Христо Смирненски
Самотника дъб ^[0]

Стоеше той снажен и строен

кат някой могъщ великан,

застанал самотен, спокоен,

изправил величествен стан.

 

През знойни дни тихо шумеше

край него златистата ръж,

в среднощ ураганът ревеше

и плискаше яростен дъжд.

 

Надвисват мъглите наесен,

в полята разстила се скръб —

със поглед далеко унесен,

простенва самотника дъб.

 

Листата безмълвно се ронят

по сухата жълта трева

и вихри вечерни се гонят,

нашепвайки смътни слова.

 

Минават редица години,

но диря от тях не личи.

Дъбът не умира, не гине —

все горд и самотен стърчи…

 

Но ето веднъж небесата

над него надвиснаха с гнев

и буря сърдита в полята

изви се с закана и рев.

 

В миг огнена мълния с трясък

прониза самотника стар,

попадаха клони сред блясък,

сред пламък страхотен и жар…

 

Изгряла смутена, зората

изтръпна в почуда и скръб —

разпръснат, прострян на земята,

лежеше самотника дъб.