Мишел Турние
Петкан или чистилището на Пасифика (1)

Висящият от тавана на каютата ветроупорен фенер се полюшваше равномерно и описваше с безпогрешността на отвес размаха, с който „Виржиния“ полягаше от борд на борд под нарастващата сила на вълнението. Капитанът Петер ван Дейсел се пресегна над шкембето си, за да постави колодата пред Робинзон.

— Цепете и обърнете горната карта — рече му той.

После се тръшна обратно в креслото и смукна клъбце дим от порцелановата си лула.

— Първосъздателят — поясни той. — Един от трите основни главни аркана.^[1] Изобразява фокусник, застанал пред отрупан с множество разнородни предмети тезгях. Това говори, че у вас се крие съзидател. Той се опълчва срещу една вселена в пълен безпорядък, която се стреми да овладее с подръчни средства. На пръв поглед постига целта си, но нека не забравяме, че този творец е и фокусник: творението му е измама, порядъкът — измамлив. За жалост той не знае това. Не страда от излишен скептицизъм.

Глух удар разтърси кораба, а фенерът вече сключваше ъгъл от четирийсет и пет градуса с тавана. Рязко отклонение под напора на стихията бе отхвърлило „Виржиния“ почти перпендикулярно на вятъра и една вълна току-що се бе сгромолясала върху палубата с трясък на оръдеен залп. Робинзон обърна следващата карта. Там, оплескана с мазни петна, се забелязваше някаква особа с корона и скиптър, кацнала върху бойна колесница, понесена от двойка жребци.

— Марс — отсече капитанът. — Нашият първотворец е пожънал една въображаема победа над естеството. Чрез тържеството на силата натрапва той навред около себе си някакъв порядък по свой образ и подобие.

Застинал неподвижно в своя престол като същински Буда, Ван Дейсел обгърна Робинзон с искрящ от лукавство поглед.

— Порядък по ваш образ и подобие — повтори той унесено. — Няма по-сигурно средство да се надникне в нечия душа от това да си представиш човека облечен с неограничена власт, благодарение на която има право да налага безпрекословно волята си. Негово величество Робинзон… Вие сте на двадесет и две. Изоставил… ъ-ъ-ъ… оставил сте в Йорк млада съпруга и две деца, за да си опитате щастието в Новия свят, следвайки примера на мнозина ваши съотечественици. По-късно близките ви ще ви последват. Ако даде господ де… Късо остригани коси, рижа и буйнорасла брада, светъл, твърде прям, ала някак си празен и безучастен поглед, одеяние, чиято монашеска строгост граничи с притворство — всичко това ви причислява към оня вид щастливци, които никога в нищо не са се съмнявали. Благочестив, стиснат и непокварен. Царството, попаднало под вашата върховна власт, досущ би напомняло бездънните къщни долапи, където нашенките трупат в строг ред купища чаршафи и снежнобели, пропити с уханния дъх на пакетчетата лавандула покривки за хранене. Не се сърдете. Недейте се изчервява. Моите думи биха могли да ви наранят жестоко само ако бяхте двадесет години по-възрастен. Всъщност тепърва има да се учите. Престанете да се червите и теглете карта… Я гледай, казах ли аз? Подавате ми самия Пустинник. Завоевателят е осъзнал самотата си. Той се е оттеглил вдън някаква пещера, за да се върне към първоизвора. Но веднъж проникнал в лоното на земята и предприел това пътуване към себе си, той вече е друг човек. Ако изобщо някога излезе от своето убежище, той ще си даде сметка, че самата сърцевина на неговата монолитна душа е била поразена. Обърнете, ако обичате, още една карта.

Робинзон се поколеба. Този внушителен нидерландски сатир, неуязвим в своя жизнерадостен практицизъм, май хич не се шегуваше и мъдруванията му звучаха някак обезпокоително. Откак в Лима се бе качил на борда на „Виржиния“, Робинзон успешно бе избягвал всякакво вземане-даване с този дявол, отблъснат веднага от развратния му ум и разюзданото епикурейство, които той вадеше на показ. Само бурята го бе принудила да се озове едва ли не като пленник в неговата каюта — единственото кътче на кораба, което при подобни обстоятелства предлагаше относителен уют. Холандецът, изглежда, имаше твърдото намерение да се възползува в най-висша степен от предоставения случай за гавра със своя простодушен спътник. След отказа на Робинзон да пийнат от чекмеджето на масата в миг се бяха появили картите за врачуване и Ван Дейсел бе отприщил талазите на пророческото си осенение, докато междувременно ураганният грохот отекваше в ушите на Робинзон като същински пъклен хоровод, съпровождащ нечестивото занимание, в което бе въвлечен пряко волята си.

— Ето кой ще измъкне Пустинника от дупката му! Сама Венера изплува от вълните и нагазва във вашите владения. Следващата карта, ако обичате; благодаря. Шести аркан: Стрелец. Преобразена в херувим, Венера мята стрели към слънцето. Още една карта. Така. Проклятие! Попаднахте на двадесет и първи аркан — Хаосът! Земната твар се сражава с огнено чудовище, Човекът пред очите ви, терзан от враждебни една на друга стихии, е безумец, както си личи по жезъла със звънчетата. И по-малко е достатъчно, да те сполети същото. Подайте ми пак карта. Точно така. Неизбежно беше — дванайсети аркан, Сатурн в лицето на един обесен. Но знаете ли, най-показателното е, че тази личност е увесена за нозете. Ето ви, тъй да се каже, с главата надолу, злочести Крузо! Побързайте със следващата карта. Така. Аркан петнайсети: Близнаци. Чудех се какво ли ще бъде новото превъплъщение на нашата преобразена в стрелец Венера. Тя се е превърнала във ваш едноутробен брат. Близнаците са изобразени с примка на шията и привързани за нозете на ангел хермафродит. Хубаво го запомнете!

Робинзон беше разсеян. Макар че стенанията на корпуса под пристъпа на вълните не го безпокояха особено. Нито пък играта на шепа звезди, които танцуваха в зрителното поле на илюминатора току над главата на капитана. „Виржиния“ — в хубаво време твърде посредствен ветроход — бе незаменим плавателен съд, зададеше ли се тежко изпитание. С ония негови ниски и жалки мачти, с онзи къс, издут корпус и двеста и петдесет тона вместимост той се родееше по-скоро с делвите и бъчонките, отколкото с морските кръстосвани, а мудността му будеше смях и закачки из всички пристанища по света, където бе хвърлял котва. Затова пък хората от екипажа можеха да си спят като къпани и в най-черните мигове на урагана, стига най-близката суша да не представлява заплаха. Към това се притуряше нравът на неговия капитан, който не беше от онези, дето се хвърлят в битка на живот и смърт и се излагат на опасности, само и само да не се отклонят от пътя си.

С отминаващия следобед на този 29 септември 1759 година, когато „Виржиния“ трябваше да се намира на тридесет и втория паралел южна ширина, барометърът бе отбелязал стремглаво спадане, докато огньовете на Св. Елм припламваха и се разсипваха в искрящи снопове по върховете на мачтите и реите, предвещавайки буря с необичайна сила. Хоризонтът на юг, към който се носеше лениво гальотата, тъй бе притъмнял, че щом първите дъждовни капки заудряха по палубата, Робинзон се изненада от тяхната прозрачност. Гъст мрак със сернист оттенък вече поглъщаше кораба, когато с ураганен пристъп връхлетя един, общо взето, неравномерен и променлив северозападен вятър, който се колебаеше между пет и шест румба. Хрисимата „Виржиния“ храбро се сражаваше с цялата си уязвимост срещу огромните вълни, които всеки път при набезите си скриваха носа й под кипналата пяна, но тя следваше пътя си с такова предано упорство, та насмешливият поглед на Ван Дейсел чак овлажня от прилив на нежност. Ала щом два часа по-късно оглушителен гръм накара капитана да се втурне на палубата и да види с очите си как от славния му фок, спукан като балон, продължава да плющи на вятъра само ивица съдрано платно, той сметна, че бяха направили вече предостатъчно в името на честта и не би било разумно да се инатят повече. Нареди да останат на дрейф и заповяда на кормчията да се спуща по вятъра. От този миг сякаш стихията прояви признателност към „Виржиния“ за нейното покорство. Тя се плъзгаше безметежно връз кипежа на една водна шир, чиято вилнееща ярост като че ли тутакси бе забравила за нея. След като накара да се затворят грижливо люковете, Ван Дейсел прибра хората си в кубрика — всички, освен един човек и Тен, корабния пес, които щяха да останат на вахта. После сам той се закалафати в каютата си, заобиколен от всеизвестните средства на холандското мировъзрение за утеха на душата: шише хвойнов скидам, мунстерско сирене с кимион, сухари, тежък като олово чайник, тютюн и лула. Десет дни преди това зелена лента на хоризонта към левия борд бе предизвестила екипажа, че са пресекли Тропика на Козирога и вече минаваха край островите Десвентурадос. Държейки курс на юг, корабът би трябвало още на следния ден да нагази във водите на островите Фернандес, но бурята го тласкаше на изток, по посока на Чилийското крайбрежие, откъдето все още го деляха онези седемдесет морски мили, без следа от суша или риф у ако се съди по картата. Следователно нямаше основание за каквото и да било безпокойство.

Гласът на капитана, погълнат за миг от грохота, се разнесе отново:

— Срещаме повторно двамината Близнаци в деветнайсети главен аркан, аркана на Лъва. Две деца се държат за ръка, изправени пред някаква стена, която символизира Града на слънцето. Слънцеликият бог заема цялата горна част на тази посветена нему карта. В Града на слънцето — някъде насред път между времето и вечността, между живота и смъртта — обитателите са прибулени с младенческа непорочност, след като са се домогнали до слънчевото самозачатие, което е нещо повече от двуполовост: то е кръговрат. Хапеща опашката си змия е олицетворение на тази самозадоволяваща се чувственост — без загуби и отклонения. Ето го върха на онова почти недостижимо и още по-трудно съхранимо човешко съвършенство. По всичко личи, че сте призван да се извисите до него. Така поне говорят картите. Моите почитания, млади човече! — И като се привдигна от меката си седалка, капитанът сведе пред Робинзон глава в поклон, който представляваше смесица от подигравка и уважение. — Хайде, моля ви, подайте ми отново карта. Благодаря. Ах! Козирог! Това са изходните двери за душата, с една реч — смъртта. Онзи скелет, зает с коситбата на някаква ливада, обрасла с човешки ръце, нозе и глави, доволно ясно разкрива зловещия смисъл, свързан с въпросната карта. Сгромолясвайки се от висотата на Слънчевия град, вие сте застрашен от смъртна опасност. С нетърпение и боязън очаквам да узная каква карта ще ви се падне сега. Ако носи нищожен знак, с вас е свършено…

Робинзон наостри уши. Дали не бе дочул човешки глас и кучешки лай да се смесват с гръмовния хор на повилнялата вода и бесния вятър? Невъзможно беше да се твърди със сигурност, а и той може би прекалено много се терзаеше от мисълта за оня моряк над главите им, вързан под несигурния заслон на своята наблюдателница, всред целия този безчовечен ад. Мъжът бе тъй здраво завързан с въжета за брашпила, че не можеше да се освободи сам, за да даде тревога. В такъв случай щяха ли да чуят неговия зов? И дали именно той не бе извикал току-що?

— Юпитер! — възкликна капитана. — Робинзон, вие сте спасен, но дявол да го вземе, направо от онзи свят се завръщате! Летяхте като камък в пропастта, а ето че небесният господар ви се притича на помощ тъкмо навреме. Той е въплътен в златисто дете, покълнало от земната утроба — същинска бучица самородно злато, изтръгнато от глъбините на земята, — което ви връща ключовете за Града на слънцето.

Юпитер ли? Дали точно тази дума не се долавяше, прониквайки през воя на бурята? Юпитер? Ама не! Terre!^[2]

Вахтеният бе извикал: „Terre!“ И наистина, каква по-неотложна вест можеше да има за съобщаване той, на борда на този осиротял кораб, ако не близостта на непознат бряг с неговите пясъци и подводни скали?

— Напълно е възможно всичко това да ви се стори някакъв непонятен брътвеж — поясняваше Ван Дейсел. — Но там именно се крие мъдростта на Картите, които никога не ни отварят очите за собственото ни бъдеще с лесноразбираеми думи. Представяте ли си какъв смут би породила една ясна представа за бъдещето? Не, най-много да ни дадат възможност да предусетим нашето бъдеще. Словцето, което ви държах, в известен смисъл е зашифровано, а кодът се оказва самото ваше бъдеще. Всяко предстоящо за вас житейско събитие на свой ред ще ви разкрива достоверността на едно или друго мое предсказание. Това, тъй да се каже, пророчество съвсем не е толкова празна работа, колкото може да се стори на пръв поглед.

Капитанът смукна мълчаливо закривения мундщук на своята огромна елзаска лула. Беше угаснала. Той извади от джоба си ножче, с което освободи капачето и с помощта на същия уред се зае да изпразни порцелановата чашка в една раковина, поставена върху масата. Робинзон не долавяше със слуха си повече нищо необичайно всред дивия вой на природната стихия. Капитанът бе отворил своето буренце с тютюн, дръпвайки коженото езиче на кръглия дървен похлупак, който го затваряше. С трогателна грижливост мушна внушителната си и тъй крехка лула в едно леговище, приспособено в тютюневия пласт, който изпълваше буренцето.

— Ето така — заобяснява той — тя е напълно защитена от удари и в същото време попива медения дъх на моя „Амстердамер“.

После внезапно окаменя и изгледа сурово Робинзон.

— Крузо — обърна се той към него, — слушайте ме внимателно: пазете се от непорочността. Тя разяжда душата.

Точно е този миг фенерът описа застрашителна деветдесетградусова дъга в края на веригата си и се разби в тавана на каютата, докато капитанът се носеше с главата напред през масата. В наситения с пукот и скърцане мрак, който го обграждаше, Робинзон пипнешком търсеше дръжката на вратата. Не откри нищо, а силно течение му даде да разбере, че нямаше и помен от врата и че той се намираше вече в коридора. Цялото му тяло се тресеше от страх, усещайки под краката си ужасяващата неподвижност, последвала силното клатене на кораба. На смътно осветената палуба, под покъртителното сияние на пълнолунието, той забеляза неколцина моряци, които спускаха спасителна лодка от балките й. Тъкмо се отправяше към тях, когато подът се продъни под нозете му. Сякаш стотици овни бяха връхлетели с всичка сила откъм левия борд на гальотата. Веднага след това черна водна стена се сгромоляса върху палубата и я помете от единия край до другия, повличайки всичко след себе си — човешки тела и имущество.