Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Cuerpo presente, ???? (Пълни авторски права)
- Превод от испански
- , 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011)
Издание:
Испанска поезия
Испанска
Първо издание
Подбор и превод от испански: Александър Муратов и Атанас Далчев
Литературна група: художествена
Редактор: Пенчо Симов
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Александър Димитров
Коректори: Евгения Кръстанова, Сивляна Йорданова
Дадена за набор 12. XI. 1979 г.
Подписана за печат февруари 1980 г.
Излязла от печат март 1980 г.
Формат 84×108/32. Печатни коли 26. Изд. коли 21,84
Усл. изд. коли 28,12
Цена 4,04 лв.
ДИ „Народна култура“ — София, 1980
ДПК „Димитър Благоев“ — София
История
- — Добавяне
Камъкът е чело, дето сънищата стенат
без вода шуртяща, нито кипариси скрежни.
Камъкът е рамо, годно времето да носи
с дървеса от сълзи, от кордели и планети.
Аз видях как тичат дъждовете към реките,
как ръце издигат, изподупчени и крехки,
за да ги хване проснатият тежък камък,
дланите да смаже, без кръвта им да попие.
Камъкът събира посеви, мъгли и бури,
полусиви вълци, скелети на чучулиги;
но не дава звуци, ни кристали, нито огън,
а арени само и арени, и арени.
Върху камъка е благородният Игнасио.
Свърши; що се случи? Погледнете му лицето;
залезът покри го със петна от жълта сяра,
а смъртта му даде вид на тъмен минотавър.
Свърши. Той е мъртъв. Дъжд в устата му прониква.
Вятърът напусна като луд гръдта му празна,
ала любовта му, със сълзи от сняг пропита,
изведнъж се стапя горе в пасбищата тучни.
Що си шепнат? Тегне тук мълчание зловонно.
Ний следим как бавно тялото се заличава
и с бездънни дупки виждаме да се изпълва
ясната му форма, дето славеи звучаха.
Кой савана бърчи? Думите му са лъжовни!
Тук не пее никой, нито в ъгъла ридае,
ни боде със шпори, ни усойницата плаши;
тук с очи разкрити искам аз да видя само
туй могъщо тяло, за което няма отдих.
Искам тук да видя хората със глас гръмовен,
на коне и бързеи укротители безстрашни;
хора с кости звънки, хората, които пеят
със уста засмяна, пълна с кремък и със слънце.
Искам да ги видя. Тук пред този хладен камък.
Пред туй стройно тяло с изпокъсани дезгини.
Искам да ми кажат де е изходът за този
капитан прославен, от смъртта без време свързан.
Нека ми посочат плач като река, която
под мъгли сребристи, между брегове високи
мъртвия Игнасио да отнася и се губи,
без да чуй на биковете двойното мучение.
В кръглата арена на луната да се губи,
на луната, бледа като хилаво момиче,
да се губи в мрака, дето рибите не пеят,
в бурените бели на замръзналия пушек.
Не, лика не искам да покривате със кърпа,
нека той привикне към смъртта, която носи.
Топлото мучение не усещаш ти, Игнасио.
Спи. Лети. Почивай. И морето тъй умира.