Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Обществено достояние)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране
sir_Ivanhoe (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011)

Издание:

Испанска поезия

 

Испанска

Първо издание

 

Подбор и превод от испански: Александър Муратов и Атанас Далчев

 

Литературна група: художествена

 

Редактор: Пенчо Симов

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Александър Димитров

Коректори: Евгения Кръстанова, Сивляна Йорданова

Дадена за набор 12. XI. 1979 г.

Подписана за печат февруари 1980 г.

Излязла от печат март 1980 г.

Формат 84×108/32. Печатни коли 26. Изд. коли 21,84

Усл. изд. коли 28,12

Цена 4,04 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София, 1980

ДПК „Димитър Благоев“ — София


С какъв ли тежък грях,

мил, нежен сън, можах

тъй да се провиня във свойто заточение

че сладостната си забрава

отказваш ти на мене?

Не търся в тебе отдих за плътта,

а образа безмълвен на смъртта.

Направиха очите мои непокорни

на строгия закон на часовете

тревоги неуморни;

нощите моите скърби не сразиха,

ни дадоха ми миг почивка тиха.

На моите клепки клети

блестят сълзите на зората,

преди да заблестят в полята:

по-рано моето тегло изгрява.

Аз убедих очите уморени,

че са родени

не толкова да гледам, колкото да плача

Ти, сън, лиши ги от покой, така че

когато мре деня със светлина болнава,

видях как слънцето им позволява

припряно да го гледат те на Запад.

Със крачки тромави тогава

нощта, помръзнала и сляпа,

се спуска кротко от звездите

след сурата и няма тъмнина

и носи дар на хората съня.

Потулва празничната дреха на лъките

и голотата си разкриват

самотни скатовете и скалите;

облегнати на планините си, заспиват

моретата, вълните.

Ако със някакво звучене

досаждаш на ушите,

то е, задето се оплакват на небето

от твърдите легла, приемите студени,

които меки са по хълмите скалисти.

Във ручеите чисти

приспива моя звънък плач водата

и както знае спи реката.

Спокойни и честити,

цветята да ги завладееш се оставят

и неми са злините,

защото грижи не говорят,

с език и глас се болките не славят;

и в нас, злочести хора,

лежи животът във забрава непрестанна.

Така едничък с моите стенания

мълчанието твое аз не тача,

безпокоя ти отдиха, когато плача,

глуми се моят вик нетърпелив

със славата, що имаш ти на мълчалив.

Ти, момко мил, ми дай успокоение,

не си създавай име на скъперник,

на най-злочест любовник и неверник,

заслужил го със свойто поведение;

дължи ти отдих мойто огорчение.

На теб се радват бедните колиби

и под небето

селяците сурови,

сърцатия войник

намира те в премеждията нови

и среща те в леда и снеговете;

а аз не те намирам ни за миг,

макар да се старая с мисъл и желание.

Затуй си мисля с разкаяние,

че си по-тежък от земята,

по-груб от канарата,

до тебе, както те постига войнът в боя,

не се докосва никога душата моя.

Дай ми поне това, което

скъперникът по-малко ценно смята

от златото, що с радост пълни му сърцето,

додето го огрее пак зората,

това, което си отспива на постеля

и на жена си влюбеният дава,

на тебе се дължи по право;

дай ми това, що ти се от сърце отделя,

за да краде крадецът; туй, което има

завистникът да страда и да плаче.

Задоволи ми жалбата обаче:

допри ме със върха на своя жезъл;

шума да чуят на крилете твои

нещастията мои;

не искам да те видя влезъл,

нито да ме обгърнеш с поглед мътен,

додето покрай мен минаваш пътем,

или на сянката ти черна, в тежки нужди,

ако си странник ти от други кът,

отварят път

очите ми на отдих чужди.

Махни ми, сън, безсънието от лицето

или от него част, и аз ти обещавам,

додето гледат моите очи небето,

да се събуждам само за да те прославям.

Край