Леонардо Фернандес де Моратин
Елегия на музите

Венецът, който украсява мойто чело,

и тази звънка лира, тези флейти златни

и маски весели, които, святи Музи,

ми дадохте, от трепетните ми ръце

ги получете днес и песента завършва,

и дързост би било от мен да я повтарям.

Аз огорчен видях как бързата епоха

побърза да не връща вече часовете

и вдъхновението ведно със тях краде.

Знам, че отказвате вий свойта благосклонност

на уморената ми старост и напразно

ще бъде да я моля настойчиво; ала вие,

красиви нимфи, обитателки на Пинд,

не ми отказвайте да ви благодаря

за всички добрини към мене. Ако мога,

наследник скромен на едно прочуто име,

да го направя славно, съдено бе вам

докрай да доведете мойта смелост. Беше

достатъчно желанието ви любовно,

за да ме утвърди в големите стремежи,

смутили моя мир, когато безочливо

и празно знание, ненавист и мъзда,

ламтеж и сляпа корист моята родина

захвърлиха във граждански раздори.

 

Видях аз да се вдигат от праха тирани,

да властвуват и пропадат главоломно,

законите да се потъпкват и забравят,

престъпността да се нарича добродетел.

Видях оръжията братски с наша кръв

да къпят нашите стени, да се сражават

чеда испански, победен и победител,

и със народния продаден устрем тронът

да се катурва в миг. От пясъците ситни,

които в древния Кадис люлей морето,

до тез, които с раковини и със злато

покрива Тахо португалски постоянно,

ти ще вървиш през не една държава,

разпръсквайки навред безредие и траур,

за да обадиш изтреблението страшно.

Така в Сицилия, когато Етна хрипло

изригне огън и двуликото си било

Везувий с пламъци и пушек гъст покрива,

размътва си безмълвните вълни Аверно^[1]

и там на Тибър жълт върху брега етруски

се разлюлява куполът великолепен

над склепа на Христовия наместник.

 

Кой може струните да движи в толкоз ужас

и да даде на своя стих акорди звучни,

когато чува да кънти предсмъртен вопъл?

Страхотно тресна бурята; рева сърдито

стихията и повали докрай в полята

овошките и цветовете им. Разчупи

на сенчестите майски дървеса разкоша;

разбягаха се боязливо всички птици

от мекото гнездо, в уплаха занемели;

замря любов и песен. Късните години

разтърсиха съществованието мое

и само в странна област моя дух потиснат

можа живот и сладък отдих да намери.

 

Ще бъда кратък: гробът вече ме очаква,

разтваря своите мрамори да ме приеме,

аз ей сега ще вляза… Ако не е вечна

на съдбините строгостта и те запазват

за клетата родина по-голямо щастие,

вий дайте й го, моята въздишка сетна

ще е за нея… Но това провъзгласете

със слаби звукове, венците изплетете

от погребален кипарис, небесни Музи;

и дето си водите със морето смесва

Гарона^[2] пълноводна, в малка мълчалива

гора от древни лаври и от дребни мирти,

между цветя укрийте моите останки.