Филип Пулман
Северно сияние (12)

12.
Изгубеното момче

Бяха пътували няколко часа, когато спряха за вечеря. Докато мъжете палеха огньовете и топяха сняг вместо вода, а Йорек Бирнисон наблюдаваше как Лий Скорзби пече тюленово месо, Джон Фаа заговори Лира.

— Лира, можеш ли да видиш онзи инструмент достатъчно ясно? — попита той.

Луната отдавна беше залязла. Светлината на Аврора беше по-ярка от лунната, но твърде непостоянна. Лира обаче имаше остър поглед, затова бръкна в торбичката и измъкна алетиометъра.

— Много добре го виждам. Пък и вече знам къде са повечето символи. Какво да го питам, повелителю Фаа?

— Искам да знам повече за охраната на този Болвангар — отвърна циганинът.

Момичето дори не се замисли. Ръцете й сами нагласиха стрелките на шлема, орела и леярския тигел, а мисълта й се съсредоточи върху точните значения на символите като триизмерна диаграма. Дългата стрелка тутакси се завъртя, спря и отново закръжи като пчела, предаваща със своя танц посланието си на кошера. Тя наблюдаваше движението й спокойно, без да се напряга да улови веднага значението. Знаеше, че то идва, че скоро ще се изясни, и остави стрелката да се движи, докато не се увери, че е схванала правилно всичко.

— Точно както каза демонът на вещицата, повелителю Фаа. Станцията се пази от отряд тартари и е оградена с бодлива тел. Уредът казва, че всъщност никой не се бои сериозно от нападение. Но…

— Какво, дете?

— Той казва и още нещо. В една съседна долина има езеро и село край него и някакъв призрак тормози тамошните хора.

Джон Фаа поклати нетърпеливо глава.

— Това не ни интересува сега. Разправят, че в тези гори бродели какви ли не духове. Кажи ми пак за тартарите. Колко са? С какво са въоръжени?

Лира зададе въпроса и след малко вече знаеше отговора.

— Шестдесет души с пушки и още няколко по-големи оръжия. Нещо като топове. Имат и огнехвъргачки. И… демоните на всичките са вълци, така казва алетиометърът.

Това предизвика силно вълнение у онези, които бяха участвали по-рано в бойни действия.

— Полковете в Сибирск имат демони вълци — обади се някой.

— Не съм срещал по-свирепи воини — каза Джон Фаа. — Трябва да се бием като тигри. И да се посъветваме най-напред с мечока. Той е роден боец.

Лира го прекъсна нетърпеливо:

— Но, повелителю Фаа, този призрак… Мисля, че е призракът на някое от децата!

— Дори и така да е, Лира, едва ли може да се направи нещо. Шестдесет сибирски стрелци, плюс огнехвъргачки… Господин Скорзби, елате насам за малко.

Аеронавтът се приближи към шейната, а в това време Лира се измъкна и пристъпи към мечока.

— Йорек, идвал ли си тук по-рано?

— Веднъж — отвърна той с дълбокия си безизразен глас.

— Наблизо има село, нали?

— Оттатък хребета — мечокът погледна към редките дървета.

— Далече ли е?

— За теб или за мен?

— За мен.

— Доста далече. Но не и за мен.

— За колко време може да се стигне дотам?

— Мога да отида и да се върна три пъти, докато изгрее луната.

— Слушай, Йорек, нали ти казах, че имам тълкувател на символи. Разбрах, че има нещо важно, което трябва да свърша в това село, но повелителят Фаа няма да ме пусне там. Той иска да продължим по-скоро на север — това също е важно. Но ако не отида там да разбера какво става, може и да не узнаем какво всъщност правят Лакомиите.

Мечокът не каза нищо. Седеше като човек, с кръстосани на скута огромни лапи, а черните му очи я пронизваха от висотата на ръста му. Знаеше, че тя ще иска нещо от него.

— Можеш ли да ни отведеш дотам и после да догониш шейните? — попита Панталеймон.

— Мога. Но съм дал дума на повелителя Фаа, че ще се подчинявам единствено на него и на никого другиго.

— А ако ми разреши? — попита Лира.

— Тогава може.

Тя се обърна и се затича през снега.

— Повелителю Фаа! Ако Йорек Бирнисон ме пренесе през хребета до селото, можем да разберем какво става там и после да догоним шейните. Той знае пътя. Нямаше да настоявам, но може да стане като миналия път. Отче Корам, нали си спомняте хамелеона? Тогава не разбрах, но то беше истина и едва по-късно го научихме. И сега имам същото чувство. Не разбирам точно какво казва уредът, но знам, че е важно. А Йорек Бирнисон знае пътя, той каза, че може да отиде и да се върне три пъти, докато изгрее луната, пък и с кого бих се чувствала по-сигурна? Обаче не е съгласен да тръгне, докато не получи разрешение от повелителя Фаа.

Възцари се мълчание. Отец Корам въздъхна. Джон Фаа се намръщи и устните му се свиха в мрачна гримаса.

Но още преди да заговори, аеронавтът се намеси:

— Повелителю Фаа, ако момичето е с Йорек Бирнисон, ще е също толкова в безопасност, колкото и тук, с нас. Всички мечки държат на думата си, но аз познавам Йорек от години и знам, че нищо на света не би го накарало да наруши дадената дума. Накарай го да ти обещае, че ще се грижи за нея, и той ще го направи. Колкото до скоростта, той може да препуска с часове, без да се умори.

— Добре, но защо да не отидат няколко мъже? — попита Джон Фаа.

— Те ще трябва да вървят — намеси се Лира, — защото хребетът не може да се премине с шейна. Йорек Бирнисон може да се движи в такава местност по-бързо от всеки човек, пък и аз съм лека и няма да го забавя. Обещавам, повелителю Фаа, че няма да остана повече от необходимото и няма да издам нищо за нас, нито ще се изложа на опасност.

— Сигурна ли си, че се налага да го правиш? Дали тоя тълкувател не те прави на глупачка?

— Никога не го е правил, повелителю Фаа, пък и едва ли би могъл.

Джон Фаа потърка брадата си.

— Какво пък, ако всичко мине както трябва, сигурно ще получим някакви нови сведения. Йорек Бирнисон, ти готов ли си да направиш онова, което предлага детето?

— Ще направя каквото кажеш, повелителю Фаа. Кажи ми да отнеса детето там, и ще го направя.

— Много добре. Ще я закараш там, където ти каже, и ще правиш каквото ти каже. Лира, слушаш ли внимателно нарежданията ми?

— Да, повелителю Фаа.

— Ще идеш там и ще потърсиш онова, което те интересува, а когато го намериш, веднага се връщаш. Йорек Бирнисон, дотогава ние ще сме тръгнали, така че ще ни догониш.

Мечокът кимна с огромната си глава.

— Има ли войници в селото? — обърна се той към Лира. — Ще ми трябва ли бронята? Без нея ще се движим по-бързо.

— Не — отвърна тя. — Сигурна съм, Йорек. Благодаря, повелителю Фаа. Обещавам да направя точно каквото ми казахте.

Тони Коста й даде къс сушено тюленово месо и с Панталеймон в облика на мишка, свит в качулката й, тя се покатери върху мечока и се вкопчи в козината му, а коленете й се притиснаха в тесния му мускулест гръб. Козината му беше невероятно гъста, а силата, която се излъчваше от него, беше зашеметяваща. Сякаш носеше на гърба си перце, той се обърна и препусна с дълги плавни скокове сред дърветата по посока на хребета.

На Лира й трябваше известно време, докато свикне с този начин на придвижване, но когато овладя тънкостите на ездата, усети как я залива вълна на опиянение. Яздеше мечок! А над тях трептяха и се полюшваха златните арки и воали и ги обкръжаваше жестокият арктически студ и безбрежната тишина на Севера.

Лапите на Йорек Бирнисон стъпваха безшумно в снега. Дърветата бяха дребни и хилави, защото наближаваха тундрата, но по пътя се срещаха драки и жилави храсти, ала мечокът ги мачкаше, сякаш бяха паяжини.

Изкачиха ниския хребет между пръснатите безредно черни скали и скоро изгубиха от поглед спътниците си. Лира искаше да си поговори с мечока и ако той беше човек, вече щяха да са добри приятели. Йорек обаче беше толкова чужд, див и студен, че тя едва ли не за пръв път в живота си се чувстваше плаха и стеснителна. Седеше на гърба му и си мислеше, че може би така му харесва повече, че в очите на огромния брониран мечок тя е просто едно бърборещо хлапе, почти бебе.

Дотогава Лира почти не се беше опитвала да се погледне отстрани и сега откри, че това е интересно, но и доста неудобно занимание. Също като язденето на мечка. Йорек Бирнисон препускаше бързо, като стъпваше едновременно с двата десни, после с двата леви крака и се люлееше в равномерен мощен ритъм. Лира установи, че не е достатъчно просто да седи на гърба му, налагаше се наистина да язди.

Бяха вървели повече от час и тя усещаше, че цялото й тяло се е вдървило, но удоволствието от язденето си струваше. Внезапно мечокът забави крачка и спря.

— Погледни нагоре — каза той.

Лира вдигна очи и трябваше да ги избърше с опакото на дланта, защото от студа й потекоха сълзи. Когато най-сетне прогледна, ахна от изумление. Аврора беше помръкнала и се беше превърнала в блед треперлив отблясък, но звездите бяха ярки като диаманти. Стотици миниатюрни черни фигурки прекосяваха обсипания със скъпоценни камъни свод, насочвайки се от изток и юг на север.

— Птици ли са? — попита Лира.

— Вещици — отвърна мечокът.

— Вещици! Какво правят?

— Може би са тръгнали на война. Никога не съм виждал толкова много на едно място.

— Ти познаваш ли вещици, Йорек?

— Служил съм на няколко. И съм се сражавал с някои. Тази гледка може да уплаши повелителя Фаа. Ако са тръгнали да помагат на враговете ви, има от какво да се боите.

— Повелителят Фаа не би се уплашил! Ти също не се плашиш, нали?

— Не още. Но когато се уплаша, ще мога да надвия страха. Трябва да кажем на повелителя Фаа за вещиците. Може да не са ги видели.

Той тръгна бавно, а Лира продължи да гледа към небето, докато очите й отново се замрежиха от сълзи, но безкрайната върволица не секваше.

Най-сетне Йорек Бирнисон спря.

— Ето там е селото.

Долу под неравния изрит склон се гушеха няколко дървени постройки, а пред тях се простираше равна като тепсия заснежена повърхност, вероятно замръзналото езеро. На тази мисъл навеждаше и дървеният пристан. Дотам имаше не повече от пет минути път.

— Какво мислиш да правиш? — попита мечокът.

Лира се смъкна от гърба му и установи, че едва се държи на краката си. Лицето й се беше схванало от студа, а коленете й трепереха, но тя се вкопчи в козината му и се опита да се разтъпче. Скоро вече се чувстваше по-добре.

— В това село има призрак или дете, и аз не знам. Може да не е в самото село, а някъде около него, не съм сигурна. Искам да го намеря и да го отведа при повелителя Фаа и останалите, стига да е възможно. Помислих си, че е призрак, но тълкувателят може да ми казва нещо, което не разбирам.

— Ако не е в селото, сигурно ще му трябва подслон.

— Мисля, че не е мъртво… — изрече Лира, но съвсем не беше сигурна. Алетиометърът показваше нещо зловещо и противоестествено, което я изпълни с трепет. Но коя беше тя? Дъщерята на лорд Азриел! И й се подчиняваше един могъщ мечок! Как би могла да се покаже малодушна?

— Да идем да видим!

Тя отново се покатери на гърба на мечока, който закрачи равномерно надолу по неравния склон. Кучетата в селото го надушиха или го чуха и започнаха да вият зловещо. Елените в кошарата се размърдаха неспокойно и се заблъскаха, а рогата им тракаха като сухи клони. В неподвижния въздух всеки шум се чуваше отдалеч.

Когато наближиха първите къщи, Лира се озърна, вглеждайки се в полумрака — Аврора вече избледняваше, а до изгрева на луната оставаше много време. Тук-там под затрупаните със сняг покриви проблясваше светлинка и й се стори, че вижда през един от прозорците бледи лица. Представи си изумлението на хората, ако можеха да видят как едно дете язди голяма бяла мечка.

В средата на селцето близо до пристана имаше празно пространство, където бяха изтеглени лодките, сега затрупани със сняг. Шумът, който кучетата вдигаха, беше оглушителен и в селото сигурно всички вече бяха будни. В мига, в който Лира си го помисли, една врата се отвори и отвътре излезе мъж с пушка. Демонът му росомаха скочи върху купчината цепеници до вратата и вдигна облаче сняг.

Лира тутакси се свлече от гърба на мечока и застана между него и човека. Спомни си, че тя му беше казала да не облича бронята.

Мъжът заговори на непознат език. Йорек Бирнисон му отговори по същия начин и човекът нададе уплашен вик.

— Мисли ни за дяволи — обясни Йорек. — Какво да му кажа?

— Кажи му, че не сме дяволи, но имаме приятели сред тях. И че търсим… Просто търсим едно дете. Странно дете. Кажи му.

Йорек му каза и човекът тутакси посочи някъде надясно, като бързо ломотеше нещо.

— Пита дали сме дошли да отведем детето — обясни мечокът. — Тук се боят от него. Опитали са се да го прогонят, но то все се връщало.

— Кажи му, че ще го отведем, но е много лошо от тяхна страна да се отнасят така с него. Къде е то?

Човекът заговори, като ръкомахаше уплашено. Лира се побоя да не би да стреля по погрешка, но той изломоти няколко думи и побърза да се скрие в къщата, като затръшна вратата зад себе си.

— Къде е детето? — попита тя.

— В рибарската къщичка — отвърна мечокът и тръгна към пристана.

Лира го последва. Беше ужасно нервна. Душейки въздуха, Йорек се запъти към тесен дървен заслон, пред който спря.

— Тук е.

Сърцето на Лира биеше така силно, че й беше трудно да си поеме дъх. Тя понечи да почука на вратата, но това беше нелепо. Пое въздух да извика и осъзна, че не знае какво да каже. Беше се стъмнило. Как не се беше сетила да вземе фенер!

Но нямаше избор. Не искаше мечокът да забележи колко е уплашена. Беше й казал, че може да овладее страха си — това трябваше да направи и тя. Лира повдигна ремъка от еленова кожа, с който беше привързано резето, и дръпна заскрежената врата, която се отвори със скърцане. Наложи се да разхвърля с крака снега, за да може да я отвори по-широко. От Панталеймон нямаше никаква полза — в облика си на хермелин той се суетеше насам-натам и писукаше уплашено, бяла сянка върху белотата на снега.

— Пан, за Бога! — изсъска тя. — Стани прилеп. Влез вътре и погледни…

Той обаче не помръдна, нито проговори. Никога не го беше виждала такъв, освен онзи път, когато с Роджър местеха монетите от един череп в друг в криптата на „Джордан“. Страхът му беше дори по-голям от нейния. Колкото до Йорек Бирнисон, той лежеше в снега недалеч и ги наблюдаваше мълчаливо.

— Излез! — престраши се тя. — Излез!

Отвътре не се чуваше нищо. Тя отвори вратата още малко, а Панталеймон се метна в ръцете й и я натисна настойчиво с котешките си лапи.

— Да се махаме! Не стой тук! Ох, Лира, тръгвай! Хайде, връщай се!

Докато се опитваше да го усмири, тя забеляза как Йорек Бирнисон се надига и се обръща към някого, който слизаше по пътечката откъм селото с фенер в ръка. Когато се приближи достатъчно, човекът вдигна фенера и пламъкът освети лицето му. Беше възрастен мъж с широко набръчкано лице. Очите му почти се губеха сред хилядите гънки. Демонът му беше полярна лисица.

Той заговори и Йорек Бирнисон преведе:

— Казва, че това дете не е единственото такова. Виждал е и други в гората. Понякога умират бързо, друг път не умират. Според него това тук е много жилаво. Но за него ще е по-добре да е мъртво.

— Попитай го ще ми заеме ли фенера си — помоли Лира.

Мечокът заговори и човекът с готовност й подаде фенера, като кимаше усърдно. Тя разбра, че е дошъл точно затова, и му благодари. Човекът кимна още веднъж и се отдръпна — по-далеч от нея, от колибата и от мечока.

Внезапно Лира си помисли, че детето може да е Роджър. Сърцето й се сви: Господи, дано да не е той! Панталеймон се беше вкопчил в нея, отново хермелин, а ноктите му се забиваха дълбоко в анорака й.

Тя вдигна високо фенера и пристъпи в мрака. И в този миг й стана ясно какво правеше Жертвеният съвет и каква беше жертвата, която децата трябваше да принесат.

Момчето се беше свило до дървената сушилна с редиците изкормени риби, увиснали нагъсто една до друга. То притискаше до гърдите си една риба, както Лира притискаше Панталеймон — силно, с две ръце, близо до сърцето. Но това беше всичко, което имаше — защото момчето нямаше демон. Лакомиите го бяха отрязали. Това беше междинното разсичане, а детето беше разполовено.