Линда Уърд
Нанси (1)

I

Нежен морски бриз издуваше завесата в стаята. Шумът на вълните разсъни напълно Нанси. Съзнанието й бавно се пренасяше от вълшебния свят към действителността, но тя бе все още под въздействието на приятните сънища.

Примигна сънливо, протегна стройното си тяло, мъркайки от удоволствие, притвори очи и се сгуши във възглавниците, като се опита да повика още веднъж странния образ от съня.

Мъжът бе ужасно възбуждащ, чужд, но въпреки това много близък. В обятията му тя почувства любовта и в същото време намери сигурност и зашита.

Сладостна тръпка премина по тялото й. Въздъхна дълбоко и се измъкна от завивките. Нощта се бе стопила, а заедно с нея и невероятното изживяване. Очакваше я новият ден, може би не толкова вълнуващ, но човек никога не можеше да знае какво точно ще му се случи.

Вече от три седмици Нанси работеше като администратор в хотел „Рай“, един от най-добрите в Маями Бийч. Много бързо навлезе в работата. Днес дори й се струваше, че през целия си живот с нищо друго не се е занимавала, освен да прави резервации, да слуша оплаквания и похвали, да успокоява недоволни гости и да отхвърля недвусмислените предложения на някои нахални господа — деликатно, но категорично.

Да, тук определено й харесваше. Възнаграждението й не бе малко. Разполагаше с хубава стая — разбира се, безплатно — и междувременно винаги успяваше да намери време да поплува поне един път дневно в морето. А то започваше току от вратата на хотела и се ширеше в безкрайността.

Ако успееше да събере достатъчно пари, щеше да се отправи на пътешествие из Европа. Нанси бе следвала френски и италиански и се бе дипломирала успешно. И сега се наслаждаваше на чувството, че животът е пред нея и светът я посреща с отворени обятия.

Навлече лека плажна рокля. Смяната й започваше в осем часа. Дотогава имаше почти час на разположение.

Както обикновено, денят й щеше да започне с кратка морска баня. След нея се чувстваше бодра и силна. И едва ли нещо бе в състояние да я изкара от равновесие или да я принуди да излезе от рамките на вежливия тон и да се отнесе с невнимание към гостите на хотела.

На излизане от стаята сграбчи голяма плажна хавлия и я метна през рамо. Дори не подозираше, че желанието й да се изкъпе в прохладната морска вода точно в този момент щеше да промени изцяло бъдещето й.

По това време Джак бе поел службата на рецепцията заедно с някакъв млад практикант. Когато я видя, й махна с ръка за поздрав.

С лека стъпка девойката бързо премина през фоайето. Освен нея се забелязваха и други ранобудници, които, за да влязат в нормалния ритъм, се нуждаеха от сутрешна гимнастика или от кратък тенис мач, така че никому не направи впечатление непретенциозното й облекло, което изглаждаше съвсем неглиже.

Дано само Ханс Раш да не я забележи! Директорът на хотел „Рай“ не обичаше служителите му да се мотаят неслужебно из голямото фоайе. Но за Нанси бе неудобно да използва задния вход. Заобикаляше прекалено много, а това й костваше ценни секунди от оскъдното свободно време.

За нейно облекчение широката пясъчна ивица пред хотела бе празна. Обичаше да бъде тук сама рано сутрин. Тогава можеше да си въобразява, че целият плаж е неин. Смъкна тънките презрамки на памучната рокля и тя се плъзна свободно надолу. Остана само по високо изрязаните бикини на банския си костюм — без горнище, разбира се, без него! Коя добре сложена американка използваше все още горнище на бански?

Очертаха се стройните бедра, меката закръгленост на хълбоците и стегнатите високи гърди, които съвсем не бяха малки. С полукълбовидната си форма те като че ли пасваха на всяка силна мъжка ръка.

Тези и други похотливи мисли преминаха през главата на небръснатия рошав мъж, който току-що се пробуждаше и светлият ден го посрещаше с такова предизвикателство. Е, и ако на това не се вика късмет!?

Момичето още не бе забелязало русия мъж, който лежеше зад един шезлонг, за да се предпазва, доколкото може от вятъра. Морският бриз галеше полуголото й тяло. Потръпваше от сутрешния хлад, но това не я смущаваше. Знаеше каква жега ще настъпи след няколко часа и се наслаждаваше на прохладното и свежо утро. От лекия ветрец зърната й се пробудиха и втвърдиха, като че ли се подготвяха за допира с морската вода, която вече стигаше до прасците й.

— Ужасно студено, нали? — достигна до ушите й мъжки глас.

Тя се извърна настрани и по лицето й се изписа неприятна изненада. Такива окаяни типове нямаха място тук, на плажа на луксозния хотел. Нахално я гледаше сънлива физиономия с полепнал пясък по дясната буза. Ризата му не личеше скоро да е прана. Широк ленен панталон, който някога наистина е бил шик, сега бе привързан на кръста с част от въже. На пясъка лежеше раница от тъмносин брезент. По всичко личеше, че мъжът бе прекарал нощта тук под открито небе.

Той се прозина и изпружи ръце нагоре, сякаш никога не бе чувал за изискани обноски. Мощният му гръден кош се изпълни с въздух и очерта широките му рамене. Най-накрая привърши упражненията по прозевки и обтягания и изсумтя.

— Може ли да се осмели човек? — кимна с глава към морето. — Но кажете ми, моля ви, истината!

— Защо не опитате сам? — осведоми се Нанси с ироничен тон. В същия момент усети как сиво-сините му очи обходиха с поглед тялото й, но устоя на спонтанното желание да закрие с ръце гърдите си. Каква глупост! Еманципирана жена ли беше, или не?

Вместо да направи това, навлезе самоуверено по-надълбоко в морето. Наплиска набързо сухата част от тялото си и най-накрая смело се гмурна в прозрачната вода. Изпълнена с наслада, направи няколко отривисти тласъка и много скоро забрави чудака на брега.

Малко по-късно, когато излезе на брега, той все още седеше там и я наблюдаваше с очакване. Като малки прозрачни перли блестяха по кожата й капките морска вода. Тя внимателно се вгледа в лицето му, за да открие някаква следа от похотливи мисли и желания, но той й се усмихна приятелски и съсредоточи вниманието си в почистването на ноктите си.

— Ще почакам още малко докато слънцето понапече. Не искам да поемам рискове.

— Няма да умрете, мистър! Може да сте сигурен.

— Предпочитам да съм предпазлив.

Нанси се уви в хавлията си. Лъжеше ли се, или наистина по лицето му премина лека сянка на разочарование?

— Кажете ми къде мога да си купя сандвич? — попита той и погледна сградата на хотела, която се виждаше зад гърба й. — Бих могъл и аз веднъж да си позволя лукса да закуся като хората.

— По-добре недейте — отвърна тя и разтърси мократа си коса. — „Рай“ е ужасно скъп хотел. За една закуска ще платите почти толкова, колкото за вечеря в приличен ресторант.

— Вие по-добре знаете — в гласа му се долови примирение. — Но по всичко изглежда, че все още има достатъчно хора, които могат да си го позволят. Иначе подобен луксозен палат изобщо нямаше да съществува.

Наблюдаваше я с лек укор.

Нанси се усмихна. Намираше го мил, противно на желанието си. Видът му й напомняше за самотен каубой, който язди спокойно през дивата пустош. Само рядко проблясващите закачливи пламъчета в очите му не подхождаха на изградения от нея образ.

— В никакъв случай не ви упреквам, че сте се родила с късмет под слънцето — добави бързо той. — Но може би днес искате да извършите едно добро дело? Много ви моля! Пред вас седи един съвсем беден човечец със силно къркорещ корем. Чувате ли го? За да заспите нощес с чиста съвест, донесете ми сандвич със сирене! Няма да е зле, ако добавите един портокал…

„Колко е нагъл само!“ — каза си тя. Но при мисълта, че почернелият мъж с разрошена коса гладуваше и че хубавите му бели зъби нямаше какво да отхапят, й стана жал за него.

— За да не се получат недоразумения, господин…

— Дейвид, моля! Наричайте ме Дейвид.

— Хм… — тя се изкашля. — Значи Дейвид. Исках само… — изгуби нишката на мисълта си и спря. Бе се загледала с широко отворени очи в изразителните му устни.

— Искахте да избегнете недоразуменията — помогна й той.

— Не съм гост на хотела и си изкарвам прехраната с честен труд. За разлика от вас.

— О, съжалявам, мадам! Тогава си връщам думите назад — прекъсна я Дейвид. — Хора, които почтено си вършат работата, заслужават моето най-голямо уважение. За съжаление аз не мога да се похваля със същото — въздъхна безгрижно и отново се просна на пясъка. — Спя под открито небе, нямам нужда от застраховка, не гледам телевизия, не чета новините, оставам там, където ми харесва, наслаждавам се на природата, радвам се на птичките и насекомите.

— Е, добре — махна с ръка Нанси и се изправи. Хавлията все още бе здраво увита около тялото й. В този си вид тя трябваше да се върне през задния вход на хотела, понеже не й стигаше смелост да си облече роклята прел очите му. В негово присъствие губеше естествената си самоувереност. — Ако до обяд сте все още тук, ще ви донеса нещо.

— Кой знае къде ще бъда по това време — отвърна мъжът и погледна замечтано към небето. — Хубаво е, когато човек е независим и свободен.

— Но трябва да се мисли и за стомаха все пак. Свободата и независимостта няма да ви нахранят.

Тя му хвърли още веднъж прощален поглед, като явно се надяваше, че той скоро ще изчезне. Бе сигурна, че служителите на хотела ще го изгонят от плажната ивица, принадлежаща на комплекса. Присъствието му би смутило изтънчения вкус на изисканите гости.

— Ще се видим по-късно може би.

— Може би — отвърна весело той.

Нанси забърза към задния вход. Крайно време беше да поеме смяната. В края на краищата нямаше намерение да се кара с колегата си Джак.

Твърде скоро забрави преживяването от сутринта и се потопи в трудовото ежедневие. Говореше по телефона, предаваше поръчки, резервираше стаи, даваше информация, посрещаше и изпращаше вечно усмихната гостите.

„Приятна външност“ — мислеха си мъжете, обитаващи хотела, и спираха благосклонен поглед върху стройната й фигура. Тя бе истинска красавица, заслепяваща погледа с физическото си съвършенство, като хармонична цветна композиция, и рязко контрастираше на малко недодялания Джак, който все още сортираше пощата. Така изглеждаха двамата, преди Джак да излезе в полагащата му се почивка.

 

 

Нанси отметна с грациозно движение една къдрица на челото си. Възнамеряваше да отиде в най-скоро време на фризьор и да се подстриже. През лятото късата коса се поддържаше много по-лесно. От друга страна, тя се харесваше повече с дълга. Обичаше да я завързва на конска опашка или да я сплита на плитки.

Телефонът иззвъня. Обаждаха се от Индианаполис. Господин Нойман желаеше да ангажира от следващия вторник за себе си и своята годеница зеления апартамент на третия етаж.

— Един момент, моля — тя проследи с химикала по страниците на голямата тетрадка за резервации. — Да, ще стане — отговори с любезен тон.

— Чудесно! Запишете ни тогава! С кого имах удоволствието да разговарям?

— С Нанси Гулд от рецепцията. Приятно пътуване, господин Нойман! Довиждане!

Нанси затвори телефона. Младата французойка, която бе пристигнала със значително по-възрастния си съпруг преди няколко дена, ситнеше към рецепцията. По всичко изглеждаше, че двамата са на сватбено пътешествие. Носеше се слух, че той е баснословно богат индустриалец, натрупал парите си, като продал не съвсем законно огромния си пакет от акции на Саудитска Арабия.

— Бонжур! — поздрави младата дама. Нанси й даваше най-много двадесет години. Изглеждаше по млада дори от нея самата. — Може ли да ми поръчате такси? Бих желала да си попълня гардероба. Нещо изискано, но не чак толкова елегантно. Разбирате ме, нали? Ще ми посочите ли някои адреси?

— Но разбира се — отвърна й любезната администраторка свободно на френски.

След това запрелиства някакъв справочник, записа имената и адресите на няколко модни фирми и й подаде листчето.

— Мъжът ми иска закуска. Кафе с мляко, сок от портокали и три пържени яйца с шунка.

— Поръчката ви ще бъде изпълнена веднага, мадам. Желая ви приятен ден!

— Мерси!

Дали се лъжеше, или наистина в погледа на младата госпожа се криеше лека тъга? Замислено проследи момичето, което все още можеше да мине за дете. Изобщо не й отиваха обувки с висок ток. Представяше си я много по-добре в дънки, сандали и широк пуловер. В този си вид приличаше на малка първокурсничка от парижкия квартал Сен Жермен, която изведнъж е попаднала на богат мъж и още не може да осъзнае промяната, настъпила в живота й.

Съпругът бе най-малко четиридесет години по-възрастен от нея. Можеше спокойно да му бъде внучка. Нанси не се лъжеше в преценката си. Антонио Тургон тъкмо бе навършил шейсет години.

Докато поставяше на мястото пътеводителя на Маями Бийч, пред очите й за миг се мярна познато лице. Сплъстена коса, леко набола брада, трапчинка на брадичката, две отвесни бръчки около устата и гъсти вежди. Господи, пак този жалък нещастник! Сигурно бе примрял вече от глад. Но точно сега бе невъзможно да напусне рецепцията. В края на краищата не си заслужава да рискува работата си заради някакъв мъж.

Телефонът иззвъня отново, сякаш искаше да подкрепи мнението й. Въпреки това мисълта за него отново и отново изплуваше в съзнанието й. Започна да се нервира. Реши да провери дали е изчезнал, а ако все още не беше, щеше да се погрижи през следващата почивка за него.

— Всичко наред ли е? — Главният управител Ханс Раш се бе появил незабелязано пред рецепцията и наблюдаваше служителката си като невестулка, която проучва жертвата си.

Тя се стресна, понеже не го бе усетила.

— Разбира се, сър.

— Някакви проблеми?

— Не, никакви — поклати глава Нанси.

— Ако имате затруднения, знаете. Трябва незабавно да ме осведомите!

— Разбира се, сър!

Въпреки че мистър Раш винаги се отнасяше към персонала коректно, тя не го обичаше. Беше дребен и дебел. От време на време издишваше шумно въздуха през носа си, сякаш пръхтеше животно. А понякога го подозираше, че зад плешивото си теме храни не толкова почтени мисли, които засягаха нея или другите по-млади служителки на хотела. Предпочитанията му бяха към келнерките в кафенетата и ресторанта и неуморно ги преследваше. А когато успееше да ги стресне и те се втурваха да изпълняват нарежданията му, ги сподиреше с победоносни погледи, които в очите на Нанси изглеждаха похотливи.

Но разбира се, шефът винаги много бързо съумяваше да се овладее. И Нанси понякога сама се чудеше дали е права, въпреки че се смяташе за наблюдателна. От друга страна, не можеше да забрани на мъжа да подклажда еротичните си фантазии. И след като това му доставяше удоволствие и нищо не можеше да се докаже, в края на краищата си беше негова работа.

За всеки случай тя нямаше намерение да се огъва пред него. Работеше съвестно, знаеше, че може нещо и от самото начало бе наясно, че не само тя бе случила с хотела, но и той бе направил възможно най-добрия избор.

— Елате по-късно в бюрото ми — каза Раш в този момент. — Остана още една точка от вашия договор…

— Моля? — изгледа го тя учудено.

— Не се тревожете, всичко е наред. Секретарката ми е допуснала незначителна грешка. Касае се за срока, определен за предупреждение при напускане на работа. Досега никой не е обърнал внимание. Ще наредя да изправят грешката, но за целта се нуждая от вашия подпис.

Нанси кимна разсеяно в знак на съгласие, защото точно в този момент срещу нея се зададе лейди Астор, засега трион за нерви номер едно в хотел „Рай“. Дори Раш се оттегли незабелязано, въпреки че обикновено винаги стоеше на разположение на своите гости, особено на онези от тях, които притежаваха милиони, и веднага се заемаше да отстрани неуредиците или това, което те смятаха за неуредици.

Лейди Астор изобщо не забеляза дребния мъж. Лицето й бе разкривено от яд.

— Но в края на краищата… моля ви се! — извика много преди да стигне до рецепцията.

— С какво мога да ви услужа, лейди Астор?

— Наемателите над мене вдигаха ужасен шум тази нощ! При такава цена на стаята не би трябвало да търпя подобно нещо, нали?

— Веднага ще се погрижа да уредим нещата — обеща Нанси.

— Съветвам ви да го направите. В противен случай още утре сутринта ще поискам сметката и ще се пренеса в „Палмс Гардън“.

— Няма да се наложи. Уверявам ви — отвърна красивата администраторка и си записа нещо в бележника.

За нея не представляваше трудност да се справи с дама като лейди Астор. Винаги съумяваше да запази необходимото спокойствие. Въпреки това с облекчение би си отдъхнала, ако капризната госпожа предпочетеше да се премести другаде. Но знаеше и отношението на мистър Раш по въпроса. Серена Астор бе важен гост за хотела не само заради парите й. Тя принадлежеше към онази група от хора, които бяха прекалено известни и определяха модата. Нито един хотел днес не би си позволил да изгуби подобни гости. Лейди Астор повличаше зад себе си цяла опашка от заможни приятели и познати, вследствие на което всички желаеха да отседнат в „Рай“, и то на всяка цена! А „Палмс Гардън“, „Регент“ или „Аполо“ оставаха с пръст в уста и с много незаети стаи.

Без да каже нещо повече, лейди Астор се обърна и се запъти с малки си пинчер към плажа. Нанси не знаеше дали да й завижда. Дамата бе несметно богата, три пъти разведена. Ядоса се и за да прикрие смущението си, се опита да бъде саркастична.

— Вие, Дейвид? С какво мога да ви бъда полезна?

— Да се подигравате с хората изглежда, е любимото ви занимание — той се облегна с лакти на гишето, подпря глава с ръце и я изгледа със смразяващ поглед.

— Искате да наемете стая ли?

Молеше се само да не се появи точно сега управителят на хотела. Без съмнение щяха да възникнат неприятности.

— В никакъв случай — отвърна Дейвид, извърна се и обходи с поглед огромния салон. — Тук се чувствам като в клетка, а клетката има недостатък — човек не вижда небето над себе си.

— Ето я вратата, господин привърженик на свободата. Навън сигурно ще се почувствате по-добре.

— Дошъл съм само заради вас — обясни мъжът. — Исках просто да видя къде работите — за част от секундата погледът му се спря върху едрия й бюст — и да се уверя, че не сте забравила обещанието си. Умирам от глад.

— Нямах никаква възможност да ви донеса нещо — прошепна бързо Нанси, понеже видя, че Джак се приближава. Жалко, че чантата й не бе тук. Щеше да му пъхне пет долара в ръката. — Но в три часа имам почивка. Ще издържите ли дотогава?

— Ще се опитам — отговори неясно той и притисна с ръце стомаха си, за да покаже колко е гладен.

— Какво искаше този? — попита недоверчиво Джак, след като стигна до рецепцията.

— Искаше да се осведоми за часа — поясни накратко тя.

— Гост ли е?

— Още не. Но може и да стане. От свитата на Астор е. Така че внимавай!