Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bride of Danger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2010)
Разпознаване и корекция
plqsak (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Катрин О’Нийл. Венчана за риска

Американска. Първо издание

ИК „Ирис“, София, 1998

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954–455–034–7

История

  1. — Добавяне

Пролог

Дъблин, Ирландия, 1870

Пристанищната охрана не усещаше никаква опасност. Слънцето клонеше към заник, а през струпаните облаци се процеждаше нежнорозово сияние. Във въздуха миришеше на дъжд, което бе обичайно за Дъблин през пролетта — а всъщност и през останалите сезони. Английските моряци разтоварваха бързо донесените храни и поглеждаха небето от време на време, като се опасяваха да не би вечната влага да развали пшеницата.

По-нататък по кея една шарена група ирландски селяни, чиито парцаливи дрехи висяха по телата им, се спря и се загледа в току-що изваденото говеждо. „Текат им лигите, помисли си английският капитан с горчивина.“ Хлътналите им очи поглъщаха жадно безценните провизии, изглеждаха сякаш ей сега ще се хвърлят и ще свият къшей хляб от огромните купчини.

— Секундичка внимание, гус’ин капитан — подхвърли един възрастен човек с отслабнал от глада глас.

Капитанът вдигна пушката отвратен и кресна, а стреснатата тълпа побягна и изчезна в близките улички.

— Проклети ирландци — обърна се той към сержанта. — Нямат край, и все около нашата храна душат. Ако не ги наблюдавам лично всеки миг, ще ни я свият под носа.

Сержантът изгледа отстъпващите с повече съчувствие от началника си.

— От последния глад насам ядат картофени обелки, за да не умрат, сър. Предполагам, че корабът е цяло съкровище за тези бедняци.

— Добре де, не е мой проблем, нали? Работата ми е да се погрижа тази храна да стигне до господата, които си плащат за нея. Я се размърдай! Нямам намерение да се занимавам пак с тези нещастници, които само гледат как да ми пречат. Боже, какво не бих дал да се махна от тая скапана страна.

Щеше да се оплаче и още, но чу скърцане на колела. Обърна се и видя как на пристанището спира една голяма, разкошна карета, теглена от два расови коня. Караше я тъмнокос млад мъж с шапка над очите, в характерната червена униформа на лейтенант от личната гвардия на губернатора. До него седеше ирландски прислужник в домашнотъкани дрехи с дълбока трапчинка на брадичката. Когато екипажът спря, прислужникът скочи и отвори вратата на лъскавата карета. След миг оттам излезе една дама.

Облечена бе в яркорозова премяна с шапчица на цветя. Лицето й бе скрито от розов воал, но вървеше до младия мъж с грацията и увереността на благородница. Насочиха се право към капитана. Той присви очи, когато забеляза, че на ръцете й няма ръкавици — непростим пропуск за една дама от класа. Момичето скри ръце зад гърба и се прокле за грешката си, но твърде късно.

— Това пък какво е? — промърмори капитанът под нос. В задълженията му влизаше да е подозрителен към всяко нарушаване на плановете. Ала се запъти да ги посрещне, като отговори на козируването на лейтенанта.

— Добър вечер, капитане — поздрави младият лейтенант на безупречен английски. — Да ви представя дъщерята на губернатора, госпожица Вангард. Дошли сме с поръчка от баща й. Ще взема част от храната, която разтоварвате.

Капитанът се втренчи в момичето.

— Домакинството на губернатора вече получи доставката за този месец.

— Поводът е специален, сър.

Девойката заговори меко, шепнешком, като истинска аристократка.

— Шестнадесетият ми рожден ден, капитане. Ще празнуваме. Ще присъстват всички благородни господа. Естествено, трябва да им предложим най-отбрани ястия за празника. Разбирате ли, капитане, само след една седмица ставам жена.

Капитанът бе като попарен от закачката. Взе документите и им хвърли бърз, професионален поглед. Наистина бяха подписани от самия губернатор Вангард. Все още недоверчив, той погледна отново дъщерята. Казваха, че е красавица, но не я бе виждал отблизо. Трудно бе да се каже, защото лицето й бе скрито от воала. Ах, буйна младост, помисли си той и внезапно се почувства престарял.

— Може би ще се присъедините, капитане. Баща ми, сигурна съм, няма да има нищо против да ви приеме, ако го помоля.

Предложението бе много странно, но капитанът нямаше нищо против да престъпи прага на разкошния дом. Може пък да помоли да го изпратят обратно в Англия. Ала все още се колебаеше. Губернаторът никога не бе изпращал толкова необичайна молба.

Офицерът отново загледа лейтенанта, който също го изучаваше внимателно. Младият мъж бе висок и тъмнокос, с живи зелени очи, които сигурно разтуптяваха не едно женско сърце. Но в това младежко лице сякаш имаше нещо…

— Много сте млад за офицер — забеляза той.

Лейтенантът наостри уши.

— Сандхърст, сър. Випуск шестдесет и девета.

— Ясно. Много добре, лейтенант. Трябва да бъдем внимателни. Тези ирландци все се навъртат с печалните си физиономии. А ще ни прережат гърлата на драго сърце за парченце йоркширско сирене.

Блестящите очи на лейтенанта се присвиха в аристократична гримаса.

— Да ядат плъхове, какво ме засяга. Губернаторът иска тази храна за празненството на дъщеря си и, бог ми е свидетел, ще я получи.

В този момент слугата отстрани се раздвижи и промърмори:

— Можем да нахраним целия град с това, с което губернаторът ще натъпче гостите си.

С бързина, която учуди капитана и стресна момичето, лейтенантът удари силно слугата по главата.

— Селянин прост! — и като погледна извинително, добави: — Какво да очакваш от тези миризливци? Бъдете сигурен, сър, че този тук ще си плати за неподчинението. Има достатъчно като него, за мястото му.

Капитанът го погледна с прикрито възхищение и най-после склони.

— Я, вие там, товарете. И по-бързо!

Храната, поела към складовете, тутакси потъна в огромната карета.

Когато натовариха, лейтенантът козирува и благодари:

— Непременно ще уведомим губернатора за съдействието ви.

Капитанът се изпъчи и протегна ръка към момичето. След кратко колебание тя я пое.

— Ще ви изпратя покана веднага — обеща тя отново шепнешком.

Изведнъж капитанът замръзна. Хвана ръката й здраво и я обърна. На дланта й имаше мазоли. Ръка на дама? Той вдигна глава и срещна погледа на лейтенанта.

— Боже господи! Кои сте вие?

Лейтенантът грабна пушката му и го удари по главата с приклада.

— Ирландци като ония, които толкова презираш — каза той гордо. — Дошли сме да изиграем проклетата английска корона.

Капитанът залитна, а прислужникът скочи. Удари му един в лицето и го просна на земята, а после ритна в стомаха сержанта. Стреснатите моряци дотичаха и започна бой. Мнимите служители на губернатора отблъснаха противника с бруталната сила на улицата, докато момичето тичаше към каретата. Тъкмо се качи и грабна юздите, когато и последният моряк бе поставен на колене. „Лейтенантът“ го удари по главата с пушката, а после заедно с приятеля си се затича към колата. Скочиха в движение. Момичето шибаше бясно конете и тримата скоро отпрашиха из уличките.

Небето тъмнееше и дъждът скоро започна да ръми, докато тримата галопираха по тесни пътечки и пъдеха пешеходците от пътя си. Когато се отдалечиха на безопасно разстояние от пристанището, човекът, който се бе представил за лейтенант, взе юздите, а момичето махна шапчицата на цветя с весел смях. По раменете й се разпиляха огненочервени къдри, които вятърът в миг развя.

— Боже мой! — извика тя на родния си ирландски диалект. — Ще плюскаме като крале цяла седмица!

Приятелите още се смееха, докато минаваха през старинните улици с внушителни сгради. Мнимият офицер спря каретата в един тъмен ъгъл, махна омразната фуражка и прокара дълги пръсти през катраненочерната си коса.

— Май, жестока беше — той повиши тон, като я имитираше: — Само след една седмица ставам жена. Палавница. Как ли се е облизвал оня! А ти си още сукалче.

— Сукалче, да-да! — възкликна тя с пълен глас. — Я да зърна как едно сукалче ще спретне такъв цирк. Ако не бяха проклетите ръце, щях да изиграя копелето докрай.

— Нищо, нищо. Адски съм горд с теб.

Тя погледна Джони и почувства топлината на похвалата му. Тримата — Джони, Дагет и Майлин — бяха израсли в едно и също сиропиталище и се усъвършенстваха в кражбите цял живот. Майлин бе на петнайсет, а момчетата — на по седемнайсет, но тя не им отстъпваше по нищо, доказала го бе безброй пъти.

Близо до нея Дагет — „прислужникът“ — си разтриваше главата.

— Що ме удари толкоз силно тогаз бе, Джони? Т’ва направо ме усмърти, без майтап.

— О, бедничкият Дагет — занарежда Майлин шеговито. — Чини ми се, че главата ти е по-мека, отколкото си мислим ние. А се фукаш наляво и надясно как можеш да повалиш с юмруци, който свариш.

— И още как!

— Е, хайде, хайде — подкани ги Джони. — Престанете вече. Добра я свършихме и в сиропиталището ще се наплюскат здраво. Няма нужда да се дърлим.

Дагет положи приятелски ръка върху рамото на Джони.

— Да бе, Джони е прав — призна Майлин. — И адски съжалявам, дето не ти съчувствам. Айде, Дагет, ако ти разтрия главата, ще ми хвърлиш ли една усмивка?

Тя посегна и поглади русата му коса, а той дръпна къдриците й за награда.

Когато се отправиха към сиропиталището, бе вече късна вечер. Минаваха през най-ужасната част на града — мръсни улици на отчаянието, където градската беднота в глад, болести и разложение се бореше със зъби и нокти да оцелее.

Дагет извади от каретата къшей хляб, разчупи го и раздаде парчетата. Тримата задъвкаха, като междувременно здраво се закачаха, посочваха си грешките и мислеха, как да се справят по-добре следващия път. Всичко бе на шега, но идеите неусетно се запомняха. И малката грешка можеше да им струва живота.

Кикотеха се дружно, когато завиха зад ъгъла и попаднаха на куп хора пред едно от убежищата, където преспиваха бедните. Множеството държеше свещи и говореше тихо.

Джони спря колата.

— Какво става тук, човече? — попита той един от зяпачите.

— Детето на О’Брайън умира от глад, а няма и трошичка да хапне.

Майлин скочи и си проби път. Едно тригодишно момченце изживяваше последните си часове върху мръсен сламеник на пода. Другите деветима от семейството му се бяха събрали около него и плачеха неутешимо. Близкият край се четеше и по техните лица. В колибата миришеше на смърт. Устата на детето бе черна, а очите — хлътнали дълбоко в орбитите.

Когато Майлин вдигна глава и потърси Джони, по клепачите й имаше сълзи.

— О, Джони — прошепна тя. — Защо да не им дадем малко от това, което взехме? За да…

Джони я прекъсна грубо.

— Да не искаш да нахраниш цял Дъблин, а после да гледаш как нашите деца умират също като това, заради нас?

Тя знаеше, че е прав, но сърцето й се късаше. И точно тогава забеляза джоба на палтото на Дагет, където той бе пъхнал хляба. Майлин дръзко грабна остатъка от къшея и го предложи на госпожа О’Брайън. Жената го взе и я благослови. Ала момичето прочете в очите й: Късно е вече.

— Хайде — подкани я Джони меко. — Ще ни чакат.

Отвън Майлин почувства как старият ужас отново сграбчва сърцето й.

— Ще преследвам тази беднота до последния си дъх — закле се тя. После се обърна назад и добави в отчаяние: — Но те поне си имат семейство да бди над тях. Което не може да се каже за повечето от нас.

Изведнъж почувства как една желязна хватка сграбчва раменете й и я обръща. Извърна се стресната и съзря непоколебимостта в очите на Джони.

Ние сме твоето семейство — изръмжа той. — И да не си посмяла да го забравиш.

Семейство. Двамата сираци, деца на улицата, бяха единственото семейство, което тя познаваше. Бяха й братя, изповедници, най-добрите приятели, които човек може да си пожелае. В изблик на чувства Майлин ги притисна до себе си.

— Да — потвърди тя, а сълзите й се смесваха с дъждовните капчици. — Как бих могла да забравя?

 

 

Сиропиталището „Света Колумба“ се помещаваше в един стар, изоставен склад на брега на реката Лифи в най-ужасната част на Дъблин. Централното помещение бе разделено на две по-малки — едно за момичетата и едно за момчетата. Имаше и малка кухня и канцелария, уредени с помощите, които се събираха от съседната църква — църквата на отец Куентин, свещеник и патрон на „Света Колумба“. Малкото топлина идваше от трите миниатюрни, ръждясали печки, запалвани с въглища, ако можеха да ги изпросят или „заемат“, или пък с торф от поляните наоколо. Сиропиталището беше мизерно и се поддържаше от монахините, които действаха чрез заплахи с отлъчване или дълги брезови клони, нараняващи питомците на най-стратегически места.

Тримата юнаци бяха посрещнати от куп шумни деца, които бяха дебнали от единствения прозорец в очакване на завръщането им. Когато Джони и Дагет внесоха откраднатото, малките се нахвърлиха върху тях с викове на радост от неочакваното богатство. Бяха от три до дванадесетгодишни, чистички, в груби кафяви униформи, ушити от старите раса на монасите. Ала въпреки че бяха чисти, те също имаха недохранения вид на целия бедняшки град. Носовете им течаха от непрестанните настинки, много бяха и охтичавите. Въодушевлението им при вида на провизиите обаче бе неудържимо и те се нахвърлиха да ги отварят на кухненската маса.

Докато момчетата внасяха храната, Майлин се разприказва какъв пир ще си устроят, а децата я гледаха с широко отворени очи и попиваха всяка дума. Тъкмо описваше пудинга, който щеше да им спретне, тя вдигна поглед и видя, че отец Куентин стои на вратата.

— Направихме го, отче — обяви тя гордо. — И още как!

Отец Куентин, облечен с черно расо и бяла якичка според сана си, беше стар човек, с гъста бяла коса и червендалесто лице. Беше изключение сред ирландските свещеници, използващи особеното си положение и страхопочитанието, което внушаваха, за да смажат всяка проява на непокорен дух. Отец Ку, както го наричаха с обич, бе пълна противоположност — сам отявлен националист, той работеше тихо и тайно за освобождението от Англия — единствената, според него, надежда за възлюблената му страна. Ето защо като се противопоставяше на църквата и на собствения си епископ, той учеше своите сирачета на ирландска история, скрито нарушаваше закона, като им преподаваше стария език и правеше всичко възможно те да се научат да четат и пишат.

Именно той намери Джони, Дагет и Майлин на улицата и ги прибра. Божият служител откри твърде рано, че тримата са изключителни и ги обучи внимателно през годините. Предаде им езика на поробителите, научи ги да играят различни роли, когато това бе от полза за делото. Те пък всячески подпомагаха сиропиталището. И дори понякога начините да противоречаха на закона, отец Ку дискретно си затваряше очите. Какво значение имаха английските закони при толкова много гладни гърла?

Ала тази вечер той бе необичайно мълчалив, дори мрачен. Разтревожен, Дагет остави храната и тримата застанаха срещу свещеника.

— Какво има, отче? — попита Джони.

— Да не би да не сте доволен? — добави Майлин.

Наставникът им не обърна внимание на въпросите и ги стрелна със сините си очи.

— Чакам ви в канцеларията. Сестро, погрижете се за храната.

Тримата го последваха, като се споглеждаха нервно. Стаичката бе скромно обзаведена със стол и бюро, както и с дундеста печка, в която припламваха пламъците на торфа. Майлин усети, че свещеникът не е в настроение, и не отиде до печката да си стопли ръцете.

Възцари се мълчание. Погледът на отец Ку се плъзна зад тримата му питомци и в този момент вратата се затвори. Те се обърнаха и видяха в тъмния ъгъл на стаята един мъж.

Беше най-невероятният човек, когото бяха срещали. Невисок, той създаваше впечатление на едър и сякаш изпълваше стаята — на средна възраст, въоръжен с тъмен и суров чар, с остър нос и сипаничаво лице. Погледът му беше прям и непремигващ, а тъмните кръгове под очите — такива, сякаш въобще не спеше. Видът му бе някак фатален — едновременно трагически и завладяващ.

Отец Ку заговори с респект.

— Да ви представя Шеймъс Флин.

Над стаята сякаш падна гръм. Господи, самият Шеймъс Флин! Прословутият водач на страшните фенианци. Легендарната фигура, преследвана надлъж и нашир, за чиято глава бе обявена награда. Без съмнение опасен, бунтовник и революционер, най-търсеният от англичаните човек. Бяха чували за него толкова много. Подвизите му се предаваха от уста на уста във всяка кръчма и ъгълче на Дъблин. Ала никой не го бе виждал. Даже те, които познаваха уличките на града като петте си пръста, не го бяха зървали. Дори не бяха сигурни, че такъв човек съществува. Допускаха, че той е само плод на въображението, една легенда, измислена, за да дава надежда на масите.

— Исусе, Света богородичке! — подсвирна Дагет тихичко.

Даже Джони — който не се страхуваше и не се възхищаваше на нищо и на никого — се взираше в този призрак, сякаш сам бог бе слязъл на земята.

— Тези са тримата, за които говорех — започна отец Ку. — Джони, мозъкът и ораторът. Дагет, нашият войн. Няма по-добър от него, що се отнася до стратегия и тактика — с изключение на вас, разбира се. И Майлин. Тя е нашият хамелеон. Може да се превърне във всичко, което се изисква от нея, и е в състояние да измъкне тайните и на камъка. Не е нужно да споменавам, че господин Флин се излага на голяма опасност, като идва тук.

— Какви са ви фамилиите? — попита Флин с лаконичността на преследван човек.

Майлин се изчерви от срам.

— Нямаме си. Нали сме сираци.

— Много приказва — забеляза Флин с подозрение.

— Приемат всякакви фамилии, когато е нужно — разясни отец Ку. — И винаги съм им казвал, че могат да използват моята.

Флин ги разглеждаше мълчаливо. Пред него стоеше един впечатляващ младеж с изключително интелигентен вид и лице, лишено от здравите селски черти на повечето му сънародници. Другият, с русите коси и дяволския знак на брадичката, изглеждаше по-скоро като римски боец, отколкото като ирландски сирак. Въпреки страхопочитанието, той отвърна на погледа на Флин с мрачна и упорита гордост. Момичето бе твърде слабо, за да се нарече красавица, но имаше ясносини очи и пълни устни, които даваха надежда. Само малко храна, за да се оформят извивките, и от нея ще излезе нещо невероятно. Всичките издържаха властния му поглед. Добър знак.

— Казаха ми за бягството ви днес. Прав сте, отче. Добри са, точно колкото ги хвалите.

— Най-добрите, които съм виждал.

— А защо — запита Джони — ни подлагат на такъв оглед?

Флин присви уморените си очи.

— Днес ви се оказва невероятна чест. Вие тримата сте избрани да използвате дарбите си в служба на Ирландия, на едно по-високо ниво.

— Достатъчно сте големи да напуснете сиропиталището — добави свещеникът, — въпреки че умът ми не побира, как ще се справяме без вас.

— Да напуснем? — прошепна Майлин.

— Вие не го знаете, но бяхте обучавани за една специална задача. Сега задачата навлиза в нов етап.

— Каква е тя? — попита Джони.

Флин взе думата.

— Заедно с нас, фенианците, вашият отец Ку работи върху един голям план за освобождението на Ирландия. Време е да заемете местата си в него. Няма да ви насилваме. Ако приемете, ще бъде по ваша собствена воля. Но захванете ли се, на въпроси няма да отговарям. Ще ни се подчинявате сляпо, иначе няма да стане. Ясен ли съм?

Джони отново проговори:

— Какво ще искате от нас?

— Това няма да ви кажа. Ще се разделите, ще се обучавате старателно и ще отидете в Англия, където ще имате жизненоважни позиции — каква е целта им ще научите по-късно. Имайте предвид, че всичко това ще отнеме години. Най-малко пет — а може и десет — докато станете готови да изпълните същинската си мисия. Ала когато сте готови, мои прекрасни родолюбци, ще бъдете избраниците, които ще освободят земята ни от проклетата английска тирания.

Речта му ги въодушеви. В тихите му, напрегнати слова се усещаше тона на водача.

— Вие сте най-важният елемент от плана — добави свещеникът. — Точно на вас залагаме най-големи надежди за бъдещето.

— Е, какво ще кажете? — попита Флин.

Тримата приятели се спогледаха, а безпокойството им се смеси с пламналото в сърцата им вълнение. Образът на детето на О’Брайън бе все още жив в съзнанието им. Толкова много О’Брайъновци. И толкова малко надежда.

Джони разбра, че всички са съгласни. Майлин би рискувала живота си, за да нахрани едно гладно дете. А Дагет, макар и по-нечувствителен, обожаваше Джони и щеше да застане зад неговото решение.

— Ние обичаме страната си, господин Флин — отговори Джони от името на всички. — Би ни се искало сънародниците ни да живеят и работят човешки, а не скотски. Да усетят вкуса на свободата. Кога започваме?

— Веднага. Майлин тръгва с кораб за Англия тази вечер.

— Тази вечер? — извикаха тримата в един глас.

Майлин потъна в дълбоките очи на Шеймъс Флин.

Тази вечер. Да я изтръгнат от единствения дом, който познаваше. Да я изпратят на вражеска територия, сама и неподготвена. Тя усети как страхът я сграбчва за гърлото.

— Но това е сега! Не съм готова.

— Ще бъдеш, когато пристигнеш. Нашият човек ще те осветли по пътя.

По пътя към какво? Тя погледна изплашено към Джони и прочете шок и по неговото лице.

Погледът на Флин бе твърд и безкомпромисен.

— Ще тръгнеш така, както си. Остави всичко, което притежаваш. Няма да ти трябва. А със сбогуванията приключвайте бързо. Моят човек ще бъде тук след четвърт час. Дотогава да сте готови.

След тези думи той се измъкна и изчезна в нощта така, както се бе появил.

 

 

Тримата отидоха на брега на Лифи, въпреки дъжда. Застанаха там, като се взираха в течението, а мълчанието им говореше повече от всякакви думи.

— Четвърт час да се сбогуваме — проплака Майлин. — Вие сте ми като братя. Какво ще правя без вас? Кой ще ми дава сили?

Дагет измъкна скъпоценния си нож от колана и й го подаде.

— Скрий го някъде, сестричке. Т’ва е цялата сила, която ти е нужна.

Дагет, боецът.

Тя се обърна към другия си приятел.

— Ще се справя ли, Джони? Честно!

Очите му се взряха в нейните. Той промълви тихо:

— Ще се справиш.

Точно тогава чуха стъпки. Зад гърба им застана отец Ку. Майлин надви задушаващия я страх. С гордост. Не трябваше да им позволява да виждат колко е уплашена. Трябва да я запомнят дръзка и безстрашна.

Обърна се към Дагет, усещаше буца в гърлото.

— Пази се — рече тя и го прегърна.

Сетне се обърна към Джони. Изповедникът й в мигове на отчаяние. Как да се сбогува с него? Надигна се неохотно на пръсти, за да го целуне сестрински по бузата. Ала ръцете му я обхванаха здраво. Сякаш чуваше как бие сърцето му. Почувства миризмата му, наболата брада, усети как гръдният му кош притиска крехките й гърди. Сетивата й бяха разтърсени от някакъв шок. Тя се обърна и го погледна в очите. Гледката я остави без дъх. Той се бе втренчил в нея със същия копнеж, който чувстваше и тя.

Но как е възможно? Та това е Джони!

Погледът й се плъзна към устните му. Видя за пръв път колко са сочни и чувствени. Как пламтят със сила, на която не можеше да устои.

Не разбра как същите тези устни се притиснаха към нейните. Знаеше само, че нищо не я бе разтърсвало така, както вкусът им. Бездиханна, сякаш смалена в задушаващата му прегръдка, тя разтвори устни, изстена с неочаквано желание и сякаш потъна в усещането за една целувка, която провъзгласяваше пред света, че устните й принадлежаха нему.

Когато той бавно я пусна, двамата застанаха, дишайки тежко, и се взряха с удивление един в друг. Майлин не осъзнаваше къде е, нито какво трябва да стори. Главата й се въртеше, сякаш бе изпила цяла бутилка горчивка. Виждаше само суровите тъмни очи на Джони, които проникваха в самата й душа.

Една ръка докосна рамото й и магията свърши. Тя се огледа и видя до себе си отец Ку. Видя и Дагет, който я гледаше, сякаш току-що тя бе извадила собствения му нож и го бе пробола в сърцето.