Габриела Цанева
Камбани бият на разсъмване…

Камбани бият на разсъмване…

Душата ми е в клетка —

пресована —

боли.

 

Камбани биха на разсъмване.

Звънят от болка

и разбуждат

птиците.

Понесли песента им

на крилете си —

разнасят я.

Донасят я —

до мен.

Боли душата ми —

от песен и

от тръгване…

 

Камбани бият — на изпращане.

Изгубихме и този рай…

Къде ще ни отвеят

ветровете на

Вселената?

 

Камбани бият — тръгваме.

А птиците —

понесли песен на крилете си

остават в рая.

 

Слънцето изгря.

Изгаря бледата мъгла,

обвила върховете на

дърветата.

 

Огря земята

и тревите,

и сърните,

отглеждани

за пастърма.

 

Протягат доверчиво тънки шии

и ближат от ръката ми листа.

 

Притворих мигли —

за да скрия Слънцето

в очите си.

Секири паднаха връз

вратовете им.

 

Окъпан в кръв е Раят.

 

И някъде, изгубено в тревите,

към мене гледа сърнешко око.

 

Доверчиво.

И добро.

03.03.1996