Джон Чийвър
В самолета за Рим

Той седна на мястото си, номер 32 до пътеката. Самолетът не беше съвсем пълен и имаше едно празно място между него и пътничката до прозореца. А тя беше изключително симпатична жена. Немлада, но и той не беше млад, парфюмирана, носеше тъмна рокля и много бижута. Изглеждаше, че принадлежи към тази част от света, в която той най-лесно се движеше.

— Добър вечер! — каза мъжът и се настани. Тя не му отговори, а издаде някакви обезкуражителни звуци, като мърмореше нещо и скри лицето си в една неподвързана книга. Той се опита да види заглавието, но тя го закри с ръце. Срещал бе стеснителни жени по самолетите и преди. Наистина не често, но ги беше срещал. И им влизаше в положението — те се пазеха от пияници, донжуановци и досадници. Разлисти един брой на вестник „Манчестър гардиън“. Забелязал бе, че вестниците понякога вдъхват самоувереност на стеснителните. Когато човек чете уводни статии, спортната страница и особено финансовия раздел, стеснителните непознати понякога са готови за разговор. Самолетът излетя. Сигналът — забрана за пушене — угасна, и той извади златна табакера и златна запалка. Те не лъщяха, но бяха златни.

— Ще възразите ли, ако запаля? — попита той.

— Защо пък аз да възразя? — отговори му тя, без да го погледне.

— Някои възразяват! — каза той, като си запалваше цигарата.

Тя бе почти толкова красива, колкото и недружелюбна, но защо да е толкова студена?… Щяха да бъдат един до друг в продължение на десет часа. Естествено бе да се разчита поне на един малък разговор. Дали той й напомняше за някого, когото тя не обича… някой, който я беше обидил?… А той беше изкъпан, избръснат, прилично облечен и навикнал да се сприятелява. Може би тя беше една нещастна жена, която не харесва света. Но когато стюардесата мина, за да вземе поръчките им за питиетата, усмивката, която тя отправи към младата непозната, беше широка и заслепителна. Това така му повиши настроението, че и самият той се усмихна. Ала когато тя забеляза, че той се опитва да се натрапи в едно общуване, което се предвиждаше да се проведе с друго лице, обърна се към него, хвърли му вледеняващ намръщен поглед и се върна към книгата си.

Стюардесата му донесе едно двойно мартини, а на спътницата му — шери.

Той предположи, че силното му питие би могло да увеличи нейното чувство на неудобство, но реши да поеме този риск. Тя продължаваше да чете.

— Може ли да попитам какво четете? — учтиво каза той.

— Не! — сряза го тя.

Когато стюардесата им донесе вечерите, той й подаде таблата през празното място. Тя не му благодари! Той започна да яде, да се наслаждава на този прост навик. Яденето беше необикновено лошо и той се изказа в този смисъл.

— Човек не трябва да бъде придирчив при тези обстоятелства! — каза тя.

Стори му се, че усеща някаква следа от топлина в гласа й.

— Сол би могла да помогне в случая — каза тя, — но не са ми дали. Ще ми услужите ли с вашата?

— Разбира се! — каза той.

Положението определено се подобряваше. Той отвори своята сол и като я подаваше, малко се разсипа на килима.

— Ще Ви се случи нещастие! — каза тя. — Вие я разсипахте, а не аз!

Злорадството й беше явно. Тя посоли котлета и изяде всичко, което имаше на таблата си. След това продължи да чете книгата си.

Накрая спътницата му се оттегли към задната част на самолета и се върна с шапка на глава и с лице, цялото покрито с някакъв бял крем. Нагоди си възглавницата и одеялото и се приготви за сън.

— Приятни сънища! — смело каза той.

Тя въздъхна. Той никога не спеше в самолет. Отиде до бара и изпи едно уиски. Стюардесата беше хубавичка и приказлива и му разказа за своя произход, разписанието, за годеника си и проблемите си около пътниците, които изпитват страх от летене.

Отвъд Алпите самолетът започна да слиза и той видя Средиземно море и пи още едно уиски. Видя Елба, Джилио и яхтите в залива на Порте Сарколе, където се виждаха вилите на неговите приятели. Като се върна на мястото си, спътничката му си беше свалила шапката и махнала крема. Могъща беше красотата й на утринната светлина. Той не можеше да определи точно какво усещаше. Може би носталгия… Чертите й, бледността й, очите й — всичко у нея съответствуваше на неговото чувство за красивото.

— Добро утро! — каза той. — Добре ли спахте?

Тя се намръщи. Като че ли това й се стори нахално.

— Може ли човек изобщо да спи добре! — каза тя в кресчендо. След това сложи книгата си в една чанта с цип и си събра нещата. Когато се приземиха във Фиумичино, той отстъпи встрани, за да я пусне да мине. Вървеше все зад нея през всички служби — паспортна, санитарен контрол, митническа — и застана до нея на мястото, където се получава багажът.

Но гледайте! Гледайте! Защо той посочва нейния куфар на носача и защо, когато двамата са си получили вече куфарите, той върви след нея чак до такситата? А сега, ето че влиза в таксито, в което тя влезе! Нима той наистина е необезкуражимият Дон Жуан, от когото тя се страхува! Не! Той е съпругът й…

Тя е жена му и майката на неговите деца, жената, която е боготворил страстно в продължение на почти 30 години…