Асен Разцветников
Каин

Двамата морни и мрачни солдати

бяха пияни от вино и гръм…

В люлки от здрач и вечерна позлата

тихо се спущаше летния сън.

 

Там под тополите вързани редом

бяха пленените в боя врази:

стройна девойка, разголена, бледа,

старец и момък със модри очи.

 

Беше жестокост и тъпа и странна.

Бяха смразени от ужас лица…

И по ножовете с писък възпламна

кръв от набучени живи сърца.

 

Там под смирените бели тополи

те ги натрупаха гръд върху гръд.

Там под смълчаните стари тополи

сив и настръхнал припъпли страхът.

 

И неочаквано нейде в полята

вятър изхвръкна със писък и стон,

гръмко и злобно завиха листата,

мракът пришпори крилатий си кон…

 

Двамата мрачни и морни солдати

трепнаха, сякаш докосна ги смърт,

двамата бледи и плахи солдати

хукнаха татък в дълбокия път.

 

Но — във крайпътните храсти спотаен

някой ги викаше с крясък и смях…

И във прозрачната вечер сам Каин

тичаше блед и разрошен след тях.