Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Zoo in My Luggage, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ogibogi (2011)

Издание:

Джералд Даръл

Зоологическа градина в моя багаж

 

Превод: Борис Дамянов

 

Издателска къща „Пан ’96“ ООД

1999 г.

Книги за животни, №6

 

Редактор: Теодора Станкова

Илюстрации: Ралф Томпсън

Предпечат: ЕТ „Катерина“

ISBN 954–657–257–8

 

Забележка: Името на художника, снимката на Даръл и 12 от картинките са взети от руското издание на книгата 1978 г.

История

  1. — Добавяне

Зоологическа градина в предградието

zoologicheska_gradina_38.png

Повечето от хората, които живеят на тази улица в предградието на Бонмът, се гордеят със своите градини в задната част на дворовете си. Всички градини си приличат много. Има, разбира се, известни малки различия, защото някои хора предпочитат теменужките пред благовонното секирче или пък зюмбюла пред лупината, но общо взето, няма съществена разлика помежду им. Който и да надникнеше в градината на моята сестра, щеше да бъде принуден обаче да признае, че тя изобщо не е като другите. В един ъгъл се издигаше огромна палатка, от която се носеше невъобразим шум — писукане, подсвирване, сумтене и ръмжене. Вътре подредихме цял ред клетки, от които гледаха сърдито орли, лешояди, кукумявки и ястреби. До тях бе поставена и голямата клетка на шимпанзето Мими. На останалата част на поляната се търкаляха и играеха четиринадесет маймуни, завързани за дълги каишки, а в гаража крякаха жаби, хрипливо крещяха турако, катерици хрупкаха силно лешници. Нашите уплашени съседи по цял ден стояха хипнотизирани и ужасени зад тюлените пердета на прозорците си и гледаха как сестра ми, мама, Софи, Джеки и аз ходехме насам-натам из опустошената градина и разнасяхме малки съдинки с хляб и мляко, чинии с нарязани плодове и най-ужасното, огромни парчета кървящо месо или умрели плъхове. Съседите чувстваха, че им се налагаме малко нечестно. Ако въпросът се отнасяше до някой кукуригащ петел или лаещо куче, ако котката ни се бе окотила в най-хубавата им цветна леха, те щяха моментално да се справят с положението. Но да им докарате изневиделица цяла зоологическа градина под носа беше толкова безпрецедентен и безобразен случай, че те просто онемяха. Наложи се да измине известно време, преди да успеят да обединят силите си и да започнат своите оплаквания.

Междувременно аз се заех да търся зоологическа градина, в която да настаня моите животни. Реших, че най-просто нещо е да отида в местния съвет, да им съобщя, че притежавам малки, но великолепни животни за зоологическа градина и да ги помоля да ми дадат под наем или пък да ми продадат някое подходящо за тази цел място. С моята наивност смятах, че след като притежавам животните, властите ще ми помогнат с удоволствие. Това нямаше да им струва нищо, а градът в края на краищата щеше да получи нова придобивка. Властите обаче мислеха по съвсем друг начин. Бонмът е ужасно консервативен град. В него никога не е имало зоологическа градина и те не виждаха защо именно сега трябваше да правят такава градина. Все пак съветът направи голяма крачка, като разгледа случая. Първо, заявиха ми, че животните са опасни, второ, щели да миришат лошо и най-сетне, след дълго умуване, добавиха, че подходящ терен за зоологическа градина не може никъде да се намери.

Всичко това започна да ме нервира. Изобщо никога не съм се чувствал добре, когато се е налагало да се занимавам с лишената от логика надутост на административния апарат. Пред това пълно нежелание за сътрудничество започнах да се безпокоя не на шега. Животните стояха в градината и само ядяха, без да принасят каквато и да е полза. За месо и плодове харчех всяка седмица по едно малко състояние. Съседите ни открито негодуваха, че не се съобразяваме с възприетите порядки и бомбардираха местните здравни органи с оплаквания, в резултат на което бедният инспектор бе принуден волю-неволю да посещава нашата къща поне два пъти седмично, фактът, че не намираше нищо, което да потвърди щурите претенции на съседите, не бе от значение — получаваше ли се оплакване, той бе длъжен да отиде на проверка. Винаги черпехме горкия човечец с чаша чай и той постепенно се привърза много към някои от нашите животни, дори водеше и малката си дъщеричка да ги види. Най-много ме безпокоеше фактът, че зимата чука на прага и животните няма да могат да издържат на студовете в неотоплената палатка. Точно тук на Джеки й хрумна блестяща мисъл.

— А защо не предложим животните на някои от големите универсални магазини за коледните зрелища — предложи тя.

Свързах се по телефона с големите магазини в града. Навсякъде се отнесоха с мен много любезно, но помощ не получих отникъде. Много им се искало да покажат животните, но просто им липсвало място. Най-сетне позвъних на последния записан в моя списък огромен търговски център, собственост на Дж. Дж. Алън. За моя най-голяма радост беше проявен голям интерес и бях поканен да обсъдим въпроса. Така се роди „Менажерията на Даръл“.

Отделена беше голяма част от приземния етаж, построихме просторни клетки, изрисувахме стените им с пищна тропическа растителност и от студа и влагата преместихме животните в превъзходни условия, с ярко електрическо осветление и постоянна температура. Приходите от входните билети покриваха точно разноските по храната, но животните бяха на топло, живееха удобно и се хранеха добре, без да изцеждат моя бюджет. След като се отървах от тази неприятност, аз отново насочих вниманието си към търсене на собствена зоологическа градина.

Няма да ви отегчавам с всички злополучни подробности от този период или да съставям списъци на кметове, градски съветници, директори на паркове и представители на органите по здравеопазването, с които се срещах и спорех. Достатъчно е да кажа, че в отделни моменти просто мозъкът ми се пръскаше от усилията, с които се мъчех да убедя иначе интелигентни хора, че една зоологическа градина, в който и да е град ще представлява преди всичко голяма притегателна сила за хората. По техните възражения човек можеше да помисли, че едва ли не искам да взривя атомна бомба на един от кейовете.

Междувременно, без да знаят, че съществуването им виси на косъм, животните правеха всичко възможно да осмислят живота си. Един ден например, на нашия бабун Джорджина й доскучало да седи в приземния етаж на Дж. Дж. Алън и решила да разгледа по-добре Бонмът. За щастие това се случи в една неделна утрин, когато в магазина нямаше хора. Страшно е дори да си помисля какво можеше да стане в друг ден.

Пиех чая си и тъкмо се канех да отида до магазина, за да почистя и нахраня животните, когато телефонът звънна. Без да подозирам нищо лошо, аз вдигнах слушалката.

— Господин Даръл ли е на телефона — запита дълбок и мрачен глас.

— Аз съм.

— Обаждаме се от полицията. Една от Вашите маймуни е избягала и ми се струва, че не е лошо да Ви уведомим.

— Боже господи, коя маймуна е избягала? — попитах аз.

— Не мога да ви кажа точно, господине. Видът й е много свиреп, господине, затова реших да ви обадя.

— Благодаря ви много. Къде е сега маймуната?

— В момента е на една от витрините. Струва ми се, че няма да остане дълго там. Хапе ли, господине?

— Не е изключено. Все пак не се доближавайте до нея. Веднага слизам — отвърнах аз и тръшнах слушалката.

Метнах се на едно такси и префучахме до центъра на града, без да се съобразяваме с правилника за движение. В края на краищата изпълнявахме полицейска задача.

Платих на шофьора и първото, което се изпречи пред погледа ми, бе безпорядъкът на една от големите витрини на Алън. На прецизно подредената витрина се излагаше спалня с гарнитура — голямо легло, тоалетка, голяма нощна лампа, а на пода с голям вкус бяха застлани няколко пухени юргана. Поне така изглеждаше витрината след подреждането й от аранжора. Сега през нея като че бе преминал смерч. Прекатурената лампа бе прегорила голяма дупка на един от пухените юргани, завивките бяха смъкнати от леглото, а по възглавниците и чаршафите личаха ярки следи от маймунски лапи. Джорджина се друсаше с удоволствие на леглото и правеше свирепи гримаси на група възмутени богомолци, събрани на тротоара пред витрината. Влязох в магазина и заварих двама грамадни полицаи, които лежаха в засада зад барикада от топове хавлиен плат.

zoologicheska_gradina_23.png

— А! — въздъхна с облекчение единият от тях. Ето ви и вас, сър. Не се опитахме да я заловим, защото не ни познава. Помислихме си, че може да объркаме работата и да стане още по-лошо.

— Нищо по-лошо не може да направи това животно — отвърнах с огорчение аз. — Всъщност маймуната е напълно безопасна, макар и да прави бъркотии и да изглежда свирепа… всичко това е само заблуждение от нейна страна.

— Заблуждение ли? — отвърна учтиво единият от полицаите, без да повярва и думица от това, което му казах.

— Сега ще се опитам да я хвана на витрината, но ако не успея, вие двамата я пресрещнете. Само, за бога, внимавайте да не я подгоните към отдела за порцелан!

— Тя вече премина през този отдел — съобщи единият от полицаите с мрачно задоволство.

— Успя ли да счупи нещо? — попитах аз с премалял глас.

— Не, господине, за щастие, не успя. Само пробяга през него. Аз и Боб я преследвахме, затова не успя изобщо да се спре.

— Добре, не й разрешавайте отново да се върне там. Следващия път може да нямаме такова щастие.

В този момент пристигнаха с такси Джеки и сестра ми Марго, така че нашата група нарасна на пет човека. Аз реших, че сме предостатъчно, за да се справим с Джорджина. Двамата полицаи, сестра ми и моята жена поставих на подходящи места, за да препречат пътя на маймуната към отдела за порцелан, след което влязох във витрината при Джорджина, която продължаваше да се друса на леглото и да прави неприлични гримаси на зяпачите.

— Джорджина — казах аз с тих и успокоителен глас, — ела тук, ела при татко.

Джорджина ме погледна учудена през рамо. Тя проучи внимателно лицето ми, докато се приближавах към нея и реши, че неговото изражение не съвпада с медения ми глас. Присви се, скочи над тлеещия още пухен юрган и сграбчи огромните топове хавлиен плат, с който беше оформена задната част на витрината. Това съоръжение не бе предвидено за теглото на едър бабун, затова се събори моментално и Джорджина се намери на земята под каскада от многоцветен хавлиен плат. Тя започна да рита като побесняла, за да се освободи от плата, и аз се хвърлих отгоре. В последния миг обаче Джорджина успя да се измъкне. Тя изкряска истерично, излетя от витрината и се впусна към вътрешността на магазина. Измъкнах се от разбъркания хавлиен плат и я последвах. Пронизителният писък на сестра ми посочи местонахождението на Джорджина, изобщо гласът на сестра ми в критични моменти винаги наподобява локомотивна свирка. Джорджина успя да се промъкне край нея и сега седеше на един от щандовете. Тя ни гледаше с блестящи очи и явно се наслаждаваше напълно на играта. Приближихме към нея с мрачна решимост. На края на щанда, спусната от тавана, висеше коледна украса, направена от бодлива зеленика, сърма и картонени звезди. Украсата наподобяваше огромен полилей и от гледна точка на Джорджина представляваше идеално място за люлеене. Тя пристъпи към края на щанда и докато тичахме към нея, скочи и се хвана за украсата така, както навремето скачаше филмовият актьор Феърбанкс. Украсата, разбира се, падна на земята заедно с Джорджина, но тя успя да скочи отново на крака и да побегне с парче сърма зад ухото.

Следващия половин час се носехме и трополяхме насам-натам из празния магазин и Джорджина през цялото време бе само на една крачка пред нас. В отдела за канцеларски принадлежности тя блъсна на земята огромен куп счетоводни книги, спря се да опита вкуса на дантелените покривки, а пред главните стълби направи голяма и живописна локва. Най-после, когато полицаите вече се задъхваха, а аз започнах да се съмнявам, че ще уловим този отвратителен звяр, Джорджина допусна грешка. Като подскачаше леко пред нас, тя достигна до едно чудесно от нейна гледна точка скривалище от изправени рула линолеум. Пъхна се между навитите рула и това именно беше грешката й, защото те бяха подредени плътно от три страни. Джорджина сама попадна в капан, от който нямаше изход. Незабавно препречихме входа на естествения капан от линолеум. Пристъпих, като я гледах мрачно, а тя започна да издава диви писъци и да моли за прошка. Посегнах да я хвана, но тя се промъкна под ръката ми. Обърнах се рязко, за да й попреча да избяга, но се блъснах в едно от масивните рула линолеум. Преди да успея да го хвана, то се строполи като огромна палка точно върху шлема на единия от полицаите. Горкият човечец залитна назад. Джорджина в този момент ме стрелна с поглед и реши, че е време да потърси полицейска помощ. Тя се хвърли към все още залитащия полицай и го прегърна здраво за краката, като гледаше през рамо към мен и крещеше. Скочих напред и я сграбчих за косматите крака и врата и я издърпах от краката на полицая.

— Господи? — промълви развълнувано полицаят.

Помислих, че този път ще ме накъса на парченца.

— Какво говорите, тя изобщо нямаше да ви ухапе — успокоих го аз, като се мъчех да надвия пронизителните писъци на Джорджина. — Искаше да я защитите от мен.

— Господи! — каза отново полицаят. — Слава богу, че всичко се свърши.

Затворихме Джорджина обратно в клетката, благодарихме на полицаите, оправихме безпорядъка, почистихме и нахранихме животните и се прибрахме вкъщи, където ни очакваше заслужена почивка. През целия този ден всеки телефонен звън ме караше да подскачам от страх.

Друго животно, което не ни оставяше да скучаем, бе шимпанзето Чолмондли Сейнт Джон. След като свикна с къщата и се наложи напълно над моята сестра и мама, той се простуди силно и простудата му много бързо се превърна в бронхит. Когато бронхитът премина, гласът му остана хриплив и аз реших, че поне през зимата трябва да носи топли дрехи. Откакто живееше у нас, той бе обувал найлонови панталони, бе обличал книжни елечета, така че бе свикнал да носи дрехи.

Непосредствено след като взех това решение, майка ми се залови, очарована, за работа с дяволити искрици в очите. Иглите й се задвижиха с бясна бързина и за рекордно късо време тя изплете за нашето шимпанзе най-разнообразни вълнени панталони и блузки с ярки цветове и най-причудливи шарки. И така Чолмондли Сейнт Джон се изтягаше на перваза на прозореца в гостната стая, гризеше безгрижно ябълки и седем пъти в седмицата сменяваше своя тоалет, без да обръща ни най-малко внимание на групите местни деца, които висяха по нашата врата и го гледаха захласнати.

Отношението на хората към Чолмондли бе много интересно. За децата например той бе едно обикновено животно, което прилича поразително на човек и което може да ги разсмива. Откровено казано, възрастните им отстъпваха по отношение на съобразителността. Често пъти интелигентни на вид хора ме питаха дали може да говори. Винаги им отговарях, че шимпанзетата имат съвсем примитивен език. Не това обаче имаха предвид хората. Те искаха да знаят дали шимпанзето може да говори като човек, дали може да разисква политическата обстановка и студената война или някои други, не по-малко злободневни теми.

Най-необикновения въпрос за Чолмондли ми зададе една жена на средна възраст на местното игрище за голф. При хубави дни водех Чолмондли там и го оставях да се катери по някое борово дърво, а аз седях на земята под дървото и пишех или четях. Този именно ден Чолмондли игра около половин час по клоните над мен и когато му омръзна, слезе долу, седна на колената ми и се опита да ме накара да си поиграем. Точно тогава от храстите изскочи тази особена жена и като ни видя с Чолмондли, спря като закована и впери в нас поглед. По лицето й не се изписа изненада, изразявана от повечето хора, които виждаха на площадката за голф шимпанзето, облечено с пъстър пуловер. Тя пристъпи и огледа по-отблизо седналия на коленете ми Чолмондли. После се обърна и впи любопитните си очи в мен.

— Имате ли души? — заинтересува се тя.

— Не зная, госпожо — отвърнах аз. — Трудно мога да ви отговоря със сигурност на този въпрос дори за себе си, какво остава за шимпанзето.

— Хм! — промърмори тя и си тръгна.

Ето как въздействаше Чолмондли на хората.

Съвместният ни живот с Чолмондли, разбира се, ни доставяше много интересни преживявания. Индивидуалността и интелигентността му го превърнаха в най-занимателното животно, което някога съм притежавал. Особено ме порази неговата според мен феноменална памет.

По това време имах „Ламбрета“ с кош и реших, че ако Чолмондли седи мирно в коша и не прави опити да скача, бих могъл да го водя на екскурзии из страната. Първия път го заведох до игрището за голф само да видя как ще се държи. Той седеше напълно прилично и наблюдаваше променящия се изглед с царствен вид. Като изключим опитите му да се протяга от коша и да сграбчва някои от велосипедите, които изпреварвахме, той се държа образцово. След това откарах „Ламбретата“ до местната бензиностанция да я заредя с бензин. Чолмондли остана очарован от бензиностанцията така, както и работникът на помпата — от Чолмондли. Шимпанзето се приведе от коша и с най-голямо внимание наблюдаваше как отвъртат капачката на резервоара. Когато поставиха маркуча и бензинът забълбука, той произнесе тихичко „у-у-у“ от удивление.

„Ламбретата“ може да изминава големи разстояния с много малък разход на гориво и тъй като не я използвах много, минаха близо две седмици, преди да се наложи да я зареждам отново. Току-що се бяхме завърнали от една воденица, където гостувахме на мелничаря, голям приятел на Чолмондли. Този мил човечец и голям почитател на Чолмондли винаги бе готов да ни почерпи с чай. Ние сядахме над бента, наблюдавахме зеленоногите водни кокошки, посръбвахме от чая и размишлявахме. По пътя за вкъщи забелязах, че горивото е на привършване, затова се отбихме до гаража.

Както разговаряхме с механика, изведнъж забелязах, че той се загледа с малко глуповато изражение през рамото ми. Моментално се обърнах. Каква ли беля е измислила сега маймуната? Чолмондли се бе покатерил на седалката и се опитваше да развие капачката на резервоара. Това се казва памет! Първо, той бе видял само веднъж как се пълни резервоарът, и то преди около две седмици, и, второ, от всички приспособления на мотора бе запомнил кое точно трябва да се отвори. Двамата с механика останахме крайно учудени.

Особено силно ме порази Чолмондли не само със своята памет, но и с голямата си наблюдателност, когато го заведох в Лондон — първия път за едно телевизионно предаване, а втория — на една моя лекция. Сестра ми ме закара до Лондон с кола, а Чалмондли седеше през това време в скута ми и наблюдаваше с интерес променящия се пейзаж. Като изминахме половината път, предложих да спрем и да пием нещо разхладително. Винаги съм внимавал много в какви пивници влизам с Чолмондли, защото много собственици не обичат техните барове да се посещават от шимпанзета. Най-сетне избрахме едно скромно на вид заведение и влязохме в него. За наше успокоение и най-голяма радост за Чолмондли, съдържателката се оказа голяма любителка на животни. Тя и шимпанзето се сдружиха почти мигновено. Разрешиха му да играе на гоненица между масите, нагостиха го пребогато с портокалов сок и пържени картофи, позволиха му дори да се качи на бара и да изпълни военен танц, при който той тупкаше с лапи и крещеше „ху… ху… ху!“ Двамата със съдържателката се забавляваха толкова добре, че на него не му се искаше да си тръгва. Ако Чамли бе инспектор от кралския автомобилен клуб, той щеше да постави на тази пивница дванадесет звездички в справочника.

zoologicheska_gradina_25.png

Три месеца по-късно трябваше да взема Чолмондли на една моя лекция. По това време бях забравил напълно за пивницата, в която прекарахме толкова хубаво, още повече, че след това посетихме много други заведения, където също му бяха оказвали топъл прием. По пътя Чолмондли седеше, както обикновено, на колената ми и изведнъж започна да подскача възбудено. От началото си помислих, че е зърнал стадо крави или някой кон, към които проявяваше особен интерес, но наоколо нямаше никаква животни. Чолмондли продължи да подскача все по-силно и по-силно, докато най-сетне започна да си подвиква „уу-уу“. Все още не разбирах какво го е развълнувало. Чолмондли започна да крещи с всички сили и скачаше, изпаднал в истински екстаз. Завихме на един ъгъл и на стотина метра пред нас зърнахме неговата любима пивница. Това означаваше, че той бе разпознал местността, през която минавахме, и я бе свързал в паметта си с приятно прекараното в пивницата време. Подобен мисловен процес аз не съм срещал у никое друго животно. Със сестра ми бяхме толкова смаяни, че спряхме с охота да пийнем по нещо, а на Чолмондли дадохме възможност да поднови своето запознанство със собственицата, която също се зарадва от срещата с него.

Междувременно не преустановявах нито за миг борбата за намиране на зоологическа градина, но възможностите ми за успех всеки ден ставаха все по-малко и по-малко. Сбирката трябваше, разбира се, да се премести от магазина на Дж. Дж. Алън. Тук на помощ ми се притече Пайнтонската зоологическа градина. Хората се оказаха изключително любезни и ми разрешиха да оставя сбирката от животни при тях, докато си намеря подходящо място. Но, както вече споменах, това изглеждаше все по-малко вероятно. Все същата история — започнеш нещо и когато се нуждаеш най-много от помощ, тя не идва отникъде. Единственият изход в подобни случаи е човек да се помъчи, ако може, да се справи, със собствени сили. Затова пък успее ли, всички онези, които не са искали да му помогнат, започват да го потупват по гърба и да му предлагат помощта си.

— И все пак в някой местен съвет трябва да има поне един умен човек — каза една вечер Джеки, когато разглеждахме съсредоточено картата на Британските острови.

— Съмнявам се — отвърнах мрачно аз. — Освен това, боя се, че няма да имам достатъчно душевни сили да се разправям отново с разни кметове и градски чиновници. Не, трябва да си купим участък и да си направим всичко сами.

— Все пак трябва да получиш тяхното разрешение — посочи Джеки, — а освен това има разни комисии по планиране на градовете и селата.

Изтръпнах!

— Остава ни само да отидем в някой затънтен остров в Антилите или някъде другаде — казах аз, където хората са достатъчно разумни и не усложняват живота си с тази невероятна бюрокрация.

Джеки премести Чолмондли Сейнт Джон от картата, на която бе седнал.

— Какво ще кажеш за Англо-Нормандските острови? — попита внезапно тя.

— Какво да кажа?

— Те са известен курорт, а и климатът им е чудесен.

— Действително. Това би било прекрасно място, но нямаме никакви познати там — възразих аз. — Необходимо е да познаваш някой местен жител, който би могъл да ти даде подходящ съвет.

— Вярно — съгласи се с неохота Джеки. — Струва ми се, че си прав.

С голямо съжаление (мисълта да основа зоологическа градина на някой остров много ме привличаше) ние се отказахме от Англо-Нормандските острови. Няколко седмици по-късно заминах за Лондон да обсъдя въпроса за моята зоологическа градина с Руперт Харт-Дейвис, когато неочаквано проблесна лъч на надежда. Признах на Руперт, че изгледите да намеря собствена зоологическа градина са толкова нищожни, че вече почти съм се отказал от тази идея. Казах му, че сме обсъждали въпроса за Англо-Нормандските острови, но че там нямаме човек, който би могъл да ни помогне. Руперт се изправи и с вид на илюзионист съобщи, че на островите има много добър познат човек, прекарал там целия си живот, който с най-голямо желание ще ни помогне. Казвал се майор Фрейзър.

Обадих му се още същата вечер по телефона. На него изобщо не му се стори чудно, че някакъв непознат човек му звъни по телефона и му иска съвет, къде да основе зоологическа градина, с което ме предразположи към себе си от самото начало. Той предложи двамата с Джеки да отлетим за Джърси, щял да ни разведе из острова и да ни предостави цялата необходима информация. Решихме да заминем.

И така отлетяхме за Джърси. При приземяването на самолета разгледахме острова отгоре. Той приличаше на миниатюрен континент, пъстра смесица от малки ниви, топнати в яркосиньото море. Красивото скалисто крайбрежие тук-там бе накъсано от равни пясъчни ивици, плискани от разпененото море. Когато слязохме от самолета, въздухът ни се стори по-топъл, а слънцето — малко по-ярко. Почувствах, че настроението ми се повишава.

Хю Фрейзър ни очакваше на паркинга. Висок и строен човек, той носеше шапка с тясна периферия, толкова килната напред, че почти опираше на орловия му нос. Сините му очи проблясваха дяволито, когато ни настани в колата и ни откара. Ние преминахме през столицата на острова, наречена Сейнт Хелиер, който ми заприлича на голям английски панаирен град. Много се удивих, когато на една пресечка видях полицай — регулировчик с бяла куртка и бял шлем. Това внезапно придаде някаква тропическа окраска на града. Преминахме през столицата и се насочихме по тесни пътища със стръмни брегове, по които дърветата бяха свели клони и образуваха нещо като зелен тунел. Целият пейзаж с червеникавата си пръст и плътната зеленина на дърветата ми напомняше извънредно много Девън, но тук всичко бе миниатюрно — малки нивички, тесни, гъсто обрасли с дървета долинки, малки селски къщички, построени от великолепен джърсийски гранит, проблясващ в безброй есенни тонове под слънчевите лъчи. След това свърнахме от пътя, пътувахме доста време по една алея и неочаквано пред нас се изпречи домът на Хю — чифликът Лезогр.

Чифликът бе построен под формата на буквата „Е“ без средната чертичка. Главната сграда се намираше в средата на това „Е“, а на мястото на горната и долната чертичка се намираха крилата на постройката, завършващи с две масивни каменни арки, през които се минаваше за двора. Тези прекрасни арки са били построени през 1660 година и подобно на останалата постройка бяха изградени от чудесния местен гранит. Хю ни показа своя дом, без да скрива гордостта си — старинната гранитова преса за получаване на ябълково вино, краварниците, огромната, заобиколена с ограда градина, малкото езерце с дрипава дантела от тръстика по бреговете му, лъките, прорязани от малки ручейчета. След това, без да бързаме, ние минахме през красивите арки и влязохме в обляния от слънце двор.

— Знаете ли, Хю, вашето място е великолепно — казах аз.

— Да, красиво е… Според мен това е един от най-красивите чифлици на острова — отвърна Хю.

Обърнах се към Джеки.

— Това би било чудесно място за нашата зоологическа градина, нали?

— Да, действително — съгласи се Джеки.

Хю ме погледна за момент.

— Сериозно ли говорите? — попита той.

— Вярно, пошегувах се, но все пак това място е превъзходно за зоологическа градина. Защо ме питате?

— Защото — отвърна замислено Хю — поддържането му вече не ми е по силите, а ми се иска да се преместя в Англия. Бихте ли желали да наемете това място?

— Дали бих желал? — отвърнах аз. — Само да бихте се съгласили.

— Заповядайте вътре, приятелю, да си поговорим — предложи Хю и ни поведе през двора.

Ето как след цяла година на неуспехи и борба с разни съвети и други местни величия заминах за Джърси и само час след кацането на самолета намерих своята зоологическа градина.

zoologicheska_gradina_39.png