Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nowhere To Hide, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 12 гласа)
Сканиране
bridget (2011)
Корекция и форматиране
beertobeer (2011)

Издание:

Джеймс Елиът. Невъзможно бягство

ИК „Хермес“, Пловдив, 1999

Редактор: Нели Георгиева

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954–459–625–9


1.

Той искаше от нея само да го гушка. И това бе всичко. Напълно облечени. Само да седи до него на тапицирания с коприна диван, да го гушка, да го гали по оредяващата посребрена коса и да го слуша как скимти и хленчи по детски, заврял нос в гърдите й. Странно поведение наистина, но далеч не най-странното, с което Никол Бас, по прякор Ники, се бе сблъсквала през последните осемнадесет месеца.

За музикален фон винаги бе избирано някое ноктюрно от Шопен и под нежните звуци тя леко люлееше главата му в прегръдките си и го галеше по косата. От време на време, като навита машинка, промърморваше с най-милия си майчински глас:

— Хайде, хайде, Били. Добро момче. Ооо! Доброто ми момченце. Мама те обича.

Понякога по собствена инициатива променяше думите в такива вариации, които като че ли винаги му харесваха. За всичко това щеше да й бъде платено хиляда долара на час, като минимумът бе два часа, 50 процента от които задържаше за себе си. Освен това той всеки път й даваше щедър бакшиш — хиляда долара отгоре, които тя задържаше само за себе си.

Името му беше Уилям Райланд Брадфорд Трети — от Брадфордовците от Южна Каролина — и бе редовен клиент. Идваше тук поне веднъж месечно. Според Бас той минаваше седемдесетте и явно бе много богат. Двустайният луксозен апартамент, който наемаше за цяла година в скъпия нюйоркски хотел „Карлайл“, му струваше двадесет хиляди долара на месец.

Каролин Чеймбърс — жената, която бе основала и управляваше агенцията за компаньонки, към която Бас работеше — го бе кръстила Гушкача. Той бе първият „клиент“ на Бас, както Чеймбърс настояваше да наричат мъжете, прибягващи до услугите на агенцията й. Не „бройка“ или „сульо“, както се наричаха на уличен жаргон. Гушкача бе послужил на Чеймбърс да въведе Бас в новата й работа без сътресения. Той бе тихо говорещ, любезен, истински южняшки джентълмен, който се държеше с Ники като със стара приятелка, когато двамата сядаха в апартамента му на вечеря, последвана от тричасово гушкане. Винаги бе едно и също: точно четири часа и хиляда долара бакшиш.

Харесваше стареца и чак изпита чувство на вина, поглеждайки скришом часовника си. Но бизнесът си е бизнес. Беше десет вечерта и бе моментът меко да му напомни, че времето му е свършило. Гушкача й благодари любезно и плати в брой, както правеха всичките й клиенти. Бас сложи парите в една от преградките на огромната чанта, с която излизаше, когато бе на работа. Бе направена така, че да скрива централната преградка, намираща се между двете главни, и същевременно да бъде леснодостъпна, без да се отваря чантата — там тя държеше 38-калибровия си полуавтоматичен пистолет, който винаги носеше със себе си, когато излизаше или закъсняваше нощем.

Бас целуна Гушкача и по двете бузи. Забави се миг повече, за да даде вид, че съжалява за раздялата, каза му — този път без преструвки, — че с нетърпение очаква да го види отново и си тръгна. Излезе от асансьора във фоайето на хотела и чу чуруликането на пейджъра в чантата си. Хвърли поглед на екранчето и видя, че я търси Чеймбърс от офиса. Тя се насочи към обществените телефони в другия край на фоайето.

Обикновено Чеймбърс се обаждаше, за да се увери, че всичко е минало добре, че не е имало груба игра, и че клиентът си е платил начаса. Винаги звънеше, когато времето на клиента бе изтекло. Но никога не го правеше, щом клиентът бе Гушкача.

Каролин Чеймбърс бе най-близо до понятието приятелка за Бас и Никол нито за секунда не съжали, че прие предложението й за работа преди осемнадесет месеца. Елитната агенция за компаньонки нямаше име, не се рекламираше, имаше невписан в телефонния указател номер и се състоеше само от десет „момичета“, както ги наричаше Каролин. Десет изключително привлекателни и образовани жени, сред които Никол Бас бе некоронованата кралица и най-търсеното момиче. Всички бяха бивши световноизвестни манекенки, работили на модните подиуми в Милано, Париж, Лондон, Токио и Ню Йорк само допреди няколко години — Бас дори за кратко бе работила като фото модел за кориците на модните списания. Всички бяха на възраст от двадесет и пет до тридесет и пет години и всички притежаваха изисканост, елегантност и обноски да се справят с всякаква ситуация.

Високопоставените им клиенти не очакваха нищо по-малко за свръх цената, която плащаха. Чеймбърс лично подбираше и беседваше с всяко момиче, налагайки строг закон за облеклото, както твърди и неотменими правила на поведение за тях и за клиентите им. Никакви такива „хоп за врата и хайде в леглото“ — типичният ангажимент често включваше коктейл, дипломатически прием, театър или вечеря в скъп ресторант, обикновено последвани от два-три часа с клиента в хотела или дома му. Никакви изгъзици и перверзни — нормален секс, и то ако клиентът насочи нещата натам, както правеха почти всички. Посещенията по хотелите бяха ограничени само за мъже като Гушкача — препоръчани от доверени и редовни клиенти.

Другите агенции за компаньонки — най-приемливо изглеждащите улични проститутки бяха набирани да работят за мафията — се стараеха да покрият колкото е възможно повече клиенти за една нощ и често вкарваха момичетата си в неприятни, а понякога и опасни ситуации. Задържаха 60 процента от двестате или триста долара, които момичетата вземаха от всеки клиент, и ги мамеха безогледно при първа възможност. Чеймбърс смяташе момичетата си за приятелки, отнасяше се към тях с уважение и никога не ги бе мамила. Трите хиляди долара чиста печалба, с които Бас привърши работната си вечер, не бяха изключение, а правило. Понякога клиентите правеха поръчки за цялата вечер — от шест до дванадесет или до два, — а от време на време и за цяла нощ. Тази година на Никол дори й се бе наложило да пътува два пъти зад граница — за един уикенд в Париж и друг в Лондон. И двете пътувания бяха първа класа, при цена за уикенд хиляда и петстотин долара за специални клиенти. Момичетата посещаваха само един клиент на вечер — това бе правило на Каролин — и работеха пет дни в седмицата, като почиваха в понеделник и вторник.

Всичките им клиенти бяха препоръчани от едно основно ядро, което Чеймбърс бе създала преди около три години от нейните многобройни високопоставени познати, състоящо се от дипломати, политици, банкери и висши служители на известни фирми. Бе си създала репутация на изключително и дискретно обслужване и жени, които много често смайваха клиента с красотата си още при първата им среща.

Никол обичаше да си прави равносметка и сегашната бе, че е прекарала интересна година и половина, спечелила е малко над деветстотин хиляди долара, живеела е и се е обличала добре и все пак е успяла да скъта настрана шестстотин хиляди. Два месеца преди тридесетия си рожден ден и изглеждаща много по-млада, тя бе твърдо уверена, че може да изкара поне още пет години в бизнеса, въпреки че не възнамеряваше да остане толкова дълго. Може би още две години, колкото да спести достатъчно, за да превърне мечтите си в действителност.

Бас прекоси фоайето, насочила се към телефоните, без да обръща внимание на насърчителната усмивка на хубавия и добре облечен млад мъж, излязъл от бара. Тя се усмихна вътрешно, радвайки се на косвения комплимент, и набра номера на Чеймбърс, която вдигна телефона още при първото иззвъняване.

— Гушкача пак ли беше сладур, какъвто винаги е бил?

— По-голям сладур не би могъл да е.

— Помислих си, че ще се зарадваш, като разбереш, че Майкъл Онорати звънна само преди няколко минути. Иска да те види още тази вечер. Съобщих му, че си заета, но той каза, че било много важно. „Спешно“ беше всъщност думата, която използва.

— А каза ли защо?

— Не. Пък и аз не го попитах. Тъй като Гушкача не е секс клиент, ако искаш да се видиш с Майкъл Онорати, нямам нищо против да нарушиш правилото. Теб търси в края на краищата.

— Къде е той?

— В апартамента си на Бийкман Плейс Едно. Да се обадя ли да му кажа, че вече си свободна?

Никол се поколеба. Беше уморена, но не чак толкова. Харесваше Онорати. Той бе редовен клиент и вече цяла година се обаждаше по два пъти в месеца, а понякога и по-често. Беше преуспяващ адвокат и от разговорите им в леглото Бас съдеше, че работи във висшите ешелони на финансовите кръгове. На средна възраст, разведен и относително привлекателен — въпреки леката плешивина и коремче, той бе нежен любовник, който не предявяваше кой знае какви изисквания и често й правеше щедри подаръци, нерядко придружени и от добри бакшиши.

— Добре — каза на Каролин. — След около четиридесет и пет минути.

Никол обичаше да се разхожда из града и в момента бе с обувки с ниски токчета — Гушкача бе само метър и шестдесет и пет. До апартамента на Онорати имаше около двадесет и пет пресечки — тъкмо хубава разходка за схванатите й от дългото седене мускули.

Бас излезе навън в ясната и хладна октомврийска вечер и пое дълбоко аромата на настъпващата есен, носещ се от близкия парк. После тръгна по Медисън Авеню, мимоходом разглеждайки витрините на модните магазини, разположени и от двете страни на улицата — Живанши, Фере, Валентино, Диор, Сен Лоран, Армани. Спря се за миг пред витрината на Армани, забелязвайки, че манекенът, изложен на нея, е облечен в същия костюм с панталон, който носеше тя в момента — далечен отглас от модните кройки на тийнейджърските й години. Никой вече не се смееше на начина, по който се обличаше сега.