Бетани Кембъл
Солта на живота (8)

Осма глава

Конър почувства остра болка в крака. Болеше го и рамото. Когато падаше, се извъртя така, че да поеме с него силата на удара. Постепенно осъзна, че Джина, надвесена над него, стиска ръката му. Очите й бяха разширени от ужас. Някак мъгляво съзнанието му регистрира факта, че бе сменила торбестата тениска с нещо жълто, прилепнало по тялото, и че червилото не бе размазано по устните й.

— Уф! — изпъшка той, като се мъчеше да се изправи сам.

— Виж какво направи! Как е кракът? Боли ли много? — разтревожено попита Джина и не му позволи да стане.

— Най-вече ме боли засегнатото честолюбие!

— Защо си станал? Не трябваше да мърдаш от леглото!

— Търсех лед — сърдито каза Конър и пак се надигна на лакът.

— Защо не ме извика?

— Ти изобщо не се мерна! Реших, че си излязла.

— Хвани се за рамото ми! — заповяда Джина. — Ще ти помогна да се изправиш. Как се случи това?

— Проклетите слонове! — злобно процеди през зъби Конър.

— Защо не гледаш къде стъпваш! — тя го прихвана през кръста.

— Човек не очаква из кухните да се размотават слонове!

— Ърлин просто няма къде да ги поставя.

Подкрепян от Джина, Конър най-после се изправи. Като се мъчеше да пази равновесие на здравия си крак, се опря с цялата тежест върху нея. Струваше й се, че още малко и ще я забие като гвоздей в пода.

— Подай ми патерицата, за да си взема лед, а ти изчезвай.

— Я марш в леглото!

Макар че пъшкаше и мърмореше сърдито, той се подчини. Стисна зъби, за да не изкрещи от болка, когато лягаше. Беше обут с шорти. Джина с усилие отвърна поглед от мускулестите му бедра.

— Лягай и се завий с чаршафа! Ей сега ще донеса лед.

— Не ща чаршаф! Имам чувството, че съм труп.

— Ще оправя възглавниците. Искаш ли книга?

— Остави на мира възглавниците! А книга донеси! Направо съм трогнат от вниманието ти, след като цяла сутрин ме остави да зяпам стените. В тази къща не обядвате ли? Или се чака специално разпореждане на Върховния съд?

— Ау, ние сме вкиснати!

— Не ние, а аз съм вкиснат! — изгледа я намръщен Конър. — Да не би да нямам причини? Първо, затискаш ме със собствената ми кола. Тялото и душата ми се разкъсват от болка. Някакъв си слон ми устройва засада… И защо да съм весел? Че върху главата все още ми не се е стоварил някой астероид?

Джина опита да скрие усмивката, която предизвика тирадата.

— Сигурен ли си, че кракът ти е наред?

— Не знам. А сега пострада и рамото ми! — мушна ръка под ризата и бързо я извади, ругаейки. Пръстите му бяха изцапани с кръв.

— Божичко, кръв! Какво е станало? — усети как стомахът й се преобръща.

— Първо изпотроши краката ми. Сега започваш с ръцете… — изруга отново, като се мъчеше да види нараненото си рамо.

— Я стига! Сам си го направи! — тросна му се Джина. — Сваляй ризата да видим какво е станало.

— Ще се оправя сам! Откъде да знам, дали не си решила да ме удушиш с нея? — изгледа я подозрително и свали ризата.

Без да се замисля, тя седна на ръба на леглото и сложи ръка на голия му гръб.

— Ето тук си се ударил. Не можеш да го видиш…

Допира й накара Конър да замръзне. Джина бързо огледа удареното място. Дясната му плешка бе охлузена и леко кървеше. Смутена, докосна натъртеното. Плътта му потръпна едва забележимо. Красивият широкоплещест гръб, силно стеснен в кръста, се набиваше в съзнанието й. Погледна крадешком към голите гърди, покрити с тъмноруси косъмчета. Стоеше, затаила дъх, и не можеше да откъсне ръка от рамото му.

— Е? — предизвикателно попита Конър.

Джина дръпна ръката си като опарена и забеляза, че пръстите й са изцапани с кръв.

— Натъртил си се. Има и малка рана. Не бой се, ще оживееш. Отивам за аптечката.

— Чакай! Сложила си парфюм…

— Е, и? — опита да се покаже равнодушна. Конър не отговори. Задържа поглед на устните й. — Отивам за аптечката — повтори тя и бързо се измъкна от стаята.

Когато се върна, с облекчение забеляза, че отново е изпаднал в хапливо-киселото си настроение. Почисти раната и му подаде риза, доволна, че няма да й се налага да отвръща поглед от предизвикателната му голота. Докато се обличаше, той се оплака, че е гладен като вълк.

Не след дълго Джина се появи с поднос, на който имаше разкошен сандвич, курабийки и чаша леден чай, подправен с мента. Носеше и дебелия том на „Големите надежди“.

— Седни! — почти й заповяда Конър, разчупи сандвича на две и й подаде половината. — Заповядай! Никога не съм те виждал да се храниш. Направо ме втриса при мисълта, че можеш да припаднеш от глад. Ще се наложи пак да ставам и Бог знае как ще свърши това. Навярно ще бъде краят…

Джина не издържа и се засмя. Разговорът се превръщаше в закачлива игра, която започваше да й допада.

— Я ме открехни, защо Ърлин се е заловила с тези слонове? Защо не измайстори някой заек или кенгуру?

— Не знам. И тя едва ли е наясно. Твърди, че слоновете просто й харесват. Успокоявали я.

— Добре, но защо всички са различни? Не е ли по-лесно да ги облича с еднакви дрехи?

— Там е работата, че тя държи да са различни. Иначе щяла да се отегчава.

— Ами ако реши да прави слонове-близнаци? Или три близнака? Или четири…

— Невъзможно! Правилата не го позволяват!

— Правилата? Какви правила?

— Ърлин прави слоновете, тя измисля и правилата.

— А защо не ги продава през цялата година, да речем в магазин или чрез пощенски поръчки? Животинките са симпатични и ще печели доста.

— Ърлин никога не ще се съгласи да прави, например, по дузина от един модел. Освен това няма да й е интересно, ако работи по поръчка. Сигурна съм, че ще намрази слоновете. Затова ги продава, само по време на фестивала.

— В това сигурно има логика.

— Татко я наричаше „логиката на Алегро“. Във фабриката имаше една работничка — Роуз Алис. Плетеше на една кука великолепни покривки, които подаряваше на приятели. Съседът й Келвърт Перис, с когото не се обичаха много, имаше гора. Беше голям циция, ала му се искаше да притежава една покривка. Предложил й за нея цяла кола с дърва.

— Нещо ми подсказва, че историята започва да се усложнява.

— Точно така — усмихна се Джина. — Роуз Алис не беше съгласна да изтъргува покривката. Плетенето нямаше да й доставя удоволствие. Накрая Келвърт се предаде. Закара една кола дърва и сам ги подреди пред къщата й. „Приеми ги като подарък“ — й каза. Щедростта му разнежи Роуз. Изплете една покривка и му я поднесе, завързана с панделка. Оттогава всяка година Келвърт дава на Роуз дърва, а тя му подарява покривка или пуловер…

— И все пак, е било вид сделка между двамата — намръщи се Конър. — Защо поне не са си го признали честно?

— Не е така. Роуз Алис плетеше всяка покривка с много обич и никога нямаше да се съгласи да търгува с нея. Затова всяка година с Келвърт си разменяха подаръци.

— Не виждам смисъла… — поклати глава Конър.

— За хората в Алегро има смисъл! — усмивката й бе изчезнала. Остави в подноса недокосната половината от сандвича. — Дори не съм и предполагала, че ще разбереш. Също като Бийкман…

— Остави на мира Бийкман! — лицето му доби мрачно изражение. — Предлагам да обявим мораториум по темата…

— Не! Иска ми се да разбереш. Ако Бийкман започне да се разпорежда с фестивала, всичко губи смисъл. Ще го прави за пари, а не от обич — Джина се изправи. — Ставам, чака ме работа. Извикай, ако имаш нужда от нещо. И гледай вече да не влизаш в конфликт със слоновете на Ърлин…

— Не си отивай! — тихо помоли той.

— Моля? — премигна от изненада Джина.

— Не си отивай. Остани с мен.

— Не мога… — поколеба се тя. — Чакам Уесли. Обещах да изплета хомотче за жабата му.

— Остави жабата да се оправя сама. Ужасно ми е скучно, когато ти не си тук. Не съм свикнал да бездействам.

— Чети книга. Слушай радио.

— Не обичам радио. А тази книга съм чел!

— Ще ти донеса друга.

— Не искам друга. Искам теб! — думите му я объркаха. — Имам предвид да останеш — добави той тихо. — Ще си поговорим. Или ще поиграем карти. Каквото и да е… Хич не е приятно да стоя сам в тази стая.

— Какво й е на стаята? Харесва ми! — Джина обходи с поглед десетките предмети, които й напомняха за Лорън.

— А на мен не ми харесва! Знаеш ли какво е „мементо мори“?

— Да. Нещо, което напомня за смъртта. Символ на смъртта.

— Когато излезеш, стаята се превръща в символ на смъртта. Чувал съм, че светците съзерцавали „мементо мори“, за да им напомня за вечността. Но аз не съм светец, Джина.

— Не, съвсем не си! — горчиво се усмихна тя.

— Странно, че от всички книги си избрала точно тази — Конър й подаде томчето. — Чела ли си я?

— Доста отдавна — Джина усети, че страните й пламват. Досещаше се какъв ще бъде следващият му въпрос.

— Спомняш ли си образа на госпожица Хевишъм?

— Естествено. Невъзможно е да я забравиш!

— Една старица, облечена в пожълтяла булчинска рокля, се е затворила в стая, тънеща в мухъл. В къща, която се руши… Обсебена от мисълта за годеника, който я напуска в деня на сватбата. Часовниците в дома й завинаги са спрели. Останала е само вмирисаната торта, покрита с паяжини.

— Не съм облечена със сватбена рокля! — възмутено го изгледа Джина. — И не държа в стаята си торта. Нито пък времето е спряло за мен. Не съм празноглавата старица Хевишъм!

— Не ставай Хевишъм! — Конър я гледаше втренчено. — Ще бъде жалко за жена като теб!

— Какво знаеш ти за мен! — навири предизвикателно глава Джина. — Ти си… Ти си самонадеян и… и… и нахален…

— Остани тогава и ме научи да се държа смирено.

— Ще те смиря аз теб, да знаеш! — Джина навири нос и излезе.

— Ела тук! Страхливка! — извика Конър.

Никой не му отговори. Само снимките на Лорън, около петдесетина, го гледаха подигравателно…

 

 

Към един се появи Уесли Дийн. Извади жабата от кашона и я притисна до себе си.

— Защо този мъж още е тук? И защо днес ти не отвори магазина? — сивите очи на Уесли блестяха от любопитство.

— Той се удари… — Джина усети, че се изчервява.

— Лошо ли се е ударил? — попита въодушевено Уесли.

— Доста. Налага се да лежи.

— Йехуу! — момчето изглеждаше щастливо. — Кракът му счупен ли е? Така му се пада! Прекъсна битката на най-интересното!

— Джина! — гласът на Конър изгърмя от стаята. — С момчето ли говориш? И ще ме зарежеш заради него и една смрадлива жаба!?

Джина опита да съсредоточи вниманието си върху Уесли.

— Не, кракът му не е счупен.

— Джина, поне ми донеси друга книга! — разнесе се отчаяният рев на Конър.

— Тоя много крещи! — сърдито отбеляза Уесли. — Мама казва, че вкъщи не трябва да се вика.

— Майка ти е права. Хайде сега да се оправим с жабата.

— Искам да й изплетеш червен хомот… А, има ли още от курабийките на Ърлин?

— Не, за съжаление. Изяде ги онзи…

Уесли погледна враждебно към стаята и изведнъж се сети:

— Той какво прави в спалнята ти? Защо е в твоето легло?

— За да не се катери е патерици по стълбите… Я дай жабата — нареди тя и предпазливо започна да я мери.

— Джина, умирам от скука! — отново се разнесе гласът на Конър. — Наказваш ме жестоко! Надявам се, че момчето ще разкаже из махалата как невъзпитано се отнасяш към госта си.

— Мухльо! — пренебрежително заключи Уесли.

Джина извади червени конци и започна да плете. Изведнъж се размърда неспокойно, после се усмихна дяволито.

— Уесли Дийн, искаш ли да спечелиш някой долар?

— Казвай какво да правя! — очите му блеснаха от нетърпение.

— Ами нещо като бавачка. Ще ти плащам по седемдесет и пет цента на час да правиш компания на скучаещия болен.

— Нека бъде долар! — твърдо отсече момчето.

— Дадено! — Джина продължи спокойно да плете.

 

 

Конър се опули. На прага бе застанал Уесли Дийн и стискаше в ръка огромна зелена жаба.

— Какво искаш? — изгледа го кръвнишки той.

— Назначен съм официално за бавачка. Искаш ли да играем на монополи? Никой досега не ме е побеждавал, даже Джина!

— Не думай! Не! Нямам желание да играя на монопол!

— Ще го ядеш ли? — Уесли взе оставения от Джина сандвич.

— След като си го пипал с жабосаните си пръсти?!

— Подръж я, докато го изям! — бутна той жабата към Конър.

— Как се казва? — погледна я с погнуса той.

— А ти как се казваш? — Уесли задъвка сандвича.

— Господин Мънроу.

— Ами така ще се нарича отсега нататък! — ухили се злорадо момчето. — Господин Мънроу, лигавият стар жабок!

— Колко мило! Напомни ми, ако някой ден се сдобия с шопар да го нарека Уесли Дийн!

В отговор Уесли се оригна шумно.

 

 

Ърлин се прибра от кметството като пребита. Цял ден бе изкарала на крак около тенджерите със спагетения сос. Въздъхна уморено и се отпусна на стола до кухненската маса, където Джина приготвяше вечерята на Конър.

— Хапнете заедно, мила — предложи Ърлин. — Изморена съм до смърт. Не ми се приказва даже…

— Нямам никакво желание да вечерям с него!

— Джина! — повиши глас леля й. — Ти ми обеща! В този дом…

— Знам, ще се полагат кралски грижи! Само че от толкова грижи Негово Величество започва да ми действа на нервите!

— А кой е виновен човекът да не може да се движи, уважаема? Божичко, умирам за сън! А ме чака една камара слонове, които трябва да обличам. Вдругиден започва фестивалът. Това е лудост! Кой дявол ме накара да те разубеждавам за рецептата?

Джина грабна подноса и бързо се измъкна от кухнята. Ърлин бе изпаднала в поредното си лошо настроение, в сравнение с което даже Конър беше цвете. Влезе в спалнята и, като си наложи да се усмихне мило, остави подноса до леглото.

— Да донеса ли мокра кърпа? Научих, че си пипал жабата…

— Благодаря! И сам ще се дотътря до банята. Колко плати на тоя червей да ми прави компания?

— Уесли не е червей!

— Права си. Това е дяволско изчадие от деветия кръг на ада. На всичко отгоре лъже на монополи като дърт циганин!

— Не знам нищо! Нали си спомняш, аз съм госпожица Хевишъм, която си седи и съзерцава мухлясалата сватбена торта.

— Добре де, извинявай за „госпожица Хевишъм“ — рече примирено Конър. — Все пак трябва да признаеш, беше малко странно да ми донесеш точно тази книга, когато лежа затворен като в клетка. Познавах преди време една жена, сестра на… мой добър приятел. Приличаше на госпожица Хевишъм. Не искам и ти да свършиш като нея!

Навярно сравнението с Хевишъм я беше жегнало, защото съдържаше истина.

— Ще отнеса снимките и всичко останало — предложи тя. — Няма да ти се налага вече да ги гледаш.

— Само че ще ги гледаш ти.

— На мен ми е приятно.

— Защо тогава лицето ти изглежда толкова тъжно?

— Може би, защото ти си тук, а не той!

— Туш! Тотално съм сразен! Ще попитам само, и него ли поставяше така на място с острия си език?

— Не е имало нужда. Мястото му бе до мен, а моето — до него.

— Колко трогателно!

— Съмнявам се, че нещо може да те трогне! Защо изобщо разпитваш? Бийкман сигурно се е заканил да те изрита, ако не занесеш рецептата. Но май ще се наложи да те разочаровам.

— И да иска, той не може да ме изрита! Не работя при него. Собственик съм на рекламни туристически списания „Вегабонд“. А ти какво ще правиш с подправките, ако не ги получа?

— Първо ми отговори на въпроса: с какво тогава те държи в ръцете си? Не вярвам да си прекосил половин континент заради черните му очи. И хапвай! Не трябва да отслабваш!

— Благодаря за грижите, но силите ми са непокътнати. Ако искаш, можеш да провериш!

— Няма нужда! Все пак, не ми отговори на въпроса.

— Една яхта… — Конър взе маслина и бавно я задъвка.

— Някакъв скапан кораб? — съобщението я развесели. — Ти си бил по-елементарен, отколкото си мислех!

— Трудно може да се нарече скапан. Искам да го притежавам!

— Искал да го притежава! И си готов да стъпчеш всичко, което се изпречи на пътя ти. И мен включително! И този град!

— И да исках, нищо не мога да стъпча. По дяволите, дори не мога да се движа! — Конър погледна тъжно бинтования крак. — А сега очаквам да ми отговориш на въпроса. Какво ще стане, ако Бийкман не получи подправките? В гроба ли ще отнесеш тайната? Какво ще стане с прехвалените фестивали, ако предположим — колкото и невероятно да звучи — че градчето все още съществува дотогава?

— Ще завещая тайната на църквата — Джина започна да събира снимките от скрина. — Дори Алегро да се превърне в квартал на Милиджвил, църквата ще съществува. По време на фестивалите ще набират средства за нея.

— Ясно! — подсвирна Конър. — В случая се конкурирам със самия Господ. Сега разбирам защо постоянно се издънвам. Оня нещастник Бийкман накрая ще ми стане симпатичен.

— Знам, че си готов да се сключиш съюз и с дявола, само че няма да мине! Съжалявам, ще се наложи да се утешаваш с други играчки. Подай, ако обичаш, мечока.

Конър стоеше със скръстени ръце и не помръдваше.

— Ти не желаеш да ми помогнеш да си получа играчката яхта. От къде на къде, аз ще ти помагам за твоите?

— Така ли? — Джина се пресегна ядосана през него. Точно тогава той я прихвана през кръста и я дръпна към себе си.

— Опала! — ухили се доволен, като се взираше с насмешка в уплашените й очи.

Джина пусна мечока. Опря ръце върху гърдите му, като се мъчеше да се освободи. С подигравателна усмивка Конър я притисна още по-близо до себе си. Гърдите й опираха на скута му и тя усети с ужас възбуденото му тяло.

— Ах, Джина, ако можеше отнякъде да видиш паникьосаните си очи! От кого се плашиш — от мен или от себе си? Страх те е, че може да изневериш на миналото?

— Пусни ме!

— Че защо? Знаеш ли колко по-лесно е човек да разговаря така с теб? Струва ми се дори, че започваш да ме чуваш.

— Пусни ме! Пусни ме, пусни ме! — заудря го тя с юмрук.

— Чуй. Това, което искам да ти кажа, е важно. Бийкман предлага пари. Не си и сънувала толкова пари!

— Парите не ме интересуват!

— Шшт! Казах ти да слушаш. Цял следобед мислих по въпроса. Вземи парите, Джина. Поискай обаче процент от печалбата при продажбата на соса. Почни от четири процента, но можеш да свалиш на два. Докато си жива няма да се тревожиш за пари!

— Никога не съм се тревожила за вонящите пари! — изкрещя разярена тя. — Не разбираш ли, че животът не е само пари?

— Разбирам всичко. Не говоря само за парите. Едно е да се отказваш от парите, а друго, да се отказваш… — притисна я още по-силно в обятията си. — Може би дори е грях…

Наведе се и я целуна.