Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дюн (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dune Messiah, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция (I част)
Victor (2001)
Сканиране, разпознаване и корекция (II част)
Mandor (2003)

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

OCR и spell check:

I част — Виктор, 2001

II част — Mandor, 2003

 

Издание:

МЕСИЯТА НА ДЮНА І. 1991. Изд. Орфия, София. Биб. Фантастика No.6. Фантастичен роман. Превод: Любомир НИКОЛОВ [Dune Messiah, by Frank HERBERT (1969)]. Художник: Николай КОНДЕВ. Формат: 70×100/32 (16 см). Печатни коли: 10. Страници: 160. Цена: 9.00 лв. ISBN: 954-444-006-2 (многотомно изд.); ISBN: 954-444-07-0 (кн. 1)(грешен); ISBN: 954-444-007-0 (кн. 1)(поправен)

МЕСИЯТА НА ДЮНА ІІ. 1992. Изд. Орфия, София. Биб. Фантастика No.8. Фантастичен роман. Превод: Любомир НИКОЛОВ [Dune Messiah, by Frank Herbert (1969)]. Художник: Николай КОНДЕВ. Предговор: За тези, което не са чели „Дюна“ — с.5–6. Послеслов: Планетата на един живот, Светлослав НИКОЛОВ — с.167–169. Формат: 70×100/32. Печатни коли: 11. Цена: 9.00 лв. Страници: 170. ISBN: 954-444-006-2 (многотомно изд.); ISBN: 954-444-008-9 (кн. 2).

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Добавяне

16.

Независимо колко своеобразна може да стане човешката цивилизация, независимо от развитието на живота и обществото или от сложността на взаимодействието човек-машина, винаги се явяват промеждутъци на еднолична власт, когато ходът на човешката история и самото бъдеще на човечеството зависят от сравнително простите действия на отделни индивиди.

Из тлейлаксианската „Божия книга“

Докато крачеше по високия пешеходен мост от Заслона към сградата на квизарата, Пол умело се престори на куц. Наближаваше залез и дългите сенки наоколо му помагаха да се прикрива, но нечии зорки очи все още биха могли да доловят в движенията му някаква издайническа подробност. Носеше защита, но не я беше включил, тъй като адютантите му смятаха, че искренето на полето ще породи подозрения.

Пол се озърна наляво. Провлачени пясъчни облаци прорязваха като щори залязващото слънце. Въздухът бе сух като в хайрег; усещаше го дори през филтровите запушалки.

В действителност не беше сам, но откакто прекрати нощните си разходки из улиците, мрежата на Имперската безопасност около него никога не се бе разхлабвала толкова. Високо горе по привидно случайни курсове кръжаха орнитоптери¤ с прибори за нощно виждане; скритият в дрехите му предавател координираше движението им. По улиците вървяха подбрани агенти. Други се бяха пръснали из града, след като видяха как се е дегизирал императорът — носия на свободен, включително влагосъхраняващ костюм¤, пустинни ботуши темаг и мургав грим по лицето. Пластмасови подложки издуваха бузите му. Отляво край челюстта висеше тръбичката на филтъра.

Щом стигна до края на моста, Пол погледна назад и забеляза раздвижване край каменната решетка, закриваща балкона на личните му покои. Чани, навярно. „Тръгнал си из пустинята пясък да дириш“ — така бе нарекла тя рискованата му разходка.

Колко малко знаеше за горчивия избор. Когато трябва сам да подбираш страданието, дори и малката мъка става непоносима, помисли той.

За миг тъга замъгли очите му и Пол отново преживя раздялата. В последния момент тау-прозрението¤ бе помогнало на Чани да долови неговите чувства, ала и тя ги бе изтълкувала погрешно. Сметнала бе вълнението му за нещо обичайно за човек, който се разделя с любимата си, преди да навлезе в заплашителната неизвестност.

Ех, ако можех наистина да не зная, помисли той.

Остави моста зад гърба си и тръгна по най-горния коридор на административната сграда. На тавана бяха прикрепени светоглобуси и в тяхната светлина сновяха деловити служители. Квизаратът никога не заспиваше. Надписите по вратите привлякоха вниманието му, сякаш ги виждаше за пръв път: Скоростни търговци. Укротители на бури и отмъстители. Пророчески перспективи. Проверки на вярата. Религиозни доставки. Оръжейници… Разпространение на вярата…

По-честно би било да напишат Разпространение на бюрокрацията.

Из цялата му вселена се бе размножил новият тип религиозен чиновник. Този служител на квизарата най-често беше новопокръстен. Рядко изместваше свободните в борбата за ключови постове, но запълваше всички незаети ниши. Консумираше меланж не толкова заради подмладяващото му действие, колкото за да покаже, че може да си го позволи. Държеше се настрана от своите повелители — императора, Сдружението, Бене Гесерит, Ландсрада, династиите¤ или квизарата. Единствените му богове бяха Рутината и Досиетата. Обслужваха го ментати и изумителни архивни системи. Целесъобразност бе първата дума от катехизиса му, макар че притворно се прекланяше пред поученията на бътлърианците. „Не сътворявай машина по подобие на човешкия ум“ послушно повтаряше той, ала с всяко свое действие издаваше, че предпочита машините пред хората, статистиката пред личностите, далечната обща перспектива пред личния контакт, изискващ въображение и инициатива.

Когато излезе на рампата от другата страна на сградата, Пол чу звъна на камбаните, призоваващи богомолците за вечерния ритуал в Светилището на Оракула.

Странна непреходност кънтеше в този звън.

Храмът отвъд претъпкания площад беше нов, с наскоро създадени ритуали, но имаше нещо необичайно в разположението му сред пустинната долина край Аракийн¤ — нещо в едва започналото захабяване на камъните под напора на пясъчните бури, нещо в безредно израсналите наоколо сгради. Всички подробности се сливаха, за да породят впечатлението, че светилището е безкрайно старо, пълно с традиции и загадки.

Озова се долу в навалицата — част от самата нея. Единственият водач, който охраната бе успяла да намери, настояваше да изберат този път. Имперската безопасност никак не хареса съгласието на Пол. Стилгар — още по-малко. А най-разпалено възразяваше Чани.

Наоколо хората се плъзгаха покрай него, поглеждаха го крадешком и отминаваха, но въпреки тълпата той изпитваше странното усещане за свободно придвижване. Знаеше, че то идва от дълбоко вкоренената почтителност към свободните. Изглеждаше като пришълец от далечните пустини, а такива хора лесно се гневяха. Когато навлезе в забързаната върволица към храмовите стъпала, блъсканицата стана още по-голяма. Сега околните нямаше как да не го притискат, но за сметка на това го обсипваха с ритуални извинения: „Простете, благородни господине. Не успях да избегна тази неучтивост.“ „Извинете, за бога, през живота си не съм виждал по-лоша навалица.“ „Сломен съм от грубостта си, свети човече. Някакъв простак ме блъсна.“

След първите няколко фрази Пол престана да им обръща внимание. В извиненията нямаше друго чувство освен обичайния страх. Неволно се замисли колко дълъг път го дели от детските години в Каладънския замък. Кога бе стъпил на пътеката, водеща към тази разходка през претъпкания площад на една пустинна планета, безкрайно далеч от Каладън¤? И наистина ли бе стъпил на точно определена пътека? Не можеше да каже, че в който и да е момент от живота си е действал по строго определен канон. Мотивите и движещите сили бяха сложни — навярно по-сложни от която и да е друга комбинация на мотиви и сили в човешката история. Зашеметяваше го чувството, че все още може да избегне съдбата, която виждаше тъй ясно в края на пътеката. Но тълпата го тласкаше напред и той изпита замайващото усещане, че е изгубил посоката, изгубил е властта да управлява собствения си живот.

Тълпата го повлече нагоре по стъпалата и нахлу през храмовия портал. Гласовете стихнаха. Засили се острият потен мирис на страх.

В храма службата вече бе започнала. Монотонната песен на хора заглушаваше всички други звуци — шепот, шумолене на дрехи, тътрене на нозе, кашлица — и разказваше за Далечните места, които посещава жрицата в свещения си транс.

Космическия Шай-хулуд обяздва!

Повежда ни през ветрове и бури

към тихите страни със нежен полъх.

Макар да спим край змийската бърлога,

тя дремещите ни души опазва.

Напук на всякоя пустинна жега

укрива ни в долините прохладни.

Сияят ярко белите й зъби,

за да ни водят в нощи непрогледни.

С могъща сила дългите й плитки

издигат ни по стълбата към рая!

Пристъпим ли към нея, аромати

омайват ни със сладък дъх на цвете.

Балъци! — каза си Пол на езика на свободните. Внимавайте! Може да я обземе и гневна страст.

Храмовият портал бе обрамчен с множество дълги и тънки светещи тръбички, имитиращи пламъчета на свещи. Потрепващите светлинки разбуждаха в душата на Пол неясни наследствени спомени, макар да знаеше, че те тъкмо това и целят. Цялата обстановка наоколо беше атавизъм — лукаво замислен, но ефективен. Ненавиждаше собственото си участие в създаването му.

Тълпата нахлу през високите метални врати към мрачното пространство под огромния купол. Високо горе пак примигваха светлинки, а в дъното на залата се издигаше ярко озарен олтар от черно дърво — измамно прост на вид, инкрустриран с пясъчни шарки от митологията на свободните. Изотзад лъчите на скрити прожектори играеха по силовото поле на близхода¤, създавайки ефирно дъгоцветно сияние. Под тази призрачна завеса седемте реда пеещи послушници изглеждаха някак зловещо — черни роби, бели лица, пълен синхрон в движението на устните.

Пол огледа поклонниците около себе си и изведнъж им завидя — изглеждаха съсредоточени, сякаш слушаха истини, които той не можеше да чуе. Стори му се, че тук те постигат нещо недостъпно за него, нещо загадъчно и целебно.

Опита да си проправи път по-близо до олтара, но нечия ръка го хвана за рамото. Пол завъртя глава и срещна изпитателния взор на стар свободен — плътносини очи под надвисналите вежди… Очите го бяха разпознали. В паметта му проблесна едно име: Разир, съплеменник от времето на сийча.

Знаеше, че е напълно беззащитен сред натиска на тълпата, ако Разир имаше намерение да го нападне.

Старецът се промъкна по-близо, без да измъква десница изпод зацапаната с пясък роба — несъмнено стискаше кристален нож. Доколкото можеше, Пол се приготви да отбие атаката. Старецът приведе глава към ухото му и прошепна:

— Ще вървим с другите.

Това бе паролата за водача му. Пол кимна.

Разир се притисна до него и обърна лице към олтара.

„От изток иде тя — пееха послушниците. — Зад нея слънцето изгрява. И тайни вече няма. Сред грейнала зора — очите нейни нищо не пропускат, било то блясък или черен мрак…“

Стенанието на гъдулка се вряза в гласовете, застави ги да замлъкнат и после стихна. Сякаш жегната от електрическа искра, тълпата се юрна още няколко метра напред. Сега от всички страни ги обгръщаше плътна маса от тела, а въздухът се бе сгъстил от дъха на хората и мириса на подправка.

— Шай-хулуд пише по чистия пясък! — провикнаха се послушниците.

Пол усети, как дишането му влиза в такт с дъха на околните. Женски хор тихичко запя в сенките зад искрящия близход: „Алая… Алая… Алая…“ Гласовете ставаха все по-мощни и изведнъж пресекнаха. Настана тишина.

Нови гласове наченаха меко, почти шепнешком:

Тя бурите смирява,

с очи врага убива,

неверника измъчва.

От кулите на Туоно,

де слънцето изгрява

и бистри са водите,

ще видиш нейна сянка.

В искряща лятна жега

тя дава хляб и мляко —

прохладно, ароматно.

Врага топи със поглед,

насилника измъчва

и тайните узнава.

Алая тя е… Алая… Алая… Алая…

Гласовете бавно затихнаха.

Изведнъж Пол се отврати. Какво правим? — запита се той. Алая беше момиченце-вещица, но с времето растеше. Расте и става по-грешна, помисли той.

Колективната духовна атмосфера в този храм разяждаше психиката му. Усещаше как част от него се слива с тълпата, ала оставащите различия пораждаха убийствено противоречие. Той стоеше самовглъбен, затворен зад стената на личен грях, който никога нямаше да изкупи. В съзнаниетому нахлу като потоп безкраят на вселената извън храма. Как можеше един човек или един ритуал да се надява, че ще скрои подобна необятнбст в дреха по мярка за всекиго?

Пол потрепера.

На всяка крачка се сблъскваше с вселената. Тя се изплъзваше от ръцете му, изобретяваше безброй прикрития, за да се промъкне и да го измами. Каквато и форма да измислеше за нея, вселената никога нямаше да я приеме.

В храма настана дълбока тишина.

От мрака зад сияйните дъги изплува Алая. Беше облечена в жълта роба с шарки в атреидско зелено — жълто за слънчевите лъчи, зелено за смъртта, която ражда живот. С внезапна изненада Пол си въобрази, че Алая се появява тук заради него, единствено заради него. Загледа се към сестра си над главите на тълпата. Тя наистина бе негова сестра. Познаваше ритуала и цялото му създаване, ала никога не бе заставал тук, с поклонниците, за да я види през техния поглед. Сега, споделяйки загадъчната атмосфера на храма, той осъзна, че Алая е част от враждебната вселена.

Послушниците поднесоха към нея златен потир.

Алая надигна потира.

Част от съзнанието на Пол знаеше, че вътре има непречистен меланж — коварна отрова, причастие за пророчицата.

Без да откъсва очи от потира, Алая заговори. Гласът й галеше слуха като шепот на цвете, плавен и мелодичен.

— В началото бяхме празни — изрече тя.

— Не знаехме нищо — пропя хорът.

— Не знаехме за Силата, що е навсякъде — изрече Алая.

— И във всяко Време — пропя хорът.

— Ето Силата — каза Алая, вдигайки леко потира.

— Тя носи радост — пропя хорът.

И беди, помисли Пол.

— Тя пробужда душата — изрече Алая.

— Тя прогонва всяко съмнение — пропя хорът.

— Словата ни погубват — изрече Алая.

— А Силата ни възражда — пропя хорът.

Алая поднесе потира към устните си и отпи.

Пол с изненада разбра, че е затаил дъх заедно с цялата тълпа, до последния поклонник. Беше бе оплел в мистичната мрежа, сякаш не остана и прашинка от личното му знание за процеса, на който се подлагаше Алая. Неволно си припомни как тази огнена отрова плъзва из тялото. Паметта се разпростираше в безкрая и времето спираше, а съзнанието се превръщаше в мушица, която преобразува отровата. Отново преживя събуждането сред безвремие, където всичко ставаше възможно. Знаеше какво изпитва сега Алая, ала внезапно откри, че не го познава истински. Мистерията го заслепяваше.

Алая потрепера, свлече се на колене.

Пол си пое дъх едновременно с прехласнатите поклонници. Тръсна глава. Мъглата в съзнанието му започваше да се разсейва. Увлечен в блаженството, беше забравил, че всяко видение принадлежи на ония, които все още са на път, все още се стремят към нещо. Във видението човек минаваше през мрака и губеше способност да различи реалността от безплътната случайност. Човек копнееше за абсолютното, което никога нямаше да съществува.

И в копнежа изпускаше настоящето.

Алая се люшкаше в екстаза на преобразуването.

Пол имаше чувството, че някакъв свръхестествен глас му говори: „Виж! Гледай! Виждаш ли за какво си затваряше очите?“. Стори му се, че в този миг гледа през чужди зеници, че съзира тук образи и ритми, каквито никой художник или поет не би могъл да възпроизведе. Всичко бе жизнено и прекрасно, огряно от ярко зарево, разкриващо властолюбиви стремежи… дори и неговия.

Алая заговори. Подхванат от скрити усилватели, гласът й прокънтя под купола.

— Светла нощ — извика тя.

Всеобщ стон премина като вълна над навалицата от поклонници.

— Нищо не може да се скрие в такава нощ! — изрече Алая. — Каква безценна светлина е този мрак! Не ще я откриете с поглед! Недостъпна е за сетивата. Неподвластна на думите. — Тя сниши глас. — Бездната остава. В утробата й се таи всичко, що тепърва ще бъде. Ах, колко нежно насилие!

Пол усети, че чака някакъв таен сигнал от сестра си. Жест или слово, отломък от магично-мистичния процес, мощно течение отвътре навън, което да го намести като стрела върху тетивата на космическия лък. Очакваният миг трептеше подобно на живак в съзнанието му.

— Ще има печал — напевно изрече Алая. — Напомням ви, че всичко е само начало, вечно начало. Световете чакат своите покорители. Някои от вас, които ме слушате, ще се извисят по волята на съдбата. Тогава ще се присмиват на миналото и ще забравят какво ви казвам днес: във всички разлики се крие единство.

Докато Алая свеждаше глава, Пол едва се сдържа да не извика от разочарование. Не бе казала онова, което очакваше да чуе. Тялото му сякаш се превърна в суха черупка, в обвивка, изоставена от пустинно насекомо.

Помисли си, че и другите трябва да са усетили нещо подобно. Долавяше безпокойството наоколо. Внезапно нейде далеч наляво сред тълпата изкрещя жена — без думи, просто писък на ужас.

Алая вдигна глава и Пол изпита шеметното чувство, че разстоянието помежду им изчезва, че се взира право в нейните очи, изцъклени само на сантиметри от неговите.

— Кой ме зове? — попита тя.

— Аз — извика жената. — Аз те зова, Алая. О, Алая, помогни ми. Казват, че убили сина ми на Муритан. Изчезнал ли е? Никога ли не ще видя сина си… никога ли?

— Мъчиш се да вървиш заднишком през пясъка — пропя Алая. — Нищо не се губи. Всичко се връща след време, но може и да не разпознаеш променената форма, под която идва.

— Алая, не те разбирам! — изстена жената.

— Живееш сред въздух, но не го виждаш — рязко изрече Алая. — Гущер ли си? По гласа ти личи, че си от свободните. Нима свободният се мъчи да върне мъртвеца? Какво друго ни трябва от мъртъвците, освен тяхната вода?

Насред храма един мъж в пищно червено наметало вдигна ръце и изпод набръчканите широки ръкави се подаде бялата му долна риза.

— Алая — изкрещя той, — получих делово предложение. Да го приема ли?

— Идваш тук като просяк — каза Алая. — Търсиш златната чаша, ала само кинжал ще намериш.

— Поискаха да убия един човек — отекна отдясно нечий плътен глас с акцент, издаващ дълъг живот в сийча. — Да се съглася ли? Ще успея ли, ако се съглася?

— Начало и край са едно и също — отсече Алая. — Не съм ли го казвала и преди? Ти не си дошъл за този въпрос. В какво не можеш да повярваш, та трябва да идваш тук и да крещиш срещу него?

— Много се е разлютила тая вечер — промърмори някаква жена до Пол. — Виждали ли сте я някога толкова сърдита?

Знае, че съм тук, помисли Пол. Нещо от видението ли я е разгневило? На мен ли се гневи?

— Алая — подвикна един мъж пред него. — Кажи на тия търговци и малодушни страхливци докога ще властва брат ти!

— Позволявам ти сам да надникнеш зад този ъгъл — озъби се Алая. — Устата ти е пълна с предразсъдъци! Ако имаш стряха и вода, то е защото брат ми язди червея на хаоса!

С яростен жест тя загърна робата си, вихрено се завъртя, прекрачи през ивиците искряща светлина и изчезна в мрака зад тях.

Послушниците незабавно подхванаха заключителното песнопение, но ритъмът бе нарушен. Ненадейният край на ритуала явно ги бе сварил неподготвени. От различни краища на тълпата се надигна неясен ропот. Пол усети как хората наоколо се раздвижват — неспокойни, неудовлетворени.

— Всичко стана заради онзи глупак с тъпия му делови въпрос — промърмори една жена до Пол. — Лицемер!

Какво бе зърнала Алая? Каква пътека през времето бе видяла?

Нещо се бе случило тази вечер, нещо беше опорочило ясновидската церемония. Обикновено тълпата се надпреварваше да моли Алая за отговор на купища въпроси. Да, идваха като просяци при пророчицата. Неведнъж ги бе чувал, скрит в мрака зад олтара. С какво се различаваше тази вечер?

Старият свободен подръпна ръкава на Пол и кимна към изхода. Тълпата вече напираше нататък. Пол се остави на хорското течение, усещайки върху ръкава си пръстите на водача. Обземаше го чувството, че тялото му е станало въплъщение на някаква сила, която вече не се поддава на контрол. Превръщаше се в нещо безплътно и стихнало, което въпреки всичко се движеше. Той съществуваше само в ядрото на тази безплътност и се оставяше да го водят по улиците на града — а маршрутът бе тъй познат от виденията, че скръбта смразяваше сърцето му.

Трябваше да знам какво е видяла Алая, помисли Пол. Толкова пъти самият аз съм го виждал. Но Алая не възрази… значи и тя е прозряла другата възможност.