Габриела Цанева
Изтича времето — и аз изтичам с него…

Изтича времето —

и аз изтичам с него.

 

Нищо не остана

в стария саван на

тялото ми.

 

Увита в бял юрган,

душата ми заспа на

тъмно.

 

Умът ми зазвъня —

като стакан над

тлъста маса.

 

Разплискаха се

мислите ми —

като ураган.

Издухаха изтичащото

време.

 

Кой ще вземе

тежестта на

чакащото

Утре?

 

Тихо е —

като във стан на

поразена от божи гняв

войска.

 

Заслужихме ли си съдбата —

да бродим из нощта

и да броим камъчетата

в краката си по пътя —

като трохи в покривката

на старата Земя…

 

Броя трохите по покривката —

със страх се взирам

в едрите й дупки —

да не изтекат.

        И както гледах —

        през една от тях

        видях

        небето.

Трохите се превръщаха

в звезди.

През едри дупки се

изтичаха

в небитието.

        Последвах ги.

        През крив тунел

        в пространството

        се върнах на Земята.

Не разбрах —

вчера ли,

утре ли —

беше?

        Моето куче

        ядеше

        мойта

        храна.

16.02.1997