Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
陰獣, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010-2012 г.)

Издание:

Японски детектив

Едогава Рампо. Чудовище в мрака

Сейичи Моримура. Плюшеното мече

Библиотека „Лъч“ №71. Разузнавачески и приключенски романи и повести

Превод от японски: Дора Барова

Превод от руски: Елена Матева

Редактор: Малинка Баева

Художник: Панайот Панайотов

Художествен редактор: Александър Стефанов

Технически редактор: Гинка Григорова

Коректор: Емилия Кожухарова

Първо издание. Тематичен №23/95366-5637–335–84.

Дадена за набор месец февруари 1984 година.

Подписана за печат месец април 1984 година.

Излязла от печат месец май 1984 година.

Поръчка №87. Формат 1/32/84/108. Печатни коли 22,50.

Издателски коли 18,90. УИК 19,98. Цена 2,28 лева.

История

  1. — Добавяне

1

Ето какво си мисля понякога.

Авторите на криминални романи биват два типа. Едните бих нарекъл „ангажирани с престъпника“, защото, колкото и логично да разгръщат сюжета, те не изпитват и капчица удовлетворение, ако не опишат с цялата, сила на въображението си античовешката същност на престъпника. Авторите от втория тип бих определил като „ангажирани с разследването“. В центъра на тяхното внимание е обоснованият от здравата логика и от интелекта процес на разплитане на престъплението, а до психологията на престъпника изобщо не се докосват.

Писателят Шундей Ое, за когото се каня да разкажа, бих отнесъл към първия тип, а себе си — по-скоро към втория.

Следователно, въпреки че навлизам дълбоко в същността на престъплението, творческите ми интереси са насочени към научните методи за разкриването му. Това обаче съвсем не означава, че имам някакви престъпни наклонности. Тъкмо обратното — дори се лаская от мисълта, че са малко високонравствените натури като мен.

Това, че аз — добрякът, благородната личност — се оказах замесен в престъпление, е някаква досадна грешка. Ако не държах чак толкова на нравствените добродетели и бях поне малко по-циничен, впоследствие едва ли щях да се разкайвам така горчиво и да се мятам безпомощно в бездната на подобни мъчителни съмнения. И само това ли? Сега навярно щях да се радвам на красива съпруга и несметно богатство и щях да живея на върха на блаженството.

От края на тази история мина доста време и макар мъчителните ми съмнения да не са се разсеяли, напълно, преживяното е само спомен и вече гледам на него много по-философски. Затова и се реших да нахвърля тези свои записки. Дори ми се струва, че от тях би излязъл доста интересен роман. Но макар да съм записал цялата история, нямам смелост да ги публикувам веднага. Ще попитате защо. Защото събитията, свързани със загадъчната смърт на господин Коямада — по същество най-важната част от записките ми, са все още живи в паметта на обществото и дори да бях използувал измислени имена и да бях пренесъл действието в друга обстановка, никой, струва ми се, не би се заблудил и възприел произведението ми като плод на творческата фантазия. С една дума, то би развалило спокойствието на някои хора и тъкмо затова ми е неудобно и доста неприятно да го издавам. Или, да си призная, по-скоро ме е страх. Случилото се е наистина по-страшно и непонятно и от най-ужасяващите фантазии, ала далеч по-чудовищни са налудничавите ми догадки, свързани с него. Те и досега ме карат да изтръпвам. При всеки спомен за тази история лазурът над мен се покрива с буреносни облаци, в ушите ми отеква барабанен тътен, притъмнява ми и светът започва да ми се струва призрачен и непонятен.

Ето защо не смея да отпечатам веднага записките си, макар да съм решен рано или късно непременно да напиша по тях криминален роман. Тъй че — за да обобщя — те са своего рода подробни бележки, нахвърляни по памет. Просто взех стара тетрадка — дневник, в която бяха изписани само първите няколко страници, съответствуващи на празничните новогодишни дни, и с нагласата да водя дневник се заех да изложа надълго и нашироко запечаталите се в паметта ми подробности.

Би било наистина много по-удобно, преди да пристъпя към самото повествование, да обясня подробно що за човек бе главният герой на разигралата се драма — писателят Шундей Ое, какво представляваха произведенията му и най-вече — колко необикновен бе начинът му на живот. Работата е там обаче, че допреди събитието, за което се каня да разкажа, познавах Ое единствено по книгите му и дори бях влизал в спор с него по страниците на литературните списания, но никога не бях го виждал и не познавах добре личния му живот. Подробности за него узнах по-късно, след произшествието, от моя приятел Хонда. Затова всичко, свързано с Шундей, ще изложа там, където ще предам разговорите с Хонда. Далеч по-логично е, струва ми се, ако, следвайки хронологически събитията, започна записките си от самото начало, сиреч от момента, в който се оказах въвлечен в тази ужасна история.

Всичко започна в средата на октомври миналата година. Един ден ми се дощя да погледам стари будистки скулптури и се отправих към Императорския музей в Уено. Обикалях притихналите сумрачни зали, като се стараех да не вдигам никакъв шум. Обширните помещения бяха съвършено безлюдни, тъй че и най-нищожният звук отекваше страховито. Затова не само че стъпвах на пръсти, но не смеех и да се изкашлям.

В музея нямаше жива душа и аз дори се запитах, защо напоследък музеите не привличат вниманието на посетителите? Огромните стъкла на витрините хвърляха ледени отблясъци, а по застлания с линолеум под нямаше ни прашинка. В цялата сграда, която с високия си таван приличаше на будистки храм, цареше безмълвие, сравнимо само с безмълвието на морското дъно може би.

Спрях пред една витрина и дълго се любувах като замаян на прекрасната и леко еротична статуя на Буда — изящна старинна дърворезба. Внезапно зад гърба ми се раздадоха едва доловими стъпки и шумолене на коприна — някой приближаваше към мен.

Неволно трепнах. Във витрината изплува отражението на човешка фигура — жена с пъстро копринено кимоно и високо вдигнат овален кок. За миг отражението й в стъклото се сля със скулптурния образ на Буда. Непознатата спря край мен и се загледа в дърворезбата, която ме бе очаровала така дълбоко.

Неудобно ми е да призная, ала докато си давах вид, че се любувам на статуята, не се стърпях и на няколко пъти хвърлих бегъл поглед към жената. Тя бе завладяла вече цялото ми внимание.

Лицето й бе тъй бяло, че изглеждаше дори леко синкаво. Никога досега не бях виждал подобна възхитителна белота. Ако на света имаше русалки, навярно кожата им щеше да е толкова ослепително бяла, колкото на непознатата жена до мен. Всичко у нея — и леко продълговатото лице, изографисано сякаш от стар майстор, и дъгата на веждите, и нежните контури на носа и устните, меката линия на шията и раменете — бе удивително крехко и изящно. Или както са казвали в миналото поетите: „О, тя бе толкова ефирна, сякаш при допир ще се изпари!“

И досега не мога да забравя замечтания й поглед изпод дългите копринени мигли.

Не помня кой от двама ни пръв наруши мълчанието, но най-вероятно да съм бил все пак аз. Разменихме някоя и друга дума за експонатите и това като че ни сближи. После обиколихме заедно музея и заедно си тръгнахме. Придружих я до мястото, където Яманоучи преминава в Яманошита, и през целия не съвсем кратък път успяхме да поговорим за какво ли не.

Колкото повече разговаряхме, толкова по-ослепителна ми се струваше красотата на тази жена. Усмихнеше ли се, на лицето й изплуваше израз на особена, бих рекъл, свенлива изтънченост, който пораждаше в душата ми необикновеното усещане, че съзерцавам стара картина на богиня или усмихващата се загадъчно Мона Лиза. Горните й странични зъби бяха по-големи от останалите и при всяка нейна усмивка устната й се приповдигаше над тях в чудновата извивка. Върху белоснежната кожа на дясната й буза имаше едра бенка, която потрепваше смутено, щом жената се усмихнеше, и тогава лицето й ставаше неизразимо пленително и мило.

И все пак, ако не бях видял онова странно нещо на тила и, за мен тя щеше да си остане само изтънчено, крехко и изящно създание, което „при допир ще се изпари“, без обаче да завладее така фатално душата ми. Яката на кимоното го прикриваше умело, макар, допускам, да бе случайно, но въпреки това най-неочаквано го съзрях, когато се спускахме по стръмната улица.

По тила на жената, а може би и надолу по гърба пълзеше кървавочервена ивица. Приличаше на белег по рождение, но в същото време създаваше впечатлението, че е следа от неотдавна заздравяла рана. Ивицата бе сякаш изтъкана от нежни като паяжина алени нишки и навярно поради контраста със сияйната кожа и изящно оформената шия навяваше мисли за насилие, в същото време, колкото и да е странно, изглеждаше еротично. Бе достатъчно да я забележа и в миг красотата на жената, безплътна като сън, доби съвсем реална окраска и ме завладя властно и завинаги.

От разговора ни разбрах, че се казва Шидзуко и е съпруга на господин Рокуро Коямада — влиятелен търговец и акционер в една от най-солидните търговски фирми. За моя огромна радост жената се оказа страстна почитателка на криминалния жанр и на първо място предпочиташе моите романи. Щом чух това, сърцето ми заби от удоволствие. С една дума, разговорът за литературата ни сприятели неусетно и съвсем естествено. Затова, когато дойде моментът да се разделя с тази необикновена жена, аз не се разстроих — интересите ни, както се оказа, съвпадаха и двамата се уговорихме да си пишем от време на време. Бях пленен от изтънчения й вкус — макар и млада, тя очевидно обичаше да посещава безлюдните музеи — и, признавам, много поласкан, че от всички криминални романи най-много й допадаха моите, които се ползуваха с репутацията на разсъдливи и благовъзпитани.

Очарован дълбоко от Шидзуко Коямада, аз наистина започнах да й пиша доста често. Писмата ми бяха, общо взето, простички и естествени, а тя отговаряше съвсем по женски вежливо.

Трудно ми е да опиша какво щастие бе за мен, привикналия към самота ерген, да намеря такава възхитителна приятелка.