Габриел Селайя
Поезията е оръжие, заредено с бъдеще

Когато ти за себе си не чакаш нищо,

по-силно и от съвестта трепери твойто същество,

живот непримирим и вяра сляпа

подобно на сърце, заблъскало се в тъмнините.

 

Когато гледаш бездната в лицето

с очите ясни на смъртта,

тогава всички истини пред теб се открояват:

свирепи, яростни и страшни.

 

Тогаз се раждат буйните поеми,

издуват изведнъж гръдта на всички задушени,

на тез, които искат ритъма и битието,

на тез, които искат да извикат

това, което в тях неспирно блика.

 

Със бързината на инстинкта,

на чудото със мълнията синя,

като магията на очевидността

реалността ни се явява

със свойто тъждество.

 

Поезия за бедния, поезия необходима

подобно хляба ни насъщен,

подобно въздуха, потребен тринайсет пъти на минута,

за да живеем и ведно с това честта да браним.

 

Живеем ний под гнет, остава ни едва

да утвърждаваме достойнството човешко

и затова не бива песните ни жалки накити да бъдат.

Ний се докосваме до същността.

 

Проклинам аз поезията, схващана като разкош

от всички тези неутрални хора,

които днес ръцете си измиват, правят си оглушки.

Проклинам аз поезията на онез,

които, за да не си изцапат пръстите, страна не вземат.

 

Поемам всички грешки, всички теглила у мен усещам

и пея, както дишам.

Аз пея, пея и защото аз възпявам

не само личните си чувства — себе си надраствам аз.

 

Бих искал аз живота си да дам за вас,

дела да предизвикам нови

и с тая цел пресмятам средствата на моя занаят.

Аз на стиха съм инженер, аз съм работник,

що изковава с другите Испания.

 

Такава е поезията моя: сечиво,

а същевременно и тъмно

единодушно биещо сърце.

Това е заредено с бъдеще оръжие,

с което в твоето сърце се целя.

 

Това не е поезия, цедена капка подир капка.

Това не е предмет разкошен, нито плод узрял.

Това е нещо като въздуха, що дишаме ведно със всички,

и песента на всичките ни съкровени мисли.

Това са думите, които устните на всички ни повтарят,

които — наши до една — летят. И нещо повече са те:

 

същественото. Те са това, която няма име.

Те са в небето викове; дела върху земята.