Асен Разцветников
След погребението

На Хр. Смирненски

1

Зелените клепки на летната вечер

са нежно замрежени с капки и цвят…

Замаян от звъна на вопли и речи

аз бавно се връщам във черния град.

 

Край мен отминават другарите вкупом

със сини рубашки и мрачни лица —

и сещам как моята скръб се пречупва

през хиляди прости и нежни сърца.

 

Ах, кой пак за подвиг и бран ще ни стопли?

Ах, кой ще посипе стоцветни лъчи?…

В душата ми сбират се сълзи и вопли,

в душата ми твоята песен звучи…

2

С букет розмарини смъртта ме изпраща

и в нейния кобнозагадъчен смях

звънят имената на хиляди още —

и моето име звъни между тях…

И може би скоро през вечер безлунна

и аз ще да падна разбит и ранен —

че стръвна орисница тайно целуна

със черна отровна целувка и мен.

Но плахия пламък на тиха надежда

в душата ми слънчева сказка шепти —

че някъде в модрия свод се оглежда

страната на нашите светли мечти.

Че всуе тя вредом е тъй оградена

със валове, кули и много вода

и всуе, чрез клетва отвеки пленени,

настръхнали вихри на стража там бдят.

 

Из пътя към нея през много години

телата си мълком настиламе ний —

и нашите братя по нас ще преминат

през черните бездни и горди стени.

И в устрем безумен и жажда велика,

преминали смели последния вал,

ще хванат там златната приказна птичка

на клонче от захарен светъл кристал.