Асен Разцветников
Полски стрели

1

Мълчат посъхналите степи,

ранени с огнена стрела.

Над бели друми ситна пепел

люлее сребърни була.

 

Но кой пристигна с лък през рамо,

накитен с пресен розов цвят?

От ноздрите му блика пламък,

слънца в очите му горят.

 

Другарите му са пияни,

сам той — от всички най-пиян,

уста му — алена камбана —

зове за горда, светла бран.

 

О, нека ние да сме луди!

О, триж безумни да сме ний!

Но вярваме — незнайно чудо

пред нас ковчези ще разкрий.

 

Ще идем ние зад баири,

където тих пожар гори

и бавно слънцето умира

под дъжд от бронзови искри.

 

И там, скалите увенчали

със капки кръв и ален крем,

ний ново слънце ще запалим

и морни възнак ще умрем.

2

Царевица

ранна

рони златно зърно.

Майко,

те отиват и не ще се върнат.

 

Там далеч,

където

бавно здрач припада,

с гръм ще ги

причака

сгушена засада.

 

Твойте двама

сина

горди, непослушни,

като златни

снопи,

майко, ще се люшнат.

 

И ще минат

много,

много дни и нощи.

И напразно,

майко,

ти ще чакаш още.

 

И напразно

в презнощ

глъхнала и пуста

ще прислушваш

с трепет,

как се тропа в пруста.

 

Как под тъмни

стрехи

вихъра бездомен

с мокри устни

шъпне

тъжен, тъжен спомен

 

Царевица

ранна

рони златно зърно.

Майко,

пригърни ги —

те не ще се върнат.