Жалтман, и Червена Хура, и Кракорка, й всички останали планини. Можело преспокойно да идеш от Бърно до Прага, без да си подадеш и носа от водата. Дори и самата Снежка^[2] била на цял лакът под водата. Ех, какви времена били тогава, какво нещо!

— Право казваш — подхванал водният дух Кулда от Ратиборжице, — тогава ние, водните духове, не сме били такива саможивци и отшелници като днес. Имали сме подводни градове, построени от водни тухли. Мебелите ни са били направени от твърда вода, а юрганите — от мека дъждовна вода. Не е имало дъно, ни бряг, ни водна повърхност — имало е само водни духове и вода.

— Ами да — казал Лишка, водният дух от жабокръкския мочур, известен под прякора Гъгнивеца. — Каква вода имало само! С нож да я режеш — същинско масло, че и топка можело да си направиш от нея или пък да изпредеш нишка и да си усучеш връв. Едновременно била като стомана и като лен, и като стъкло, и като пух, хем гъста като каймак, хем твърда като дъбово дърво и топла като кожух! Всичко било направено от вода. Няма вече такава вода, нямаа! — и старият Лишка се изплюл с всичка сила, така, че на това място се образувал дълбок вир.

— Имало е — съгласил се Кройцман, — много хубава вода е имало едно време, ама е била все още няма.

— Как така? — учудил се Зелинка, който бил по-млад от останалите.

— Ами така — няма — отговорил Лишка Гъгнивеца. — Нямала никакъв глас. Не умеела още да говори. Била така тиха и няма, както е и сега, когато замръзне или когато натрупа сняг и е полунощ, и нищо не трепва. Тогава е толкова тихо, толкова тихичко, че те побиват тръпки; подадеш глава над водата и се ослушаш, и ти се свива сърцето от тая безкрайна тишина. Такава била тишината тогава, когато водата била няма.

— Ами защо — попитал Зелинка, който бил само на седем хиляди години, — защо сега вече не е няма?

— Ще ти кажа — продължил Лишка. — Прадядо ми разправяше, че това се случило преди няколко милиона години. Тогава имало един воден дух… само че как се казваше? А сега де! Ракосник? Не беше Ракосник. Минаржик? Не. Хампъл — и Хампъл не беше. Павласек — и това не беше. По дяволите, как му беше името на тоя воден дух?

— Арион — подсказал му Кройцман.

— Арион — съгласил се веднага Лишка. — Тъкмо ми беше на езика. Арион го казвали. И този Арион имал чудна дарба, истински талант, с една дума — дарование, нали разбирате? Така хубаво говорел и пеел, че сърцата заигравали от радост или пък се свивали от мъка, когато запявал. Такъв музикант бил значи.

— Поет — поправил го Кулда.

— Музикант или поет — казал Лишка, — ама си разбирал от работата. Прадядо ми разправяше, че всички се разплаквали, когато захващал да пее. Голяма болка трябва да е имал на сърцето си тоя Арион. Никой не знаел каква. Никой не знаел какво нещастие го е сполетяло. Но тая мъка трябва да е била страшна, щом пеел толкова хубаво и толкова тъжно. Когато пеел и ридаел под водата, всяка капчица трептяла като да била сълза. И във всяка капчица оставало нещо от песента му, която се носела из водата: Всяка капчица задържала в себе си част от неговия глас. Ето защо водата вече не е няма. Ето защо звъни, ехти, шумоли и шепне, шурти, бъбли и ромони, плиска се, шуми, бучи, тътне, гърми, хрипти, стене и ридае, охка, пъшка, реве, пищи, въздиша и се смее, лее звуци като сребърна арфа и клокочи като балалайка, и пее като орган, и ручи като ловджийски рог, и говори като човек в радост и печал. Оттогава водата говори на всички езици в света и разказва за неща, които вече никой не разбира — толкова чудни и прекрасни са те. А най-малко я разбира човекът. Ако не е бил Арион и ако не беше научил водата да пее, тя и до днес щеше да бъде няма, както е нямо небето.

— Но не Арион е тоя, който е снел небето във водата — казал старият Кройцман. — Това станало по-късно, по времето на баща ми, мир на духа му. Направил го водният дух Квакваквокоакс, и то от любов.

— Че как станало това? — полюбопитствувал пак водният дух Зелинка.

— Ето как — Квакваквокоакс се влюбил. Квакваквокоакс видял принцесата Куакуакунка и сърцето му пламнало от любов, квак. Куакуакунка била много красива. Имала жълто жабешко коремче и жабешки крачка, и жабешко устище от едното ухо до другото, и била цялата мокра и студена — такава красавица била тя. Такива вече не се срещат.

— И после? — попитал жадно Зелинка.

— Ами какво после? Куакуакунка била красива и горделива. Само се надувала и викала „квак“. Квакваквокоакс бил като луд. „Ако ме вземеш за мъж, казал й той, ще ти донеса, каквото поискаш, и ще ти го дам.“ А тя рекла: „Тогава ми свали звездите от небето, квак“.

— И какво направил Квакваквокоакс? — попивал пак Зелинка.

— Че какво можел да направи? Стоял под водата и нареждал: „Ква ква ква кваа, ква ква ква кваа“. Една мощ решил да се самоубие. Затова скочил от водата във въздуха, че да се удави в него, квак. Никой преди това не бил скачал във въздуха. Квакваквокоакс бил първият.

— И какво направил във въздуха?

— Нищо. Погледнал нагоре, а над него било звездното небе. Погледнал надолу — под него било същото звездно небе. Квакваквокоакс се слисал. Тогава още никой не знаел, че небето се отразява във водата. Когато Квакваквокоакс видял, че звездното небе е във водата, извикал учудено „квак“ и паднал във водата. После взел Куакуакунка на гърба си и скочил с нея във въздуха. Куакуакунка видяла звездното небе във водата и от радост извикала „кваквааа“. Тъй като Квакваквокоакс й свалил звездите от небето.

— И какво станало по-нататък?

— Нищо. Живели дълго и щастливо и им се родили много попови лъжички. Оттогава водните духове излизат от време на време от водата, за да видят с очите си, че небето се простира и над техните родни места. Когато някой напусне родината си — който и да е той — и се огледа назад, както Квакваквокоакс погледнал към водата, вижда, че там дома, е истинското небе. Истинското звездно и хубаво небе. Квак.

— И кой доказал това?

— Квакваквокоакс!

— Да живее Квакваквокоакс!

— И Куакуакунка!

Тъкмо по това време наблизо минал един човек и си помислил: „Ама че са се разкрякали днеска жабите!“ Взел един камък и го хвърлил в мочура. Камъкът цамбурнал, водата плиснала високо и настанала тишина — всички водни духове наскачали във водата и чак идната година ще се съберат пак на конференция.