Асен Разцветников
Мор

1

Родни безплодни пустини,

родни безплодни блата —

дето, отробени, гинат

душни и димни села!

 

Дето бродници вечерни

с наниз от змийски глави

бродят с измамни фенери

в топлите блатни треви.

 

Дето под було от пари,

пари от кръв и от смрад,

жълт тиф и синя малария

в белите локви цъфтят.

 

Пак ли над вас се разлива

дъх на разложена плът

и над ливади и ниви

хищни орлици пищят?

 

Пак ли над вас ще премине

черния кон на смъртта?

Родни безплодни пустини,

родни безбродни блата!

2

Като огромни сивожелти змии

лениво лазят дните по пръстта

и слънцето с оловни сламки пие

зелените запарени блата.

 

Пиявици издигат из водите

раззинати и алчни смукала.

А в късна нощ вампирите преплитат

над къщите чугунени крила.

 

Отровен е оскъдния ни залък,

магии във гираните кипят.

Във улиците ужас се търкаля,

във улиците дебне черна смърт.

 

А флагчета над портите се мятат,

а стражи бдят пред всякоя врата…

О, цветни знамена на нищетата,

о, мънички затвори на смъртта!

3

В къщи болна стене мама,

В огън и във пара,

някой с пушката през рамо

ходи край дувара.

 

Хей, ти, лош и страшен чичо,

дето мерно крачиш,

ти ли вратника накичи

с алено байраче?

 

Лани батя го заклаха

В двора като куче,

че над къщната ни стряха

ален пош набучил.

 

Ти недей се много пери

и не дигай свада,

че ще кмета да намеря

и да те обадя.

 

И тогава те ще дойдат,

тебе ще заколят,

а пък аз ще се находя

волен и на воля.

4

Чумо ле, пуста стихийо,

чумо ле, черна морийо!

 

Мама Никола думаше:

— Никола, синко Никола,

едничко чедо на майка,

едничка рожба галена.

 

Дай да те мама премени,

премени още нагизди

със бяла риза памучна

и ален пояс през кръста.

Пременен да ми походиш,

пременен, още нагизден,

да ти се майка нагледа.

Из село ходи чумата,

чумата — самодивата,

че мори чума, че гори,

който е един на майка! —

 

Никола мами думаше:

— Майко ле, стара старийо,

щеш ме нагиздиш, щеш недей,

щеш ме погледай, щеш недей!

Мене ме чума беляза,

на три е места излязла —

под лява мишца, под дясна

и трета рана под гърло.

Първата боли, та гори,

втората боли, та мори,

де боли, майко, най-боли,

под бяло гърло най-боли!

5

Във нашите сламени, криви къщурки

не грей ни слънце, ни ясна луна —

там лигави жаби подскачат и куркат

и влагата пише зелени петна.

 

Там шетат прилежно от дълги години,

със хинин и свещи, с темян и цветя,

малария, охтика, тиф, скарлатина

и тяхната вечна другарка — смъртта.

 

И гинем ний смазани, хроми, одрани

от данъци, щикове, глад и злини,

чедата ни гният във тъмни зандани,

чедата ни скитат из пусти гори.

 

Но нека — убийте в нас сетната милост

и сетната капка човечност и свян!

И нека в душите ни, нокти забили,

да ревнат стръвници за мъст и за бран.

 

И нека, когато със вили и брадви

въстанем и хукнем ний бесни от стръв,

и вашия зов за мир и пощада

нечут да заглъхне във сеч и във кръв!

 

И нека, когато със вили и брадви

въстанем и хукнем ний бесни от стръв,

и вашия зов за мир и пощада

нечут да заглъхне във сеч и във кръв!

6

Родна безбродна робия,

роден поробен народ —

кой ще разбие, разкрие

пътя на огнен възход?

 

Тъпкан от свои и чужди,

морен, ранен, повален,

ти сред жестокост и нужда

чезнеш и гинеш весден.

 

И задушават, и тровят

твоя безпаметен вик

с черкви и черни затвори,

с хинин, бесилка и щик.

 

Но през звънтежа на щика

чувам пак трепетен зов,

чувам и теб се откликвам

с вярна синовна любов.

 

И над димящите кърви

с груба и силна ръка

нежен и тих аз прегръщам

твоите ниски къщя,

 

нежен и тих аз припадам

ничком въз твоята гръд

с песен за слънце и радост,

с песен за воля и смърт!