Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Превод от испански
- , 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (2011)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2011)
Издание:
Испанска поезия
Испанска
Първо издание
Подбор и превод от испански: Александър Муратов и Атанас Далчев
Литературна група: художествена
Редактор: Пенчо Симов
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Александър Димитров
Коректори: Евгения Кръстанова, Сивляна Йорданова
Дадена за набор 12. XI. 1979 г.
Подписана за печат февруари 1980 г.
Излязла от печат март 1980 г.
Формат 84×108/32. Печатни коли 26. Изд. коли 21,84
Усл. изд. коли 28,12
Цена 4,04 лв.
ДИ „Народна култура“ — София, 1980
ДПК „Димитър Благоев“ — София
История
- — Добавяне
Не искам да я видя!
Кажете на луната да изгрее,
не искам на Игнасио кръвта
въз пясъка да видя.
Не искам да я видя!
Луната се открива цяла,
бял кон на облаци спокойни.
Блещука сънната арена
с върби по всички бариери.
Не искам да я видя!
И нека моят спомен да помръкне!
Ясмините невинно бели
за тая гибел известете!
Не искам да я видя!
А кравата на дните стари
облизваше с език печален
муцуна от червени кърви,
по пясъка разлени,
и биковете на Гисандо
почти от смърт, почти от камък
мучеха като две столетия,
досита бъхтали земята.
Не искам да я видя!
Игнасио, смъртта нарамил,
се изкачи по стъпалата.
Той търсеше зората бяла,
ала я нямаше зората.
Той търси своя верен профил,
ала сънят го заблуждава.
Той търси свойто стройно тяло,
а си кръвта изтекла найде.
Не искайте от мене да я видя!
Не искам да усещам аз струята
как мъничко по мъничко отслабва,
струята, дето озарява
най-предните места и пада
по кожите и кадифето
на жадната възбудена тълпа.
Кой там ми вика да погледна?
Не искайте от мене да я видя!
Очите му не трепнаха, когато
до себе си рогата остри зърна,
но майките страхотни
издигнаха глава.
И чак от пасбищата като вятър
изви се зов на гласове потайни
към стадото от бикове небесни,
пастири на мъглата бледа.
Не е видяла княз до днес Севиля
по хубост и по смелост с него равен,
ни сабя като неговата сабя,
пито сърце така правдиво.
Като река от лъвове сърдити
бе неговата чудна сила
и като торс от светъл мрамор
бе очертана мъдростта му.
На Андалусия небето
му позлатяваше главата
и неговият смях бе цвете
от прелест и от разум.
Какъв безстрашен бикоборец!
Какъв добър планинец в планината!
Как беше благ със класовете!
Как твърд със шпорите звънливи!
Как мил и ласкав със росата!
Как ослепителен във празник!
Как страховит на тъмнината
със бандерилите последни!
Но ето вече спи навеки.
И мъховете, и тревата
със пръсти сигурни разтварят
цвета на неговия череп.
И пеейки, тече кръвта му,
тя пее по лъки и по ливади,
по ледени рога се плъзга,
люлей се без душа в мъглата,
с копита хиляди се сблъсква
като език печален, дълъг, тъмен,
за да остане локва от агония
до звездния Гвадалкивир!
О бяла крепост на Испания!
О черен бик на скръб и мъка!
О кръв могъща на Игнасио!
На неговите вени славей!
Не.
Не искам да я видя!
За нея няма на света потир,
ни има ластовици да я пият,
ни светъл скреж да я смразява,
ни песен, ни поток от лилии,
ни със сребро кристал да я покрива.
Не.
Не искам да я видя!